Ъруин Шоу
Богат, беден (27)

ГЛАВА ВТОРА

Макар и бременна, Джийн настояваше всяка сутрин да закусват заедно. „Искам в края на деня да бъда уморена колкото теб — казваше тя. — Не искам да съм като някои американки, които по цял ден лежат, а вечер повличат нещастните си съпрузи навън, защото кипят от неизразходвана енергия. В много повече случаи браковете се разтрогват не заради изневяра, а заради разликата в «енергийните» запаси на съпрузите.“

Тя беше в силно напреднала бременност и даже с широката нощница и халат изглеждаше наедряла и тромава. Когато я гледаше, Рудолф се чувствуваше виновен. Преди да забременее, тя имаше толкова изящна походка, а сега трябваше да се придвижва едва-едва с издутия си корем от стая в стая. Природата е дарила жените с известна доза необходимо безумие, щом искат да раждат деца на този свят, мислеше си той.

Седяха в трапезарията — слабото априлско слънце струеше през прозорците — и чакаха Марта да им поднесе кафето. След смъртта на майка му Марта се беше променила неузнаваемо. Макар че не ядеше повече, отколкото преди, беше напълняла и придобила внушителен и спокоен вид. Острите черти на лицето й се бяха смекчили, а на устните й, които по-рано винаги нервно потръпваха, сега играеше нещо като усмивка. И от смъртта може да има полза, мислеше си Рудолф, като я гледаше как внимателно слага каната с кафе пред Джийн. Едно време тръсваше каната на масата, проклинайки по този начин съдбата си.

От бременността лицето на Джийн се беше закръглило и тя вече не приличаше на ученичка, решила на всяка цена да изкара най-високите бележки в класа.

Успокоено и женствено, лицето й, огряно от слънцето, сякаш излъчваше меко сияние.

— Тази сутрин приличаш на светица — каза Рудолф.

— И ти ще заприличаш на светица, ако два месеца живееш в пълно въздържание — отговори Джийн.

— Надявам се, че детето ще оправдае тези лишения — каза Рудолф.

— Да му мисли, ако не ги оправдае.

— Как е то тази сутрин?

— Добре е. Марширува нагоре-надолу, сякаш е обул войнишки ботуши, но иначе е добре.

— Ами ако е момиче? — попита Рудолф.

— Тогава ще я науча да не ходи с двама мъже едновременно — отговори Джийн и двамата се разсмяха.

— Какво ще правиш тази сутрин? — попита Рудолф.

— Ще дойде една бавачка, за да се уговорим, днес пристигат и мебелите за детската стая, с Марта ще трябва да ги наредим, трябва да си взема витамините и да се премеря на кантара — каза Джийн. — Цялата сутрин е запълнена. А ти?

— Аз трябва да отида в университета — отговори Рудолф. — Има заседание на управителния съвет. После трябва да се отбия в кантората…

— Нали няма да оставиш онова чудовище Колдъруд да ти приказва пак едно и също?

Откакто Рудолф беше казал на Колдъруд, че през юни възнамерява да се оттегли от бизнеса, Колдъруд при всяка среща мърмореше; „Кой, за бога, се оттегля от работа на тридесет и шест години?“ — „Аз“ — му отговори веднъж Рудолф, но Колдъруд все не вярваше. Подозрителен както винаги, той смяташе, че Рудолф лавира, за да получи по-голяма власт в предприятието, затова му намекна, че ако остане, ще получи каквото иска. Дори предложи да премести главната кантора в Ню Йорк, но Рудолф каза, че вече не иска да живее там. Джийн се беше привързала не по-малко от него към старата къща в Уитби и кроеше планове с един архитект как да я разшири.

— Не се тревожи за Колдъруд — каза Рудолф и стана от масата. — Аз ще се върна за обяд.

— Точно това искам — отвърна Джийн. — Съпруг, който се връща в къщи за обяд.

Беше рано и затова караше бавно, радвайки се на града. Малки деца е ярки якета караха велосипеди на три колела по тротоарите или играеха в градините, където вече беше сухо и се подаваха първите зелени предвестници на пролетта. Млада жена с панталони буташе бебешка количка в слънчевото утро. Едно старо куче дремеше върху топлите стъпала на голяма бяла къща в претенциозен архитектурен стил. Пощенският раздавач Хокинс му махна с ръка и Рудолф отговори на поздрава му. Полицаят Слатъри, застанал до патрулната кола, разговаряше с някакъв градинар и го поздрави с усмивка; двама професори от биологическия факултет, увлечени IB оживен разговор по пътя към университета, го изгледаха продължително, като по този начин дадоха да се разбере, че го поздравяват. В тази част на града с дърветата и с големите дървени къщи и с тихите улички сякаш се беше запазило нещо от спокойната атмосфера на деветнадесетия век, нямаше следа нито от войни, нито от икономически разцвет, нито от кризи. Рудолф се чудеше как е могъл някога да желае да напусне този град, където всички го познаваха и го поздравяваха на всяка крачка, и да отиде да живее безименен в необятния, неприветлив каменен Ню Йорк.

За да стигне до ректората, трябваше да мине покрай игрището — там видя Куентин Макгъвърн, който обикаляше пистата, облечен със сив анцуг. Рудолф спря колата и слезе; Куентин, висок сериозен младеж, целият в пот от тренировката, дойде при него. Стиснаха си ръцете.

— Първата ми лекция е чак в единадесет часа — каза Куентин. — А и денят е толкова подходящ за бягане, особено след като цяла зима си стоял затворен в аудиториите.

Те вече не бягаха сутрин заедно. Откакто се ожени, Рудолф започна да играе тенис заради Джийн. В края на краищата не беше чак такъв спартанец, че всяка сутрин в седем часа, независимо от времето, да оставя жена си сама в леглото, за да се задъхва четиридесет и пет минути по пистата, опитвайки се да не изостава от един младеж в отлична спортна форма. Това само го караше да се чувствува стар. А имаше още време, докато остарее.

— Как е, Куентин? — попита Рудолф.

— Добре. Взимам двестате метра за двадесет и две и осем десети, а треньорът каза, че ще ме изпробва на четиристотин метра и на щафета.

— Какво казва сега майка ти по този въпрос?

Куентин се усмихна, припомняйки си студените зимни утрини, и каза:

— Предупреждава ме да не се главозамая. Майките не се променят.

— А как ти върви ученето?

— В деканата сигурно са направили някаква грешка — каза Куентин. — Включили са ме в списъка на отличниците.

— А за това майка ти какво казва?

— Казва, че понеже съм негър, са ме включили в списъка, за да покажат колко са либерални — усмихна се леко Куентин.

— Ако в бъдеще имаш неприятности с майка ти, кажи й да ми се обади — посъветва го Рудолф.

— Добре, мистър Джордах.

— Е, аз трябва да тръгвам вече. Поздрави баща си.

— Баща ми умря, мистър Джордах — каза тихо Куентин.

— Извинявай — каза Рудолф и се качи в колата. Божичко, помисли си той. Бащата на Куентин е работил най-малко двадесет и пет години в магазина на Колдъруд. Все някой трябваше да се сети и да съобщи за смъртта му.

След разговора с Куентин утрото вече не изглеждаше толкова свежо и приятно.

На паркинга пред ректората нямаше никакво свободно място и Рудолф трябваше да остави колата на петстотин метра от сградата. Всичко се превръща в паркинги, помисли си той ядосано, докато заключваше вратата. Преди известно време в Ню Йорк му бяха откраднали радиото и оттогава той всеки път заключваше колата, дори и когато слизаше от нея за пет минути. По този въпрос имаха лек спор с Джийн, защото тя отказваше да я заключва и дори оставяше отворена входната врата на къщата, когато беше сама. Хубаво е да обичаш съседите си, беше й казал той, но е глупаво да пренебрегваш човешката склонност към кражби.

Тъкмо проверяваше заключена ли е колата, когато някой зад него извика:

— Здравей, Джордах!

Беше Леон Харисън, също член на управителния съвет, тръгнал и той за заседанието. Харисън беше висок, представителен мъж около шейсетте, с побеляла коса и с лицемерно поведение. Той издаваше местния вестник, който беше наследил от баща си заедно с много имоти в Уитби и извън града. Рудолф знаеше, че вестникът не върви добре. Но не съжаляваше за това. Редакционната колегия се състоеше от неизвестни, ниско платени журналисти — пияници, изгонени от разни вестници из цялата страна. Рудолф не вярваше на нищо, което четеше във вестника на Харисън, не вярваше даже и на прогнозата за времето.

— Как си, приятелю — каза Харисън и като го прегърна през рамо, тръгна с него към ректората. — Пак лиси се приготвил тази сутрин да ни пуснеш някоя бомба на нас, дядките? — Той се засмя високо, за да покаже, че не влага злост в думите си. Рудолф беше имал разни неприятности с Харисън във връзка с рекламираните в неговия вестник стоки на Колдъруд. Отначало Харисън го наричаше приятелю, носле Руди, след това Джордах, а сега Рудолф забеляза, че беше преминал пак на „приятел“.

— Само ще подновя старите си предложения — отговори Рудолф. — Като например да се изгори до основи факултетът по естествени науки, за да се отървем от професор Фредерикс. — Фредерикс оглавяваше този факултет, а Рудолф с чиста съвест можеше да потвърди, че обучението по естествени науки се водеше на много ниско ниво в сравнение с останалите университети от типа на Уитби в другите северни щати. Фредерикс и Харисън бяха стари приятели и Фредерикс пишеше често научни статии за вестника на Харисън, които караха Рудолф да се изчервява от срам заради университета. Най-малко три пъти годишно на първата страница на Харисъновия вестник „Сентинъл“ се поместваше статия на Фредерикс, в която той шумно оповестяваше например, че е открит някакъв нов метод за лечение на рака.

— Вие, бизнесмените — каза Харисън великодушно, — не можете да оцените ролята на чистата наука. Искате на всеки шест месеца да получавате печалба от вложените в науката средства. Чакате от всяка епруветка да потекат долари.

Когато му беше изгодно, Харисън действуваше като практичен бизнесмен, собственик на обширни, доходни имения и на капитал в банката. В други случаи обаче, от позициите на „вестникар“, оплескан до уши в печатарско мастило, играеше ролята на литератор и се възмущаваше, че латинският език е премахнат като задължителен предмет в университета или критикуваше новата програма по английска литература, защото в нея не били застъпени достатъчно произведения на Чарлс Дикенс.

Харисън вдигна високо шапката си, за да поздрави една преподавателка от катедрата по психология, с която се разминаха. Той имаше старомодни маниери, но когато изпитваше омраза към някого, я изразяваше по съвсем съвременен начин.

— Чувам, че във вашето предприятие стават интересни неща — каза той.

— В нашето предприятие винаги стават интересни неща — отговори Рудолф.

— По-интересни от друг път — продължи Харисън. — Носи се слух, че ще отстъпваш властта.

— Аз никога никому не отстъпвам — каза троснато Рудолф и веднага съжали за тона си, но този човек го предизвикваше да се държи лошо.

— Ако все пак се откажеш — настояваше Харисън, — кой ще те замести? Найт ли?

— Този въпрос още не е обсъждан — каза Рудолф. В същност въпросът беше обсъждан между него и Колдъруд, но решение не беше взето, Той не обичаше да лъже, обаче ако не лъжеш човек като Харисън, трябва да те обявят за светец.

— Предприятието „Дънкан Колдъруд“ означава много за нашия град — каза Харисън — главно благодарение на теб, а ти знаеш, че аз не съм ласкател и че читателите ми имат право да знаят какво става зад кулисите.

— Ако стане нещо, читателите ти ще узнаят първи — отговори Рудолф.

Заизкачва се по стълбите на ректората заедно с Харисън, с чувството, че сутринта му е провалена.

Ректорът на университета беше нов — млад, енергичен мъж, завършил „Харвард“, на име Дорлакър, конто пипаше здраво и не подкрепяше глупавите предложения на управителния съвет. С Рудолф бяха приятели и той често ходеше с жена си на гости у Руди и Джийн и не криеше намерението си да се освободи от повечето от членовете на управителния съвет. Ненавиждаше Харисън.

Заседанието течеше по установения ред. Председателят на бюджетната комисия съобщи, че макар паричният фонд на университета да нараства, разходите нарастват още по-бързо, поради което той предлага да се повишат таксите за обучение и да се ограничи броят на стипендиите. Обсъждането на този въпрос бе отложено, за да се направят допълнителни проучвания.

На членовете на съвета беше напомнено, че новото крило на библиотеката ще бъде готово през зимния семестър, а все още не е наименувано. На последното заседание мистър Джордах беше предложил новото крило да носи името на Кенеди и дори да преименуват цялата библиотека от „Мемориална библиотека“ на Библиотека „Кенеди“.

Харисън отхвърли това предложение, заявявайки, че покойният президент е бил спорна фигура и че е бил говорител не на целия, а само на половината от американския народ и университетът не е място за подклаждане на политически страсти. С гласуване се реши новото крило да се казва „Кенеди“, а цялата сграда да запази старото си име „Мемориална библиотека“. Ректорът възложи саркастично на мистър Харисън да проучи и съобщи пред съвета в чия памет е била построена библиотеката.

Друг член на съвета, на когото също се бе наложило да паркира далеч от ректората, каза, че трябва да се забрани на студентите да притежават леки коли. Дорлакър отговори, че е невъзможно да се изисква подобно нещо, поради което предложението бе отхвърлено като неразумно. Той добави, че може би трябва да се построи нов паркинг.

Харисън изказа тревога от една редакционна статия в студентския вестник, в която се апелирало за организирането па демонстрация за забрана на ядреното оръжие. Редакторът трябвало да се накаже за това, че подтиква студентите към политическа дейност и за проява на неуважение към правителството на Съединените щати. Дорлакър отговори, че според него университетът не е място, където трябва да се ограничава свободата на словото в Америка. С гласуване беше решено редакторът да не се наказва.

— Този съвет не си изпълнява задълженията — изръмжа Харисън.

Рудолф беше най-младият член на съвета и затова говореше тихо и почтително. Но поради приятелството му с Дорлакър и поради умението му да осигурява дарения за университета от бивши възпитаници и разни фондации (беше успял да накара дори Колдъруд да подари петдесет хиляди долара за новото крило на библиотеката), както и заради това, че познаваше много добре града и отношението на неговите жители към университета, той беше най-влиятелният член и напълно го съзнаваше. Това, което в началото за него беше само хоби и стимул за самочувствие, сега бе придобило основен смисъл в живота му. Той с удоволствие упражняваше властта си над съвета и налагаше една след друга идеите си през главата на такива консерватори като Харисън. Новото крило на библиотеката, разширените курсове по социология и външна политика, назначаването на щатен художник и разширяването на факултета по изобразително изкуство, ежегодното дарение за драматургичния отдел от театъра на търговския център в размер на негов двуседмичен приход — всичко това бяха негови идеи. Припомняйки си подигравките на Бойлан, Рудолф беше; решил, че никой вече, дори човек като Бойлан, няма да може да нарече Уитби селскостопански колеж.

Освен това от тези свои занимания той получаваше едно допълнително обезщетение — в края на всяка година значителна част от данъците му се намаляваха заради разходите по пътуванията в страната и чужбина, защото, където и да отидеше, той посещаваше учебни заведения в качеството си на попечител на университета, изпълняващ своите задължения. Така добре бе възприел уроците, които Джони Хийт му беше предал, че действуваше безпогрешно в подобни случаи. „Забавленията на богатите“, наричаше Джони Хийт тази игра с данъчните закони.

— Както знаете — продължаваше Дорлакър, — на това заседание трябва да обсъдим новите назначения за следващия семестър. Вакантна е длъжността за декан на икономическия факултет. След като проучихме много хора и разговаряхме с членове на факултета, искаме да предложим за одобрение кандидатурата на бившия ръководител на някогашната обединена катедра по история и икономика, който през последните няколко години е натрупал ценен опит в Европа — става дума за професор Лорънс Дентън. — Произнасяйки името, Дорлакър сякаш случайно погледна към Рудолф, но едва забележимо му намигна. Рудолф си пишеше със стария преподавател и знаеше, че Дентън иска да се върне в Америка. Той не можеше да се примири до края на живота си да остане човек без родина. Дентън му беше писал, че жена му продължава да страда от носталгия. Рудолф беше разказал на Дорлакър всичко за Дентън и Дорлакър се отзова със съчувствие и разбиране. Дентън беше улеснил сам нещата, използувайки престоя си в Европа да напише книга за възраждането на немската икономика, която се оценяваше високо. Реабилитирането на Дентън е само един сантиментален опит да се възмезди правдата, помисли си Рудолф. Той не беше защитил стария си приятел в момент, когато показанията му може би щяха да бъдат полезни. Но ако тогава се беше обявил в негова полза, едва ли някога щяха да го изберат за член на управителния съвет и той едва ли щеше да може да действува за връщането на Дентън. Ирония на съдбата, усмихна се в себе си Рудолф, докато Дорлакър говореше. Двамата бяха агитирали предварително достатъчно членове на съвета, за да могат да предложат уверено кандидатурата на Дентън. Рудолф седеше спокойно и чакаше мълчаливо Дорлакър да предприеме необходимите стъпки.

— Дентън — каза Харисън. — Спомням си това име. Изхвърлиха го заради комунистическа дейност.

— Аз проучих подробно досието му, мистър Харисън — отговори Дорлакър, — и установих, че срещу професор Дентън никога не са отправяни никакви обвинения, а дейността му никога не е била официално разследвана. Професор Дентън е подал оставка и е заминал да работи в Европа.

— Ако не е бил комунист, то нещо друго от тоя род — потвърди упорито Харисън. — Имаме достатъчно безумци в университета, затова не е нужно да каним нови от чужбина.

— По онова време — отговори Дорлакър кротко — над нашата страна висеше сянката на маккартизма и много хора, заслужаващи уважение, трябваше да страдат безпричинно. За щастие това време отдавна е минало и сега можем да съдим за хората само по техните способности. Аз от своя страна съм щастлив да докажа, че университетът в Уитби се ръководи само от строги академични принципи.

— Ако приемете този човек тук — каза Харисън, — моят вестник ще коментира случая.

— Считам думите ви за непристойни, мистър Харисън — заяви спокойно Дорлакър — и съм сигурен, че като размислите, сам ще се убедите в това. Ако няма други изказвания, смятам, че е време да преминем към гласуване.

— Джордах — обади се пак Харисън, — ти нали нямаш нищо общо с тази история?

— Напротив, имам — отговори Рудолф. — Професор Дентън беше най-интересният преподавател, когато аз бях студент тук. Освен това смятам, че новата му книга е много интересна.

— Гласувайте, гласувайте — каза Харисън. — Чудя се защо ли изобщо идвам на тези заседания.

Той беше единственият, който гласува против Дентън и Рудолф реши да изпрати телеграма на изгнаника в Женева веднага щом заседанието свърши.

На вратата се почука и Дорлакър каза:

— Влез.

Появи се секретарката му.

— Съжалявам, че ви безпокоя, сър — извини се тя, — но търсят мистър Джордах по телефона. Обясних, че е на заседание, но…

Преди тя да довърши думите си, Рудолф вече беше станал от стола си и се запъти към телефона в кабинета на секретарката.

— Руди — каза Джийн, — мисля, че трябва да дойдеш. Веднага. Болките започнаха. — Гласът й звучеше радостно и спокойно.

— Тръгвам веднага — отговори й той. — Извинете ме пред ректора и членовете на съвета — помоли той секретарката. — Обяснете им, че трябва да заведа жена си в болницата. И, ако обичате, свържете се с болницата и им кажете да намерят доктор Ливайн. Мисис Джордах ще бъде там след половин час.

Той хукна навън и не спря да тича, докато не стигна до колата си. Не можа Да отключи веднага вратата, изруга онзи, който беше откраднал радиото му з Ню Йорк, и погледна отчаяно съседната кола, за да види дали случайно собственикът й не е оставил вътре ключовете. Но ключове нямаше. Върна се при своята кола. Този път успя да отвори, скочи вътре и подкара с пълна скорост покрай университета и след това по тихите улици към къщи.

Докато чакаше целия ден в болницата, хванал ръката на Джийн, Рудолф се чудеше как тя издържа. Доктор Ливайн беше спокоен. Смяташе, че за първо раждане тези болки са нормални. Спокойствието на доктор Ливайн изнервяше Рудолф. От време на време доктор Ливайн идваше да види Джийн, все едно, че правеше обикновено светско посещение. Когато предложи на Рудолф да слезе в бюфета на болницата и да вечеря, Рудолф се изуми как е възможно лекарят да допусне, че той ще остави жена си да страда и ще отиде да се тъпче с храна.

— Аз съм баща — отговори му той, — а не акушер.

— Известно е, че и бащите ядат — засмя се доктор Ливайн. — Те трябва да поддържат силата си.

Практичен, безчувствен мръсник. Ако още един път полудеят до такава степен, че решат да имат второ дете, ще се обърнат към лекар, който ще се държи по човешки.

Бебето се роди малко преди полунощ. Момиче. Когато доктор Ливайн излезе за минута от родилната зала, за да съобщи новината, че майката и детето се чувствуват добре, Рудолф изпитваше желанието да му каже, че безумно го обича.

Рудолф вървеше до количката, с която закараха Джийн в стаята й. Джийн изглеждаше замаяна, смалена, изтощена; опита се да се усмихне, но се оказа, че няма сили за това.

— Тя ще заспи сега — обясни доктор Ливайн. — Вие можете да си вървите в къщи.

Но преди да излезе от стаята, тя каза с изненадващо силен глас:

— Руди, донеси ми утре камерата, моля те. Искам да снимам първия ден от живота й.

Доктор Ливайн го заведе в стаята за новородени, където зад стъклената преграда Рудолф видя дъщеря си, заспала, заедно с пет други бебета. Доктор Ливайн я посочи:

— Ето я там.

Шестте бебета изглеждаха еднакви. Шест в един ден. Безкраен прилив. Акушерите сигурно са най-циничните хора на този свят.

Навън нощта беше студена. Сутринта, когато излезе от къщи, беше топло и затова не си беше взел палто. А сега, вървейки към колата, той трепереше от студ. Този път не беше заключил вратата, но новото радио стоеше на мястото си.

Знаеше, че е много възбуден и няма да може да заспи, затова му се искаше да се обади на някого и да пийне нещо, за да отпразнува бащинството си, но беше един часът след полунощ и не смееше да събуди никого.

Включи отоплението в колата и докато стигна до къщи, се стопли. Марта беше оставила лампите да светят, за да не се лута в тъмнината. Точно пресичаше градината пред къщата, когато забеляза, че в сянката на верандата се движи някаква фигура.

— Кой е там? — извика рязко той.

Фигурата пристъпи бавно напред. Беше Вирджиния Колдъруд с шал на главата и сиво палто, обшито с кожи.

За бога, Вирджиния, какво правиш тук? — понита той.

— Знам всичко. — Тя се приближи и застана срещу него, втренчила големите си тъмни очи, които се открояваха на бледото й, слабо, красиво лице. — Обаждах се няколко пъти в болницата, за да разбера какви са новините. Представих се за сестра ти. Знам всичко, Тя е родила детето. Моето дете.

— Вирджиния, най-добре е да си отидеш у дома, — Рудолф отстъпи назад, за да не може тя да го докосне. — Ако баща ти разбере, че се навърташ тук, ще…

— Не ме интересува кой какво ще разбере — каза Вирджиния. — Аз не се срамувам.

— Хайде да те закарам у дома — настоя Рудолф. Нека семейството й се оправя е нейната лудост, а не той. И не в нощ като тази. — Имаш нужда да се наспиш добре и тогава…

— Аз нямам дом — прекъсна го Вирджиния. — Мястото ми е в твоите прегръдки. Баща ми дори не знае, че съм в Уитби. Аз съм тук при теб, където ми е мястото.

— Мястото ти не е тук, Вирджиния — каза Рудолф отчаяно. Свикнал да се осланя за всичко на здравия разум, сега той се чувствуваше безпомощен, изправен пред това момиче с ненормално поведение. — Аз живея тук със съпругата си.

— Тя те отне от мен — каза Вирджиния. — Тя разби една истинска любов. Аз се молих тя да умре днес в болницата.

— Вирджиния! — Никога до този момент той не се беше шокирал истински от думите или от постъпките й. Ядосваше се, забавляваше се или я съжаляваше, но това вече минаваше всички граници. За първи път му мина през ума, че тя може би е опасна. Щом влезе в къщи, ще се обади в болницата и ще предупреди да не допускат Вирджиния Колдъруд до стаята на жена му или до детето му. — Виж какво ще ти кажа — продължи той внимателно, — хайде да се качим в колата и да те заведа у вас.

— Не се дръж с мен като с дете — отговори тя. — Аз не съм дете и освен това моята кола е паркирана в съседната улица. Нямам нужда никой никъде да ме кара.

— Вирджиния — каза той, — аз съм ужасно уморен и трябва наистина да се наспя. Ако имаш нещо да ми казваш, обади ми се сутринта.

— Искам да ме обичаш — каза тя, втренчила очи в него, мушнала ръце в джобовете на палтото си, с вид на нормално, обикновено, прилично облечено момиче. — Искам да ме обичаш тази нощ. Знам, че и ти го искаш, Разбрах това по очите ти от самото начало. — Тя шепнеше бързо и монотонно. — Но просто не се осмеляваше. И ти, като всички останали, се страхуваш от баща ми. Хайде, струва си да опиташ. Ти все си мислиш, че съм още малкото момиченце, което видя в къщата на баща ми. Само че аз вече не съм такава, не се тревожи за това. Опитала съм доста неща. Може би не толкова много, колкото безценната ти съпруга с нейния приятел-фотограф — а, ти си изненадан, че знам; аз си поставих за задача да разбера и те уверявам, че мога да ти кажа още много неща, ако искаш да ги чуеш.

При тези думи той отвори вратата, затръшна я зад гърба си и превъртя ключа, оставяйки Вирджиния да беснее на верандата и да удря с юмруци по вратата. Обиколи всички врати и прозорци на долния етаж, за да се увери, че са здраво затворени. Когато се върна на входната врата, обезумелите удари от малките женски юмруци вече не се чуваха. Добре, че Марта беше заспала и не чуваше нищо. Загаси лампата на верандата откъм коридора. След като се обади в болницата, се качи уморено в спалнята, където спяха с Джийн.

Честит рожден ден, щерко, в това тихо, порядъчно градче, каза си той, преди да заспи.

 

 

В ранния съботен следобед барът на спортния клуб беше празен, защото повечето от членовете му се намираха още на игрището за голф или на тенис-кортовете. Рудолф седеше сам и пиеше бира. Джийн се преобличаше в женската съблекалня. Беше излязла от болницата преди пет седмици, но успя да го бие две партии на тенис. Рудолф се усмихна, като си спомни ликуващия й вид, с който си тръгна от корта.

Клубът представляваше ниска, най-обикновена на вид дървена постройка. Той беше непрекъснато пред фалит и приемаше за членове всички, които можеха да платят ниската първоначална такса, а освен това през лятото отваряше вратите си и за хора, които идваха само за сезона. Барът беше украсен с пожълтели снимки на мъже с дълги панталони от каша, спечелили преди тридесет години организираните от клуба състезания; имаше и една наплюта от мухи снимка на Бил Тилден и Винсънт Ричардс, които бяха играли веднъж тенис на кортовете на клуба.

Докато чакаше Джийн, Рудолф взе неделното издание на „Уитби Сентинъл“ и веднага съжали. На първата страница имаше статия за поканата, отправена от университета до професор Дентън, бяха повторени всички стари клевети и се цитираха изказвания на лица, пожелали да не се съобщават имената им, които проявяваха загриженост, че впечатлителната студентска младеж ще бъде изложена на съмнително влияние.

— Този мръсник Харисън — каза Рудолф.

— Искате ли нещо, мистър Джордах? — попита барманът, който четеше някакво списание в другия край на бара.

— Още една бира, ако обичаш, Ханк — каза Рудолф и захвърли вестника. В този момент той реши, че ако успее, ще откупи вестника на Харисън. Това ще бъде най-доброто, което би могъл да направи за града. И сигурно няма да е толкова трудно. Най-малко от три години насам вестникът не носеше никаква печалба на Харисън и ако не знае, че Рудолф иска да го купи, Харисън сигурно ще се радва да се отърве от него на изгодна цена. Рудолф реши да говори в понеделник с Джони Хийт по този въпрос.

Той отпиваше от бирата си, решил да не мисли за Харисън до понеделник, когато в бара влезе Брад Найт с тримата си партньори за голф. Рудолф се намръщи, като видя оранжевите панталони, които Брад беше обул.

— Ти да не си се записал да участвуват в дамския турнир? — попита го Рудолф, когато мъжете дойдоха на бара и Брад го потупа по рамото.

— Това е мъжка премяна, Руди — засмя се Брад. — Нали знаеш как е в природата — мъжките животни са винаги по-пъстри от женските. А аз през уикенда обичам да съм близко до природата. Ханк, почерпи за моя сметка. Днес аз съм победител.

Мъжете си поръчаха пиене и се заловиха да си уреждат сметките. Брад и партньорът му бяха спечелили близо триста долара. Брад беше един от най-добрите играчи на голф в клуба — играеше преднамерено, като отначало често започваше лошо, а накрая принуждаваше противниците си да удвоят залозите. Е, това си беше негова работа. Щом някои хора допускаха да загубят по сто и петдесет долара за един следобед, значи, можеха да си го позволят. Но Рудолф се дразнеше, като слушаше колко безгрижно говорят хората за паричните си загуби. Той не беше роден комарджия.

— Видях Джийн на корта — каза Брад. — Изглежда направо чудесно.

— Има здрав корен — отговори Рудолф. — О, да не забравя, благодаря ти за подаръка на Инид.

Моминското име на майката на Джийн е било Инид Кънингам; щом се почувствува достатъчно силна, за да води смислени разговори, Джийн го попита има ли нещо против да кръстят детето на майка й. „Семейство Джордах се издига много. Вече навлизаме в света на старите фамилии с много имена“ — беше казал Рудолф. He направиха официално кръщене и нямаше и да направят. Джийн споделяше неговия атеизъм или, както той предпочиташе да го нарича, неговия агностицизъм. Той просто беше записал името на детето в свидетелството за раждане, но смяташе, че името Инид Кънингам Джордах е твърде дълго за едно дете, което тежи малко повече от три килограма и сега започва живота си. Брад беше изпратил сребърна купичка, сребърна чиннйка и сребърна лъжичка за бебето. Сега в къщи имаха осем сребърни купички. Подаръкът на Брад не беше много оригинален. Но той беше открил и банкова сметка на детето, в която беше вложил петстотин долара. Когато Рудолф каза, че този подарък е вече прекалено голям, Брад възрази: „Не се знае кога на едно момиче ще му потрябват спешно пари за аборт.“

Един от мъжете, с които Брад играеше голф, беше председателят на спортния комитет, Ерик Съндърлин; той говореше на любимата си тема — проекта за разширяване и модернизиране на игрището за голф. В съседство на игрището се намираше голям парцел запустяла земя и горски участък и Съндърлин беше пуснал подписка сред членовете на клуба, за да набере назаем необходимите средства и да откупи площите.

— По този начин ще минем в категорията на първокласните клубове — обясняваше Съндърлин. — Ще можем дори да участвуваме в дружеството на професионалните играчи на голф. Броят на членовете ни ще се удвои.

В Америка като че ли всяко нещо е предопределено да се удвоява и да преминава към първокласна категория, помисли си Рудолф с ненавист. Той не играеше голф. Въпреки това се радваше, че те говорят за голф, докато пият, а не за статията в „Сентинъл“.

— А ти, Руди? Ще прибавиш ли подписа си към нашите? — попита Съндърлин, допивайки джина си.

— Не съм мислил по този въпрос — отговори Рудолф. — Остави ми малко време да го обмисля.

— Какво има за обмисляне? — попита предизвикателно Съндърлин.

— Такъв е нашият стар приятел Руди — намеси се Брад. — Никога не взима прибързани решения. Даже и за да се подстриже, мисли две седмици предварително.

— Ще бъде много полезно, ако ни подкрепи такава високопоставена личност като теб — каза Съндърлин. — Да знаеш, че няма да те оставя на мира.

— Сигурен съм, че няма, Ерик — отговори Рудолф.

Съндърлин се засмя на признанието, което получи за настоятелността си, и заедно с другите двама мъже отиде на душовете; обувките им за голф с шипове на подметките затрополиха по голия дървен под. Според правилника за реда в клуба с такива обувки не беше позволено да се влиза в бара, в ресторанта или в залата за карти, но никой не се съобразяваше с това. Ако някога изобщо минем към категорията на първокласните клубове, ще трябва да си събувате обувките, каза си Рудолф.

Брад остана на бара и си поръча още нещо за пиене. Лицето му беше винаги силно зачервено, но не можеше да се разбере дали от слънцето или от алкохола.

— Високопоставена личност — повтори Брад. — В тоя град всички говорят за теб, сякаш си божество.

— Затова и стоя в този град — отговори Рудолф.

— Ще останеш ли тук, когато се оттеглиш от работата? — Докато говореше, Брад не гледаше Рудолф, а се беше обърнал към Ханк, който слагаше чашата му на бара.

— Кой е казал, че ще се оттеглям? — Рудолф не беше споделял плановете си с Брад.

— Така се говори.

— Кой ти каза?

— — Ти се каниш да се оттеглиш, нали?

— Кой ти каза?

— Вирджиния Колдъруд — отговори Брад.

— Охо!

— Чула е, когато баща и го е казал на майка й.

Вирджиния Колдъруд, която шпионира, събира информация и в безумието си се промъква безшумно нощем в чуждите къщи и скрита в сенките, подслушва.

— Аз се виждам с нея през последните два месеца — добави Брад. — Тя е симпатично момиче.

Брадфорд Найт, изследователят на женски характери, родом от Оклахома, сред безбрежните равнини на Запад, където нещата са такива, каквито изглеждат.

— Аха — каза Рудолф.

— Говорили ли сте със стария кой ще те замести?

— Да, говорили сме.

— Кой ще бъде?

— Още не сме решили.

— Е, вярвам, че поне десет минути преди да обявите официално решението си, ще уведомиш стария си приятел от колежа — каза Брадфорд усмихнат, но зачервен повече от обикновено.

— Да. И какво друго ти съобщи мис Колдъруд?

— Нищо интересно — отговори небрежно Брад. — Каза ми, че ме обича. Неща от този род. Ти виждал ли си я напоследък?

— Не. — Рудолф не я беше виждал от нощта, в която Инид се роди. За шест седмици какво ли не може да стане.

— С нея прекарахме няколко пъти много весело — продължи Брад. — Външността й лъже. Тя обича да се забавлява.

Неизвестни страни от характера на тази млада дама. Обича да се смее. Да се забавлява. Особено нощем пред чуждите къщи.

— В същност аз смятам да се оженя за нея — заяви Брад.

— Защо? — попита Рудолф, макар че се досещаше защо.

— Омръзна ми вече да се мъкна с разни жени — отговори Брад. — Наближавам четиридесетте и взех да се уморявам.

Не е това Причината, приятелю, каза си Рудолф. Съвсем не е това причината.

— Може би съм повлиян от твоя пример — продължи Брад. — Щом бракът се отразява толкова добре на такава високопоставена личност, защо да не се отрази добре и на мен? Съпружеско щастие! — ухили се той, едър и червендалест.

— Първия път съпружеското щастие не ти се усмихна.

— Вярно e — съгласи се Брад. Първият му брак за дъщерята на един търговец на петрол беше продължил шест месеца. — Но тогава бях по-млад. И не бях женен за такова порядъчно момиче като Вирджиния. Сега може би щастието ще ми се усмихне.

— Няма да ти се усмихне, Брад — каза тихо Рудолф и дълбоко въздъхна. После разказа на Брад за Вирджиния Колдъруд, за писмата, за телефонните разговори, за засадите, които му е устройвала пред апартамента, за последната налудничава сцена точно преди шест седмици. Брад слушаше мълчаливо. Накрая само каза:

— Сигурно е прекрасно да си толкова търсен мъж, приятелю.

В този момент дойде Джийн, освежена от банята, вързала косата си с кадифена панделка, обула мокасини на босите си загорели крака.

— Здравей, мамичко — поздрави я Брад и стана от стола си да я целуне. — Нека всички да се почерпим — предложи той.

Говориха за бебето, за голф и за тенис, за новата пиеса в „Уитби тиътър“, с която щеше да се открие сезонът другата седмица. За Вирджиния Колдъруд никой нищо не спомена и като изпи питието си, Брад каза:

— Е, аз отивам да се изкъпя. — Плати сметката за напитките и бавно се отдалечи — пълен мъж на средна възраст с оранжеви панталони и скъпи обувки за голф, чиито шипове се забиваха по издраскания дървен под.

Две седмици по-късно със сутрешната поща пристигна поканата за сватбата на мис Вирджиния Колдъруд и мистър Брадфорд Найт. Органът засвири сватбения марш и Вирджиния мина тържествено по пътеката между редовете в църквата, хванала баща си под ръка. В бялата си булчинска премяна тя изглеждаше красива, нежна, грациозна и спокойна. Когато стигна до Рудолф, тя не го погледна, макар че той седеше с Джийн на една от първите пейки. Младоженецът Брадфорд Найт, леко изпотен и зачервен от юнската жега, чакаше при олтара с кума си Джони Хийт; и двамата носеха раирани панталони и двуредни рединготи. Доста хора бяха изненадани, че Рудолф не е кум, но Рудолф съвсем не беше изненадан.

Мое дело е това, мислеше Рудолф, слушайки разсеяно църковната служба. Аз го извиках тук от Оклахома, аз го наредих на работа, аз отказах да се оженя за момичето. Мое дело е. Трябва ли сега да се чувствувам отговорен?

 

 

Сватбеното тържество се състоя в извънградския клуб. Студеният бюфет беше нареден върху дълга маса под една тента, а по поляната бяха разпръснати масички с ярки цветни чадъри. На терасата свиреше оркестър — булката и младоженецът, облечени за път, откриха танците с валс. Рудолф се изненада, че Брад, който не изглеждаше особено подвижен, танцуваше толкова добре.

Рудолф беше целунал булката, както му беше редът. Вирджиния му се беше усмихнала по същия начин, по който се усмихваше на всички останали. Може би й е минало, помисли си Рудолф, може би ще се оправи.

Джийн настояваше да танцуват.

— Как можеш да танцуваш посред бял ден? — възпротиви се той.

— Обичам сватбите — отговори Джийн, хванала го за ръка. — Сватбите на другите хора. — И заядливо добави: — Няма ли да вдигнеш тост за булката? Можеш да разкажеш колко предана приятелка е тя — как нощи наред те чака пред вратата, за да се увери, че се прибираш здрав и читав в къщи, как ти се обажда по телефона по всяко време, за да те пита не те ли е страх от тъмното, и предлага да ти прави компания в самотното ти легло.

— Шшт — каза Рудолф, оглеждайки се неспокойно. Той не й беше разказал за онази нощ, когато Вирджиния го бе причакала от болницата.

— Тя наистина е красива — продължи Джийн. — Не съжаляваш ли за избора си?

— Дълбоко — отговори той. — Хайде да танцуваме.

Момчетата, които свиреха в оркестъра, бяха студенти от университета и на Рудолф му домъчня, като си припомни дните, когато беше на тяхната възраст и ходеше с тромпета. Изпълнението им беше чудесно. Сега младежите вършеха всичко много по-добре, отколкото неговите връстници. Спортистите от лекоатлетическия отбор на училището в Порт Филип изминаваха разстоянието от двеста метра поне е две секунди по-бързо, отколкото някога го пробягваше той.

— Нека да се махнем от този проклет дансинг — каза Рудолф. — Много е претъпкано.

Отидоха на бюфета, взеха си по чаша шампанско и се заприказваха с бащата на Брад, който беше пристигнал за случая от Тълса с широкопола шапка. Той беше слаб, със загоряло от слънцето лице и със загрубяла, дълбоко набраздена кожа на врата. Нямаше вид на човек, печелил и губил богатства, а по-скоро приличаше на филмов актьор, който изпълнява епизодични роли, нает да играе шерифа в някой уестърн.

— Брад много ми е говорил за вас, сър — каза старият Найт на Рудолф. — И за вашата красива млада съпруга. — Той вдигна галантно чашата си към Джийн, която беше свалила шапката си и никак не приличаше на срамежлива съпруга, а на независима съвременна, жена. — Да, сър, мистър Джордах — продължи старият Найт, — моят син Брад ще ви бъде вечно задължен п бъдете сигурен, че добре го съзнава. Той едва свързваше двата края в Оклахома и нямаше какво да яде, когато вие го извикахте да дойде тук. А аз самият много бях загазил по това време, няма защо да крия, и не можех да събера пари даже за една скапана петролна сонда, та да помогна на сина си. Сега мога с гордост да ви кажа, че съм стъпил отново на крака, но тогава ми се струваше, че краят на стария Пийт Найт вече е наближил. С Брад живеехме в една стая и три пъти на ден ядяхме люти чушки — така се препитавахме, и изведнъж като гръм от ясно небе се обади неговият приятел Руди. Когато се върна у дома след службата в армията, аз му казах: слушай сега, Брад, използувай улеснението, което ти дава американското правителство, и се запиши в някой колеж, защото според закона имаш привилегии като демобилизиран, и да знаеш, че отсега нататък човек, който не е завършил колеж, няма да струва и пукната нара в нашата страна. Брад е добро момче, послуша баща си и я го вижте сега. — Той погледна сияещ към дансинга, където синът му, Вирджиния и Джони Хийт пиеха шампанско сред някои от по-младите гости. — Издокаран, пие шампанско, бъдещето е пред него, оженен за красива, млада наследница: на голямо богатство. И ако някога каже, че не дължи всичко това на приятеля си Руди, баща му ще бъде първият, който ще го нарече лъжец.

Брад и Вирджиния заедно с Джони дойдоха да засвидетелствуват почитта си към Найт и старият човек покани Вирджиния да танцуват, а Брад покани Джийн.

— Май не си в много празнично настроение днес, Руди? — каза Джони. Нищо не можеше да убегне от премрежените очи на това гладко, закръглено лице.

— Булката е красива, шампанското е прекрасно, слънцето грее, приятелят ми смята, че е направил големия си удар в живота — отвърна Рудолф. — Защо да не съм в празнично настроение?

— И аз точно това се питам.

— Чашата ми е празна — каза Рудолф. — Ела да си налеем още вино — и тръгна към единия край на масата под тентата, където бяха напитките.

— В понеделник ще имаме отговор от Харисън — каза Джони. — Смятам, че ще се съгласи на сделката. Ще получиш играчката си.

Рудолф кимна, макар че се дразнеше, когато Джони, който не виждаше каква печалба може да се извлече от „Сентинъл“, наричаше вестника играчка. Но независимо какво мислеше по въпроса, Джони както обикновено се беше справил със задачата. Беше намерил някой си Хамлин, който се готвеше да закупи местните вестници на няколко малки градчета. Той беше дал съгласието си три месеца след покупката да препродаде вестника на Рудолф. Хамлин се оказа хитър търговец — беше поискал да му платят за услугата три процента от продажната цена на вестника, но тъй като беше успял да смъкне първоначалната сума, искана от Харисън, струваше си да приемат условията му.

Някой потупа Рудолф по гърба — беше Сид Гросит, доскорошен кмет на Уитби, когото на всеки четири години изпращаха като делегат на конгреса на Републиканската партия. Той беше енергичен, общителен човек, по професия адвокат, който успял благополучно да разсее слуховете, че докато е бил кмет, е вземал подкупи; въпреки това обаче беше решил да не се кандидатира на последните избори. Благоразумен, казваха хората. Сегашният кмет на града, който беше демократ, стоеше при другия край на масата и също пиеше шампанското на Колдъруд. Кой ли не беше дошъл на сватбата.

— Здравей, младежо — каза Гросит. — Чувам напоследък разни работи за теб.

— Хубави или лоши? — попита Рудолф.

— За Рудолф Джордах никога не се чува нищо лошо — отговори Гросит, който беше политик във всяко едно отношение.

— Правилно — намеси се Джони Хийт.

— Здравей, Джони. — Гросит се ръкуваше с всички. Нали един ден пак ще има избори. — Научих нещо от съвсем сигурен източник — продължи той. — Напускал си предприятието „Д. К.“ в края на месеца.

— Кой е източникът този път?

— Мистър Дънкан Колдъруд.

— Старият Колдъруд сигурно си е загубил ума днес при толкова вълнения — отговори Рудолф. Той не искаше да разговаря за работата си с Гросит или да отговаря на въпросите му какво смята да прави по-нататък. За това имаше още време.

— Когато Колдъруд си загуби ума от вълнение, обади ми се — каза Гросит. — Веднага ще дотичам. Той казва, че не знае какви са бъдещите ти планове. В същност не знаеше дали изобщо имаш някакви планове. Но в случай че искаш да изслушаш някои предложения… — Той се завъртя и се огледа, за да разбере дали наоколо няма демократи. — Защо да не поговорим след ден-два? Можеш да наминеш към кантората ми другата седмица.

— Другата седмица ще бъда в Ню Йорк.

— Е, добре, няма смисъл да говорим със заобикалки — каза Гросит. — Мислил ли си някога да се занимаваш с политика?

— Да, когато бях на двадесет години — отговори Рудолф. — Но сега съм вече остарял и поумнял…

— Не ми разправяй на мен тия работи — прекъсна го грубо Гросит. — На кого не му се иска да се занимава с политика? Особено на човек като теб. Богат, известен, с толкова успехи зад гърба си, с красива съпруга, мечтаещ да покори нови светове.

— Само не ми казвай, че искаш да се кандидатирам за президент сега, когато Кенеди вече не е жив — отговори Рудолф.

— Знам, че това ти звучи като шега — отговори сериозно Гросит. — Но кой знае дали след десет или дванадесет години пак ще ти звучи като шега! Слушай, Руди, ти трябва да започнеш политическата си кариера на местна почва, тук, в този град, където си любимецът на всички. Прав ли съм, Джони? — обърна се той за подкрепа към Джони Хийт.

— Любимецът на всички — потвърди с кимване Джони.

— От бедно семейство, завършил тук колеж, красив, образован, интересува се активно от обществения живот.

— Мисля, че повече ме интересува личният ми живот — заяви Рудолф, за да прекъсне хвалебствията.

— Щом искаш да си остроумен — добре. Но виж само на колко проклети комисии си член. И нямаш нито един враг в целия свят.

— Не ме обиждай, Сид. — На Рудолф му доставяше удоволствие да дразни настойчивия дребен мъж, но в същото време слушаше много по-внимателно, отколкото изглеждаше отстрани.

— Аз знам какво приказвам.

— Ти дори не знаеш демократ ли съм или републиканец — каза Рудолф. — Ако питаш Леон Харисън, той ще ти каже, че съм комунист.

— Леон Харисън е стар глупак — отговори Гросит. — Ако можех, щях да събера пари с подписка, за Да откупя вестника му.

Рудолф не се сдържа да не намигне на Джони Хийт.

— Аз знам какво си ти — продължаваше упорито Гросит. — Републиканец от типа на Кенеди. Точно този тип, който печели. И от когото има нужда нашата партия.

— Сега, след като вече ме определи от какъв тип съм — каза Рудолф, — можеш да ме препарираш и да ме поставиш под стъклен похлупак.

— Аз искам да те поставя в градския съвет на Уитби — отговори Гросит. — Като кмет. И се обзалагам, че мога да го направя. Как ти се струва това? А оттам пагоре и все нагоре по стълбата. Предполагам, че няма да искаш да станеш сенатор, сенатор от Ню Йорк, сигурно това би ти накърнило честолюбието.

— Сид — каза спокойно Рудолф, — аз просто се шегувах. Наистина съм поласкан. Обещавам ти, че през другата седмица ще мина да се видим, А сега да не забравяме, че сме на сватба, а не в някоя задимена хотелска стая. Отивам да танцувам с булката.

Той остави чашата си, потупа приятелски Гросит по рамото и тръгна да намери Вирджиния. Още не беше танцувал с нея и ако не я поканеше поне веднъж, хората непременно щяха да приказват. Живееха в малко градче — отвсякъде следяха зорки очи и после всичко се обсъждаше.

Като добър демократ и евентуален кандидат за сенатор, Рудолф се запъти към булката, която стоеше под тентата, престорено скромна и весела, сложила нежно ръка върху рамото на съпруга си.

— Ще ми окажеш ли тази чест? — попита Рудолф.

— Всичко, което имам, е твое. Нали знаеш — отговори Брад.

Рудолф поведе Вирджиния към дансинга. Тя танцуваше царствено, хванала небрежно ръката му, докосвайки съвсем леко гърба му, отметнала гордо глава, със съзнанието, че я наблюдават онези момичета, които биха искали да бъдат на нейното място на днешния ден, и онези мъже, които биха искали да бъдат на мястото на съпруга й.

— Желая ти много щастие — каза Рудолф. — Дълги години щастлив живот.

Тя тихичко се засмя.

— Аз ще бъда щастлива — отговори тя, докосвайки го с бедрата си. — Не се тревожи за това. Брад ще ми бъде съпруг, а ти ще ми станеш любовник.

— О, божичко! — въздъхна. Рудолф.

С върха на пръста си тя докосна устните му, за да го накара да мълчи, и скоро танцът свърши. Върнаха се при Брад и Рудолф разбра, че е бил прекален оптимист. Нещата нямаше да се оправят. Дори и след милион години.

Той не хвърли ориз заедно с другите гости, когато младоженците заминаха с колата на Брад за сватбеното си пътешествие. Стоеше на стълбите на клуба до Колдъруд. Колдъруд също не хвърляше ориз. Старият се мръщеше, но не можеше да се разбере дали заради нещо, което си мисли, или защото слънцето блести в очите му. Гостите се върнаха обратно, за да изпият по една последна чаша шампанско, а Колдъруд остана на стълбите, загледан през трептящия от горещината въздух в далечината, където и най-малката му дъщеря изчезна със своя съпруг. Малко преди това Колдъруд беше казал на Рудолф, че иска да говори с него, затова Рудолф даде знак на Джийн, че ще се видят по-късно, и тя остави двамата мъже насаме.

— Какво мислиш? — проговори най-накрая Колдъруд.

— Много хубава сватба.

— Не те питам за това.

— Кой може да каже дали един брак ще бъде сполучлив? — сви рамене Рудолф.

— Той се надява сега, че ще заеме мястото ти.

— Това е естествено — отговори Рудолф.

— Как бих желал днес ти да беше заминал с нея за Ню Йорк.

— В живота нещата много рядко стават по поръчка — отговори Рудолф.

— Много рядко — поклати глава Колдъруд. — Не мога да му имам изцяло доверие — продължи той. — Никак не ми е приятно да говоря така за човек, който е работил предано за мен, както е работил той, и който е женен за дъщеря ми, но не мога да се отърва от това опасение.

— Откакто е дошъл тук, не е направил нито една грешна стъпка — каза Рудолф. Освен една, помисли си той. И тя е, че не му повярва за Вирджиния. Или още по-лошо — че му повярва, но въпреки това се ожени за нея. Но не можеше да каже това на Колдъруд.

— Знам, че ти е приятел — продължи Колдъруд, — че е хитър като лисица, че ти го познаваш отдавна и му гласува достатъчно доверие, за да го доведеш тук и да му повериш такава отговорна работа… — Колдъруд поклати едрата си глава; болезнено жълтият цвят на лицето му говореше, че вече е белязан със знака на смъртта. — Той пие, ходи по жени — не се мъчи да отричаш, Руди, аз знам всичко, — играе комар, роден е в Оклахома…

Рудолф се засмя.

— Знам — не спираше Колдъруд. — Аз съм стар човек и имам предразсъдъци. Но е така. Сигурно ти си ме разглезил, Руди. През целия си живот не съм познавал човек, на когото бих могъл да се доверя повече, отколкото на теб. Дори и когато си ме убеждавал да направя нещо, което разумът ми не е приемал — а ако знаеш само колко пъти се е случвало това, — съм бил сигурен, че няма никога да навредиш на интересите ми, да постъпиш непочтено или да подрониш авторитета ми.

— Благодаря, мистър Колдъруд — каза Рудолф.

— Мистър Колдъруд, мистър Колдъруд — избухна старият човек. — И на смъртния ми одър ли ще ме наричаш мистър Колдъруд?

— Благодаря, Дънкан. — На Рудолф му беше трудно да го нарича с малкото му име.

— Да предам в ръцете на този човек всичко, което съм постигнал в живота си — заоплаква се Колдъруд по старчески. — Дори това да стане, след като умра, пак не ми се иска да е така. Но ако ти смяташ… — Той се навъси и замълча.

Рудолф въздъхна. Все някого трябва да предавам, помисли си той.

— Не смятам — отговори тихо той. — В нашия юридически отдел има един млад адвокат на име Мейдърс…

— Знам го — прекъсна го Колдъруд. — Светлокос човек с очила, има две деца. От Филаделфия е.

— Завършил е Уортънското търговско училище, а след това право в „Харвард“. Работи при нас повече от четири години. Познава работата във всички отдели. Винаги знае как трябва да се постъпи. Поддържа непрекъсната връзка с мен. Може да печели много повече в която и да е нюйоркска юридическа кантора, но предпочита да живее тук.

— Добре — съгласи се Колдъруд. — Съобщи му утре.

— Предпочитам ти да му го съобщиш, Дънкан. — За втори път в живота той се обърна към Колдъруд с малкото му име.

— Както обикновено не ми се иска да послушам съвета ти, макар и да знам, че си прав — каза Колдъруд. — Аз ще му съобщя. А сега да идем да пийнем още малко шампанско. Щом съм дал толкова пари за него, имам право и аз да пия.

 

 

Новото назначение беше оповестено един ден преди младоженците да се върнат от сватбеното пътешествие.

Брад прие новината спокойно, като джентълмен, и не попита Рудолф кой е взел решението. Но три месеца по-късно напусна работата и замина с Вирджиния за Тълса — баща му му беше предложил съдружие в петролната си компания. За първия рожден ден на Инид Брад изпрати чек за петстотин долара, които да се внесат в банковата сметка на детето.

Брад пишеше редовно весели, бодри, приятелски писма. Съобщаваше, че е добре, че за първи път в живота си печели толкова много пари. В Тълса му харесвало, там залагали с щедра ръка на голф по мащабите, възприети в западните щати, и три пъти поред бил спечелил по повече от хиляда долара. Всички харесвали Вирджиния и тя завързала много познанства. Започнала да играе голф. Брад предлагаше на Рудолф да вложи пари в неговата петролна компания. „Все едно, че береш парите от дърво“ — пишеше той. Искал да се отплати на Рудолф по някакъв начин за всичко, което е направил за него, а това била една възможност.

Преследван от чувството за вина — той не можеше да забрави разговора с Дънкан Колдъруд на стълбите пред клуба, — Рудолф започна да купува акции от петролните кладенци, които Брад разкриваше и разработваше. Освен това, твърдеше Джони Хийт, за човек е висок доход като неговия още повече си струвало, тъй като петролната индустрия се ползувала с правото да й се опрощават двадесет и седем процента от данъците. Джони Хийт направи справка за кредитоспособността на компанията „Питър Найт и син“, установи, че е висока, и се присъедини към вложенкята на Рудолф със същата сума като неговата.