Ъруин Шоу
Богат, беден (11)

1

Лампите в приземния етаж на Уестърманови светеха съвсем слабо. Помещението беше превърнато в нещо като клуб, в който се устройваха танци. Тази вечер имаше около двадесет момчета и момичета — някои от тях танцуваха, други се прегръщаха в тъмните ъгли, а трети просто слушаха плочата „Книжна кукла“ в изпълнение на Бени Гудман.

„Речната петорка“ вече не репетираше, защото няколко бивши войници бяха образували джазбанд, който силно ги конкурираше. Рудолф не упрекваше хората, че ангажират другия джазбанд. Ония момчета бяха по-възрастни и свиреха много по-добре от „Речната петорка“.

По средата на помещението, силно притиснати, танцуваха Алекс Дейли и Лайла Белкамп. Те разправяха на всички, че като свършат училище през юни, ще се оженят. Алекс беше на деветнадесет години и училището много не му вървеше. Лайла беше добра ученичка, малко сантиментална и глуповата, но иначе нищо лошо не можеше да се каже за нея. Рудолф се чудеше дали майка му е изглеждала като Лайла, когато е била на деветнадесет години. Жалко, че нямаше запис от речта й, която произнесе вечерта след като баща му се върна от Елизиум — щеше да я пусне на Алекс. Би трябвало всички бъдещи младоженци да чуят тази реч. Тогава може би няма да бързат толкова много да се венчаят.

Рудолф седеше на старо, счупено кресло в единия ъгъл на помещението, а Джули се беше разположила на коленете му. Имаше и други момичета, които също седяха на коленете на момчетата, но Рудолф не искаше Джули да е като тях. Не му беше приятна мисълта, че хората го гледат в това положение и се досещат какво изпитва. Някои неща трябва да се вършат само насаме. Не можеше да си представи, че Теди Бойлан ще допусне някое момиче да седне на коленете му пред хората, независимо от възрастта и на двамата. Но ако намекне за това на Джули, тя веднага ще кипне.

Джули подпря глава на рамото на Рудолф и го целуна. Той, разбира се, отвърна на целувката й, приятно му беше, но не му се искаше тя да се държи по този начин.

Джули кандидатствуваше за колежа „Барнар“ и беше сигурна, че ще я приемат през есента. Тя се учеше отлично. Убеждаваше Рудолф да кандидатствува в „Колумбия“, за да бъдат двамата заедно в Ню Йорк. Рудолф се правеше, че още не е решил дали да подаде документите си за „Харвард“ или за „Йейл“. Просто не му стигаше кураж да каже на Джули, че изобщо няма да учи в колеж.

Джули се сгуши в него и мушна главата си под брадата му. Тя взе да мърка и ако бяха насаме, Рудолф щеше да се разсмее. Но сега той огледа над главата й хората от компанията. Сред момчетата в помещението сигурно той беше единственият, който още не бе спал с момиче. Знаеше с положителност, че Бъди Уестърман, Дейли, Кеслър и повечето от другите имаха вече опит в това отношение; само един или двама може би лъжеха, когато се заговореше по този въпрос. Но не само по това се отличаваше той от останалите. Интересно дали щяха да го поканят на забавата, ако знаеха, че баща му е убил двама души, че брат му е бил в затвора за изнасилване, че сестра му е бременна (беше му съобщила новината в писмо, за да му спести неприятната изненада) и живее с женен мъж, че майка му е поискала баща му да й даде тридесет хиляди долара, ако иска да спи с нея.

Семейство Джордах са по-особени хора, в това съмнение няма.

Бъди Уестърман дойде при тях и каза:

— Слушайте, горе има пунш, сандвичи и торта.

— Благодаря, Бъди — каза Рудолф и се ядоса, че Джули продължава да седи на коленете му.

Бъди мина край всички двойки, за да им каже, че горе могат да хапнат нещо. Бъди беше симпатично момче. Щеше да постъпва в колежа „Корнел“, а после да следва право, защото баща му имаше солидна адвокатска клиентела в града. Бъди получи предложение от новия джазбанд да свири на бас-китара, но за да остане верен на „Речната петорка“, отхвърли предложението. Рудолф предвиждаше, че верността на Бъди няма да продължи повече от три седмици. Бъди беше роден музикант и като го чуеше човек как казва: „Ама тези момчета наистина умеят да свирят“, ставаше ясно, че няма да устои дълго, особено след като „Речната петорка“ получаваше най-много по един ангажимент месечно.

Като огледа момчетата в помещението, Рудолф се убеди, че почти всички знаят какво ще правят, като свършат гимназия. Бащата на Кеслър имаше аптека и след колежа Кеслър щеше да постъпи във Фармацевтичния институт, за да поеме аптеката на баща си. Бащата на Старет се занимаваше с покупко-продажби на недвижими имоти и Старет отиваше в „Харвард“ да завърши икономическия факултет, за да може после да учи баща си в какво да си влага парите. Семейството на Лоусън притежаваше промишлено предприятие и Лоусън щеше да изучава инженерно дело. Даже Дейли, който нямаше способности, за да влезе в колеж, щеше да работи заедно с баща си като доставчик на съоръжения за водопроводни инсталации.

А на Рудолф му се откриваха прекрасните възможности да продължи бащиния си занаят. Може би трябва да обяви: „Ще се занимавам с търговия на жито“ или: „Смятам да постъпя в германската армия. Баща ми е неин бивш възпитаник.“ Чак му премаля от завист към всичките му приятели. Грамофонната плоча продължаваше да се върти и Бени Гудман свиреше на кларнет, сякаш плетеше сребърна дантела; Рудолф завиждаше и на него. Може би повече, отколкото на другите.

В такава вечер ти става ясно защо хората обират банки.

Няма да идва повече на никакви забави. Мястото му не е тук, макар че само той знае това.

Искаше да си отиде в къщи. Беше уморен. Напоследък все беше уморен. Освен че сутрин разнасяше кифлите с колелото, всеки следобед от четири до седем трябваше да стои в хлебарницата. Вдовицата не можеше да работи по цял ден, защото нямало кой да се грижи за децата й. Това означаваше край на спортните тренировки, на дискусионния клуб, а и успеха си развали, тъй като просто нямаше сили да учи. Освен това цяла зима боледува, простуди се след Коледа и оттогава не можеше да се оправи.

— Джули — каза той, — хайде да си ходим.

Изненадана, тя се надигна на коленете му.

— Рано е — каза Джули — и е приятно.

— Знам, знам — каза той много по-нетърпеливо, отколкото трябваше. — Просто искам да се махна оттук.

— У нас не можем нищо да правим — отговори Джули. — Майка ми и баща ми имат гости за бридж. Днес е петък.

— Аз просто искам да си отида у дома — повтори три.

— Върви си тогава. — Тя ядосано се изправи. — Ще намеря някой да ме изпрати в къщи.

Той се изкушаваше да й наговори всичко, за което си мислеше. Може би тогава тя ще го разбере.

— О, господи! — извика Джули със сълзи на очите. — За първи път от толкова месеци идваме на забава и ти искаш да си вървим в къщи, след като току-що сме дошли.

— Просто не се чувствувам добре — каза той и се изправи.

— Много странно — каза тя. — Не се чувствуваш добре само вечерите, когато си с мен, а щом си с Теди Бойлан, бас държа, че се чувствуваш прекрасно.

— О, остави на мира Бойлан, Джули — отговори Рудолф. — Не съм го виждал от няколко седмици.

— Какво се е случило? Да не би да няма с какво да се изрусява?

— Ама че смешка — каза Рудолф уморено.

Тя се обърна, тръсна конската си опашка и отиде при групата младежи, събрали се около грамофона. Джули беше най-хубавото момиче на забавата, с чипо носле, спретната, умна, стройна, приятна, и на Рудолф му се искаше тя да замине някъде за шест месеца или за една година и да се върне, след като той си е починал и е успял да премисли нещата на спокойствие, за да могат да започнат всичко отначало.

Той се качи на горния етаж, облече си палтото и излезе от къщата, без да се сбогува с никого. Сега грамофонът свиреше „Песен на колела“ — пееше Джуди Гарланд.

Навън валеше силен, студен февруарски дъжд, вятърът сякаш го носеше откъм реката. Рудолф се закашля и макар че беше вдигнал яката на палтото си, усети как дъждовните капки се стичат по вярата му. Крачеше бавно към къщи и му се искаше да заплаче. Караниците с Джули му бяха много неприятни, но те ставаха все по-чести и по-чести. Ако можеха да се любят истински, а не само глупаво да се прегръщат и натискат, от което и двамата се срамуваха, положително нямаше да се заяждат така през цялото време. Но той просто не можеше да се реши на такова нещо. Трябваше да се крият, да лъжат, да се спотайват някъде като престъпници. Отдавна беше решил, че или ще се любят истински, или никак.

Собственикът на хотела отвори вратата на апартамента. Балконът гледаше към Средиземно море. Във въздуха ухаеше на жасмин и мащерка. Двамата по-мургавели от слънцето млади хора огледаха спокойно стаята и отправиха очи към морето. Прислужници от хотела, облечени в униформа, донесоха няколко кожени куфара и ги оставиха в стаята.

— Ça vous plait, Monsieur? — попита собственикът. — Ça va — отговори помургавелият млад мъж.

— Merci, Monsieur.^[1] — Собственикът на хотела се оттегли от стаята.

Двамата помургавели млади хора излязоха на балкона и се загледаха към морето. Те се целунаха под синьото небе. Уханието на жасмин и мащерка ставаше все по-силно.

Или:

Планината се издигаше зад затрупаната от всички страни със сняг малка дървена колиба. Изтупвайки снега от дрехите си, двамата помургавели млади хора влязоха вътре със смях. В огнището гореше огън. Снегът стигаше чак до прозорците. Бяха съвсем сами сред високите планини. Двамата помургавели млади хора се отпуснаха на пода пред огъня.

Или:

Двамата помургавели млади хора изминаха разстоянието до перона по червения килим. Експресът за Чикаго, целият лъскав, беше готов да потегли. Двамата млади хора минаха покрай прислужника на спалния вагон, облечен в бяло сако, и се качиха във влака. Вътре беше пълно с цветя. Миришеше на рози. Двамата помургавели млади хора се усмихнаха и тръгнаха бавно към вагон-ресторанта, за да пийнат нещо.

Или…

Като зави по Вандерхоф Стрийт, Рудолф се закашля мъчително. Прекалено много глупави филми съм гледал, каза си той.

От мазето през решетката на прозореца проникваше светлина. Вечният огън. Аксел Джордах — неизвестният войн. Ако баща му умре, ще се сети ли някой да загаси лампата, помисли си Рудолф.

Преди да отключи вратата, Рудолф се поколеба. Откакто, майка му наговори онези безумни неща за тридесетте хиляди долара, на него все му беше жал за баща му. Аксел Джордах ходеше из къщи бавно и тихо, като човек, излязъл от болница след тежка операция, усетил предупредителното потупване на смъртта по рамото си. В очите на Рудолф Аксел Джордах винаги беше изглеждал силен, заплашително силен. Гласът му беше силен, движенията — резки и недодялани. А сега продължителните периоди на мълчание, плахите му движения — разгръщаше вестника бавно, сякаш се извиняваше, или си правеше чаша кафе, сякаш се страхуваше да не вдига излишен шум — плашеха Рудолф. Изведнъж му мина през ума, че баща му се готви да умре. Застанал в тъмния коридор с ръка на перилото, за първи път, откакто беше малък, той си зададе въпроса обича ли баща си, или не.

Отключи вратата, която водеше към хлебарницата, мина през нея в задната стая и слезе по стълбите в мазето.

Баща му не правеше нищо, просто седеше на пейката, загледан в пещта, а на пода до него стоеше бутилка уиски. В ъгъла лежеше свита котката.

— Здравей, татко — каза Рудолф.

Баща му обърна бавно глава и кимна.

— Дойдох само да видя дали има нещо да ти помогна.

— Не — отговори баща му. Той се протегна, взе бутилката и отпи малко. После подаде бутилката на Рудолф. — Искаш ли?

— Благодаря — каза Рудолф. Не му се пиеше никак, но чувствуваше, че на баща му ще му бъде приятно, ако пийне. Бутилката беше хлъзгава от потната ръка на баща му. Той отпи. Устата и гърлото му пламнаха.

— Целият си мокър — каза баща му.

— Навън вали.

— Съблечи си палтото. Не бива да седиш с мокри дрехи.

Рудолф свали палтото си и го окачи на една кука на стената.

— Как върви работата, татко? — попита той. Досега никога не му беше задавал такъв въпрос.

Баща му тихо се засмя, но не отговори. И пак пийна глътка уиски.

— Какво прави тази вечер? — попита Аксел.

— Бях на една забава.

— На забава — кимна Аксел. — Свири ли на тромпета?

— Не.

— Какво правят сега хората, като отидат на забава?

— Не знам. Танцуват. Слушат музика. Закачат се.

— Разправял ли съм ти някога, че като дете съм ходил в танцувална школа? — каза Аксел. — В Кьолн. С бели ръкавици. Учеха ни как да се покланяме. В Кьолн е хубаво през лятото. Може би трябва да се върна там. Всичко е разрушено до основи и ще започват да възстановяват града, може би ще се намери място за мен. Една развалина трябва да бъде сред развалините.

— Хайде, татко, не говори така — каза Рудолф. — Днес имах посетител — каза Аксел и надигна пак бутилката. — Мистър Харисън.

Мистър Харисън беше собственикът на къщата. Идваше да събира наема на всяко трето число на месеца. Беше най-малко на осемдесет години, но никога не пропускаше да събере наема. И то лично. Тъй като днес не трябваше да се плаща наемът, Рудолф разбра, че целта на посещението е била друга.

— Какво иска? — попита Рудолф.

— Ще разрушават къщата — каза Аксел. Ще строят жилищни блокове с магазини отдолу. Порт Филип се разраства, а мистър Харисън смята, че прогресът си е прогрес. На осемдесет години е, ама и той е за прогреса. Влага много пари в този проект. В Кьолн разрушават сградите с бомби, а в Америка ги разрушават с пари.

— Кога трябва да се изнесем?

— Чак през октомври. Мистър Харисън дойде да ме предупреди по-рано, за да имам време да потърся нещо друго. Много внимателен човек е старият мистър Харисън.

Рудолф огледа познатите, напукани стени, железните врати на фурната, решетките на прозореца откъм улицата. Не можеше да си представи, че къщата, която познаваше цял живот, щеше да изчезне, нямаше повече да съществува. Винаги смяташе, че един ден ще напусне този дом. Но не му бе минавало през ума, че домът му ще го напусне.

— Какво ще правиш сега? — попита той баща си.

— Може би в Кьолн има нужда от хлебари. — Аксел сви рамене. — Ако в някоя дъждовна нощ срещна край реката някой пиян англичанин, може би ще успея да си купя билет обратно за Германия.

— Какво приказваш, татко? — попита стреснато Рудолф.

— Нали така дойдох в Америка — обясни кротко Аксел. — Проследих един пиян англичанин, който размахваше пачка банкноти в някакъв бар в района Санкт-Паули в Хамбург, и го заплаших с нож. Той взе да се бие. Англичанинът не отстъпва нищо без бой. Тогава го намушках, взех му портфейла и го хвърлих в канала. Не си ли спомняш, че когато ходихме при учителката по френски, ти казах, че съм убил човек с нож?

— Да, спомням си — каза Рудолф.

— Отдавна исках да ти разправя тази история — продължи Аксел. — Когато приятелите ти кажат, че прадедите им са дошли в Америка с кораба „Мейфлауър“^[2], ти им кажи, че твоят баща е дошъл с един портфейл, натъпкан с банкноти от пет лири. Имаше мъгла тази нощ. Англичанинът сигурно е бил побъркан, за да тръгне из Санкт-Паули с толкова пари. Може би е смятал да опита всички проститутки в района и се е страхувал да не би да не му стигнат парите. Та затова казах, че ако намеря някой англичанин край реката, може би ще си купя билет за връщане.

Божичко, помисли си горчиво Рудолф, това ли значи да си поприказваш сладко със стария татко в неговия кабинет.

— И на теб да ти се случи да убиеш англичанин — продължи баща му, — и ти ще искаш да споделиш това със сина си, нали?

— Аз мисля, че не бива да разправяш тази история наляво и надясно — каза Рудолф.

— О, на полицията ли смяташ да ме предаваш? — попита Аксел. — Забравих, че си толкова принципен.

— Татко, трябва да забравиш тази история. Какъв смисъл има да ровиш в миналото след толкова години? Няма полза.

Аксел не отговори. Той отпи замислено от бутилката.

— О, аз помня много неща — каза той. — Нощем тук имам много време за спомени. Спомням си как напълних гащите, когато отстъпвахме при Маас. Спомням си как миришеше кракът ми през втората седмица в болницата. Спомням си как пренасях стокилограмови чували с какао на хамбургските докове, а раната на крака ми се отваряше и кървеше всеки ден. Спомням си какво каза англичанинът, преди да го блъсна в канала. „Виж какво — каза той, — знам, че няма да ме убиеш.“ Спомням си деня, в който се ожених. Бих могъл да ти разкажа за това, но мисля, че по-интересно ще ти бъде да чуеш какво има да каже майка ти по този въпрос. Спомням си как изглеждаше един човек на име Ейбръхам Чейс от Охайо, когато оставих на масата пред него пет хиляди долара, за да не му е мъчно, че дъщерите му са забременели. — Той пак отпи от уискито. — Двадесет години съм работил — продължи Аксел, — за да откупя брат ти от затвора. Майка ти заяви, че съм постъпил неправилно. И ти ли така мислиш?

— Не — отговори Рудолф.

— Отсега нататък ще ти бъде трудно, Руди — каза Аксел. — Съжалявам. Направих, каквото можах.

— Ще се оправя — каза Рудолф, макар че съвсем не беше сигурен, че ще се оправи.

— Дръж на парите — каза Аксел. — Не се оставяй някой да те измами. Дръж само на парите. Недей да вярваш на глупостите, които пишат във вестниците за разни други ценности. Това са проповедите, които богатите четат на бедните, за да могат да трупат богатства, без да си прерязват гърлата. Когато броиш парите, гледай като Ейбръхам Чейс. Колко пари имаш в банката?

— Сто и шестдесет долара — каза Рудолф.

— Пази ги — каза Аксел. — Не давай нито цент. Дори и аз да се довлека до вратата ти, примрял от глад, и да ти поискам пари колкото за едно ядене, пак не ми давай нищо.

— Татко, ти съвсем си се преуморил. Защо не се качиш горе да си легнеш? Аз ще остана тук вместо теб.

— Ти стой далеч оттук. Или ако искаш; идвай само да си приказваме. Но тук нямаш работа. Имаш да правиш по-важни неща. Учи си уроците. Учи. И обмисляй внимателно всяка стъпка. Греховете на бащите… Колко ли поколения още ще страдат. Едно време баща ми четеше Библията след вечеря. Не ти завещавам друго освен грехове, но те поне са в предостатъчно количество. Двама убити. Всичките проститутки, с които съм спал. Майка ти, с която знаеш какво направих. Томас, когото оставих да расте като дивак. А Гретхен — кой знае тя какво прави. На майка ти, изглежда, са й известни някои неща. Ти виждаш, ли я?

— Да — отговори Рудолф.

— С какво се занимава?

— По-добре е да не знаеш — каза Рудолф.

— Ясно — отговори баща му. — Бог всичко вижда. Аз не ходя на църква, но знам, че бог всичко вижда. И един ден ще поиска сметка на Аксел Джордах и на неговите деца.

— Недей да говориш така — каза Рудолф. — Бог нищо не вижда. — Неговият атеизъм беше непоколебим. — Просто не ти е провървяло. Това е всичко. А утре всичко може да се промени.

— Ще плащаш за греховете си, казва бог. — Рудолф имаше чувството, че баща му не говори вече на него и че ще повтаря същото с напевен, глух глас дори да беше съвсем сам в мазето. — Плащай, грешнико, ще накажа теб и децата ти за твоите деяния. — Аксел отпи голяма глътка, от бутилката и разтърси рамене, сякаш през цялото му тяло бе преминала студена тръпка. — Върви да лягаш — каза той. — Мен ме чака работа.

— Лека нощ, татко. — Рудолф откачи палтото си от куката на стената. Баща му не отговори нищо, седеше, загледан пред себе си, с бутилката в ръка.

Рудолф се качи горе. Божичко, каза си той, а аз мислех, че мама е побърканата в семейството.