Робърт Силвърбърг
Човекът в лабиринта (7)

Трета глава

В лабиринта Мълър наблюдаваше развитието на събитията върху замъглените си екрани. Видя, че пращат вътре някакви роботи. Някои вече бяха унищожени, но други, с всяка следваща вълна, изглежда успяваха да проникнат все по-навътре. Методът „проба-грешка“ водеше нашествениците по правилния път през зона H и доста навътре в зона G. Мълър беше готов да се защити, ако роботите стигнат до вътрешните зони, но засега си оставаше спокоен в центъра и вършеше всекидневната си работа.

Сутрин обикновено прекарваше голяма част от времето си в размишления за миналото. Там съществуваха други светове в други години, пролетни времена, сезони, по-топли от този; нежни очи, взрени в неговите, ръце, докосващи неговите, усмивки, смях, блестящи подове, елегантни фигури, които минават през сводести врати. Беше се женил два пъти. И двата пъти се разведе мирно и тихо след приличен срок от време. Пътуваше много. Имаше си работа с министри и с крале. Ноздрите му вдишваха аромата на стотици планети, пръснати из небето. Хората блясват само за малко и след това угасват; но в своята собствена пролет и лято той беше блестял доста ярко и не смяташе, че е заслужил тази мрачна, безрадостна есен.

Градът се грижеше за него по свой начин. Имаше къде да живее — на хиляди места; местеше се от време на време, колкото да смени гледката. Всички къщи бяха празни кутии. Беше си направил легло от животински кожи, натъпкани с козина; измайстори си стол от кости и кожа; не се нуждаеше кой знае от какво. Градът му осигуряваше вода. Тук имаше толкова диви животни, че никога нямаше да му липсва храна, стига да е достатъчно силен да ловува. От Земята си беше донесъл някои необходими неща: три „куба“ с книги и един с музика. Струпани на купчина, те достигаха почти метър височина, така че духовната храна щеше да му стигне до края на дните му. Имаше и няколко куба с жени. Беше си донесъл и малък рекордер, понякога диктуваше мемоарите си. Имаше скицник. Имаше оръжие и маса-детектор. Разполагаше с диагностат с регенериращ се запас от лекарства. Това му бе достатъчно.

Хранеше се редовно. Спеше добре. Нямаше разногласия със съвестта си. Беше почти доволен от съдбата си. Човек лекува огорчението си толкова дълго, колкото е необходимо около мястото, откъдето извира отровата, да се образува киста.

Вече не винеше никого за случилото се с него. Неговото собствено силно желание го бе довело дотам. Беше се опитал да погълне цялата Вселена; домогвал се бе до положението на бог; но някаква неумолима сила го бе запратила от постигнатия връх, запратила го бе надолу и го бе размазала, принудила го бе да допълзи до този мъртъв свят, за да се опита да позакърпи доколкото може опустошената си душа.

Добре познаваше междинните станции по пътя дотук. На осемнайсет години, легнал гол под звездите и усетил топлина до себе си, той се похвали с възвишените си амбиции. На двайсет и пет започна да ги осъществява. Преди да навърши четирийсет посети стотици светове, стана известен в трийсет системи. Десет години по-късно изпита разочарование от държавническата работа. А на петдесет и три години се остави Чарлз Бордман да го убеди да приеме мисията до Бета Хидри IV.

През онази година беше на почивка в системата Тау Сети, на дузина светлинни години от дома. Мардук, четвъртата планета от системата, беше проектирана като свят на удоволствията за миньорите, които копаеха радиоактивна руда от посестримите й. Мълър не харесваше начина, по който се ограбваха тези планети, но това не му пречеше да потърси отдих на Мардук. В този свят почти нямаше сезони. Четирите континента на безкрайната пролет се миеха от тихо, плитко море. Морето беше зелено, растителността имаше синкав оттенък, а във въздуха нещо напомняше за искрящо младо шампанско. По някакъв начин планетата беше превърната във фалшификат на Земята — Земята, каквато е могла да бъде в по-невинното си време, — само паркове, ливади и весели страноприемници; това беше свят на спокойствието с предизвикателства от чисто синтетичен характер. Гигантските риби в морето бяха лениви и позволяваха човек да си играе с тях. Планините със заснежени върхове изглеждаха коварни дори и за катерачи с гравитационни обувки, но още никой не беше загинал в тях. Горските зверове бяха огромни, пръхтяха като нападаха, но не бяха толкова свирепи, колкото изглеждаха. Мълър по принцип не обичаше такива места. Ала му беше дошло до гуша от приключения и бе дошъл на Мардук за няколко седмици измамен покой с момичето, което бе срещнал година по-рано на двайсет и осем светлинни години разстояние.

Казваше се Марта. Беше висока, стройна, с големи тъмни очи, гримирани по модата в червено, с блестяща синя коса, която се спускаше до гладките й рамене. Изглеждаше двайсетгодишна, но всъщност можеше да бъде и на деветдесет. Човек никога не може да отгатне, особено когато става дума за жени. Ала Мълър някакси усещаше, че тя е истински млада. Причината не беше в гъвкавостта, в пъргавостта й на млада кобилка — тези неща човек може да си купи, — по-скоро се дължеше на неуловимия жар, на неподправеното й поведение на момиченце, което, ласкаеше се той да мисли, не се дължеше на хирургията. Когато плуваха, спускаха се по реката с трупи, ловуваха със стрели, издухвани през тръба, или се любеха, Марта изглеждаше така погълната от удоволствията, сякаш бяха съвсем нови за нея.

Мълър не си даваше труда да се замисля дълбоко над подобни неща. Тя беше заможна, родена беше на Земята, сякаш нямаше семейни връзки и ходеше където си ще. Воден от неочакван импулс, той й се беше обадил и я беше поканил да се срещнат на Мардук. Тя дойде с желание, без да задава въпроси. Не благоговееше пред факта, че ще споделя хотелския апартамент с Ричард Мълър. Беше ясно, че знае кой е, но ореолът на славата му нямаше значение за нея. Важно беше какво ще й каже, как ще я прегърне, какво ще правят заедно, а не подвизите, които бе натрупал в минали времена.

Бяха отседнали в хотел — блестяща хилядаметрова кула, издигната в долина с изглед към гладко като стъкло овално езеро. Стаите им бяха на етаж двеста, вечеряха в панорамния ресторант, до който се стигаше с гравитационен диск. През деня всички удоволствия, които предлагаше Мардук, бяха на тяхно разположение. Необезпокояван от никого, Мълър прекара почти цяла седмица. Времето беше идеално. Малките й хладни гърди се вместваха чудесно в шепите му. Дългите й стройни крака го обгръщаха приятно, а във върховите моменти тя забиваше пети в прасците му с неочаквана пламенност. На осмия ден пристигна Чарлз Бордман, нае апартамент на половин континент разстояние и покани Мълър да го посети.

— Тук съм на почивка — каза му Мълър.

— Отдели ми половин ден.

— Не съм сам, Чарлз.

— Знам. Доведи и нея. Ще си направим екскурзия. Става въпрос за нещо важно.

— Дойдох тук, за да избягам от важните неща.

— Човек никога не може да избяга, Дик. Знаеш го. Ти си това, което си, и ние имаме нужда от теб. Ще дойдеш ли?

— Проклет да си — рече благо Мълър.

На сутринта той и Марта излетяха с бърз самолет за хотела на Бордман. Мълър си спомняше пътуването толкова живо, сякаш беше миналия месец, а не преди почти петнайсет години. Прелетяха над прорязващата континента клисура, плъзнаха се над заснежените планински върхове толкова ниско, че зърнаха великолепния дългорог, подобен на козел скален скачач, който лудееше по искрящите ледникови реки: два метрични тона мускули и кости, невероятния колос на върховете, най-скъпия ловен трофей, който Мардук можеше да предложи. Някои хора цял живот не могат да спечелят толкова, че да си купят разрешително за лов на скален скачач. На Мълър цената му се виждаше дори ниска.

Три пъти прелетяха над могъщия звяр и се спуснаха в изпъстрената с езера равнина, отвъд планинския хребет, където верига ярки като диаманти водоеми опасваше дебелия кръст на континента, а към обяд се приземиха досами кадифената гора от вечнозелени дървета. Бордман беше наел президентския апартамент на хотела, целия в екрани и хитри приспособления. Стисна китката на Мълър за поздрав, а Марта прегърна с нескрита похот. Тя изглеждаше доста равнодушна и сдържана в обятията на Бордман: очевидно смяташе посещението за изгубено време.

— Гладни ли сте? — попита Бордман. — Първо обядът, разговорите — после!

Още в апартамента им поднесе кехлибарено вино в чаши от син кристал, който се добиваше на Ганимед. Сетне се качиха в капсула-ресторант и напуснаха хотела, за да се разходят из горите и край езерата, докато се хранят. Щом се настаниха на пневмостоловете си пред панорамния прозорец, обядът им се плъзна от контейнера си към тях. Прясна салата, местна риба на скара, вносни зеленчуци, настъргано сирене от Кентавър, халби със студена оризова бира, накрая — силен, гъст, ароматен ликьор. Напълно неподвижни, затворени в движещата се капсула, те ядяха, пиеха и попиваха гледката, дишаха искрящия въздух, напомпван отвън, наблюдаваха как яркооцветените птици прелитат край тях и се гмуркат в меките, виснали игли на гъстата гора. Бордман внимателно беше режисирал всичко, за да създаде подходящо настроение, но Мълър знаеше, че усилията му са напразни. Не можеше да го приспи толкова лесно. Можеше да приеме онова, което ще предложи Бордман, но не защото го бе подмамил в този фалшив покой.

Марта се отегчаваше. Безизразно възприемаше похотливите погледи на Бордман. Блещукащото й дневно облекло бе скроено повече да показва, отколкото да скрива. Дългите верижни молекули се плъзгаха в калейдоскопични шарки и разкриваха бързо и откровено бедра и гърди, корем и слабини, крака и задник. Бордман хареса гледката и беше готов да се възползва от присъствието на Марта, ала тя изцяло пренебрегна негласното му предложение. На Мълър това му се стори забавно. На Бордман — не.

След обяда капсулата спря до брега на кристално езеро, дълбоко и чисто. Вратата се отвори и Бордман попита:

— Може би младата дама ще пожелае да поплува, докато ние привършим скучния разговор по работа?

— Добра идея — отвърна безизразно Марта.

Тя се изправи, докосна закопчалката на дрехата си и я остави да се свлече до глезените. Бордман направи голямо шоу, като вдигна дрехата и я закачи на закачалката. Тя му се усмихна машинално, обърна се и се запъти към брега — голо, стройно тяло, върху чийто фин гръб и нежно заоблен задник пъстрееха слънчеви зайчета, промъкнали се през клоните на дърветата. Навлезе до колене във водата и спря за миг, сетне се гмурна напред и проряза повърхността на езерото със силни, равномерни махове. Бордман подметна:

— Доста е хубавка, Дик. Коя е?

— Едно момиче. Доста младо, струва ми се.

— Бих казал, по-младо от обичайните ти гаджета. И малко разглезена. Отдавна ли я познаваш?

— От миналата година, Чарлз. Интересува ли те?

— Естествено.

— Ще й го съобщя — рече Мълър. — Някой друг път.

Бордман го дари с една от усмивките си „а ла Буда“ и посочи конзолата с напитките. Мълър поклати глава. Марта плуваше по гръб, розовите връхчета на гърдите й се подаваха над спокойната повърхност. Мъжете се спогледаха. Изглеждаха на една възраст, на около петдесет и пет години: и двамата прошарени, яки, но Мълър беше строен, а Бордман — по-пълен. Когато седяха, те изглеждаха и еднакво високи. Видът им обаче лъжеше: Бордман бе едно поколение по-възрастен, Мълър — с половин фут по висок. Познаваха се от трийсет години.

Донякъде вършеха една и съща работа — и двамата бяха от корпуса на неадминистративния персонал, чиято задача беше да поддържа структурата на човешкото общество, пръснато в галактиката. Нямаха официален ранг. Бяха еднакво готови да работят и имаха желание дарбите им да служат на човечеството. Мълър уважаваше Бордман за начина, по който бе използвал уменията си през дългата си и впечатляваща кариера, но не можеше да се каже, че го харесва. Знаеше, че е проницателен и безскрупулен, отдаден на добруването на хората, обаче съчетанието от преданост и безскрупулност е винаги опасно.

Бордман извади видео-куб от джоба на туниката си и го сложи на масата пред Мълър. Приличаше на брояч в някаква сложна игра, всяка страна бе дълга шест-седем сантиметра в мек жълт цвят, който контрастираше с черния мраморен плот на масата.

— Включвай — подкани го Бордман. — Плейърът е до теб.

Мълър мушна куба в отвора. От средата на масата се издигна по-голям куб, почти метър на метър. По страните му се появиха изображения. Мълър видя планета, обвита в облаци, мекосива на цвят, би могла да бъде Венера. Изображението стана по-контрастно, върху сивото се появиха тъмночервени жилки. Значи не беше Венера. Обективът проби облачния покров и разкри непозната планета, която не приличаше много на Земята. Почвата изглеждаше влажна и пореста, над нея се извисяваха каучуковидни дървета, подобни на огромни отровни гъби. Трудно беше да се прецени колко са големи, но изглеждаха високи. Светлите им стволове бяха грапави, с груби влакна и се извиваха като лъкове между земята и короните. Чиниеподобни израстъци покриваха основите на дървесата. Нямаше нито клони, нито листа, само широки плоски шапки с набраздена долна повърхност. Мълър забеляза три фигури на извънземни, които приближаваха бавно през мрачната горичка. Бяха издължени, почти паякообразни, от тесните им рамене се разклоняваха гроздове от осем или десет крайници. Главите им бяха изострени и обрамчени с очи. Ноздрите им представляваха просто вертикални процепи в кожата, устите им се отваряха отстрани. Вървяха изправени върху елегантните си крака, които вместо с ходила завършваха с малки сферични подпорки. Макар да бяха голи, с изключение на декоративните ивици от някаква материя, увити около първата и втората китка, Мълър не успя да открие никакви органи с размножителни или бозайнически функции. Кожата им не беше пигментирана: сива като всичко наоколо, груба, покрита с люспици с формата на диаманти.

С удивителна грация трите фигури се приближиха до три от гигантските гъби, изкатериха се по тях и се разположиха върху шапките-корони. От всеки грозд крайници се отдели ръка, сякаш специално приспособена за целта. За разлика от другите, които имаха по пет пръста с формата на ластари, подредени в кръг, този завършваше с орган, остър като игла. Той се заби с лекота дълбоко в мекия гумен ствол на дървото, върху което седеше собственикът му. Мина доста време, извънземните изглежда смучеха сок от дърветата. Сетне се спуснаха на земята и продължиха бавния си ход без никаква видима промяна. Едното се спря, наведе се и се втренчи в земята. Вдигна „окото“, станало свидетел на действията им. Изображението заподскача: Мълър предположи, че си го предават от ръка на ръка. Изведнъж настъпи тъмнина. Окото беше унищожено. Кубът беше свършил.

След миг тишина, изпълнен с безпокойство, Мълър се обади:

— Доста са убедителни.

— Би трябвало. Истински са.

— Може ли записът да е направен от някоя извънгалактическа сонда?

— Не — отвърна Бордман. — От нашата галактика е.

— Значи тогава е Бета Хидри IV?

— Да.

Мълър потисна потреперването си.

— Да го пусна ли още веднъж, Чарлз?

— Разбира се.

Той пусна куба още веднъж. И отново окото се спусна през облачния слой; отново огледа гумените дървета; пак се появи триото извънземни, нахраниха се от дърветата, забелязаха окото и го унищожиха. Мълър разглеждаше образите с хладна възхита. Никога дотогава не бе виждал мислещи същества от друг вид. А доколкото знаеше и никой друг не бе виждал, поне досега.

Изображенията изчезнаха.

Бордман рече:

— Това е заснето преди по-малко от месец. Спряхме безпилотния кораб на петдесет хиляди километра височина и спуснахме на Бета Хидри IV около хиляда очи. Поне половината паднаха право на дъното на океана. Повечето се приземиха на ненаселени или безинтересни места. Това е единственото, което ни показва ясна картина на извънземните.

— Защо решихте да нарушите карантината на тази планета?

Бордман дълбоко въздъхна.

— Смятаме, че е време да влезем в контакт с тях, Дик. Душим наоколо им вече десет години и още не сме им казали „здравейте“. Все пак съседи сме. А и след като хидранците са единствената интелигентна раса в тази проклета галактика — освен ако нещо някъде се крие, но едва ли, — стигнахме до убеждението, че трябва да сложим началото на приятелски отношения.

— Не ми се нрави много скромността ти — рече откровено Мълър. — След почти цяла година дебати пълният състав на Съвета взе решение да остави хидранците на мира поне за едно столетие — докато не проявят признаци, че ще излязат в космоса. Кой е ревизирал това решение, защо и кога?

Върху лицето на Бордман се появи хитрата му усмивка. Ала Мълър знаеше, че единственият начин да не попадне в капана му, бе фронталната атака. Бордман бавно каза:

— Не искам да си мислиш, че те мамя, Дик. Решението беше ревизирано на сесия на Съвета преди осем месеца, докато ти беше на Ригел.

— И по каква причина?

— Една от извънгалактическите сонди се завърна с убедително доказателство, че в съседна галактика съществува високоинтелигентен и доста превъзхождащ ни вид.

— Къде?

— Няма значение, Дик. Извини ме, но засега няма да ти кажа.

— Добре.

— Мога само да добавя, че от онова, което засега знаем, е ясно, че не бихме могли да се справим с тях. В състояние са да извършват галактически пътувания и можем да очакваме да ни посетят в някой от следващите векове — а когато го направят, ще си имаме проблеми. Затова бе гласувано да потърсим контакт с Бета Хидри IV преди определения срок, за да се подсигурим за този ден.

— Искаш да кажеш — рече Мълър, — че се стремим да си подсигурим добри отношения с другата раса в нашата галактика, преди извънгалактичните да се появят, така ли?

— Точно така.

— Сега вече бих пийнал нещо — каза Мълър.

Бордман направи съответния жест. Мълър си взе силен коктейл от конзолата, обърна го набързо и си поръча втори. Изведнъж му се струпа много за осмисляне. Отвърна поглед от Бордман, взе видеокуба и го опипа, сякаш бе някаква свещена реликва.

В продължение на две столетия хората изследваха звездите, без да намерят и следа от съперник. Съществуваха множество планети, много от които потенциално обитаеми, както и учудващ брой подобни на Земята по четири или пет показателя. Това беше нормално. Небето е пълно със слънца, като много от тях са звезди тип F или G, на които би могло да има живот. Процесът на планетогенезиса не е нещо особено, повечето от тези слънца имаха допълнително от пет до дванайсет планети, някои от които с подходящите размери, маса и плътност, за да задържат атмосфера и да поддържат еволюцията на живота. Част от тях се намираха в орбитални зони, където можеха най-добре да избегнат екстремните температури. Тъй че, за радост на зоолозите, в галактиката животът беше в изобилие.

Но в тази безразборна експанзия на собствената им система, хората откриха само следи от съществували интелигентни видове. Само зверове бяха си направили леговища в развалините на немислимо древни цивилизации. Най-забележителният древен обект беше лабиринтът на Лемнос; ала и други светове имаха своите останки от градове с разрушени от времето основи, с гробища и разхвърляни чирепи. Космосът се превърна в рай за археолозите. Събирачите на извънземни животни и реликви бяха доста заети. Появиха се нови научни специалности. Извършваше се възстановка на общества, изчезнали далеч преди пирамидите да са били замислени.

Някаква странна унищожителна болест бе връхлетяла всичките други интелигентни раси в галактиката. Очевидно са били в разцвета си толкова отдавна, че дори деградиралите им поколения не бяха оцелели. Внимателните и задълбочени проучвания показаха, че най-младите от десетината установени интелигентни култури извън Слънчевата система са загинали преди осемдесет хиляди години.

Галактиката е обширна, тъй че хората продължаваха да търсят звездни събратя, водени от любопитство, примесено със страх. Макар придвижването чрез изкривяване на пространството и времето да осигуряваше бърз транспорт до всички точки във Вселената, нито наличният персонал, нито наличните кораби можеха да се справят с огромната изследователска задача. Няколко века след навлизането си в галактиката, хората продължаваха да правят открития, някои дори съвсем близо до дома им. Звездата Бета Хидри имаше седем планети. На четвъртата от тях живееше разумен вид.

Не кацнаха там. Възможността за подобно откритие бе добре проучена предварително и бяха съставени планове как да се избягва погрешно нахлуване с непредвидими последици. Бета Хидри IV се изследваше от разстояние, отвъд облачния й покров. Хитри устройства измерваха параметрите на активността под плътната сива маска. Разбра се, че хидранците произвеждат енергия в рамките на няколко милиона киловатчаса; картирани бяха населените им области; направи се преценка за гъстотата на населението и равнището на индустриалното развитие чрез изследване на топлинното излъчване. Там, долу, имаше агресивна, разрастваща се, могъща цивилизация, сравнима може би с техническото равнище на Земята от двайсети век. Имаше само една значителна разлика: хидранците не бяха започнали още да излизат в космоса. Това се дължеше на облачния покров. Една раса, която никога не е виждала звездите, едва ли ще има желание да ги достигне.

Мълър беше в течение на отчаяните конференции, които последваха откриването на хидранците. Знаеше за причините, поради които ги сложиха под карантина, осъзнаваше, че само далеч по-наложителни причини са довели до вдигането й. Чувствайки се несигурна в способността си да установи контакти с нечовешки същества, Земята мъдро бе решила известно време да стои настрани от хидранците; сега обаче всичко това се бе променило.

— Какво ще последва? — попита Мълър. — Експедиция?

— Да.

— Скоро ли?

— Бих казал през следващата година.

Мълър се напрегна.

— Кой ще я води?

— Може би ти, Дик.

— Защо „може би“?

— Би могъл и да не поискаш.

— Когато бях на осемнайсет години — рече Мълър, — бях с едно момиче в една гора на Земята, в калифорнийския горски резерват, любихме се, е, не ми беше за първи път, но за първи път стана както трябва — а след това лежахме по гръб, гледахме звездите и аз й казах, че някой ден ще се измъкна и ще се поразходя сред тях. А тя възкликна: „О, Дик, та това е чудесно!“ Аз, разбира се, нямах нищо особено предвид. Всяко хлапе на тази възраст го казва, когато погледне към звездите. Казах й още, че ще открия разни неща в космоса, че хората ще ме запомнят така, както помнят Колумб, Магелан и първите астронавти, и тъй нататък. Казах й, че ще бъда пръв, каквото и да се случи, че ще се нося сред звездите като бог. Бях много красноречив. Продължих с тези приказки около десетина минути, докато и двамата не бяхме погълнати от чудото: обърнах се към нея, тя ме притегли върху себе си, аз обърнах гръб на звездите и заработих здравата, за да я прикова към Земята. Това бе нощта, когато се родиха амбициите ми — той се засмя. — Има неща, които можем да изречем само когато сме на осемнайсет години и които после не можем да повторим.

— Има и неща, които можем да направим на осемнайсет и които сетне не можем да извършим — рече Бордман. — Е, Дик? Вече минаваш петдесетте, нали? Разходи се сред звездите. Чувстваш ли се като бог?

— Понякога.

— Искаш ли да отидеш на Бета Хидри IV?

— Знаеш, че искам.

— Дори и сам?

Мълър усети как почвата под него поддава, изведнъж му се стори, че предприема първото си излизане в открития космос, че пада свободно във Вселената.

— Сам ли?

— Проиграхме всичко на компютъра и стигнахме до заключението, че ще бъде грешка да изпращаме група. Хидранците не реагираха много добре на видеосондите ни. Нали видя — взеха „окото“ и го строшиха. Не можем да започнем да опипваме психологията им, защото никога не сме се сблъсквали с извънземен разум. Но мислим, че най-безопасно — и от гледна точка на потенциалната загуба на жива сила, и от гледна точка на евентуален удар върху тяхното общество, — ще бъде да изпратим при тях посланик: човек, който идва с мир, умен, силен, проверен в най-различни стресови ситуации, който ще намери начин да установи контакт. Възможно е да го разкъсат на парченца трийсет секунди по-късно. От друга страна, ако оцелее, ще постигне нещо абсолютно уникално в човешката история. Изборът е твой.

На това не можеше да се устои. Посланик на човечеството при хидранците! Да отиде сам, да крачи по чуждата земя, да предаде първите поздрави на хората към космическите му съседи…

Това беше неговият пропуск към безсмъртието. Името му ще бъде записано завинаги върху звездите.

— Как преценяваш шансовете за оцеляване? — попита Мълър.

— Компютърните пресмятания като цяло показват шанс едно на шейсет и пет, Дик. Като се има предвид, че планетата до голяма степен не прилича на Земята, ще се нуждаеш от животоподдържаща система. И може би ще те посрещнат хладно. Едно към шейсет и пет.

— Не е чак толкова лошо.

— Аз самият никога не бих приел това съотношение — рече ухилено Бордман.

— Да, но аз мога.

Дик обърна чашата си. Ако го направи, ще означава безсмъртна слава. Ако се провали, ако бъде убит от хидранците — дори това не е чак толкова ужасно. Беше живял добре. Съществува и по-лоша участ от тази да загинеш, понесъл знамето на човечеството в един чужд свят. Пулсиращата му гордост, гладът за слава, детинският копнеж за известност, който никога не успя да потисне, го караха да приеме. Шансовете не бяха прекалено лоши.

Марта се появи отново. Беше мокра след плуването, голото й тяло блестеше, косата й беше залепнала по тънката й шия. Гърдите й се повдигаха и спускаха учестено: малки конуси плът, с настръхнали, розови зърна. Може да е преждевременно пораснало четиринайсетгодишно девойче, помисли си Мълър, загледан в стройните й тесни бедра. Бордман й подхвърли сушилник. Тя го включи и пристъпи в жълтото му поле, като направи пълно завъртане. Взе дрехата си от закачалката и се облече без да бърза.

— Беше чудесно — рече тя. За първи път след завръщането погледът й срещна очите на Мълър. — Дик, какво ти е? Изглеждаш някак ококорен, зашеметен. Добре ли си?

— Добре съм.

— Какво се е случило?

— Мистър Бордман ми направи предложение.

— Можеш да й кажеш, Дик. Не възнамеряваме да го пазим в тайна. Веднага ще излъчим съобщение за цялата галактика.

— Ще осъществим кацане на Бета Хидри IV — изхриптя Мълър. — На един човек. Аз. Как ще стане, Чарлз? Кораб на орбита, а аз ще кацна с капсула, пригодена и за завръщане, така ли?

— Да.

Марта извика:

— Това е лудост, Дик. Не го прави. Ще съжаляваш за това цял живот.

— Ако нещата не потръгнат, ще последва моментална смърт, Марта. Поемал съм и по-големи рискове.

— Не. Да ти кажа, понякога ми се струва, че имам пророческа дарба. Виждам нещата в бъдещето, Дик. — Тя се изсмя нервно, хладната й изисканост изведнъж се стопи. — Не мисля, че ако отидеш там, ще умреш. Но и не мисля, че ще живееш. Обещай, че няма да отидеш. Кажи го, Дик!

— Официално още не си приел предложението — обади се Бордман.

— Знам — отвърна Мълър.

Той се изправи, почти докосна ниския таван на капсулата-ресторант и се запъти към Марта, прегърна я, спомни си за другото момиче преди много години — под калифорнийското небе, спомни си как го заля необузданият прилив на сила, когато се извърна от блестящите звезди към топлата, податлива плът, към разтворените бедра под себе си. Притисна силно Марта. Тя го погледна ужасена. Целуна я по носа и по лявото ухо. Тя се отдръпна, препъна се, едва не седна в скута на Бордман. Той я подхвана и я задържа.

— Знаеш какъв трябва да е отговорът.

 

 

Този следобед една от сондите-роботи стигна зона F. Все още им оставаше доста голямо разстояние; но Мълър знаеше, че няма да мине много време и те ще навлязат в сърцето на лабиринта.