Ъруин Шоу
Богат, беден (29)

2

Телеграмата на Рудолф беше в джоба му, като слезе от самолета на летище „Кенеди“ и тръгна заедно със стотиците други пътници за проверка пред санитарните й имиграционните власти. Когато беше тук за последен път, летището се казваше „Айдълуайлд“. Трябва да платиш с куршум в главата, за да нарекат едно летище на името ти.

Едрият ирландец, който носеше значката на имиграционната служба, го изгледа така, сякаш не му се искаше много да го пусне отново в Америка, Той взе да прелиства един голям, черен тефтер, пълен с имена, и когато не можа да открие в него името „Джордах“, изглежда, се разочарова.

Томас мина в митническата зала да изчака багажа си. Като че ли цяла Америка се връщаше от ваканция в Европа. И откъде намират хората толкова много пари?

Той погледна към остъклената тераса, където посрещачите в двойни и тройни редици чакаха да видят роднините си. Беше изпратил на Рудолф телеграма с номера на полета и часа на пристигането, но не го виждаше сред тълпата. За миг се ядоса. Не му се искаше да се лута из Ню Йорк и да търси брат си.

Телеграмата беше пристигнала една седмица преди да се върнат в Антиб след пътуването с Хийт и жена му. „Мили Том — гласеше телеграмата, — твоите работи тук са наред точка Вярвам че скоро ще получим адреса на сина ти Целувки Рудолф“

Най-сетне видя куфара си на лентата, грабна го и се нареди на опашката пред митничаря. Някакъв глупак от Сиракуза се потеше и разправяше надълго и широко на чиновника как се е сдобил с две бродирани тиролски рокли и за кого ги носи. Когато дойде неговият ред, митничарят го накара да отвори куфара си и провери целия му багаж. Той не носеше подаръци за никого а Америка и затова бързо го пуснаха.

Отказа да даде куфара си на носач и го занесе сам до изхода. Рудолф му махна, застанал гологлав сред тълпата, със спортни панталони и тънко лятно сако, с вид на човек, който изобщо не усеща жегата. Стиснаха си ръцете и Рудолф се опита да му вземе куфара, но Томас не му позволи.

— Добре ли пътува? — попита Рудолф на излизане от сградата.

— Добре.

— Аз съм паркирал колата наблизо — каза Рудолф. — Почакай тук, ей сега ще се върна.

Когато Рудолф тръгна за колата, Томас забеляза, че брат му все още си е запазил старата походка — вървеше плавно, без да движи раменете си.

Той разкопча яката на ризата си и разхлаби връзката си. Макар и началото на октомври, беше много горещо, въздухът беше наситен с влага и с мъгла, примесена с дим и бензинови изпарения. Беше забравил какъв е климатът в Ню Йорк, Как можеха хората да живеят тук?

След пет минути Рудолф пристигна с един син буик. Томас хвърли куфара си на задната седалка и се качи в колата. Вътре, слава богу, имаше климатична инсталация. Рудолф не превишаваше позволената скорост и Томас си спомни как, когато отиваха да видят майка си на смъртното й легло с бутилка уиски и пистолет в колата, двама полицаи ги спряха, Времената се бяха променили. Към по-добро.

— Е? — каза Томас.

— Намерих Шулц — започна Рудолф. — Тогава ти изпратих телеграмата. Той каза, че опасността е преминала. Каза, че всички са измрели или са по затворете. Аз не попитах какво означава това.

— А Тереза и детето?

Мръщейки се, Рудолф взе да оправя климатичната инсталация.

— Малко ми е трудно да ти обясня.

— Хайде, казвай, Аз съм голям, силен мъж.

— Шулц не знаеше къде се намират, Но каза, че е видял снимката на жена ти във вестниците. Два пъти.

— Че какво, по дяволите, ще търси снимката й във вестниците? — За миг Томас се учуди. Може би тая побъркана фльорца най-после е успяла да се прояви на сцената или в някой нощен клуб.

— Арестували са я за проституция в един бар. На два пъти — каза Рудолф. — Много ми е неприятно, че’ точно аз трябва да ти кажа това, Том.

— Глупости — отговори грубо Том. — Предполагах, че точно това е станало.

— Шулц каза, че се представяла под друго име, но той я познал — обясни Рудолф. — Аз проверих. Оказа се, че е тя. Полицията ми даде адреса й.

— Ако не взима много скъпо, може да отида веднъж да преспя с нея — каза Томас. — Дано се е научила вече как да се държи в леглото. — Видя, че на Рудолф му стана неприятно, но не беше прелетял над океана, за да се държи учтиво, — Ами детето?

— Той е в едно военно училище близо до Пофкипси — отговори Рудолф, — Разбрах това едва преди два дни.

— Военно училище — повтори Томас. — Божичко! Сигурно офицерите се изреждат да спят с нея, когато са на маневри.

Рудолф караше, без да говори, давайки възможност на Томас да излее яда си.

— Точно това съм искал — продължи Томас. — Синът ми да стане войник. Откъде научи всички тези хубави новини?

— От един частен детектив.

— Говорил ли е той с оная кучка?

— Не.

— Значи, никой не знае, че съм тук.

— Никой — каза Рудолф. — Освен мен. Направих още нещо и смятам, че няма да имаш нищо против.

— Какво си направил?

— Говорих с един мой приятел адвокат. Без да споменавам никакви имена. Можеш да получиш развод и право да вземеш детето съвсем лесно. Заради нейните две присъди.

— Дано я хвърлят в затвора и дано никога не излезе оттам.

— Изпращат я само за по една нощ. И я глобяват.

— Тук има добри адвокати, нали? — каза той, спомняйки си дните, прекарани в затвора в Елизиум. Двама от общо трима души в семейството.

— Виж какво — каза Рудолф. — Аз трябва да се върна в Уитби тази вечер. Ако искаш, можеш да дойдеш е мен. А можеш и да останеш в апартамента. Той е празен. Всяка сутрин Идва една жена да почисти.

— Благодаря. Избирам апартамента. Искам още утре сутринта да се срещна с адвоката, с когото си говорил. Можеш ли да ми уредиш среща?

— Да.

— Нали имаш адреса й и името на училището? Рудолф кимна.

— Това е всичко, което ми трябва — каза Томас.

— Колко време смяташ да останеш в Ню Йорк?

— Само докато уредя развода и взема детето, за да мога да го заведа в Антиб.

Рудолф не каза нищо, а Томас погледна през прозореца отдясно към корабите, закотвени в залива. Радваше се, че „Клотилд“ се намира в пристанището на Антиб, а не тук.

— Джони Хийт ми писа, че сте прекарали чудесно заедно — каза Рудолф. — На жена му много й харесало.

— Не знам дали й остана време изобщо да хареса нещо — отговори Томас. — Тя през пет минути се качваше и слизаше по стълбата да се преоблича. Сигурно е носела трийсет куфара със себе си. Добре, че бяха само двамата на яхтата. Две каюти едва стигнаха да й поберем багажа.

Рудолф се усмихна.

— Тя е от много богато семейство — каза той.

— По всичко си личи. Твоят приятел обаче е симпатичен. Лошото време не го плашеше и задаваше толкова много въпроси, че в края на втората седмица можеше да закара сам „Клотилд“ чак до Тунис. Каза, че ще те покани с жена ти другото лято да дойдете заедно с тях.

— Дано да имам време — побърза да каже Рудолф.

— Вярно ли е, че ще се кандидатираш за кмет на това загубено градче? — попита Томас.

— Съвсем не е загубено градче — отговори Рудолф. — Не ти ли харесва тази идея?

— Аз пет пари не давам и за най-добрия политик в Америка — каза Томас.

— Може би аз ще те накарам да си промениш мнението — отговори Рудолф.

— Имаше един свестен човек и естествено го убиха — каза Томас.

— Не могат да убият всичките.

— Но могат да се опитат — каза Томас, пресегна се и включи радиото. Колата се изпълни с виковете на тълпа, а след малко се чу един развълнуван глас, който казваше: „…се насочва безпрепятствено към центъра на игрището, гонитбата започва, положението става опасно, опасно, той се подхлъзна, топката е спасена! Спасена!“ Томас изключи радиото.

— Световното първенство — каза Рудолф.

— Знам — отговори Томас. — Аз получавам парижкия „Хералд Трибюн“.

— Том, не ти ли е мъчно понякога за Америка? — попита Рудолф.

— Видял ли съм добро от Америка? — каза Томас. — Хич няма да ми е мъчно, ако повече не се върна тук.

— Неприятно ми е, че говориш така.

— Един патриот в семейството е достатъчен — каза Томас.

— Ами синът ти?

— Какво синът ми?

— Колко време смяташ да го държиш в Европа?

— Цял живот — отговори Томас. — Може би когато стане президент и оправи цялата страна и хвърлиш в затвора всички тия мошеници, генерали, полицаи, СЪДИИ, конгресмени и високоплатени адвокати, ще го изпратя да ти дойде на гости, ако, разбира се, не са те убили дотогава.

— А какво образование ще получи? — настояваше Рудолф.

— В Антиб има училища. По-хубави от тая гнусна военна академия.

— Но той е американец.

— Защо да е американец? — попита Томас.

— Ами не е французин.

— Че той няма да става французин — отговори Томас. — Той ще си бъде Уесли Джордах.

— Няма да знае коя е родината му.

— Аз да не мислиш, че знам коя е родината ми? Да не би да е Америка? — изсмя се Томас. — Домът на моя син ще бъде една яхта в Средиземно море, с която ще плава от един бряг, където правят вино и зехтин, до друг бряг, където правят вино и зехтин.

Рудолф се отказа повече да спори. Останалия път до Парк Авеню, където се намираше апартаментът му, изминаха в мълчание. Като каза на портиера, че ще стои само няколко минути, портиерът паркира буика му близо до тротоара. Той огледа подозрително Томас — яката на ризата му беше разкопчана, връзката разхлабена, носеше сия костюм с широки панталони и зелена мека шапка с кафява панделка, която си беше купил в Генуа.

— Портиерът ти не ми одобрява дрехите — каза Томас, като се качиха в асансьора. — Обясни му, че ги купувам в Марсилия, а Марсилия е известна като най-големия център в Европа за мъжка мода.

— Не се тревожи за портиера — отговори Рудолф и въведе Томас в апартамента.

— Хубава квартирка си имаш тук — каза Томас, застанал по средата на голямата всекидневна, където имаше камина, едно дълго канапе, тапицирано със сламеножълт плюш, и две удобни кресла. На масичките имаше пресни цветя, целият под беше застлан със светлобежов килим, а по тъмнозелените стени висяха модерни картини. Стаята имаше западно изложение и следобедното слънце проникваше през спуснатите завеси на прозорците. Климатичната инсталация бръмчеше тихо и в стаята се усещаше приятна прохлада.

— Идваме тук по-рядко, отколкото бихме искали — каза Рудолф. — Джийн е пак бременна и от два месеца не се чувствува добре. — Той отвори бюфета. — Ето бара — обясни Рудолф. — Лед има в хладилника. Ако искаш да се храниш тук, предупреди утре сутринта прислужницата. Тя готви много хубаво. — Той заведе Томас в стаята за гости, която Джийн беше подредила в приятен селски стил също като стаята за гости в къщата в Уитби. На Рудолф веднага му направи впечатление колко не на място беше Томас в тази уютна, красива стая с двете легла с балдахин и с покривки, съшити от разноцветни парчета плат.

Томас хвърли очукания си куфар, сакото и шапката върху едното от леглата и Рудолф едвам се сдържа да не ое намръщи. Джони Хийт му беше писал, че Томас бил педант за реда и чистотата на яхтата. Очевидно морските му навици не се проявяваха на сушата.

Като се върнаха във всекидневната, Рудолф наля на Томас и на себе си уиски със сода, извади документите, конто беше взел от полицията, и отчета на частния детектив и ги даде на Томас. После се обади в адвокатската кантора и уговори среща на Томас в десет часа на другата сутрин.

— Кажи сега, имаш ли нужда от нещо друго? — попита Рудолф, като изпиха уискито. — Искаш ли да дойда с теб в училището?

— Аз ще се оправя сам с училището — отговори Томас. — Не се тревожи.

— Как си с парите?

— Пълен съм с пари, благодаря — каза Томас.

— Ако има нещо, обади ми се — поръча Рудолф.

— Добре, кмете — каза Томас.

Стиснаха си ръцете и Рудолф остави брат си до масичката, на която лежаха отчетите на полицията и на детектива. Щом Рудолф трясна външната врата, Томас ги зачете.

Тереза Джордах, пишеше в полицейското досие, наричана още Тереза Лавал. Томас се изхили. Изкушаваше се да й се обади и да я извика тук. Ще си преправи гласа. „Апартамент 14 Б, мис Лавал. На Парк Авеню, между Петдесет и седма и Петдесет и осма улица.“ Даже и най-подозрителната проститутка няма да се усъмни, че на такъв адрес може да й се случи нещо неприятно. Да можеше само да види лицето й, като звънне на звънеца и той й отвори вратата. За малко не отиде до телефона да завърти последния номер, който детективът беше успял да открие, но се отказа. Сигурен беше, че тя щеше да си получи заслужения бой, а той не беше дошъл в Америка заради това.

 

 

Избръсна се, изкъпа се с ухаещия сапун, който намери в банята, облече си чиста риза и синия костюм от Марсилия, после слезе с асансьора и тръгна по Пето авеню. Здрачаваше се. В една странична улица видя, че има заведение, в което сервират бифтеци. Влезе, поръча си бифтек с половин бутилка вино и ябълков пай, за да отпразнува завръщането си в родината. После се разходи по Бродуей. Бродуей беше по-ужасен от всякога, от магазините за плочи гърмеше музика, рекламите бяха още по-големи и по-грозни, отколкото си ги спомняше, хората се блъскаха и изглеждаха като болни, но на него му беше приятно. Можеше да отиде където си поиска, във всеки бар, във всяко кино.

Всички бяха измрели или бяха в затвора. Прекрасно.

 

 

Военното училище „Хилтоп“^[1] наистина се намираше на върха на един хълм и наистина имаше вид на военно учебно заведение. Беше оградено с висока, сива каменна стена като затвор и когато Томас мина е взетата под наем кола през главния вход, видя момчетата със синьосиви униформи, които маршируваха по прашния плац. Времето беше захладяло и някои от дърветата бяха започнали да променят цвета си. Алеята минаваше близо до плаца и Томас спря колата да погледа. Четири групи маршируваха в различни части на плаца. Най-близката група се състоеше от трийсетина момчета точно на възрастта на Уесли — между дванадесет и четиринадесет години. Томас се загледа в тях, когато минаха край него, но дори Уесли да беше в някоя от редиците, той не можеше да го познае.

Том подкара колата и продължи по алеята до една каменна сграда, която приличаше на малък замък. Районът на училището беше добре поддържан — имаше цветни лехи, тревата беше равномерно окосена, а останалите здания бяха построени от същия камък като замъка.

Тереза сигурно взима големи суми от клиентите си, щом може да си позволи да изпрати детето в такова училище, помисли си Томас.

Той скочи от колата и влезе в сградата. В коридора, облицован с гранит, беше тъмно и студено. От двете страни бяха окачени флагове, саби, кръстосани пушки и мраморни плочи с имената на възпитаници на училището, загинали в Испано-американската война, в Мексиканската, в Първата световна, във Втората световна и в Корейската. Това сякаш беше представителна зала на някоя компания, която рекламира стоката си. Едно момче с късо подстригана коса и някакви особени нашивки на ръкава си слизаше по стълбите и Томас го попита:

— Къде е канцеларията, синко?

Момчето застана мирно, сякаш Томас беше генерал Маккартър, и отговори:

— Ето тук, сър.

Във военното училище „Хилтоп“ явно възпитаваха младежите да уважават по-възрастните. Може би затова Тереза беше изпратила детето тук. Нали тя все хленчеше, че никой не я уважава.

Момчето отвори вратата на една голяма канцелария. Две жени работеха на бюрата си зад малка преграда.

— Ето, сър — каза момчето, тракна токове, обърна се кръгом и тръгна по коридора.

Томас се приближи към едното от бюрата зад преградата. Жената вдигна глава от документите, които проверяваше, и каза:

— С какво мога да ви услужа, сър? — Тя не носеше униформа и не тракаше токове.

— Синът ми учи тук — каза Томас. — Казвам се Джордах. Бих искал да говоря с някой от началниците.

Жената го изгледа така, сякаш това име не й беше особено приятно. Изправи се и каза:

— Ще съобщя на полковник Бейнбридж, че сте тук, сър. Седнете, ако обичате. — Тя му посочи една пейка до стената и се заклати към една врата в другия край на канцеларията. Беше дебела, около пет десетгодишна, с размъкнати чорапи. Във военното училище „Хилтоп“ не се предлагаха никакви изкушения.

След малко жената се върна, отвори вратичката на преградата и каза:

— Полковник Бейнбридж ще ви приеме, сър. Извинявайте, че трябваше да почакате малко.

Тя поведе Томас към дъното на стаята и затвори вратата след него, щом той влезе в кабинета на полковник Бейнбридж. Тук също имаше знаменца и снимки на генерал Патън, на генерал Айзенхауер и на самия полковник Бейнбридж — със свирепо изражение, в бойна униформа, с пистолет и каска и с бинокъл на шията през Втората световна война. Сега полковник Бейнбридж, облечен с униформата на редовната американска армия, стоеше прав зад бюрото си, за да поздрави Томас. Той беше по-слаб, отколкото на снимката, почти без коса, носеше очила със сребърни рамки, нямаше никакво оръжие, нито бинокъл и приличаше на артист от военна пиеса.

— Добре дошли в „Хилтоп“, мистър Джордах — каза полковник Бейнбридж. Той не беше застанал „мирно“, но създаваше точно такова впечатление. — Няма ли да седнете? — И той, като портиера в кооперацията на Рудолф, го изгледа някак странно.

Ако остана в Америка по-дълго, помисли си Томас, сядайки на стола, ще трябва да си потърся нов шивач.

— Не искам да ви отнемам времето, полковник — каза Томас. — Дойдох само за да видя сина си Уесли.

— Да, разбирам — отговори Бейнбридж с леко запъване. — След малко ще има почивка и ще изпратим да го повикат. — Той смутено се изкашля. — Много ми е приятно, че най-сетне някой от семейството на този младеж идва в училището. Ако съм разбрал правилно, вие сте бащата, нали така?

— Точно така казах и на вашата секретарка — отговори Томас.

— Моля да ме извините за този въпрос, мистър… мистър Джордах — каза Бейнбридж, гледайки разсеяно портрета на Айзенхауер, — но в молбата на Уесли беше посочено много ясно, че баща му е умрял.

Мръсница, помисли си Томас, гнусна, жалка мръсница.

— Е, както виждате, не съм умрял — каза той.

— Виждам — отговори нервно Бейнбридж. — Разбира се, че виждам. Сигурно е някаква чиновническа грешка, макар че е трудно да се разбере как…

— Не бях тук няколко години — прекъсна го Томас. — Жена ми и аз не поддържаме връзка.

— И все пак. — Бейнбридж потупваше с ръка един макет на бронзов топ, който стоеше на бюрото му. — Разбира се, човек не бива да се бърка в семейните отношения… Аз не съм имал честта да се запозная с мисис Джордах. Контактувахме само с писма. Става дума за същата мисис Джордах, която има антикварен магазин в Ню Йорк, нали? — попита отчаяно Бейнбридж.

— Може и с антики да се занимава, не знам — каза Томас. — Аз искам да видя сега сина си.

— Маршировката ще свърши след пет минути — каза Бейнбридж. — Сигурен съм, че много ще се зарадва, като ви види. Много. Може би се нуждае именно от баща си точно в този момент…

— Защо? Какво има?

— Той е трудно момче, мистър Джордах, много трудно. Имаме проблеми с него.

— Какви проблеми?

— Той е прекалено… хм… войнствен. — Бейнбридж изглеждаше доволен, че е успял да намери думата. — Непрекъснато се бие. С всички. Без да се съобразява с възрастта или с ръста. Миналия срок удари веднъж дори един от преподавателите. По естествена история. Човекът цяла седмица не можа да дойде па работа. Много умело си служи с юмруците Уесли, ако мога така да се изразя. Разбира се, в училище като нашето се очаква всяко момче да проявява известна агресивност, но Уесли… — Бейнбридж въздъхна. — Конфликтите, в които влиза, надхвърлят рамките на обикновените ученически сбивания. Трябваше да изпратим в болница няколко момчета, и то от по-големите класове… Съвсем откровено да ви кажа, в това момче има някаква… точната дума е злоба на възрастен човек, която ръководството на училището смята за много опасна.

Кръвта на Джордах, помисли си с горчивина Томас, тази проклета кръв.

— За съжаление трябва да ви кажа, мистър Джордах, че този срок на Уесли му е дадена последна възможност да се поправи и не бива да се надява на никакво снизхождение — заяви Бейнбридж.

— Добре, полковник — каза Томас. — Мога да ви съобщя приятната новина, че смятам да се заема с Уесли и с неговите проблеми.

— Много се радвам, че предлагате сам да оправите нещата, мистър Джордах — отвърна Бейнбридж. — Писахме безброй писма на майка му, но тя, изглежда, е толкова заета, че няма време дори да отговори.

— Аз предлагам да го взема още днес от училище — каза Томас. — Няма защо да се тревожите повече за него.

Ръката на Бейнбридж потръпна върху бронзовия топ на бюрото му.

— Аз нямах пред вид толкова крайна стъпка, сър — каза той и гласът му леко затрепера. Битките в Нормандия и в района на Рейн бяха останали далеч в миналото и сега той беше просто един стар човек, облечен като войник.

— Предложението е мое, полковник.

Бейнбридж стана от бюрото си.

— Страхувам се, че това не е съвсем… съвсем редно — каза той. — Трябва да получим писменото съгласие на майката. В края на краищата контактували сме само с нея. Тя е платила таксата за цялата учебна година. Бихме искали да докажете връзката ви с момчето.

Томас извади портфейла си, измъкна паспорта от него и го сложи на бюрото пред Бейнбридж.

— Тук приличам ли си? — попита той.

Бейнбридж отвори малката зелена книжка.

— Разбира се, името ви е Джордах — каза той. — Но въпреки това, сър… аз наистина трябва да се свържа с майката на момчето.

— Няма да ви губя повече времето, полковник — каза Томас. Той бръкна още веднъж във вътрешния си джоб и извади сведенията от полицията за Тереза Джордах, наричана още Тереза Лавал. — Прочетете това, моля ви. — Той подаде документите на полковника.

Бейнбридж ги погледна, след това си свали очилата и затърка уморено очите си.

— О, божичко — каза той и върна документите на Томас, сякаш се страхуваше, че ако останат още малко на бюрото му, ще влязат завинаги в архива на училището.

— Все още ли искате да задържите детето в училището? — попита грубо Томас.

— Тези факти, разбира се, променят нещата — отговори Бейнбридж. — И то значително.

 

 

Половин час по-късно те излязоха с колата през портала на военното училище „Хилтоп“. Войнишкото сандъче на Уесли беше на задната седалка, а Уесли, все още в униформа, седеше отпред до Томас. Той беше едър за годините си, блед и пъпчив; с начумерения си поглед и широката, здраво стисната уста приличаше на Аксел Джордах така, както син прилича на баща си. Той не се развълнува, когато го заведоха при Томас, а когато разбра, че повече няма да остане в училището, нито се зарадва, нито изказа съжаление и не попита Томас къде ще го заведе.

— Утре — каза Томас, когато училището остана далеч зад тях, — ще ти купим прилични дрехи. И повече няма да се биеш.

Момчето мълчеше.

— Чу ли?

— Да, сър.

— Не ми викай „сър“, Аз съм ти баща — каза Томас.