Ъруин Шоу
Богат, беден (10)

ГЛАВА ДЕСЕТА

Котката го гледаше втренчено от ъгъла със злобни, немигащи очи. Враговете й се сменяха. Който и да слезеше вечер в мазето да работи сред непоносимата горещина, тя го следеше все със същия хладен, убийствен поглед в топазено-жълтите си очи. Това наблюдение, което продължаваше цялата нощ, смущаваше Рудолф, който мяташе кифлите в пещта. Чувствуваше се неудобно, когато не се харесваше на някой, дори и на животно. Опита се да спечели благоразположението на котката, като й наля още мляко в паницата, после се помъчи да я погали с думите: „Коте, хубаво котенце“, но котката си знаеше, че съвсем не е хубаво коте, и си лежеше с подвита опашка, отдадена на планове за убийство.

Аксел беше заминал преди три дни. От Елизиум нямаше никакви новини и никой не знаеше още колко нощи Рудолф ще трябва да слиза долу в мазето, да стои пред разпалената пещ, да диша брашнения прах и с отмалели ръце да вдига, да хвърля в пещта и да вади тавите с кифли. Не можеше да си представи как баща му издържа всичко това. Толкова години наред. След три нощи в пекарната Рудолф се чувствуваше напълно изтощен, под очите си имаше сини кръгове от умора, а лицето му беше съвсем измършавяло. Освен това сутрин трябваше да разнася кифлите с колелото. И после да ходи на училище. Утре имаха важно контролно по математика и той нямаше как да се подготви, а по математика по начало не беше много силен.

Целият в пот, борейки се с огромните, мазни тави, с набрашнени ръце и лице, за три нощи Рудолф се беше превърнал в призрак на баща си, олюляващ се под бремето на наказанието, което баща му търпеливо понаяше от шест хиляди нощи насам. Добрият син, преданият син. Пълна идиотщина. Той горчиво съжаляваше, че през празници, когато имаше навалица, бе слизал да помага на баща си, че горе-долу бе научил занаята му. Томас се оказа по-умен — семейството да върви по дяволите. Каквито и неприятности да имаше Томас сега (Аксел не каза на Рудолф нищо, когато получи телеграмата от Елизиум), той се намираше в по-добро положение от брат си, изпълняващ съвестно дълга си в горещата пекарна.

А за Гретхен да не говорим — за три разходки по сцената получаваше шейсет долара седмично…

През последните три дни Рудолф се зае да изчисли какъв доход носи хлебарницата на баща му. Оказа се, че сумата е средно шейсет долара седмично, като се приспаднат парите за наема и други разходи и заплатата от тридесет долара на вдовицата, която идваше сега, след като майка му се бе разболяла.

Той си спомни за сметката от дванадесет долара, която Бойлан бе платил в ресторанта в Ню Йорк; а колко пари отидоха само за пиене през тази вечер. Бойлан беше заминал за Хоуб Саунд във Флорида за два месеца. Войната бе свършила и животът започваше да се нормализира.

Рудолф хвърли следващата тава с кифли в пещта.

Събудиха го някакви гласове. Той изпъшка. Толкова ли бързо. Стана пет часът? Скочи машинално от леглото. Забеляза, че е облечен. Разтърси глава, за да се опомни. Как е възможно да е облечен? Погледна с размътени очи часовника си. Шест без петнадесет. Чак сега си спомни всичко. Не е сутрин, а вечер. Като се върна от училище, се просна на леглото да поспи малко, преди да се захване за нощната работа. Чу гласа на баща си. Значи, си е дошъл, докато той е спал. Първата му мисъл беше егоистична — няма да работя тази нощ.

Легна пак на леглото.

Отдолу долитаха гласове, единият висок и възбуден, другият нисък, опитващ се нещо да обясни. Майка му и баща му се караха. Чувствуваше се толкова уморен, че всичко му беше безразлично. Но при този шум не можеше отново да заспи и затова се заслуша.

Мери Пийз Джордах се местеше. Не отиваше далеч, а в стаята на Гретхен от другата страна на коридора. Като се препъваше и тътреше болните си от флебит крака, тя мъкнеше рокли, бельо, пуловери, обувки, гребени, снимки на децата като малки, албума на Рудолф, игли и конци, „Отнесени от вихъра“, един смачкан пакет цигари, стари дамски чанти. Изнасяше всичките си лични вещи от стаята, която беше мразила цели двадесет години, и ги трупаше върху неоправеното легло на Гретхен, като всеки път, щом влезеше с нов товар в ръце, вдигаше облак прах.

Докато се движеше между двете стаи, тя не спираше яростния си монолог.

— Напускам тази стая. Трябваше да го направя още преди двадесет години, но сега вече — край. Никой не се съобразява с мен, затова занапред ще правя каквото си искам. Няма да се оставям да ме командува един глупак. Един глупак, който пропътува половината страна, за да даде пет хиляди долара на някакъв непознат. А тези пари са спестявани цял живот. Моят живот. Всеки божи ден съм работила като грешен дявол. От всичко съм се лишавала, остарях, за да спестя тези нари. Синът ми щеше да отиде в колеж, да стане светски човек. Но сега никъде няма да отиде, никакъв няма да стане, защото умният ми съпруг е трябвало да се покаже колко е благороден и да даде хиляди долари на някакви милионери в Охайо, за да не се срамуват драгоценният му брат и неговата дебела жена, като отидат на опера със своя линкълн континентал.

— Не съм го направил заради брат ми или заради дебелата му жена — каза Аксел Джордах. Той седеше на леглото, отпуснал ръце между коленете си. — Нали ти обясних. Направих го заради Руди. Какъв смисъл има да отиде в колеж и един прекрасен ден хората да разберат, че брат му е в затвора?

— Там му е мястото на Томас — каза Мери Пийз Джордах. — Там е най-добре за него. Ако смяташ да даваш всеки път по пет хиляди долара, когато поискат да го вкарат в затвора, по-добре веднага зарязвай хлебарницата и основавай петролна компания или ставай банкер. Сигурна съм, че си се почувствувал много благороден, като си дал на онзи човек парите. Почувствувал си се горд. Твоят син. Крушата не пада по-далеч от дървото. И той като баща си, само за любов мисли. Показал е мъжката си мощ. Улучил е право в целта. Малко му е едно момиче да забременее от него. Малко е това за сина на Аксел Джордах. Трябва да са две, и то едновременно, нали от такова семейство произлиза. Ако Аксел Джордах обаче иска отсега нататък да се показва какъв страшен мъж е в леглото, по-добре е да си потърси и той две близначки. Тук вече няма да получи нищо. Моята Голгота свърши.

— Ох, божичко — каза Джордах, — Голгота!

— Разврат е това, разврат! — изкрещя Мери Джордах. — Предава се от поколение на поколение. И дъщеря ти също е развратница, видях парите, които мъжете са плащали за услугите й, осемстотин долара, видях ги със собствените си очи, тук, в тази къща, скрити в една книга. Осемстотин долара. Децата ти се продават скъпо. Но и аз вече ще си определя цената. Ако искаш нещо от мен, ако искаш да сляза в хлебарницата или ако искаш да дойдеш в леглото ми, ще плащаш. На жената плащаше тридесет долара седмично за половината от работата, която аз върша, защото тя си отива вечер. Моята цена е тридесет долара седмично, като при това ти правя отстъпка. Само че първо ще ми върнеш всичко, което ми дължиш досега. Тридесет долара седмично за двадесет години. Аз съм го изчислила. Това прави тридесет хиляди долара. Дай тридесет хиляди долара и тогава ще говорим. Преди това — не.

Тя нагърби последния куп дрехи и шумно излезе. Затръшна зад гърба си вратата на стаята на Гретхен.

Джордах поклати глава, изправи се и куцукайки, се качи при Рудолф.

Рудолф лежеше на леглото с отворени очи.

— Предполагам, че си чул всичко — каза Джордах.

— Да — отговори Рудолф.

— Съжалявам — каза Джордах.

— Нищо, нищо — кимна Рудолф.

— Е, аз слизам да видя как са нещата долу — каза Джордах и понечи да тръгне.

— Аз ще дойда да ти помогна тази вечер — обади се Рудолф.

— Ти спи — каза Джордах. — Долу нямаш работа. — И излезе от стаята.