Ъруин Шоу
Богат, беден (8)

2

В сламеното кошче две риби вече пъстрееха върху мократа папрат. Както бе казал Бойлан, потокът беше добре зарибен. В единия край на имението, където потокът навлизаше в земите на Бойлан, имаше бент. Оттам с криволичения той обикаляше и стигаше до другия край на имението, където се издигаше втори бент с телена ограда, която не позволяваше на рибата да излиза. Оттук потокът се спускаше на малки водопади към Хъдсън.

Рудолф носеше стари кадифени панталони и гумени пожарникарски ботуши, купени на старо; бяха му доста големи, но вършеха работа, когато вървеше по брега, осеян с тръни и преплетени шубраци. Пътят от последната спирка на градския автобус до хълма беше дълъг, но той го извървяваше с удоволствие. Все едно, че ходеше да лови пъстърва в частната си река. Досега не беше срещнал в имението нито Бойлан, нито някой друг. Независимо в коя част на потока ловеше риба, къщата винаги оставаше отдалечена поне на петстотин метра.

Предната нощ беше валял дъжд и сега в сивия следобеден въздух се усещаше влага. В мътната вода пъстървите не кълвяха. Но той се чувствуваше щастлив, че върви бавно нагоре по течението, че хвърля леко въдицата там, където иска, че наоколо няма никой, че се чува само плисъкът на водата в камъните. След една седмица започваше училище и искаше да се възползува от последните дни на ваканцията.

Беше застанал до един от двата декоративни моста над реката, когато чу стъпки по чакъла. До моста водеше малка пътечка, обрасла с бурени. Рудолф нави конеца на пръчката и зачака. По пътеката се зададе Бойлан, гологлав, с велурено яке, вълнено шалче с индийски десен й ботуши за езда, и спря на моста.

— Здравейте, мистър Бойлан — каза Рудолф. Почувствува се малко неудобно, като го видя; ами ако Бойлан не си спомня, че го е поканил да лови тук риба или е отправил поканата само от любезност?

— Кълве ли? — попита Бойлан.

— Две съм хванал досега.

— Не е лошо за такъв ден като днешния — отговори Бойлан, загледан в мътната вода. — Ловиш на блесна.

— Вие обичате ли да ловите риба? — Рудолф се премести по-близо до моста, за да не се надвикват.

— Едно време обичах — каза Бойлан. — Не искам да ти преча. Аз просто се разхождам. Ще се върна по същия път. Ако си още тук, може би ще ми направиш удоволствието да пийнем нещо у дома.

— Благодаря — отговори Рудолф, без да каже дали ще остане, или ще си тръгне.

Бойлан махна с ръка и отмина.

Рудолф смени блесната с нова — тя беше мушната под панделката на овехтялата кафява филцова шапка, която носеше, когато валеше дъжд или ходеше на риба. Завърза бързо и ловко блесната. Може би един ден ще стане хирург и ще налага шевове. „Смятам, че пациентът ще живее, сестра.“ Колко години? Три в предклиничните дисциплини, четири в клиниката и още две за специалност. Кой ще има толкова пари? По-добре да се откаже от тази мечта.

При третото хвърляне рибата клъвна. Тя се замята и кафявата вода побеля. Изглежда, беше голяма. Рудолф дърпаше внимателно, стараейки се да не я закачи о камъните и клонките, заседнали на дъното. Не знаеше колко време е минало. На два пъти рибата беше почти негова и на два пъти му се изплъзваше, отнасяйки настрани конеца. На третия път усети, че се е изтощила. Тогава нагази в потока с мрежата. Ледено студената вода нахлу в пожарникарските му ботуши. Чак когато хвана пъстървата в мрежата, усети, — че Бойлан се е върнал и го наблюдава от моста.

— Браво! — извика Бойлан, когато Рудолф стъпи на брега с натежали от водата ботуши. — Добре го изпипа.

Рудолф уби пъстървата, а през това време Бойлан го бе приближил и го наблюдаваше как я слага при другите две риби в кошницата.

— Аз никога не бих могъл да направя такова нещо — каза Бойлан. — Да убия каквото и да било със собствените си ръце. — Той носеше ръкавици. — Приличат на миниатюрни акули, нали? — каза той.

На Рудолф му приличаха на пъстърви.

— Не съм виждал акули — отговори той, откъсна още малко папрат и я натъпка в кошницата около рибите. Утре баща му щеше да закусва пъстърва. Той обичаше пъстърва. Малка отплата за въдицата и макарата, които му подари за рождения ден.

— Ловиш ли риба в Хъдсън? — попита Бойлан.

— Понякога. Когато е сезонът на херингата.

— Когато баща ми е бил момче, в Хъдсън са ловили сьомга — каза Бойлан. — Представяш ли си как е изглеждала реката по времето на индианците. Преди Тиодор Рузвелт и Франклин Рузвелт. По бреговете са се разхождали мечки и рисове, а сърните са слизали чак дотук да пият вода.

— И сега от време на време се появява по някоя сърна — каза Рудолф. Никога не се беше замислял как ли е изглеждала Хъдсън, когато индианските канута са порели водите й.

— Вредят на посевите тези сърни, вредят на посевите — каза Бойлан.

На Рудолф му се искаше да седне, да събуе ботушите си и да излее водата от тях, но знаеше, че чорапите му са кърпени и никак не му беше приятно да показва пред Бойлан грубия кърпеж, сътворен от ръцете на майка му.

Сякаш четейки мислите му, Бойлан каза:

— Трябва непременно да събуеш тези ботуши. Водата сигурно е студена.

— Студена е. — Рудолф свали единия ботуш, после другия. Бойлан сякаш не го забелязваше. Той оглеждаше гъстата гора наоколо, която беше собственост на семейството му още от времето на Гражданската война.

— По-рано къщата се виждаше оттук. Тези шубраци ги нямаше. Десет градинари се грижеха за земята и зиме и лете. А сега идват само хората от държавния развъдник за риба, и то веднъж в годината. Друг не можеш да видиш. Впрочем няма и смисъл. — Той продължаваше да оглежда гъстата зеленина на дъбовия шубрак, клонестите ели и кучешкия дрян. — Саморасляци — каза той. — Девствена гора. Където порочен само е човекът. Кой го е казал това?

— Лонгфелоу — отговори Рудолф. Той обу пак ботушите, но чорапите му бяха съвсем мокри.

— Четеш ли много? — попита Бойлан.

— Това сме го учили в училище. — Рудолф не искаше да се хвали.

— Радвам се, че образователната ни система не пренебрегва местните птици и техните волни песни — каза Бойлан.

Пак говори превзето, помисли си Рудолф. На кого иска да направи впечатление? Рудолф не обичаше много Лонгфелоу, но какво си въобразяваше Бойлан, та се отнасяше толкова пренебрежително? Да не би случайно да може да напише някое стихотворение?

— Между другото, мисля, че в къщи има едни стари непромокаеми високи рибарски ботуши. Бог знае кога съм ги купувал. Ако ти стават, можеш да ги вземеш. Защо не дойдеш да ги пробваш?

Рудолф смяташе да се прибере у дома. До автобуса имаше доста път, а и беше поканен на вечеря у Джули. След това щяха да ходят на кино. Но рибарски ботуши… за да си купиш, трябва да дадеш повече от двадесет долара.

— Благодаря, сър — каза той.

— Не ме наричай сър — каза Бойлан. — И без това се чувствувам достатъчно стар.

Тръгнаха по зашумената пътека към къщата.

— Дай да нося кошчето — каза Бойлан.

— Не е тежко — отговори Рудолф.

— Моля те — настоя Бойлан. — Така ще си мисля, че съм свършил нещо полезно днес.

Та той е нещастен, помисли си с изненада Рудолф. Нещастен като майка ми. Подаде кошчета на Бойлан и той го увиси на рамото си.

Огромната къща се извисяваше на хълма, безполезна крепост в готически стил, обвита цялата в бръшлян, предназначена да брани обитателите си от рицари в доспехи и от колебанията на борсата.

— Наивно, нали? — измърмори Бойлан.

— Да — каза Рудолф.

— Ама и ти си един приказлив… — засмя се Бойлан. — Влизай. — Той отвори масивната дъбова врага.

Сестра ми е минавала оттук, помисли си Рудолф. Аз трябва да се обърна и да си тръгна. Но не си тръгна.

Влязоха в голямо тъмно преддверие с мраморен под и широка вита стълба. В същия миг се появи възрастен мъж с жакет от тънък вълнен сив плат и папионка — сякаш още със самото си влизане Бойлан внушаваше на прислужниците си да се явят пред него.

— Добър вечер, Пъркинс — каза Бойлан. — Това е мистър Джордах, един млад приятел на нашето семейство.

Пъркинс кимна и едва забележимо се поклони. Приличаше на англичанин. На лицето му сякаш бе изписано: „Служа на краля и на отечеството“. Той взе овехтялата шапка на Рудолф и я положи на една маса до стената, също като венец върху кралски гроб.

— Ще бъдеш ли така любезен, Пъркинс, да отидеш в оръжейната — каза Бойлан — и да потърсиш там старите ми рибарски ботуши. Мистър Джордах е рибар. — Той отвори кошчето. — Ето виж.

Пъркинс погледна рибата.

— Много са големи, сър. — Какъв верен поданик.

— Нали? — Двамата мъже явно играеха някаква сложна игра, чиито правила не бяха известни на Рудолф. — Занеси ги на готвачката — каза Бойлан на Пъркинс. — Помоли я да ги сготви. Нали ще останеш да вечеряме, Рудолф?

Рудолф се поколеба. Ще изпусне срещата с Джули. Но ловеше риба в имението на Бойлан и щеше да получи чифт ботуши.

— Бих искал само да се обадя по телефона — каза той.

— Разбира се — каза Бойлан и се обърна към Пъркинс: — Кажи на готвачката, че за вечеря ще бъдем двама души. — Аксел Джордах нямаше да яде пъстърва на закуска. — И още нещо — добави Бойлан, — донеси едни хубави, дебели чорапи и една хавлиена кърпа за мистър Джордах. Краката му са мокри. Той още е млад и не обръща внимание на това, но когато след четиридесет години ще гледа да се добере до камината, както правим ние с теб, ще усети ревматизма в ставите си и ще си спомни днешния ден.

— Да, сър — каза Пъркинс и се отправи към кухнята или към оръжейната, която кой знае какво представляваше.

— Мисля, че ще се чувствуваш по-удобно, ако си събуеш ботушите още тук — каза Бойлан. Той намекваше учтиво на Рудолф, че няма защо да оставя мокри следи по цялата къща. Рудолф свали ботушите. Кърпените чорапи му действуваха като мълчалив укор.

— Ще влезем тук. — Бойлан отвори високата двукрила врата с дърворезба, която водеше към всекидневната. — Надявам се, че Пъркинс е имал добрината да запали камината. Тази къща е студена и в най-топлите дни. В най-добрия’ случай тук е вечна есен. А в ден като днешния, когато въздухът е влажен, човек може да се вкочани.

Да, човек може, човек може, мислеше Рудолф, минавайки бос през вратата, която Бойлан държеше отворена. Човек може и с един скок да офейка оттук.

За първи път в живота си Рудолф влизаше в толкова голяма стая. Вътре съвсем не беше мрачно като есен. На високите прозорци се спускаха тъмночервени плюшени завеси, по стените имаше лавици с книги, много картини — портрети на дами с румени лица и тоалети от деветнадесети век, на солидни, възрастни мъже с бради и големи напукани маслени платна. Рудолф позна, че това са пейзажи от околната долина на Хъдсън, когато наоколо е имало само поля и гори. Върху един роял лежаха разпръснати много албуми с ноти, а до стената имаше масичка с бутилки. Имаше също така едно огромно меко канапе, няколко дълбоки кожени кресла и масичка, отрупана със списания. Грамадният персийски килим в бледи тонове сякаш беше тъкан преди стотици години и в неопитните очи на Рудолф той изглеждаше износен и протъркан. Пъркинс наистина беше запалил огън в голямата камина. Три пъна пращяха върху масивни железни триножници, а шест или седем лампи хвърляха мека вечерна светлина из цялата стая. Рудолф веднага реши, че един ден и той ще живее в такава стая.

— Прекрасна стая — възхити се искрено той.

— Прекалено голяма за сам човек — отговори Бойлан. — Понякога дори ме плаши. Ще налея по едно уиски.

— Благодаря — каза Рудолф. Спомни си как сестра му поръчваше уиски в „Порт Филип Хаус“. Сега тя беше в Ню Йорк заради този човек. За добро или за лошо? Пишеше, че вече има работа. Като артистка. Щяла да му съобщи кога ще се играе пиесата. Имала нов адрес. Вече не живеела в общежитието. Молеше го да не казва на майка им и баща им. Получавала шейсет долара седмично.

— Нали искаше да се обадиш? — каза Бойлан, наливайки уискито. — Телефонът е на масичката до прозореца.

Рудолф вдигна слушалката и зачака да се обади телефонистката. Красива руса жена с демодирана прическа му се усмихваше от една снимка в сребърна рамка на рояла.

— Номерът, моля — каза телефонистката.

Рудолф каза номера на Джули. Надяваше се, че тя няма да си бъде в къщи и той само ще помоли да и предадат, че се е обаждал. Страхливец. Още една черна точка в оценката му за характера.

След второто иззвъняване Джули се обади.

— Джули… — започна той.

— Руди! — Радостният й глас му подействува като укор. Поне Бойлан да не беше в стаята.

— Джули — продължи той, — искам да ти кажа за тази вечер. Нещата се промениха…

— Какво се е променило? — попита тя хладно. Странно как гласът на едно толкова красиво момиче като Джули, което пее като чучулига, може в миг да се промени и да прозвучи рязко и пискливо.

— В момента не мога да ти обясня, но…

— Защо не можеш да ми обясниш в момента?

Той погледна Бойлан, застанал с гръб към него.

— Просто не мога — повтори той. — Но защо да не го отложим за утре вечер? Дават същия филм и…

— Върви по дяволите! — извика тя и затвори телефона.

Рудолф онемя за момент поразен. Как може едно момиче да бъде толкова… толкова грубо?

— Чудесно, Джули — каза той в замлъкналата слушалка. — Ще се видим утре. Довиждане. — Добре го изиграх, помисли си Рудолф и затвори телефона.

— Ето ти чашата — извика Бойлан от другия край на стаята. Той не каза нито дума за телефонния разговор.

Рудолф отиде при него и взе чашата.

— Наздраве — каза Бойлан и отпи.

Рудолф не можа да си наложи да каже наздраве, но питието го затопли и вкусът му не му се стори чак толкова неприятен.

— Това е първото ми питие за деня — каза Бойлан, разклащайки чашата, за да разтопи леда в нея. — Благодаря ти, че остана. Не обичам да пия сам, а имах нужда да глътна нещо. Днешният ден се оказа, много досаден. Заповядай, седни. — Той посочи едно от големите кресла до камината. Рудолф седна, а Бойлан остана прав, облегнат на полицата на камината. На нея имаше една порцеланова статуетка на строен вихрен кон. — Цял следобед тук бяха някакви си застрахователни агенти — продължи Бойлан. — Във връзка с онзи глупав пожар, който стана в Деня на победата. По-точно в нощта. Ти видя ли горящия кръст?

— Само чух за това — отговори Рудолф.

— Странно защо са избрали точно моето имение — каза Бойлан. — Не съм католик, нито пък негър или евреин. Местните куклуксклановци явно са били зле осведомени. Застрахователните агенти все ме питат имам ли някакви врагове. Ти чул ли си да се говори нещо из града?

— Не — отговори Рудолф предпазливо.

— Сигурно имам. Врагове, искам да кажа. Само че те не се разкриват — продължи Бойлан. — Жалко, че кръстът не е бил по-близо до къщата. Какво щастие, ако този мавзолей беше изгорял, Но ти не пиеш.

— Аз пия бавно — каза Рудолф.

— Дядо ми е построил този дом за вечни времена — каза Бойлан. — И аз съм принуден да изживея дните си тук. — Той се засмя. — Извинявай, че приказвам толкова много. Но рядко ми се удава възможност да разговарям с някой, който има поне малка представа от това, което говоря.

— Но защо тогава живеете тук? — попита Рудолф, търсейки логично обяснение, присъщо за младостта.

— Защото съм осъден — отговори Бойлан о престорено мелодраматичен глас. — Прикован съм към скалата и птицата кълве черния ми дроб. А това знаеш ли откъде е?

— „Прометей“.

— Виж ти! И пак от училище?

— Да. — На Рудолф му се искаше да извика: „Много неща знам, господинчо.“

— Не се поддавай на влиянието на родителите си — каза Бойлан. Той беше изпразнил набързо чашата си и сега се готвеше да си налее втори път. — Един ден човек си плаща за надеждите, които са му възлагали. Твоят род очаква ли много от теб, Рудолф? Имаш ли род, чиито очаквания не бива да разочароваш?

— Нямам никакъв род — отговори Рудолф.

— Това се казва истински американец — заяви Бойлан. — А, ето и ботушите.

Пъркинс беше влязъл в стаята с чифт високи гумени ботуши, с една хавлиена кърпа и чифт светлосини вълнени чорапи.

— Остави всичко тук, Пъркинс — каза Бойлан.

— Добре сър. — Пъркинс остави ботушите близо до Рудолф, преметна кърпата на креслото и сложи чорапите на масичката до стола.

Рудолф се събу. Пъркинс взе чорапите му, макар че Рудолф смяташе да ги сложи в джоба си. Не можеше да си представи какво ще прави Пъркинс в тази къща с мокрите, кърпени памучни чорапи. Избърса краката си с кърпата. Тя миришеше на лавандула. После обу чорапите. Бяха от мека вълна. Изправи се и нахлузи ботушите. На единия, точно на коляното, имаше триъгълна дупка. Рудолф реши от учтивост да се направи, че нищо не е забелязал.

— Стават ми — каза той. Петдесет долара. Най-малко петдесет долара. С тях се чувствуваше като Д’Артанян.

— Мисля, че ги купих преди войната — каза Бойлан. — Когато жена ми ме напусна, реших да се отдам на риболов.

Рудолф вдигна бързо очи, за да види дали Бойлан се шегува, но в погледа му нямаше и следа от насмешка.

— Взех си едно куче за компания. Огромна ирландска хрътка. Казваше се Брутус. Прекрасно животно. Пет години живяхме заедно и се привързахме много силно един към друг. След това някой го отрови. Моят сурогат — засмя се кратко Бойлан. — Знаеш ли какво значи сурогат, Рудолф?

Тези учителски въпроси го дразнеха.

— Да — отговори той.

— Естествено — каза Бойлан, без да настои Рудолф да обяснява значението на думата. — Сигурно имам врагове. Или кучето просто е гонило нечии кокошки.

Рудолф събу ботушите, но не знаеше какво да прави с тях.

— Остави ги тук някъде — каза Бойлан. — Пъркинс ще ги сложи после в колата, нали ще те закарам у вас. Ох, божичко. — Той видя скъсания ботуш, — Те били скъсани.

— Няма нищо. Аз ще ги залепя — каза Рудолф.

— Не. Пъркинс ще се погрижи. Той обича да поправя разни неща. — Думите му прозвучаха така, сякаш Рудолф щеше да лиши Пъркинс от най-голямото му удоволствие, ако настоява да поправи сам ботуша. Бойлан се върна при масичката с напитките. Питието му явно не беше достатъчно силно за него и той си доля още уиски. — Искаш ли да разгледаш къщата, Рудолф? — Непрестанно повтаряше името му.

— Да — отговори Рудолф. Искаше да види какво представлява оръжейната. Беше виждал оръжейна в Бруклин, когато отиде там веднъж на спортно състезание.

— Добре — каза Бойлан. — Може да ти помогне, когато един ден сам станеш родител. Ще имаш представа какво наказание да налагаш на децата си. Вземи си чашата.

В преддверието имаше голяма бронзова скулптура на тигрица, впила нокти в гърба на един бивол.

— Изкуство — каза Бойлан. — Ако бях патриот, щях да излея от бронза оръдие. — Той отвори двете крила на огромната врата, украсена с купидони и гирлянди от дърворезба. — Балната зала — каза той и запали осветлението.

Залата беше голяма почти като гимнастическия салон в училище. От високия колкото за два етажа таван се спускаше грамаден кристален полилей, увит с чаршафи. Работеха само няколко крушки и през плътните чаршафи проникваше мъждива светлина. Край стените, облицовани с дървена ламперия, бяха наредени много столове, също покрити с чаршафи.

— Баща ми разправяше, че майка му е събрала тук веднъж седемстотин души. Оркестърът свирел валсове. Двадесет и пет мелодии една след друга. Съвсем като танците в клуба, нали, Рудолф? Свириш ли още в „Джак и Джил“?

— Не — каза Рудолф. — Триседмичният ни договор изтече.

— Очарователна е малката… как й беше името?

— Джули.

— О, да, Джули. Аз не съм й симпатичен, нали?

— Не ми е казвала такова нещо.

— Нали ще й предадеш, че според мен тя е очарователна? На всяка цена.

— Ще й предам.

— Седемстотин души — повтори Бойлан. Той протегна ръка, сякаш държеше въображаема партньорка за танц, и изведнъж се завъртя в лека валсова стъпка. Уискито се разля по ръката му. — Аз бях много търсен кавалер на баловете, на които млади момичета се явяваха за първи път в обществото. — Той извади носна кърпа от джоба си и изтри ръката си. — Може би и аз ще дам един бал. В навечерието на годишнината от битката при Ватерло. И за Ватерло ли знаеш?

— Да — отговори Рудолф. — Офицерите на Уелингтън. И Беки Шарп^[1]. — Беше чел и Байрон, но не искаше да парадира пред Бойлан.

— Чел ли си „Пармският манастир“?

— Не.

— Прочети я, когато пораснеш още малко — каза Бойлан и хвърли последен поглед на мрачната бална зала. — Горкият Стендал, забравен от всички в Чивита-векия^[2], умрял неоплакан, заложил всичко на потомството.

Прочел една книга, голяма работа, мислеше Рудолф. Но в същото време се чувствуваше поласкан. Все пак това беше литературен разговор.

— Порт Филип е моята Чивита-векия — каза Бойлан. Излязоха от залата и той загаси полилея. После се взря в тъмнината с белеещите се платна. — Свърталище на кукумявки — каза той, остави вратата отворена и тръгна към дъното на къщата. — Това е библиотеката — обясни той и отвори за малко една друга врата. Рудолф успя да види огромна стая, чиито стени бяха покрити от горе до долу с книги. Миришеше на кожа и на прах; Бойлан затвори вратата. — Подвързани томове. Пълните, съчинения на Волтер и на други класици. Киплинг.

Той отвори следващата врата.

— Оръжейната — каза Бойлан и запали осветлението. — Всеки друг би наричал това помещение стая за ловджийски пушки, но дядо ми е обичал да се изразява внушително.

Мебелите в стаята бяха от полиран махагон, зад заключените стъклени витрини стояха подредени двуцевни и едноцевни ловни пушки. По стените висяха трофеи — еленови рога, препарирани фазани с дълги лъскави опашки. Смазаните пушки блестяха. Никъде не се виждаше дори прашинка. Махагоновите шкафове с месингови дръжки във формата на топки придаваха на стаята вид на корабна каюта.

— Умееш ли да стреляш, Рудолф? — попита Бойлан и яхна един кожен стол, направен като седло.

— Не — каза Рудолф, а ръцете просто го сърбяха да пипне тези красиви пушки.

— Аз ще те науча, ако искаш — каза Бойлан. — В имението има едно старо съоръжение за стрелба по летяща цел. Дивеч почти не е останал, от време на време само се появява по някой заек или сърна. Когато дойде ловният сезон, около къщата чувам да гърмят пушки. Знам, че са бракониери, но нищо не мога да направя. — Той огледа помещението. — Удобно е за самоубийство — добави Бойлан. — Да, едно време тук имаше дивеч. Пъдпъдъци, яребици, гълъби, сърни. От години не съм хващал пушка. Може би ако започна да те уча, интересът ми към лова ще се възобнови. Това е мъжки спорт. Мъжът по природа е ловец. — Тонът му говореше, че има пред вид и себе си. — Един ден, когато поемеш пътя си в живота, репутацията на добър стрелец може би ще ти помогне. Един мой съученик от колежа се ожени за най-богатата наследничка в Северна Каролина благодарение на точното си око и сигурната си ръка. Сега притежава фабрики за памук. И има пари естествено. Казваше се Рийвс. Беше бедно момче, но умееше да се държи и това му помогна. Искаш ли да станеш богат, Рудолф?

— Да.

— Какво смяташ да правиш след колежа? — Не знам — отговори Рудолф. — Зависи как ще се развият нещата.

— Бих те посъветвал да станеш юрист — каза Бойлан. — Америка е страна на юристи. И с всяка изминала година нуждата от тях расте. Сестра ти, мисля, ми каза, че си председател на дискусионния клуб в училище.

— Да, членувам в него. — Щом Бойлан спомена за сестра му, Рудолф застана нащрек.

— Някой ден двамата с теб може да й отидем на гости в Ню Йорк — подхвърли Бойлан.

Когато излязоха от оръжейната, той каза:

— Ще поръчам на Пъркинс тази седмица да подготви таблото за стрелба и да купи малко гълъби. Ще ти се обадя по телефона, когато всичко е готово.

— Ние нямаме телефон.

— О, да — каза Бойлан. — Мисля, че веднъж го търсих в указателя. Ще ти оставя бележка. Струва ми се, че помня адреса. — Той погледна разсеяно към мраморното стълбище и добави: — Там няма нищо интересно. Само спални. Повечето са затворени. На втория етаж е всекидневната на майка ми. Но в нея вече никой не влиза. Извинявай за малко, аз ще отида да се преоблека за вечеря. Чувствувай се като у дома си. Налей си още уиски. — И той се заизкачва като болнав човек по извитите стълби, водещи към горните етажи, които не представляваха интерес за младия му гост, освен ако този млад гост искаше да види леглото, на което сестра му беше загубила девствеността си.

3

Рудолф се върна във всекидневната, където Пъркинс подреждаше масата за вечеря пред камината. Сякаш ръце на свещенослужител извършваха религиозен обред. В Уестминстърското абатство. В чест на поетите. От сребърна кофичка с лед се подаваше бутилка с вино. На бюфета имаше друга запечатана бутилка с червено вино.

— Обадих се по телефона, сър — каза Пъркинс. — Ботушите ще бъдат готови другата сряда.

— Благодаря, мистър Пъркинс — каза Рудолф.

— Радвам се, че мога да ви бъда полезен, сър.

За двадесет секунди му казаха два пъти „сър“. Пъркинс продължи да свещенодействува.

На Рудолф му се искаше да отиде в тоалетната, но не можеше да спомене такова нещо пред човек като Пъркинс. Пъркинс излезе безшумно от стаята, внушителен като ролс-ройс. Рудолф отиде до прозореца, дръпна малко завесите и погледна навън. Откъм тъмната долина пълзеше мъгла. Представи си как брат му Том е гледал през прозореца голия мъж с две чаши в ръце.

Рудолф отпи от питието си. Уискито започваше да му действува. Може би един ден ще дойде пак тук и ще купи тази къща с Пъркинс и с всичко останало. В края на краищата това е Америка.

Бойлан се върна. Вместо велуреното яке сега носеше кадифено сако със същата вълнена риза на карета и същото вълнено шалче.

— Не исках да се бавя и затова не се изкъпах — каза Бойлан. — Надявам се, че ще ме извиниш — добави той и тръгна към барчето. Във въздуха се усети миризмата на одеколона, който си беше сложил.

— В трапезарията е много студено — каза Бойлан, поглеждайки към масата пред камината. Наля си пак уиски. — Някога тук е вечерял президентът Тафт. Вечеря за шестдесет високопоставени лица. — Той отиде при рояла, седна на табуретката и сложи чашата до себе си. Изсвири няколко акорда. — Случайно да свириш на цигулка, Рудолф?

— Не.

— На друг инструмент освен на тромпет?

— Не. Мога само да издрънкам нещо на пиано.

— Жалко. Можехме да изсвирим някой дует. Но не съм чувал да има дуети за пиано и тромпет. — Бойлан започна да свири. Рудолф трябваше да признае, че свири хубаво. — Понякога на човек му омръзва да слуша грамофонни плочи — каза той. — Познаваш ли какво е това, Рудолф? — и продължи да свири.

— Не.

— Шопен, Ноктюрно в ре бемол мажор. Знаеш ли как Шуман е описал музиката на Шопен?

— Не. — На Рудолф му се искаше Бойлан да свири, без да приказва. Музиката му харесваше.

— Като оръдие, обвито с цветя — каза Бойлан. — Нещо такова. Мисля, че Шуман го е казал. Ако трябва да даваш описание на музика, това не е лошо.

Влезе Пъркинс и каза:

— Вечерята е сервирана, сър.

Бойлан спря да свири и стана.

— Рудолф, искаш ли да отидеш в тоалетната да си измиеш ръцете?

— Да, благодаря. — Най-сетне, помисли си Рудолф.

— Пъркинс — каза Бойлан, — покажи на мистър Джордах къде да отиде.

— Оттука, сър — каза Пъркинс.

Докато Пъркинс му показваше откъде да мине, Бойлан седна пак на пианото и продължи да свири същото ноктюрно.

Банята близо до главния вход представляваше голямо помещение с прозорци от цветно стъкло, които му придаваха вид на църква. Клозетът приличаше на трон. Крановете на чешмата изглеждаха като златни. До Рудолф достигаха звуците на Шопен. Той съжаляваше, че се съгласи да остане за вечеря. Имаше чувството, че Бойлан го е хванал в капан. Той беше сложен човек — с това пиано, с ботушите и уискито, с поезията, с пушките, с горящия кръст и отровеното куче. Рудолф не се чувствуваше подготвен да се оправи с него. Сега разбираше защо Гретхен бе решила да избяга от него.

Когато излезе отново в преддверието, трябваше да подтисне импулсивното си желание да се измъкне през главния вход. Ако можеше да си вземе ботушите, без някой да го види, сигурно щеше да го направи. Но не можеше да си представи как ще стигне до спирката и да се качи на автобуса по чорапи. Чорапите на Бойлан.

Влезе в стаята, слушайки с удоволствие Шопен. Бойлан спря да свири, изправи се, хвана Рудолф любезно подръка и го отведе до масата, където Пъркинс наливаше бялото вино. Пъстървата беше в дълбок меден съд, сготвена с някакъв гъст сос. Рудолф се разочарова. Той я обичаше пържена.

Двамата седнаха един срещу друг. Пред всеки имаше по три чаши и много прибори. Пъркинс прехвърли рибата в един сребърен поднос, на който имаше малки варени картофи, застана с подноса до Рудолф и Рудолф започна внимателно да си сервира, притеснен от толкова много прибори, но решен да изглежда спокоен. Пъстървата имаше син цвят.

— Truite au bleu — каза Бойлан. Рудолф забеляза със задоволство, че произношението му е лошо или поне различно от това на мис Льоно. — Готвачката я приготвя много хубаво.

— Синя пъстърва — каза Рудолф. — Така я правят във Франция. — Не можеше да се сдържи да не заговори за Франция, след като Бойлан имаше толкова смешно произношение.

— Откъде знаеш? — Бойлан го погледна въпросително. — Бил ли си във Франция?

— Не. Знам го от училище. Всяка седмица получаваме едно френско ученическо вестниче и веднъж в него имаше статия за френската кухня.

Бойлан си сипа голяма порция. Имаше добър апетит.

— Tu parles français!

— Un petit peu.^[3]

— Moi, j’étais en France quand j étais jeune — каза Бойлан c грубо произношение. — Avec mes parents. I’ai vécu mon premier amour a Paris. Quand c’était? Mille neuf cent-vingt-huit, vingt-neuf. Comment s’appelait-elle? Anne? Annette? Elle était délicieuse.^[4]

Може и да е била прекрасна първата любов на Бойлан, помисли си Рудолф високомерно, но тя не е оказала влияние върху произношението му.

— Tu as l’envie d’y aller? En France?^[5] — попита Бойлан, който сега го изпитваше. Явно нямаше да го остави на мира, докато не провереше знанията му.

— J’irai, je suis sûr — каза Рудолф, припомняйки си точно интонацията на мис Льоно. Той умееше да имитира. — Peut-être après l’Université. Quand le pays sera rétabli.^[6]

— Ей богу — извика Бойлан, — ти говориш като французин.

— Имах добра учителка. — Последна почит към горката мис Льоно, френската курва.

— Може би трябва да се опиташ да станеш дипломат — каза Бойлан. — Имаме нужда от млади, интелигентни хора. Но първо е нужно да си осигуриш богата съпруга. Заплатите на дипломатите са много малки. — Той отпи от виното. — По-рано исках да живея там — в Париж. Но семейството ми беше на друго мнение. Лошо ли говоря френски?

— Ужасно — отговори Рудолф. Бойлан се засмя.

— Младите са винаги прями. — Той стана сериозен. — Или може би това е фамилна черта. Със сестра ти си приличате в това отношение.

Продължиха да ядат мълчаливо; Рудолф наблюдаваше внимателно как Бойлан си служи с ножа и вилицата. Добър стрелец, прекрасни маниери…

Пъркинс прибра чиниите от риба и поднесе пържоли с печени картофи и грах. Рудолф си помисли, че няма да е лошо майка му да вземе няколко урока по готварство в кухнята на Бойлан. Пъркинс следеше има ли в чашите червено вино, но самият той не наливаше. Какво ли знае Пъркинс за Гретхен, чудеше се Рудолф. Сигурно всичко. Кой оправяше леглото в стаята на горния етаж?

— Тя вече намери ли си работа? — попита Бойлан, все едно, че разговорът им не беше прекъсвал. — Разправяше ми, че възнамерява да стане артистка.

— Не знам — отговори Рудолф, който не искаше да съобщава на Бойлан нищо за сестра си. — Напоследък не съм получавал от нея писмо.

— Смяташ ли, че може да има успех? — попита Бойлан. — Гледал ли си я някога как играе?

— Само веднъж. В едно училищно представление. — Шекспир, осакатен и изопачен, с костюми, направени от подръчни материали. Животът е в седем действия.^[7] Момчето, което играеше Жак, опипваше нервно брадата си, за да се увери, че не се е отлепила. Гретхен изглеждаше странна и красива и съвсем не приличаше на младеж, макар че беше облечена в трико, но произнасяше ясно репликите си.

— Има ли талант? — попита Бойлан.

— Мисля, че да. Има нещо. Когато излезе на сцената, всички спират да кашлят.

Бойлан се засмя. Рудолф разбра, че обяснението му е прозвучало съвсем детински.

— Искам да кажа… — Той се опита да възвърне самочувствието си. — Искам да кажа, че публиката започва да я следи, да й симпатизира, а с другите актьори не е така. Предполагам, че това е талант.

— Разбирам — кимна Бойлан. — Тя е изключително красиво момиче. Но ти, като неин брат, сигурно не си забелязал това.

— О, забелязал съм го — отговори Рудолф.

— Така ли? — каза разсеяно Бойлан, сякаш този въпрос повече не го интересуваше. Даде знак на Пъркинс да прибере чиниите, после стана и включи големия грамофон — Вторият концерт за пиано на Брамс прозвуча толкова силно, че те довършиха вечерята в мълчание. Пет вида сирене на дървен поднос. Плодова салата. Сладкиш със сливи. Нищо чудно, че Бойлан имаше шкембе.

Рудолф погледна тайно часовника си. Ако успееше да си тръгне по-рано, може би щеше да се види с Джули. За киното вече беше късно, но поне да й се извини за несъстоялата се среща.

 

 

След вечеря Бойлан пи коняк и силно черно кафе и пусна плоча с някаква симфония. Рудолф се чувствуваше уморен, след като цял следобед беше ловил риба. Двете чаши вино му подействуваха замайващо и му се приспа. Силната музика съвсем го изтощи. Бойлан се държеше любезно, но сдържано. Рудолф предполагаше, че го е разочаровал, като не му е казал нищо за Гретхен.

Потънал в мекото кресло, притворил очи, заслушан в музиката, Бойлан отпиваше от време на време от коняка. Със същия успех можеше да си седи и сам, мислеше ядосано Рудолф, или с ирландската си хрътка. Сигурно двамата са си прекарвали приятно вечерите, преди съседите да отровят кучето. А може би се кани да ми предложи да заместя верния му другар.

Плочата беше издраскана и когато взе да повтаря, Бойлан се намръщи. Стана и изключи грамофона.

— Съжалявам — каза той на Рудолф. — Техниката си отмъщава на Шуман. Да те закарам ли сега в къщи?

— Благодаря. — Рудолф се изправи облекчено.

Бойлан погледна краката му.

— О — каза той, — не можеш да тръгнеш така.

— Ще си обуя ботушите…

— Сигурен съм, че отвътре са съвсем мокри — прекъсна го Бойлан. — Почакай малко. Ще намеря нещо. — Той излезе от стаята и се качи по стълбите.

Рудолф огледа цялата стая. Колко хубаво е да си богат. Дали някога ще види пак тази стая. Томас я беше видял веднъж, макар че не бе получил покана. „Той слезе в салона гол-голеничък, онази работа му висеше чак до коленете, като на магаре, напълни две чаши с уиски и извика към горния етаж: «Гретхен, горе ли искаш да ти донеса чашата, или ще слезеш долу?»“

Сега, след като бе имал възможност да чуе как говори Бойлан, Рудолф разбра, че Том е имитирал много точно гласа му. Че е уловил интонацията, с която говорят образованите хора, и особения начин да задава въпроси, без те да звучат като въпроси.

Рудолф поклати глава. Какво искаше да каже Гретхен? „Харесвах другото.“ Той чуваше гласа й в „Порт Филип Хаус“. „То ми харесваше повече от всичко останало, което ми се е случвало.“

Закрачи неспокойно из стаята. Погледна обложката на плочата, която Бойлан спря. Шуман, Симфония номер три, Рейнска. Е, поне беше научил нещо днес. Когато чуе втори път тази музика, ще я познае. Видя една дълга сребърна запалка и я взе. Разгледа монограма. ТБ. Безсмислено скъпи джунджурии, предназначени за неща, които бедните вършат и без тяхната помощ. Щракна запалката. От нея изскочи пламък. Горящ кръст, врагове. Чу стъпките на Бойлан по-мраморния под в преддверието, бързо угаси запалката и я остави на мястото й.

Бойлан влезе в стаята. Носеше малка пътна чанта и чифт тъмнокафяви мокасини.

— Пробвай ги, Рудолф — каза той.

Мокасините бяха стари, но идеално лъснати, с дебели подметки и кожени ресни. Рудолф ги премери и му станаха съвсем точно.

— А — каза Бойлан, — и ти имаш тесен крак. — Също като между аристократи.

— След един-два дни ще ги върна — каза Рудолф, като тръгнаха да излизат.

— Не си прави труда — отговори Бойлан. — Те са от сто години. Аз изобщо не ги нося.

Въдицата, грижливо сгъната, кошчето и мрежата лежаха на задната седалка на буика. Пожарникарските ботуши, все още влажни отвътре, стояха на пода гад предната седалка. Бойлан сложи небрежно пътната чанта отзад и двамата с Рудолф влязоха в колата. Рудолф си беше взел старата филцова шапка от масата в коридора, но не посмя да си я сложи, защото Пъркинс го гледаше. Бойлан пусна радиото джаз от Ню Йорк; стигнаха до Вандерхоф Стрийт, без да говорят. Когато спря буика пред хлебарницата, Бойлан изключи радиото.

— Пристигнахме — каза той.

— Благодаря много — каза Рудолф. — За всичко.

— Аз ти благодаря, Рудолф — каза Бойлан. — Беше ми много приятно.

Когато Рудолф понечи да отвори вратата на колата, Бойлан протегна ръка и леко го докосна по лакътя.

— Би ли ми направил една услуга?

— Разбира се.

— Тук в тази чанта… — Бойлан се извърна, без да пуска волана, за да посочи през рамо кожената пътна чанта зад гърба си — има нещо, което много бих искал сестра ти да получи. Смяташ ли, че можеш да й го предадеш?

— Не съм сигурен кога ще я видя — отговори Рудолф.

— Не е бързо — каза Бойлан. — Знам, че тя иска тази вещ, но не е спешно.

— Добре — съгласи се Рудолф. В края на краищата не му искаха адреса на Гретхен. — Щом я видя, ще й го предам.

— Много любезно от твоя страна Рудолф. — Той погледна часовника си. — Не е много късно. Хайде да отидем някъде да пийнем нещо. Никак не ми се ще да се върна сега в онази мрачна къща.

— Утре трябва да ставам много рано — каза Рудолф. Той искаше да остане сам, да подреди впечатленията си за Бойлан, да прецени опасностите и евентуалните преимущества от познанството си с този човек. Не искаше да се обременява с допълнителни впечатления. Бойлан пиян, Бойлан с непознати в бара, Бойлан флиртува с жена, Бойлан закача някой моряк. Тази мисъл му хрумна за първи път. Да не би да е педераст? Да не би да го е харесал? Нежните ръце върху клавишите на пианото, дрехите му, елегантни като дамски костюми, дискретното докосване по ръката.

— Колко рано? — попита Бойлан.

— Пет часа — каза Рудолф.

— Божичко! — извика Бойлан. — Какво може да прави човек в пет часа сутринта?

— Разнасям с едно колело кифли на клиентите на баща ми — каза Рудолф.

— Ясно — кимна Бойлан. — Все някой трябва да разнася кифли — засмя се той. — Само че ти не приличаш на човек, който разнася кифли.

— Това не е основното ми предназначение в живота — каза Рудолф.

— А кое е основното ти предназначение в живота, Рудолф? — Бойлан разсеяно угаси фаровете. В колата беше тъмно, защото се намираха точно под една улична лампа. Баща му още не беше започнал нощния си труд. Той дали щеше да каже, че основното му предназначение в живота е да пече кифли?

— Не знам още, — отговори Рудолф и после попита предизвикателно Бойлан: — А вашето?

— Не знам — каза Бойлан. — Все още. А ти имаш ли някаква представа?

— Не. — Този човек беше като разпиляна мозайка. Рудолф чувствуваше, че ако имаше повече опит, щеше да подреди всички парчета в една фигура.

— Жалко — каза Бойлан. — Мислех, че проницателните очи на младостта ще открият у мен неща, които аз не съм в състояние да видя.

— Впрочем на колко години сте? — попита Рудолф. Бойлан говореше толкова много за миналото, стигаше в приказките си чак до индианците, до президента Тафт, до девствената природа. На Рудолф му хрумна, че Бойлан не е толкова стар, колкото старомоден.

— Познай, Рудолф — каза весело Бойлан.

— Не знам — поколеба се Рудолф. На него всички хора над тридесет и пет години му изглеждаха еднакви на възраст, с изключение на залитащите белобради старци, прегърбени над бастуните си. Никога не се изненадваше, когато четеше във вестниците, че някой тридесет и пет годишен човек е умрял. — Петдесет?

Бойлан се засмя.

— Сестра ти беше по-снизходителна — каза той. — Много по-снизходителна.

Всичко опира до Гретхен, помисли си Рудолф. Той просто не може да спре да приказва за нея. — Добре — каза Рудолф, — на колко години сте в същност?

— На четиридесет — отговори Бойлан. — Съвсем скоро ги навърших. И животът е още пред мен, за съжаление — добави насмешливо той.

Човек трябва да е дяволски самоуверен, помисли си Рудолф, за да каже „за съжаление“.

— А ти какъв мислиш, че ще бъдеш, когато станеш на четиридесет години, Рудолф? — попита весело Бойлан. — Като мен ли?

— Не — отговори Рудолф.

— Мъдро разсъждаваш. Както разбирам, не искаш да приличаш на мен, нали?

— Не. — Щом толкова настоява, ще му кажа истината.

— Защо? Сигурно не одобряваш нещо в мене?

— Причината не е в това — каза Рудолф.

— Коя е причината, поради която не искаш да приличаш на мен?

— Аз искам да имам стая като вашата — започна Рудолф. — Искам да имам пари като вас и книги, и кола. Искам да умея да говоря като вас — поне в някои случаи, — да знам колкото вас, да пътувам из Европа, както правите вие…

— Но…

— Но вие сте самотен — каза Рудолф. — И нещастен.

— А ти не искаш да си самотен и нещастен, когато станеш на четиридесет години?

— Не.

— Ти искаш да имаш добра, красива жена — подхвана Бойлан, сякаш разказвайте приказка за деца, — която да те чака всяка вечер на гарата, когато се връщаш след работа от града, и хубави, умни деца, които ще изпратиш да се сражават в следващата война, и…

— Аз не смятам да се женя — прекъсна го Рудолф.

— О — каза Бойлан, — сигурно имаш някакви наблюдения върху брака. Аз бях различен в това отношение. Исках да се оженя. И се ожених. Надявах се, че онзи празен замък на хълма ще се изпълни със смеха на малки деца. Както вече знаеш, аз не съм женен и в дома ми почти не се чува смях. Но все още не е късно… — Той извади цигара от златната си табакера и щракна със запалката. На светлината на пламъчето косата му изглеждаше сива, а лицето — набраздено от дълбоки бръчки. — Сестра ти казвала ли ти е, че й предложих да се омъжи за мен?

— Да.

— Обясни ли ти защо ми отказа?

— Не.

— Каза ли ти, че ми е била любовница?

На Рудолф тази дума му прозвуча особено цинично. Ако Бойлан го беше попитал: „Каза ли ти, че съм я чукал?“, щеше да го намрази по-малко. А сега излизаше, че тя е била просто една от собствените вещи на Бойлан…

— Да — отговори той. — Каза ми.

— Ти сигурно ме осъждаш? — попита рязко Бойлан.

— Да.

— Защо?

— Защото сте много стар за нея.

— От това губя само аз, а не тя — каза Бойлан. — Когато я видиш, ще й кажеш ли, че предложението ми остава в сила?

— Не.

Бойлан сякаш не чу отрицателния отговор.

— Кажи й — продължи той, — че ми е непоносимо да лежа в леглото си без нея. Ще ти разкрия нещо, Рудолф. Онази вечер отидох нарочно в „Джак и Джил“. Сам разбираш, че никога не ходя на такива места. Реших да разбера къде свириш и те проследих, когато влезе в колата ми. Търсех Гретхен. Вероятно съм хранил глупавата надежда да открия в брата нещо от сестрата.

— Трябва вече да си вървя да спя — каза Рудолф бездушно, отвори вратата на колата и излезе. Пресегна се и взе от задната седалка рибарските си принадлежности и пожарникарските ботуши. Сложи на главата си смешната филцова шапка. Бойлан седеше и пушеше, присвил очи от дима, загледан в правата линия на уличните лампи по Вандерхоф Стрийт, сякаш изучаваше перспектива в час по рисуване. Линиите продължаваха в безкрайността и в зависимост от случая се пресичаха или не се пресичаха.

— Моля те, не забравяй чантата — каза Бойлан.

Рудолф взе чантата. Тя беше много лека, сякаш вътре нямаше нищо. Освен ако Бойлан беше сложил някоя новоизобретена адска машина.

— Благодаря ти за приятната вечер — каза Бойлан. — Страхувам се обаче, че само аз изпитах удоволствие от нея. И то срещу цената на едни стари, скъсани ботуши, които никога повече нямаше да обуя. Ще ти се обадя кога да дойдеш на лов. А сега иди да разнасяш кифлите, млади разносвачо. Ще си мисля за теб в пет часа сутринта. — Той запали мотора и рязко потегли.

Рудолф загледа червените светлинки, отдалечаващи се бързо към безкрайността, два семафора, които предупреждаваха: „Стоп!“ Отключи вратата до хлебарницата и стовари всичкия багаж а коридора. На дръжката висеше ключе на кожена каишка. Отвори чантата, като се надяваше, че майка му не го е чула.

Вътре, небрежно хвърлена, лежеше една яркочервена рокля. Рудолф я взе и я огледа. Беше дантелена и с голямо деколте. Опита се да си представи как ще изглежда сестра му толкова разголена.

— Рудолф? — чу той раздразнения глас на майка си от горния етаж.

— Да, мамо. — Той бързо угаси лампата. — Ей сега ще се върна. Забравих да взема вечерните вестници. — Рудолф грабна чантата и излезе от коридора, преди майка му да се появи. Не знаеше кого иска да предпази — себе си, Гретхен или майка си.

Тръгна бързо към съседната улица, където живееше Бъди Уестърман. Добре, че в дома му още светеше. Къщата на семейство Уестърман беше голяма и стара. Майката на Бъди пускаше „Речната петорка“ да репетира в приземния етаж. Рудолф изсвири с уста. Майката на Бъди беше весела, добродушна жена, обичаше приятелите на сина си и след репетициите ги черпеше с мляко и кейк, но на Рудолф не му се говореше с нея тази вечер. Той откачи ключа от дръжката на чантата, заключи чантата и пусна ключа в джоба си.

След малко Бъди слезе на улицата.

— Ей, какво има? — извика той. — Защо идваш по това време?

— Слушай, Бъди — каза Рудолф, — може ли да вземеш това у вас за няколко дни? — и бутна чантата в ръцете на Бъди. — Тук има един подарък за Джули, а не искам майка ми да го види. — Та това не беше чиста лъжа. Всички знаеха какви скъперници са родителите му. Бъди също знаеше, че мисис Джордах ни-? как не обича синът й да се занимава с момичета.

— Добре — каза Бъди нехайно и взе чантата.

— Един ден и аз ще ти направя някоя услуга — каза Рудолф.

— Ще ми направиш услуга, ако свириш една гама по-високо в „Звезден прах“. — Бъди беше най-добрият музикант в групата и затова можеше да си позволи да каже подобно нещо. — Друго да искаш?

— Не.

— Впрочем — каза Бъди — тази вечер видях Джули. Минавах край киното и тя точно влизаше. С един младеж, когото не познавам. По-голям от нас. Най-малко двадесет и две годишен. Попитах я къде си, а тя ми отговори, че не знае и че не я интересува.

— Голям приятел си Ми ти — каза Рудолф.

— Няма смисъл да живееш в неведение — отговори Бъди. — Ще се видим утре — добави той и се прибра в къщи с чантата.

Рудолф влезе в денонощния ресторант, за да купи вечерния вестник. Седна на бара и докато изпи чаша мляко и изяде две понички, прочете спортната страница. „Гигантите“ бяха победили днес. Но като изключим тази радостна вест, Рудолф не можеше да прецени добре или зле е минал днешният ден.

4

Томас целуна Клотилд за лека нощ. Тя лежеше под завивките с разпиляна на възглавницата коса. Беше запалила лампата, за да може Томас да вижда къде върви и да не се блъсне в нещо. Когато докосна бузата му, по лицето й пробягна лека усмивка. Той отвори безшумно вратата и я затвори зад гърба си. Клотилд угаси лампата и ивицата светлина под вратата изчезна.

Той мина през кухнята, излезе в коридора и заизкачва внимателно тъмните стълби е пуловера си в ръка. От спалнята на чичо Харолд и танте Елза не се чуваше никакъв шум. Обикновено хъркането на чичо Харолд разтърсваше цялата къща. Тази нощ сигурно е заспал настрани. Всички се върнаха здрави и читави от Саратога. Чичо Харолд бе смъкнал цял килограм и половина с пиене на минерална вода.

Томас се изкачи по тясната стълба до тавана, отвори вратата на стаята си и запали лампата. Чичо Харолд седеше на леглото, облечен в раирана пижама.

Чичо Харолд му се усмихна някак особено, примигвайки на светлината. Липсваха му четири горни зъба. Носеше мост, който сваляше преди лягане.

— Добър вечер, Томи — изфъфли чичо Харолд с беззъбата си уста.

— Здравей, чичо Харолд — каза Томас. Той знаеше, че косата му е разрошена и усещаше в себе си присъствието на Клотилд. Нямаше представа какво търси чичо Харолд тук. За първи път идваше в стаята му. Разбра, че трябва да внимава какво казва и как го казва.

— Много е късно вече, нали, Томи? — попита чичо Харолд, без да повишава глас.

— Така ли? — каза Томи. — Не съм видял часовника. — Той стоеше близо до вратата, по-далеч от чичо Харолд. Стаята беше почти гола. Томас имаше малко лични вещи. На масичката лежеше една книга от библиотеката. Библиотекарката му бе казала, че ще му хареса. Чичо Харолд с пижамата си на райета почти изпълваше малката стаичка, а под тежестта му леглото беше хлътнало по средата.

— Наближава един часът — каза чичо Харолд. Като говореше, пръскаше слюнка, защото нямаше зъби. — За едно момче, което сега расте и трябва да става сутрин рано, защото го чака работа, това е късен час. Ти имаш нужда от сън, Томи.

— Нямах представа, че е толкова късно — каза Томас.

— Какви развлечения могат да задържат едно младо момче до един часа сутринта, Томи?

— Просто се разхождах из града.

— Под ярките светлини, под ярките светлини на Елизиум, Охайо? — каза чичо Харолд.

Томас нарочно се прозина и се протегна. Метна пуловера си върху единствения стол в стаята.

— Спи ми се вече — каза той. — По-добре е да си лягам.

— Томи — продължи да шепне и да пръска слюнка чичо Харолд, — нали живееш добре тук при нас?

— Разбира се.

— И се храниш добре, като член на семейството, нали?

— Храната е хубава.

— Живееш добре и имаш солиден покрив над главата си. — В беззъбата му уста „покрив“ прозвуча като „покив“.

— Не мога да се оплача — отговори тихо Томас. Дано само не събудят танте Елза, защото тогава и тя ще се включи в този разговор.

— Живееш в хубав, порядъчен дом — настояваше чичо Харолд. — Всички се отнасят към теб като с член от семейството. Имаш си и велосипед.

— Не се оплаквам.

— Имаш хубава работа. Получаваш заплата на възрастен. Учиш се на занаят. Сега, когато милиони мъже се връщат по домовете си, ще има безработица, но за един монтьор винаги ще се намери работа. Прав ли съм?

— Аз мога и сам да се оправя — каза Томас.

— Можеш и сам да се оправяш — повтори чичо Харолд. — Надявам се, че е така. Ти си от моята плът и кръв. Когато баща ти се обади, аз те приех, без да задавам никакви въпроси, нали? Ти имаше неприятности в Порт Филип, Томи, нали така, но чичо Харолд не попита нищо, той и танте Елза те приеха.

— В Порт Филип се вдигна малко врява, но иначе нямаше нищо особено — отговори Томас.

— Аз не задавам въпроси. — Чичо Харолд махна великодушно с ръка, отхвърляйки всяко подозрение, че води разпит. Пижамата му се отвори. Натежалият от много пържоли и колбаси корем преливаше с розовите си тлъстини върху панталона на пижамата. — Какво искам в замяна на това? Нещо невъзможно? Благодарност? Не. Искам съвсем малко: да се държиш прилично, да си лягаш навреме в леглото, в собственото си легло, Томи.

Ето каква била работата, помисли си Томас. Този мръсник знае. Но не каза нищо.

— Нашият дом е порядъчен, Томи — продължи чичо Харолд. — Хората уважават нашето семейство. Леля ти ходи на гости у най-видните хора в града. Ще се изненадаш, като ти кажа с какъв кредит разполагам в банката. Предложиха ми да се кандидатирам като представител на републиканската партия за член на Законодателното събрание в щата, макар че не съм роден в Америка. Дъщерите ми имат такива дрехи, че… Посочи ми две други момичета, които се обличат по-хубаво от тях. Те са отлични ученички. Ще ти покажа някой път бележниците им, да видиш какво мислят учителите за тях. Редовно посещават неделното училище. Аз ги водя дотам с колата. Невинни душици, спят като ангелчета точно под тази стая, Томи.

— Ясно — каза Томас. Дано този глупак свърши по-бързо, помисли си той.

— Не си се разхождал из града тази нощ по един часа, Томи — продължи загрижено чичо Харолд. — Знам къде си бил. Аз ожаднях. Исках да си взема една бира от хладилника. Тогава чух шум. Томи, срам ме е даже да говоря за това. Момче на твоите години, в една къща с двете ми дъщери.

— И какво от това? — попита Томас мрачно. При мисълта, че чичо Харолд е стоял пред вратата на Клотилд, направо му се повдигаше.

— И какво от това? Само толкова ли имаш да кажеш, Томи? И какво от това?

— Какво искаш да кажа? — На него му се искаше да обясни, че обича Клотилд, че това е най-хубавото, което се е случило през целия му скапан живот, че тя също го обича, че ако той беше по-голям, щеше да я измъкне от проклетия, порядъчен дом на чичо Харолд, от уважаваното му семейство, от примерните му русоляви дъщери — отличнички. Но, разбира се, не можеше Да каже такова нещо. Не можеше нищо да каже. Просто се задушаваше от безсилие.

— Искам да кажеш, че се срамуваш от мръсотията, в която те е въвлякла онази невежа, хитра селянка — прошепна чичо Харолд. — Искам да обещаеш, че никога вече няма да я докоснеш. Нито в тази къща, нито някъде другаде.

— Нищо няма да обещая — каза Томас.

— Виждаш, че се държа кротко — каза чичо Харолд. — Че проявявам разбиране. Говоря спокойно като разумен човек, готов да ти прости, Томи. Не искам да вдигам скандал. Не искам леля ти Елза да разбере, че къщата й е била опетнена, че децата й са били изложени на… Ах, не мога да изговоря думата, Томи.

— Нищо няма да обещая — повтори Томас.

— Добре. Недей да обещаваш нищо — каза чичо Харолд. — Не е нужно да обещаваш нищо. Когато изляза оттук, ще отида долу в стаята зад кухнята. Тя ще обещае много неща, уверявам те.

— Ти си мислиш така — отговори Томас, но даже и на самия него думите му прозвучаха неубедително, по детски.

— Не си мисля, а знам, Томи — прошепна чичо Харолд. — Тя ще обещае всичко. Няма друг избор. Ако я изгоня, къде ще отиде? Ще се върне в Канада при мъжа си, пияницата, който от две години я търси, за да я пребие от бой.

— Ще си намери друга работа. Няма защо да се връща в Канада.

— Ти си мислиш така. Да не би да си специалист по международно право? — каза чичо Харолд. — Смяташ, че е много просто. Ами аз няма ли да отида в полицията?

— Какво общо има тук полицията?

— Ти си още дете, Томи — каза чичо Харолд. — Спиш с омъжена жена като възрастен мъж, но разсъждаваш по детински. Тя развращава един малолетен, Томи. Ти си малолетният. Шестнайсетгодишен. Това е престъпление, Томи. Сериозно престъпление. Та ние сме цивилизована страна. Законът закриля децата. Даже и да не я хвърлят в затвора, ще я изгонят като нежелателен елемент — чужденка, която развращава малолетни. Тя не е американска гражданка. Ще я изпратят веднага в Канада. Ще пишат за нея във вестниците. Мъжът й и без това я чака. О, да — каза чичо Харолд и се изправи. — Тя ще обещае. Жал ми е за теб, Томи. Ти не си виновен. То си ти е в кръвта. Баща ти едно време се влачеше само с проститутки. Срамувах се да го поздравя, когато го срещнех на улицата. А майка ти, за твое сведение, е незаконородена. Отгледана е от монахини. Попитай я някой път кой е баща й. Или дори коя е майка й. А сега лягай да спиш. — Той го потупа покровителствено по рамото. — Ти не си лошо момче. Искам да станеш свестен човек. Гордостта на семейството. Правя всичко за твое добро. Хайде, лягай да спиш.

Като огромно чудовище в безформената раирана пижама, чичо Харолд пристъпи тихо към вратата с босите си крака, съзнавайки пълната си власт.

Томас угаси лампата. Легна по корем на леглото и стовари с всичка сила юмрука си на възглавницата.

На другата сутрин слезе долу рано, за да се опита да говори с Клотилд преди закуска. Но чичо Харолд вече седеше на масата в столовата и четеше вестника.

— Добро утро. Томи — каза той, като вдигна очи от вестника. Зъбите му бяха отново на мястото си и той сърбаше шумно кафето.

Клотилд донесе на Томас портокаловия сок. Тя дори не го погледна. Лицето й беше навъсено и непроницаемо. Чичо Харолд сякаш не забелязваше Клотилд.

— В Германия сега е ужасно — каза той. — В Берлин изнасилват жени. Хората живеят в мазета. Ако не бях срещнал леля ти Елза и не бях дошъл тук още съвсем млад, кой знае къде щях да бъда сега.

Клотилд донесе на Томас бекон с яйца. Той се опита да разбере нещо по лицето й. То не изразяваше нищо.

Томас закуси и се изправи. Реши да се върне по обяд, когато в къщи нямаше никой. Чичо Харолд спря да чете и го погледна:

— Кажи на Койн, че ще дойда в девет и половина. Преди това имам работа в банката. И му кажи, че съм обещал на мистър Дънкън колата му да е оправена и измита до обяд.

Томас кимна и излезе точно когато в столовата влязоха двете дебели, русоляви дъщери. „Моите ангели’“ — каза чичо му Харолд, когато те отидоха да го целунат за добро утро.

Успя да се измъкне чак в четири часа следобед. Този ден танте Елза щеше да води дъщерите си с втората кола на зъболекар да им слагат шини. А чичо Харолд се намираше по това време в изложбения салон. Клотилд сигурно беше сама.

— Ще се върна след половин час — каза той на Койн. — Имам една среща.

Койн не остана доволен, но да върви по дяволите. Когато стигна с колелото до къщи, Клотилд поливаше моравата. Слънчевите лъчи се разлагаха в цветовете на дъгата, от водната струя на маркуча. Една липа хвърляше сянка на малката морава. Клотилд беше с бяла престилка. Танте Елза обичаше прислужничките й да приличат на медицински сестри. Да бъдат като реклама за идеална чистота. Заповядайте, подът в моя дом е така изрядно чист, че може да се оближе с език.

Клотилд погледна Томас, когато той слезе от колелото, и продължи да полива тревата.

— Клотилд — каза Томас, — ела вътре. Трябва да поговорим.

— Сега поливам моравата. — Тя намали струята и насочи маркуча към една леха с петунии пред къщата.

— Погледни ме — каза той.

— Не трябва ли да си в гаража сега? — Тя продължаваше да отбягва погледа му.

— Той дойде ли снощи в стаята ти? — попита Томас. — Чичо ми.

— Какво от това, като е дошъл?

— Ти пусна ли го?

— Къщата е негова — каза мрачно Клотилд.

— Обеща ли му нещо? — Усещаше, че почти крещи, но не можеше да говори по-тихо.

— Какво значение има това? Връщай се в гаража. Ще ни види някой.

— Обеща ли му нещо?

— Казах, че няма да те виждам повече насаме — отговори тя троснато.

— Обаче не смяташ да спазваш това обещание, нали? — каза Томас умолително.

— Смятам. — Тя завъртя отново, маркуча. Брачната халка на пръста й заблестя. — Между нас всичко е свършено.

— Не, не е свършено! — Искаше му се да я сграбчи и да я разтърси. — Махни се от тази къща. Намери си друга работа. Аз ще се преместя също и…

— Не говори глупости — прекъсна го рязко тя. — Той ти е казал за моето престъпление. — Клотилд иронизираше чичо му. — Ще направи така, че да ме изгонят от страната. Ние не сме Ромео и Жулиета, а ученик и готвачка. Връщай се в гаража.

— Не можеш ли нищо да му кажеш? — Томас беше отчаян. Страхуваше се, че няма да издържи и ще се разплаче насред поляната, пред Клотилд.

— Няма какво да му казвам. Той е див човек — отвърна Клотилд. — Ревнува. А когато един мъж ревнува, все едно, че говориш на стена или на дърво.

— Ревнува ли? — попита Томас. — Какво искаш да кажеш?

— От две години се опитва да влезе в леглото ми — каза спокойно Клотилд. — Идва вечер, когато жена му заспи, и започва да драска по вратата като коте.

— Този тлъст негодник! — извика Томас. — Следващия път ще го причакам на вратата.

— Няма да го причакаш — каза Клотилд. — Следващия път той ще влезе. По-добре е да знаеш.

— Ти ще го пуснеш?

— Аз съм слугиня — отговори тя. — И водя живот на слугиня. Не искам да загубя работата си, нито да отида в затвора или да се върна в Канада. Забрави всичко. Allés Kaput.^[8] Беше хубаво за две седмици. Ти си добро момче. Съжалявам, че ти причиних неприятности.

— Стига, стига! — изкрещя той. — Няма да докосна друга жена, докато…

Сълзите го задавиха и той не можа да каже нито дума повече; хукна към велосипеда и го подкара, без да вижда нищо, а Клотилд остана да полива розите. Той не се обърна, затова не видя сълзите по мургавото й отчаяно лице.

Като свети Себастиян, пронизан от стрели, той се отправи към гаража. След време щеше да има и бой с пръчки.