Ъруин Шоу
Богат, беден (31)

ГЛАВА ШЕСТА

1967

 

В самолета за Далас Джони Хийт, седнал до него, преглеждаше една папка с книжа. Рудолф също преглеждаше своята папка с книжа. Трябваше да представи бюджета за следващата година пред градския съвет и се мръщеше, докато прелистваше многобройните финансови отчети. Всички цени се повишаваха, всички искаха по-високи заплати — и полицаи, и пожарникари, и учители, и чиновници; заплашително растеше броят на нуждаещите се от социална помощ, особено в негърските квартали; предвиждаше се изграждането на нова водопречиствателна инсталация; всички протестираха срещу увеличаването на данъците; в същото време щатските и федералните власти се въздържаха да отпускат по-големи помощи. Даже и когато съм на девет хиляди метра височина, пак трябва да се тревожа за пари, помисли си той.

На съседната седалка Джони Хийт също се тревожеше за пари, но тези пари поне бяха негови и на Рудолф. Брад Найт беше преместил кантората си от Тълса в Далас след смъртта на баща си и целта на тяхното пътуване беше да обсъдят с Брад вложенията си в петролната компания „Питър Найт и син“. Неочаквано се разбра, че работите на Брад не вървят добре и те хвърлят парите си на вятъра. Дори и онези нефтени находища, които отначало се смятаха за многообещаващи, впоследствие се оказваха нерентабилни — в тях се откриваше солена вода или свличащи се глинести слоеве — и се налагаше да се строят непредвидени, скъпи, сондажни устройства, Хийт беше направил тихомълком някои проучвания и беше убеден, че Брад фалшифицира данните и че от известно време ги ощетявал. Данните, които Джони му представи, изглеждаха убедителни. Но Рудолф не искаше да предприеме нищо срещу Брад, докато нещата не се изяснеха в негово присъствие. Струваше му се невъзможно един човек, когото е познавал толкова дълго време, да постъпи така, Въпреки че се беше оженил за Вирджиния Колдъруд.

Самолетът се приземи, но Брад не ги чакаше на летището. Той беше изпратил един свой помощник — едър, висок мъж с кафява сламена шапка, с тясна вратовръзка и карирано сако, който предаде извиненията на мистър Найт (помощникът обясни, че шефът му имал съвещание) и ги откара с един кадилак с климатична инсталация — беше толкова горещо, че над шосето трептеше мараня — в хотела в центъра на Далас, където Брад им беше запазил апартамент със салон и две спални.

Хотелът беше съвсем нов, а архитектът, който се бе занимавал с вътрешното оформление на стаите, сигурно си е мислил, че възпроизвежда в подобрен вариант стила на Втората империя. На дълга маса до стената бяха подредени шест бутилки с бърбън, шест с уиски и шест с джин и водка; освен това имаше вермут, кофичка с лед, дванадесет бутилки кока-кола, сода, една кошница с лимони, голяма купа с огромни плодове и цяла батарея от чаши с всякаква големина.

— В хладилника ще намерите бира и шампанско — каза помощникът. — Ако ги предпочитате. Вие сте гости на мистър Найт.

— Ние ще останем тук само една нощ — каза Рудолф.

— Мистър Найт ми поръча да ви настаня удобно — каза помощникът. — Сега сте в Тексас.

— Ако в „Аламо“ имаше толкова пиене, заведението никога нямаше да фалира — каза Рудолф.

Помощникът учтиво се засмя и каза, че мистър Найт сигурно ще се освободи към пет часа. Сега минаваше три.

— И не забравяйте да ми се обадите в кантората, ако имате нужда от нещо — каза той на излизане.

— Само ни хвърля прах в очите — каза Джони, като огледа апартамента и посочи отрупаната с напитки маса.

Рудолф леко се подразни, че Джони както винаги реагира подозрително.

— Аз трябва да проведа няколко телефонни разговора — каза Рудолф. — Извикай ме, когато дойде Брад. — Той влезе в стаята си и затвори вратата.

Първо се обади в къщи. Стараеше се да се обажда на Джийн най-малко три пъти на ден. Най-сетне беше послушал съвета на Гретхен и беше изхвърлил всичкия алкохол от дома си, но в Уитби имаше толкова много магазини и барове. Днес нямаше защо да се тревожи. Джийн му се стори весела и бодра. В Уитби валял дъжд. Щеше да води Инид за първи път на детски рожден ден. Преди два месеца беше катастрофирала заедно с детето, когато бе карала колата в пияно състояние. Колата се беше смачкала, но двете се бяха отървали само с няколко драскотини.

— Как е в Далас? — попита тя.

— За тексасците сигурно е добре — каза Рудолф. — Но за останалата част от човечеството жегата е непоносима.

— Кога ще се върнеш?

— Колкото се може по-скоро.

— Побързай — каза тя. Той не и беше обяснил защо отива с Джони в Тексас. Когато беше трезва, непочтеността на хората я подтискаше.

След това се обади на секретаря си в градския съвет. Той беше млад мъж с малко женствени маниери, но по характер много спокоен. Този следобед обаче съвсем не беше спокоен. Сутринта пред редакцията на „Сентинъл“ се беше състояла студентска демонстрация по повод уводната статия на вестника, в която се призоваваше да се продължи задочното обучение за военна подготовка на офицери от запаса. Рудолф беше одобрил уводната статия, тъй като тя бе написана с умерен тон и в нея не се застъпваше становището за задължително военно обучение, а да се даде възможност да се посещават курсовете от онези студенти, които биха искали да се отдадат на военна кариера или които смятаха, че в случай на нужда трябва да са готови да защитят родината си. Благоразумният тон съвсем не беше подействувал успокоително на демонстрантите. По един от прозорците на редакцията бил хвърлен камък и се наложило да извикат полицията. Ректорът на университета Дорлакър се обадил гневно по телефона и секретарят повтори дословно думите му: „Щом той е кмет, защо не си е на мястото?“ Рудолф не беше благоволил да уведоми секретаря си за причината на отсъствието си. Шефът на полицията Отман идвал да го търси и бил силно разтревожен. Казал, че ставало дума за нещо много, много важно. Кметът трябвало незабавно да се върне. От Олбъни се обадили два пъти. Делегация от представители на негърското население в града връчила петиция във връзка с някакъв плувен басейн.

— Достатъчно, Уолтър — каза уморено Рудолф. Затвори телефона и се отпусна върху копринената небесносиня, лъскава покривка на леглото. Получаваше десет хиляди долара годишно като кмет на Уитби. И предоставяше цялата сума за благотворителна дейност. Нали служеше на обществото.

Стана от леглото и със злорадо задоволство видя, че обувките му са изцапали копринената покривка; после отиде в салона. Джони седеше на едно огромно бюро по риза и преглеждаше папката си с документи.

— Няма съмнение, Руди — каза Джони, — този мръсник ни е изиграл много лошо.

— Нека по-късно да се занимаем с това, моля те — отговори Рудолф. — В момента трябва да поема задълженията си на предан и самоотвержен служител на обществото. — Той си наля една кока-кола с лед, отиде на прозореца и се загледа към града. Далас блестеше на изпепеляващото слънце, издигащ се от пустинната долина като някакъв взрив от бетон и стъкло, предизвикан от космическа катастрофа, неоправдано и произволно.

Рудолф се върна в стаята си и помоли телефонистката да го свърже с началника на полицията в Уитби. Докато чакаше телефонът да иззвъни, взе да се оглежда в огледалото. Видът му беше на човек, който има нужда от почивка. Интересно кога ли ще получи първия си инфаркт. Макар че в Америка се смяташе, че инфаркти получават само бизнесмените, а той на теория вече не беше бизнесмен. Някъде беше чел, че най-дълго живеели професорите, а след тях и генералите.

Гласът на Отман звучеше по телефона мрачно, но Отман винаги говореше така. Обидно му беше, че трябва да се занимава с престъпността. Бившият началник на полицията, Бейли, когото Рудолф беше хвърлил в затвора, беше весел и жизнерадостен човек. Рудолф често съжаляваше за него. В стремежа си да бъде честен понякога сам си навличаше неприятности.

— Открихме нещо ужасно, кмете — каза Отман. — Лейтенант Слатъри залови в осем и половина сутринта някакъв първокурсник в една закусвалня, който пушеше марихуана. В осем и половина сутринта! — Отман беше семеен човек със строг режим и ранните утринни часове бяха много ценни за него. Освен цигарата, която пушеше, у момчето имаше още тридесетина грама от същия наркотик. Преди да го затворим, си развърза езика. Разправи, че в неговото общежитие имало най-малко петдесет души, които пушат хашиш и марихуана. Твърди, че ако отидем там, ще намерим поне четиристотин и петдесет грама. Той си има адвокат и довечера ще го пуснат под гаранция, но адвокатът му сигурно вече е разказал историята на няколко души и аз сега не знам какво да правя. Дорлакър ми се обади преди малко и ми каза да стоя по-далеч от студентското градче, но нали работата ще се разчуе из целия град и ако аз не съм на местопроизшествието, какво ще си кажат хората? Университетът не е в Хавана или в Буенос Айрес, а в пределите на Уитби, дявол да го вземе, и законът си е закон, дявол да го вземе.

Много подходящ ден избрах да дойда в Далас, помисли си Рудолф.

— Чакайте да помисля една минутка — каза той.

— Ако не получа разрешение да отида там, кмете — каза Отман, — считайте, че съм си подал оставката.

О, божичко, тези честни хора, помисли си Рудолф. Някой ден ще взема и аз да опитам проклетата марихуана, за да разбера за какво е целият този шум. Може би марихуаната ще се окаже подходяща и за Джийн.

— Адвокатът на момчето е адвокат и на Леон Харисън — продължаваше Отман. — Харисън беше вече тук да кита какво възнамерявам да правя. Разправя, че ще свика извънредно заседание на управителния съвет.

— Добре — отговори Рудолф. — Обадете се на Дорлакър, кажете му, че сте говорили с мен и че аз съм наредил довечера в осем часа да се направи обиск в общежитието. Съдията Сатърли да ви даде заповед за обиск, а вие кажете на вашите хора да си оставят палките у дома. Не искам никой да пострада. Новината ще се разчуе и дано онези младежи имат достатъчно ум да изхвърлят наркотиците, преди да влезете в общежитието.

— Вие не познавате днешните младежи, кмете — каза печално Отман. — Те не могат и носа да си избършат.

Рудолф му даде телефонния номер на хотела в Далас и му поръча да му се обади вечерта, като мине обискът. Затвори телефона и допи кока-колата. Обядът, който бяха сервирали в самолета, беше ужасен и сега имаше киселини в стомаха. Беше имал неблагоразумието да изпие и двата коктейла от вермут и уиски, които стюардесата остави на таблата му. Когато пътуваше със самолет, винаги пиеше точно този коктейл. Долу на твърда земя никога не си го поръчваше. Защо ли?

Телефонът иззвъня. Той изчака Джони да вдигне слушалката, но явно телефонът не звънеше в неговата стая.

— Ало — каза Рудолф.

— Руди? — чу той гласа на Гретхен.

— Да. — Откакто тя му беше казала, че Джийн е алкохоличка, отношенията им бяха охладнели. Гретхен се оказа права, но това само засилваше отчуждението им.

— Обадих се на Джийн и тя ми каза къде си — обясни Гретхен. — Дано само не те безпокоя. — По гласа й разбираше, че самата тя е силно обезпокоена.

— Не, не — излъга Рудолф. — Аз просто се шляя из този известен курорт Далас. А ти откъде се обаждаш?

— От Лос Анжелос. Не бих ти се обадила, но просто не съм на себе си.

— Какво има? — попита Рудолф.

— Става дума за Били. Знаеш ли, че преди един месец са го изключили от университета?

— Не — каза Рудолф. — Както знаеш, той никога не ми доверява тайните си.

— Сега е в Ню Йорк, живее с някакво момиче…

— Гретхен, скъпа — прекъсна я Рудолф, — в този момент в Ню Йорк сигурно живеят половин милион момчета със своите приятелки. Благодари се, че не живее с някое момче.

— Не това ме безпокои, разбира се — каза Гретхен. — Понеже вече не е студент, трябва да отиде в армията.

— Е, дано да е за добре — отговори Рудолф. — Като изкара две години в казармата, може и да поумнее.

— Ти имаш малка дъщеря — каза разочаровано Гретхен. — Затова можеш да говориш така. А аз имам един син. И не мисля, че от един куршум в главата ще поумнее.

— Виж какво, Гретхен — каза Рудолф, — недей да пресилваш така нещата. Изпращаш сина си войник и след два месеца ти връщат трупа му в къщи. Има толкова много момчета, които си изкарват службата и се връщат у дома без нито една драскотина.

— Точно затова ти се обаждам — каза Гретхен. — Искам да съм сигурна, че той ще се върне без нито една драскотина.

— А аз какво мога да направя?

— Ти познаваш много хора във Вашингтон.

— Гретхен, от военна служба не освобождават никой, който не иска да следва и е напълно здрав физически. Даже и във Вашингтон не правят това.

— Ако съдя по нещата, които чувам и чета, не е точно така — каза Гретхен. — Но аз не искам да освободиш Били от военна служба.

— Тогава какво искаш да направя?

— Да използуваш връзките си да не го изпратят във Виетнам.

Рудолф въздъхна. Истината беше, че той наистина познаваше някои хора във Вашингтон, които положително можеха да уредят този въпрос и положително щяха да го уредят, ако ги помолеше. Но тъкмо това дребно ходатайство, тези привилегии на политическите среди ненавиждаше най-много от всичко. То беше в разрез с нравствените му принципи и изопачаваше подбудите му, тласнали го към участие в политическия живот на страната. В света на бизнеса беше съвсем естествено някой да помоли племенникът или братовчед му да бъде назначен на по-висока длъжност. В зависимост от това колко дължиш на този човек или колко очакваш да получиш от него в бъдеще, или дори колко ти е симпатичен, помагаш на племенника или на братовчеда, ако можеш, без изобщо да се замислиш. Но да използуваш властта си, дадена ти от избирателите, на които си обещал да защищаваш неотклонно интересите им и да съблюдаваш най-строго законите, за да предпазиш сина на сестра си от заплахата на смъртта, и в същото време да подкрепяш, открито или мълчаливо, изпращането на хиляди други младежи на същата възраст на смърт, е нещо съвсем друго.

— Гретхен — опита се да надвика той шума в телефонната линия между Далас и Лос Анжелос, — по-добре е да помислим за друг начин да…

— Единственият познат човек, който може би е в състояние да направи нещо — каза Гретхен, повишавайки тона си, — е братът на Колин Бърк. Той е генерал във военновъздушните сили. В момента е във Виетнам. Сигурна съм, че изгаря от желание да опази Били от куршумите.

— Недей да викаш толкова силно, Гретхен — каза Рудолф, отдалечавайки слушалката от ухото си. — Чувам те прекрасно.

— Слушай. — Тя вече крещеше истерично. — Ако не ми помогнеш, отивам в Ню Йорк, взимам Били и го завеждам в Канада или в Швеция. И ще вдигна страхотен шум, за да се разбере защо го правя.

— Господи, Гретхен — каза Рудолф. — Какво ти е? В критическата възраст ли влизаш, или.

Телефонната връзка рязко се прекъсна. Той стана бавно, отиде до прозореца и пак погледна града. От спалнята му Далас не изглеждаше по-хубав, отколкото от салона.

Роднини, каза си той. Винаги се беше старал несъзнателно да помага на роднините си. Беше помагал на баща си да пече хляб и кифли и да ги разнася; цял живот се беше грижил за майка си. Беше поел неприятното задължение да се разправя с детективи, после беше изтърпял и жалката сцена с Уили Абът, беше помогнал на Гретхен да се разведе и беше приел приятелски втория й съпруг. Беше осигурил пари за Томас, за да може брат му да се избави от нечовешкия живот, който водеше. Беше отишъл на погребението на Колин Бърк на другия край на континента, за да бъде до сестра си в най-тежките минути на скръбта й.

Беше поел отговорността да отпише Били от училището, където той страдаше, макар че племенникът му се държеше неблагодарно и предизвикателно, а после го записа в университета в Уитби, въпреки че успехът му не стигаше да го приемат и в някое занаятчийско училище. След това беше открил Том в хотел „Егейски“ заради майка си и беше научил всичко за Петдесет и трета улица, беше изпратил парите на Шулци и уредил с адвокат Том да вземе сина си и да се разведе с проститутката…

Не беше очаквал благодарност и никой не му беше благодарил, мислеше той огорчено. Е, не беше направил всичко това, за да му благодарят. Беше чист пред съвестта си. Просто съзнаваше какви задължения има пред самия себе си и пред другите и нямаше да може да живее спокойно, ако не ги беше изпълнил.

А задълженията никога не свършват. И това е напълно естествено.

Той вдигна телефонната слушалка и съобщи номера на Гретхен в Калифорния. Когато тя се обади, Рудолф каза:

— Добре, Гретхен. На връщане ще спра във Вашингтон и ще видя какво мога да направя. Смятам, че няма защо да се тревожиш повече.

— Благодаря ти, Руди — каза тихо Гретхен. — Знаех, че ще ми помогнеш.

Брад пристигна в хотела в пет и половина. От тексаското слънце и от тексаския алкохол беше станал още по-червендалест. По-пълен и по-словоизлиятелен. Носеше тъмен летен костюм на райета, синя риза с къдрички отпред и огромни перлени копчета за ръкавели.

— Съжалявам, че не можах да ви посрещна на летището, но смятам, че моят човек ви е настанил както трябва. — Той си наля уиски с лед и се усмихна широко на приятелите си. — Е, време беше да ми дойдете на гости и сами да видите откъде идват парите. Сега ще пробиваме нов кладенец и може би утре ще наема самолет и ще отидем да видим на място как вървят работите. Освен това имам билети за бейзболния мач в събота. Това ще бъде събитието на сезона. Тексас срещу Оклахома. Трябва да видите с очите си как ще изглежда градът в края на седмицата, защото, ако някой после ви разказва, няма да му повярвате. Ще има тридесет хиляди пияни от радост. Жалко, че Вирджиния не е тук да ви посрещне както подобава. Ще й бъде много мъчно, като разбере, че сте идвали, докато я е нямало. Тя отиде на гости на татенцето си. Разбрах, че той не е добре. Надявам се, че не е нещо сериозно. Аз много обичам стария особняк.

Тази любезност, това щедро гостоприемство, тази прекалена южняшка любвеобилност бяха непоносими.

— Брад, остави тия приказки — каза Рудолф. — И без това знаем защо Вирджиния не е тук. Съвсем не е заминала на гости при татенцето си, както ти казваш. — Преди две седмици Колдъруд беше отишъл при Рудолф да му каже, че Вирджиния е напуснала завинаги Брад, който се бил хванал с някаква киноактриса от Холивуд, разкарвал се по три пъти седмично между Далас и Холивуд и имал парични затруднения. След посещението на Колдъруд Рудолф беше започнал да подозира, че има нещо нередно и се беше обадил на Джони.

— Приятелю — каза Брад, отпивайки от чашата си, — не мога да разбера за какво говориш. Току-що приказвах с жена си по телефона, тя смята да се върне след ден-два…

— Не си приказвал с жена си по телефона, Брад, и тя изобщо няма да се върне — каза Рудолф. — Знаеш това много добре.

— Знаеш също така и много други неща — каза Джони. Той беше застанал между Брад и вратата, сякаш се страхуваше, че Брад изведнъж ще побегне. — И ние също ги знаем.

— Божичко — извика Брад, — ако не бяхме приятели от толкова отдавна, щях да си помисля, че направо ме мразите. — Въпреки климатичната инсталация той се потеше и по синята му риза бяха избили тъмни петна. Той отново напълни чашата си. Късите му пръсти с грижливо поддържани нокти трепереха, докато слагаше лед в питието си.

— Недей да увърташ, Брад — каза Джони.

— Е… — засмя се Брад или поточно се опита да се засмее. — От време на време може и да съм изневерявал на жена си. Нали ме знаейш какъв съм, Руди, мекушав съм и не мога да устоя, когато някоя съблазнителна красавица ми се появи пред очите. Но Вирджиния приема много на сериозно тези неща, тя…

— Вирджиния и ти не ни интересувате — прекъсна го Джони. — Интересува ни къде ни отиват парите.

— Нали всеки месец получавате отчет — каза Брад.

— Получаваме го най-редовно — отговори Джони.

— Напоследък нещо не ни провървя. — Брад избърса лицето си с голяма ленена носна кърпа, на която беше избродиран монограмът му. — Както казваше баща ми, господ да благослови душата му, петролният бизнес е като морето — ако те е страх от вълните, хич не влизай във водата.

— Проверихме някои неща — каза Джони — и изчислихме, че през последната година ти си откраднал от двама ни приблизително по седемдесет хиляди долара.

— Вие се шегувате, приятели — каза Брад. Лицето му беше станало мораво, а усмивката му беше застинала, сякаш беше завинаги запечатана върху румената, изопната кожа над влажната от пот яка. — Нали се шегувате? Скроили сте ми някакъв номер. Божичко, сто и четиридесет хиляди долара?

— Брад… — каза Рудолф предупредително.

— Добре — примири се Брад. — Явно, че не се шегувате. — Той се отпусна тежко върху канапето с дамаска на цветя. Един дебел, широкоплещест мъж седеше уморено на пъстрото скъпо канапе в най-хубавия апартамент на най-хубавия хотел в Далас, Тексас. — Ще ви разкажа какво точно се случи.

Случило се беше това, че когато преди една година Брад отишъл в Холивуд да търси нови инвеститори, се запознал с една млада актриса на име Сандра Дилсън. Мис Дилсън била „чаровно, невинно същество“ според думите на Брад. Той моментално се влюбил в нея, но тя не му позволявала даже с пръст да я докосне. За да й направи впечатление, Брад започнал да й купува бижута. „Нямате представа какви суми искат за скъпоценните камъни в онзи град — каза Брад. — Все едно, че сами си печатат парите.“ И за да й направи още по-силно впечатление, залагал огромни суми на конни състезания.

— Ако искате да знаете истината — продължи Брад, — момичето се разхожда с бижута на стойност четиристотин хиляди долара, които аз съм платил. Но понякога съм прекарвал с него такива мигове в леглото — обясняваше той увлечено, — че не съжалявам за парите, нито за един цент. Аз я обичам, влюбен съм до ушите в нея и в известно отношение се гордея с това и съм готов да поема всички последствия.

За да си набави нужните пари, Брад започнал да фалшифицира месечните отчети. Съобщавал, че се проучват и експлоатират петролни кладенци, които от години са изоставени като пресъхнали и безперспективни; освен това завишавал сумите за купуване на съоръжения десет-петнадесет пъти. Един от счетоводителите в кантората му знаел какво се върши, но той му плащал, за да мълчи и да изпълнява нарежданията му. Някои от другите инвеститори, предчувствувайки, че интересите им са застрашени, се опитали да разберат нещо, но Брад успял да разсее подозренията им.

— Колко инвеститори има компанията ти в момента? — попита Джони.

— Петдесет и двама.

— Петдесет и двама глупаци — каза Джони възмутено.

— Никога досега не съм правил такова нещо — призна си Брад. — Репутацията ми в Оклахома и в Тексас е безупречна. Попитайте когото искате. Хората ми имат доверие. И, с пълно основание.

— Ти ще отидеш в затвора, Брад — каза Рудолф.

— Нима можеш да постъпиш така с мене, със стария си приятел Брад, който седеше до теб, когато получи дипломата си от колежа, а, Руди?

— Точно така ще постъпя — отговори Рудолф.

— Чакай малко — каза Джони, — чакай малко. Преди да почнем да говорим за затвора, искам да разбера дали можем да си получим обратно парите, а след това да пращаме този тъпак зад решетките.

— Точно така — подкрепи го нетърпеливо Брад. — Това вече е сериозен разговор.

— С какви пари разполагаш в момента, за да изплатиш дълговете си? — попита Джони.

— Точно така — повтори Брад. — Сега вече говорим по същество. Да не мислите, че съм останал съвсем без средства. Все още мога да получавам кредит.

— Когато излезеш от тази стая, Брад — каза Рудолф, — никоя банка в страната няма да ти отпусне и десет цента. Аз ще се погрижа за това. — Вече не беше в състояние да прикрива гнева си.

— Джони… — обърна се Брад умолително към Хийт. — Защо е толкова отмъстителен? Поговори с него. Разбирам, че му е неприятно, но тази отмъстителност…

— Аз те попитах нещо — прекъсна го Джони.

— Ами… — започна Брад — на книга положението не е много… много оптимистично — усмихна се той с надежда. — Но от време на време имах възможност да пестя малко пари. За черни дни, както казват хората. Депозирал съм ги в сейфове на различни места. Разбира се, нямам достатъчно, за да се разплатя с всички, но на вас, приятели, ще мога да върна една значителна сума.

— Тези пари на Вирджиния ли са? — попита Рудолф.

— Ха, на Вирджиния! — изсумтя Брад. — Баща й така стиска парите, които й е отпуснал, че ако чаках на нея, дори да умирах от глад, и един кренвирш нямаше да мога да си купя.

— Той се оказа много по-умен от нас — каза Рудолф.

— Господи, Рудолф — каза жално Брад, — няма защо да ми натякваш. И без това се чувствувам достатъчно зле.

— Колко пари имаш в наличност? — попита Джони.

— Нали разбираш, Джони — отговори Брад, — тези пари не фигурират в счетоводните книги на компанията.

— Ясно — каза Джони. — Колко са?

— Близо сто хиляди. Мога да дам и на двама ви почти по петдесет хиляди долара. И ще гарантирам, че ще изплатя останалата сума допълнително.

— Как? — попита грубо Рудолф.

— Има няколко петролни кладенеца, които се разработват. — Рудолф беше сигурен, че той лъже. — И освен това мога да отида при Сандра и да й обясня, че в момента съм загазил, да я помоля да ми върне бижутата и…

Рудолф поклати недоверчиво глава.

— Ти наистина ли очакваш, че тя ще ти ги даде?

— Тя е прекрасно момиче, Руди. Трябва да те запозная някога с нея.

— О, божичко, никога ли няма да поумнееш! — извика Рудолф.

— Почакай тук — каза Джони на Брад. — Искам да поговоря с Рудолф насаме. — Той взе демонстративно книжата, които бе проучвал, и тръгна към стаята на Рудолф.

— Нали нямате нищо против, ако пийна нещо, докато ви чакам? — попита Брад.

Влязоха в стаята на Рудолф и Джони затвори вратата.

— Трябва да вземем решение — каза той. — Ако наистина има близо сто хиляди долара в наличност, както твърди, можем да ги вземем и да си покрием с тях загубите. При това положение ще остане да получаваме само една сума от около четиридесет хиляди долара. Ако не ги вземем, ще трябва да свикаме съвещание на кредиторите и да обявим банкрут. Или дори да възбудим съдебно дело. Сигурно всичките му кредитори имат равни права върху парите или трябва да получат суми, пропорционални на капиталовложенията им и на това, което Брад в същност им дължи.

— Той има ли право да плати на нас, а да пренебрегне другите?

— Да, защото все още не е официално банкрутирал — отговори Джони. — Смятам, че в съда това ще мине.

— Тази работа няма да стане така — каза Рудолф. — Нека да прибави спестените сто хиляди към общата сума. А ние ще вземем от него ключовете на сейфовете, за да не може той да вдигне парите.

Джони въздъхна.

— Боях се, че точно това ще кажеш — отговори той. — Рицарска постъпка, няма що.

— Ако той е мошеник — каза Рудолф, — не означава, че и аз ще стана мошеник, за да си покрия загубите, както ти се изрази.

— Казах, че вероятно съдът ще приеме такава постъпка като законна — отговори Джони.

— Не е убедително — каза Рудолф. — Според мен не е убедително.

Джони погледна замислено Рудолф.

— Добре, а какво ще направиш, ако аз отида при него и му кажа, че си взимам моя дял и излизам от играта?

— Ще го съобщя на кредиторите и ще предложа да се възбуди съдебно дело срещу теб — отговори твърдо Рудолф.

— Предавам се, скъпи — каза Джони. — Кой може да устои на един честен политик?

Върнаха се в салона. Брад стоеше пред прозореца с пълна чаша в ръка, с билети за мача на сезона в портфейла си, загледан към богатия, гостоприемен град Далас. Джони му съобщи какво са решили. Брад закима безмълвно, без да разбира напълно какво му казват.

— Утре в девет часа сутринта те чакаме тук — каза Рудолф. — Преди да са отворили банките. Ще обиколим с теб сейфовете, за които разправяше, и ще се погрижим за парите ти. Ще ти дадем разписка. Ако не си тук в девет часа без една минута, ще извикам полицията, за да подам обвинение срещу теб за измама.

— Руди… — каза умолително Брад.

— И ако искаш да си запазиш тези скъпоценни копчета за ръкавели — продължи Рудолф, — по-добре ги скрий някъде, защото в края на месеца шерифът ще дойде да ти опише цялото имущество, всичко, което притежаваш, включително и тази красива риза с къдрички, за да може да покрие дълговете ти.

— Вие, приятели… — започна съкрушено Брад. — Вие, приятели… не можете да ме разберете. Вие сте богати, жените ви са милионерки, имате всичко, каквото поискате. Не можете да си представите какво е моето положение.

— Още малко, и ще ни разплачеш — каза грубо Рудолф. Никога досега не се беше озлобявал толкова много. Едва се сдържаше да не скочи върху Брад да го набие. — Гледай само да бъдеш тук в девет часа.

— Добре, ще бъда — каза Брад. — Вие сигурно няма да искате да вечеряте с мен?…

— Излез оттук, преди да съм те убил! — извика Рудолф.

Брад тръгна към вратата.

— Е — каза той, — приятно прекарване в Далас. Градът е чудесен. И не забравяйте… — той махна с ръка към апартамента и алкохола — всичко това е за моя сметка.

И излезе.

 

 

Рудолф не успя да се обади у дома на другата сутрин. Брад дойде в девет часа, както му беше наредено, със зачервени очи — явно, че не беше спал цялата нощ; носеше една връзка ключове от сейфовете на различни банки в Далас. Отман не се беше обадил предната вечер, макар че Рудолф и Джони вечеряха в хотела, за да не пропуснат телефонния разговор. Рудолф реши, че в студентското градче в Уитби всичко е минало благополучно и че страховете на Отман не са се оправдали.

Рудолф и Джони, придружени от Брад, отидоха в кантората на един адвокат, познат на Джони. Адвокатът изготви пълномощно на Джони, за да може той да действува от името на Рудолф. Джони щеше да остане в Далас, докато оправи нещата. Взеха от кантората на адвоката един чиновник за свидетел и тръгнаха от банка па банка, без да изпускат от очите си Брад, който, без перлените копчета за ръкавели, отваряше сейфовете и изваждаше от тях грижливо подредените пачки банкноти. И четиримата преброяваха внимателно парите, преди чиновникът да изготви разписка, която Рудолф и Джони подписваха, удостоверявайки, че са получили сумата от Брадфорд Найт на този ден. След това се подписваше, за да потвърди чиновникът верността па документа, и четиримата се качваха ь централната зала на банката и внасяха парите на обща сметка на имената на Рудолф и на Джони; парите можеха да се теглят само когато се представят подписите и на двамата. Предната вечер бяха обмислили най-внимателно всяка своя стъпка, тъй като знаеха, че отсега нататък всичко, свързано с Брадфорд Найт, трябва да бъде застраховано от всякакви рискове.

След изпразването на последния сейф сумата наброяваше деветдесет и три хиляди долара, Брад беше изчислил почти точно парите, спестени за черни дни, както самият той се беше изразил. Джони и Рудолф не го попитаха откъде има тези пари. Друг щеше да му търси сметка за това.

Разговорът с адвоката и обикалянето по банките им отне почти цялата сутрин, затова Рудолф трябваше да побърза да не изпусне самолета за Вашингтон, който излиташе от Далас по обяд. Като излизаше от апартамента с куфара и малката чанта за документи, той забеляза, че от цялата батарея бутилки, подредени в салона, бяха отворили само една кока-кола, която беше изпил той, и едно уиски, от което си беше наливал Брад.

Брад му беше предложил да отиде на летището с неговата кола. „Тази сутрин поне все още имам кадилак — беше казал той, опитвайки се да се усмихне. — Защо да не го използуваш.“ Но Рудолф му беше отказал и извика такси. Качвайки се в колата, той помоли Джони да се обади на секретаря му в Уитби и да каже, че не може да се върне тази вечер, а ще нощува в хотел „Мейфлауър“ във Вашингтон.

В самолета той отказа да обядва и не изпи двата коктейла от вермут и уиски. Извади от чантата отчетите на финансовите, ревизори, но не можеше да съсредоточи вниманието си върху цифрите. Продължаваше да мисли за Брад — обречен, опозорен, фалирал, изправен пред опасността да влезе в затвора. И коя беше причината за всичко това? Една ненаситна за пари холивудска проститутка. Колко жалко. Но Брад я обичаше. Беше казал, че не съжалява за нищо. Любовта, петият конник от Апокалипсиса. Поне в Тексас. Просто не можеше да си представи, че Брад е способен да изпитва някакви чувства. Той беше роден — Рудолф едва сега се убеждаваше в това, — за да ходи по заведения и публични домове. Може би го е знаел от самото начало, но беше отказвал да го признае. Защо винаги е толкова трудно да повярваш, че и другите могат да обичат. А може би, като отказва да приеме факта, че Брад е способен да обича, самият той проявява — високомерие? Нали аз обичам Джийн, мислеше Рудолф, но готов ли съм да се погубя заради нея? И си отговаряше отрицателно. В такъв случай не беше ли и той толкова безхарактерен, колкото словоизлиятелният си приятел, потящ се в ризата си с къдрички? А не е ли виновен той по някакъв начин за изпитанието, на което днес беше подложен Брад, и за това, което още му предстои да преживее? Може би в деня на сватбата му, на стъпалата пред клуба, когато лиши Брад от възможността да заеме мястото на Колдъруд, той несъзнателно е предрешил съдбата на приятеля си? Когато, измъчван от чувство за вина, беше вложил капитал във фирмата на Брад, нима не е знаел, че един ден Брад ще си отмъсти, и то по единствения начин, на който е способен — чрез измама? И дали в същност не е искал да се случи точно това, за да може най-сетне да се отърве от Брад, защото той не му беше повярвал за Вирджиния? По-силно го терзаеше мисълта дали ако беше отстъпил пред настояванията на Вирджиния Колдъруд и й беше станал любовник, тя щеше да се омъжи за Брад и по този начин да го лиши от покровителството на неговия приятел? Защото съмнение нямаше — той беше покровителствувал Брад години наред; първо го беше извикал в Уитби да му предложи работа, която десетки други мъже можеха да вършат по-добре, отколкото Брад я вършеше отначало, след това търпеливо го беше научил как да се справя със задълженията си (като междувременно му плащаше повече, отколкото му се полагаше), така че поне за Брад вероятността той д заеме най-висшия пост във фирмата беше напълно логична. Кога по морални съображения трябва да спреш да покровителствуваш приятеля си? Може би никога?

По-лесно щеше да бъде, ако беше изпратил Джони Хийт да отиде сам в Далас и да оправи нещата. Джони също беше приятел на Брад и негов кум, но между Рудолф и Брад връзката беше съвсем друга. И на Брад му беше по-мъчително, че трябва да отговаря пред Рудолф. Истината е, че Рудолф можеше да се извини лесно с неотложна работа в Уитби и да изпрати Джони сам. Тази мисъл му беше минала през главата, но той я отхвърли като проява на страхливост. Беше отишъл в Далас, за да запази самоуважението си. А самоуважението е може би просто синоним на суета? Да не би непрестанният му успех да е притъпил чувствата му, да го е направил самодоволен, да му е внушил, че е безпогрешен?

Когато фалитът бъде официално обявен, реши той, ще отпусне на Брад някаква издръжка. Пет хиляди долара годишно, които ще му се изплащат тайно, така че нито кредиторите на Брад, нито финансовите органи да успеят да сложат ръка на тях. Ще могат ли тези пари, от които Брад така много ще се нуждае и принуден от обстоятелствата ще трябва да приеме — ще могат ли те да изплатят цената на унижението, че му ги праща човек, който се е отрекъл от него?

Светна надписът „Затегнете коланите“. Самолетът започваше да се приземява. Рудолф сложи книжата в чантата си, въздъхна и затегна колана си.

 

 

В хотел „Мейфлауър“ го чакаше, съобщение, предадено по телефона от секретаря му. Наложително било да се обади незабавно в Уитби.

Качи се в стаята си, където никой не се беше погрижил да осигури алкохол, и се опита да позвъни в градския съвет. На два пъти линията беше заета и той почти се беше отказал да се обажда трети път и смяташе да се свърже със сенатора, който би могъл да уреди на Били безопасна служба в американската армия. Такъв въпрос не можеше да се уреди по телефона и той се надяваше да успее да си уреди среща със сенатора за другия ден по обед и следобеда да си замине за Ню Йорк.

При третия опит му се обади секретарят.

— Много съжалявам, мистър Джордах — каза Уолтър с изтощен глас, — но се страхувам, че трябва веднага да се върнете. Снощи, след работно време, когато съм си отишъл в къщи, тук е настанал някакъв ад, за който аз разбрах едва тази сутрин, иначе щях много по-рано да ви потърся.

— Какво има? Какво има? — попита нетърпеливо Рудолф.

— Всичко е много объркано и аз не съм сигурен, че ще мога да ви предам нещата в последователен ред — каза Уолтър. — Но когато Отман се опитал снощи да влезе в общежитието, то било барикадирано, искам да кажа, от студентите, които не пуснали полицията да влезе. Дорлакър се опитал да убеди Отман да се оттегли с хората си, но Отман отказал. Когато се опитали да влязат за втори път, студентите започнали да ги замерят с разни неща. Отман бил ударен с камък в окото, казват, че не е сериозно, но той е в болница, и полицията е отстъпила поне временно. След това други студенти организирали демонстрация, и то точно пред вашата къща. Преди малко бях там, градината е в ужасно състояние. На мисис Джордах са и дали успокоителни лекарства и…

— Края ще ми разкажеш, като се върна — прекъсна го Рудолф. — Качвам се на първия самолет за Ню Йорк.

— Аз предполагах, че така ще постъпите — каза Уолтър — и затова си позволих да изпратя Сканлън да ви посрещне с колата. Той ще ви чака на „Ла Гуардия“.

Рудолф взе багажа си, слезе бързо във фоайето и освободи стаята. Въпросът за военната кариера на Били Абът беше временно отложен.

 

 

Сканлън беше дебел мъж, който се задъхваше, когато говореше. Служеше в полицията, но наближаваше шейсетте и му предстоеше да се пенсионира. Страдаше от ревматизъм и просто по милост го бяха назначили за шофьор на Рудолф. За да даде пример как гражданските власти могат да правят икономии, Рудолф беше продал колата на бившия кмет, която беше собственост на общината, и ползуваше собствената си кола.

— Ако трябваше сега да започвам всичко отначало — каза задъхано Сканлън, — кълна се, че никога не бих се хванал на работа в полицията на град, където има студенти и мръсни негри.

— Сканлън, моля те — скара му се Рудолф. Още от първия ден се опитваше безуспешно да поправи речника на Сканлън. Седеше на предната седалка до стария полицейски служител, който караше колата влудяващо бавно. Но щеше да се обиди, ако Рудолф заемеше мястото му зад волана.

— Сериозно говоря, сър — каза Сканлън. — Те са направо диви зверове. Уважават закона, колкото го уважават глутница хиени. А с полицията само се подиграват. Аз съвсем не искам да ви уча какво да правите, но ако бях на ваше място, щях да отида направо при губернатора да му кажа да изпрати войска.

— Има време и за това — отговори Рудолф.

— Помнете ми думите — каза Сканлън. — Работата ще стигне дотам. Я вижте какво направиха в Ню Йорк и в Калифорния.

— Ние не сме нито в Ню Йорк, нито в Калифорния — каза Рудолф.

— Да, но имаме студенти и мръсни негри — настояваше упорито Сканлън. След като кара известно време мълчаливо, той каза: — Ако си бяхте снощи у дома, може би щяхте да разберете какво искам да кажа сега.

— Съобщиха ми вече — отговори Рудолф. — Изпотъпкали са градината.

— Не е само това — продължи Сканлън. — Аз не бях там, но Руберти е бил и той ми каза. — Руберти беше друг полицай. — Руберти ми каза, че това, което са направили, е направо престъпно, така ми каза Руберти. Крещели да излезете и пеели мръсни песни, млади момичета, а говорели най-мръсните думи, които някой е чувал; изкоренили всички цветя в градината, а когато мисис Джордах отворила вратата…

— Отворила вратата ли? — попита ужасен Рудолф. — Защо й е трябвало да отваря вратата?

— Защото те почнали да замерят къщата с разни неща. Буци пръст, кутии от бира и крещели: „Да излезе онзи мръсник!“ Срам ме е да ви го кажа, но това се е отнасяло за вас. А там са били само Руберти и Зимерман, всички останали отишли в университета и те двамата не са могли да направят нищо на тези разярени диваци, около триста души. Та, както ви казах, мисис Джордах отворила вратата и им изкрещяла нещо.

— О, божичко! — изпъшка Рудолф.

— По-добре аз да ви го кажа, отколкото някой друг — обясняваше Сканлън. — Когато отворила вратата, мисис Джордах била пияна. И чисто гола.

Рудолф си наложи да гледа право напред в стоповете на колите, които ги задминаваха, и в заслепяващите светлини на насрещните коли.

— Там имало някакъв фотограф от студентския вестник — продължаваше Сканлън — и той направил няколко снимки със светкавица. Руберти се хвърлил да го хване, но другите го прикрили и той успял да се измъкне. Не знам какво смятат да правят с тези снимки, но въпросът е, че ги имат.

Рудолф помисли Сканлън да го закара направо в университета. Ректоратът беше ярко осветен и по всички прозорци стояха студенти, които хвърляха накъсаните на хиляди парченца книжа и документи и крещяха на полицаите, обкръжили сградата — техният брой беше смущаващо малък, но те бяха въоръжени с палки. Като стигнаха до колата на Отман, паркирана под едно дърво, Рудолф видя какво са направили със снимката на жена му, фотографирана предишната нощ. Тя беше увеличена в гигантски размер и висеше от един прозорец на първия етаж. На ярката светлина на прожекторите изображението на Джийн — с голото й стройно тяло със заплашително стиснати юмруци и обезумяло лице — се развяваше като карикатурно знаме над входа на сградата точно там, където в каменната облицовка бяха издълбани думите: „Опознай истината, и истината ще те направи свободен!“

Когато Рудолф слезе от колата, някои от студентите по прозорците го познаха и го поздравиха с дивашки, тържествуващи крясъци. Един от тях се надвеси и разклати снимката на Джийн така, че тя все едно затанцува неприличен танц.

Отман стоеше до колата си с голяма превръзка на едното око, закрепил фуражката си на тила. Само шестима от полицаите имаха каски. Рудолф си спомни как преди половин година беше отхвърлил искането на Отман да се закупят още две дузини каски, тъй като смяташе, че подобни разходи са излишни.

— Вашият секретар ни каза, че сте тръгнали — започна Отман без всякакви предисловия, — затова се въздържахме да предприемем нещо, докато се върнете. Заключили са вътре Дорлакър и още двама професори. Завзеха сградата в шест часа тази вечер.

Рудолф кимна, оглеждайки сградата. На един прозорец на партера видя Куентин Макгъвърн. Куентин беше вече аспирант и работеше като асистент в химическия факултет. Той стоеше на прозореца и се смееше. Рудолф беше сигурен, че Куентин го е видял и че подигравателният му смях е насочен към него.

— Каквото и да се случи тази вечер, Отман — каза Рудолф, — искам да арестувате онзи негър там, на третия; партерен прозорец отляво. Казва се Макгъвърн и ако не го хванете тук, потърсете го у дома му.

Отман кимна.

— Те искат да говорят с вас, сър. Искат да обсъдите с тях положението.

— Няма какво да обсъждаме. — Рудолф поклати глава. Той не възнамеряваше да говори с никого под снимката на голата си жена. — Влезте вътре и опразнете сградата.

— Това е лесно да се каже — отговори Отман. — Аз вече три пъти ги предупредих да излязат. Но те само се смеят.

— Казах да опразните сградата. — Той едва сдържаше, яростта си. Но знаеше какво прави.

— Как? — попита Отман.

— Имате оръжие.

— Искате да кажете, че трябва да стреляме? — попита изумено Отман. — Доколкото знаем, никой от тях не е въоръжен.

Рудолф се поколеба.

— Не — каза той. — Никаква стрелба. Но имате палки и сълзлив газ.

— Сигурен ли сте, че не искате да изчакаме, докато те не се уморят? — попита Отман. Самият той изглеждаше много по-уморен от който и да е студент в сградата. — И ако положението не се оправи, тогава може би да повикаме войска?

— Не, не искам да седя и да чакам. — Рудолф не каза на Отман, че иска фотографията на жена му веднага да се свали, защото виждаше, че Отман знае това много добре. — Кажете на вашите хора да почнат със сълзливия газ.

— Кмете — каза бавно Отман, — ще трябва да ми наредите писмено. И да се подпишете.

— Дайте ми бележника си — каза Рудолф.

Отман му подаде бележника си, Рудолф го подпря на калника на полицейската кола и написа заповедта, стараейки се да пише ясно и четливо. Подписа се и върна бележника на Отман, който откъсна изписаната страница, сгъна я внимателно и я сложи в джоба на куртката си. Закопча джоба си и тръгна да даде нарежданията си на трийсетината полицаи, които съставляваха цялата защитна сила на града. Мъжете започнаха да слагат маските си.

Наредени във верига, полицаите се движеха бавно по поляната към сградата, а заслепяващите прожектори очертаваха ясно сенките им по лъскавата зелена трева. Те не напредваха в права редица, а вълнообразно и колебливо и приличаха на дълго, ранено животно, което не смята да напада, а търси място да се укрие от преследвачите си. Когато първата граната влетя в един от прозорците на долния етаж, отвътре се чу вик. След това полетяха още гранати и младежите, които стояха по прозорците, изчезнаха един след друг, а полицаите, като си помагаха взаимно, започнаха да се прекачват през прозорците в сградата.

Тъй като полицаите бяха малко на брой, задният вход беше оставен свободен и повечето студенти успяха да избягат през него. Задушаващата миризма на газа стигаше до Рудолф, който гледаше все още висящата снимка на Джийн. На горния прозорец се появи полицай, който откъсна снимката и я прибра.

Всичко свърши много бързо. Имаше само двадесетина арестувани. Трима студенти бяха ранени и по лицата им се стичаше кръв, а едно момче, притиснало очите си с ръце, беше изнесено на носилка. Един от полицаите каза, че било ослепяло, но по всяка вероятност само временно. Куентин Макгъвърн не беше сред арестуваните.

Дорлакър и двамата професори излязоха със силно насълзени очи. Рудолф отиде при тях и ги попита:

— Добре ли сте?

Дорлакър присви очи, за да види кой му говори.

— Не желая да разговарям с вас, Джордах — каза той. — Утре ще дам изявление пред журналистите и ако вечерта си купите собствения вестник, ще научите какво мисля за вас, — Той се качи в нечия кола и изчезна.

— Хайде да тръгваме — каза Рудолф на Сканлън. — Закарай ме у дома.

Когато излязоха от студентското градче, по шосето срещу тях се носеха линейки с виещи сирени, следвани от един автобус, изпратен да вземе арестуваните студенти.

— Сканлън — каза Рудолф, — май че от днес аз няма да бъда вече кмет на този град, как мислиш?

Сканлън дълго време не отговори. Той гледаше навъсено пътя пред себе си, а когато трябваше да вземе някой завой, гърдите му започваха старчески да свирят.

— Да, мистър Джордах — проговори той най-сетне. — Мисля, че няма да бъдете.