Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Man In The Maze, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Виктор Любенов (2004)
Корекция
Mandor (2008)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Робърт Силвърбърг. Човекът в лабиринта

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1998

Библиотека „Галактика“, №121

Преведе от английски: Тинко Трифонов

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Американска, първо издание

Излязла от печат юни 1998

Формат 70/100/32. Изд. №2453

Печатни коли 15. Цена 3000 лв.

ISBN — 954–418–091–5

Издателска къща „Галактика“

 

© Тинко Трифонов, преводач, 1998

© Петьо Маринов, рисунка на корицата, 1998

© ИК „Галактика“, 1998

 

Robert Silverberg. The Man In The Maze

Copyright © 1969 by Robert Silverberg

Copyright © 1969 by Adberg, Ltd.

История

  1. — Корекция
  2. — Незначителни корекции (наклонен текст и нови редове) (Мандор)
  3. — Добавяне

3.

Мълър приклекна зад вратата. По хълбоците му се стичаше пот. Побиха го студени тръпки. Обгърна се толкова силно с ръце, че ребрата му изпукаха.

Изобщо не възнамеряваше да се отнася така с натрапника.

Само няколко думи. Настоятелно искане да се съобразяват с усамотението му и ако не си тръгне, да задейства глобусчето унищожител. Така го беше планирал. Ала се разколеба. Говори твърде много и научи твърде много. Син на Стивън Роулинс? Археологическа експедиция тук? Излъчването май почти не му влияеше, освен на много близко разстояние. Нима с годините губеше силата си?

Мълър опита да се съсредоточи и да анализира враждебността си. Защо се боеше толкова? Защо толкова много държеше на самотата си? Нямаше защо да се бои от земляните; не той, а те страдаха от всеки контакт с него. Разбираемо беше, че се отвращават от всеки досег с него. Ала нямаше причина да се оттегли по този начин, освен парализиращата го несигурност, породена от деветте години самотна неотстъпчивост. Дотам ли беше стигнал — да обича самотата заради самата самота? Нима бе станал отшелник? Първоначално се самозалъгваше, че е дошъл тук, загрижен за съпланетяните си, защото не иска да им натрапва неприятното си присъствие. Защо да бяга? Защо да реагира толкова егоистично?

Мълър бавно се изправи и отвори вратата. Излезе навън. Нощта беше паднала бързо като през зимата. Небето беше черно, луните го обагряха. Момчето все още стоеше на площада, изглеждаше леко замаяно. Най-голямата луна — Клото, — го къпеше със златиста светлина и къдравата му коса сякаш искреше с вътрешен пламък. Лицето му беше много бледо, със силно подчертани скули. Сините му очи искряха потресени, сякаш някой току-що го беше зашлевил.

Мълър се приближи. Не знаеше каква тактика да предприеме. Чувстваше се като някаква полуръждясала машина, задействана след прекалено дълъг престой.

— Нед — рече той. — Виж какво, Нед, искам да ти се извиня. Трябва да ме разбереш, отвикнал съм да общувам с хора. Изобщо не съм общувал с хора.

— Няма нищо, мистър Мълър. Разбирам, че не ви е било лесно.

— Дик. Наричай ме Дик.

Мълър вдигна ръцете си, сякаш искаше да улови лунните лъчи. На отсрещната стена на площада подскачаха и танцуваха сенките на малки животни. Мълър рече:

— Самотата започна да ми харесва. Ако човек е силен духом, може да приеме дори рака. Сега трябва да разбереш нещо. Мое беше решението да дойда тук. Не е имало никакво корабокрушение. Избрах точно това място във Вселената, защото вероятността да ме обезпокои някой тук беше най-малка, и се скрих. Естествено, трябваше да се появите вие с хитрите си роботи и да намерите пътя.

— Ако не ме искаш, ще си отида — рече Роулинс.

— Може би така ще е по-добре и за двама ни. Не. Почакай. Остани. Много ли ти е зле, когато си толкова близо до мен?

— Не бих казал, че ми е хубаво — отвърна Роулинс. — Но не е и чак толкова зле, като… като… ами, не знам. От такова разстояние само се чувствам малко потиснат.

— Знаеш ли защо? — попита Мълър. — По приказките ти съдя, че знаеш, Нед. Само се преструваш, че не знаеш какво ми се случи на Бета Хидри IV.

Роулинс се изчерви.

— Ами, май си спомням нещичко. Въздействали са на мозъка ти, нали?

— Да, точно така. Онова, което чувстваш, Нед, съм аз, проклетата ми душа, която изтича във въздуха. Ти поемаш поток, който се излъчва направо от темето ми. Не е ли прекрасно? Опитай да се приближиш още малко… така. — Роулинс спря. — Ето — рече Мълър, — сега е по-силен. Поемаш по-голяма доза. Хайде сега да си припомним какво изпитваше, когато стоеше на предишното си място. Не е много приятно, нали? Можеш да го понесеш от десет метра. Но от един метър е непоносимо. Я си представи да държиш жена в обятията си, когато излъчваш такава умствена воня? Човек не може да се люби от разстояние десет метра. Поне аз не мога. Да поседнем, Нед. Тук е безопасно. Поставил съм детектори, в случай че дойде някое по-злобно животно, защото в тази зона няма никакви капани. Седни.

Той се отпусна на гладкия млечнобял каменен под от извънземен мрамор, който придаваше на площада лъскав вид. След като се позамисли, Роулинс гъвкаво се сви в поза „лотос“ на десетина метра от него.

Мълър попита:

— На колко години си, Нед?

— На двайсет и три.

— Женен ли си?

Нед се усмихна свенливо.

— Боя се, че не.

— Имаш ли си момиче?

— Имах едно — по договор за връзка. Прекратихме го, когато приех тази работа.

— Аха. Има ли жени в тази експедиция?

— Само кубове-жени — рече Роулинс.

— Те не вършат много работа, нали, Нед?

— Така е. Бихме могли да вземем няколко жени, но…

— Какво но?

— Прекалено е опасно. Лабиринтът…

— Колко души изгубихте досега?

— Мисля, петима. Бих искал да науча що за хора са построили това нещо. Сигурно са им трябвали петстотин години, за да го проектират тъй дяволски.

Мълър рече:

— Повече. Мисля, че това е творческият триумф на тяхната раса. Техният шедьовър, паметникът им. Сигурно са се гордеели с това убийствено място, въплъщение на цялата есенция на философията им — ликвидирай чужденеца.

— Това предположения ли са или си открил някакви следи от културните им възгледи?

— Нишката на културните им възгледи е навсякъде около нас. Аз съм експерт по психология на извънземните, Нед. Знам за тях повече, отколкото всяко друго човешко същество, защото съм единственият, който някога е казвал „Здрасти“ на извънземна раса. Убий чужденеца: това е законът на Вселената. Ако не го убиеш, поне го поразтърси малко.

— Ние не сме такива — рече Роулинс. — Не проявяваме инстинктивна враждебност към…

— Глупости.

— Но…

Мълър каза:

— Ако на някоя наша планета кацне извънземен кораб, ние ще го поставим под карантина, ще арестуваме екипажа му и ще го разпитваме до смърт. Всички добри навици, които сме усвоили, са плод на декадентството и на самодоволството. Правим се, че е под достойнството ни да мразим чужденците, но така постъпват слабите. Да вземем хидранците. Голяма част от правителството ни беше на мнение, че трябва да предизвикаме взрив в облачния им покров и да вкараме в системата им допълнително слънце — преди да сме изпратили пратеник, който да ги проучи.

— Не може да бъде.

— Надделя обаче мнението да изпратим човек и хидранците го ликвидираха. Ликвидираха мен. — Изведнъж на Мълър му хрумна нещо и попита ужасено: — Какво се случи между нас и хидранците през последните девет години? Някакви контакти? Война?

— Нищо — отвърна Роулинс. — Просто ги държим настрана.

— Истината ли ми казваш или ликвидирахте негодниците? Господ ми е свидетел, че нямам нищо против, ала въпреки всичко те не са виновни, че постъпиха така с мен. Реагираха по стандартния ксенофобски начин. Нед, имаше ли война с тях?

— Не, кълна се.

Мълър се успокои. След малко рече:

— Добре. Няма да те карам да ме поставяш в течение на всички останали събития. Истината е, че не давам и пет пари. Колко време ще останете на Лемнос?

— Още не знаем. Предполагам — няколко седмици. Още не сме започнали да изследваме лабиринта по същество. А и остава районът извън него. Искаме да направим сравнения с работата на предишни археолози и…

— Значи ще останете известно време. Другите ще влизат ли в центъра на лабиринта?

Роулинс облиза устни.

— Изпратиха ме пръв, за да установя работен контакт с теб. Още нямаме никакви планове. Всичко зависи от теб. Не искаме да ти се натрапваме. Тъй че, ако не искаш да работим тук…

— Не искам — прекъсна го рязко Мълър. — Кажи го на приятелите си. След петдесет или шестдесет години ще съм умрял, тогава могат да душат. Обаче докато съм тук, не искам да ме безпокоят. Да работят във външните четири или пет зони. Ако някой пристъпи в A, B или C, ще го убия. Ще го направя, Нед.

— Ами аз… мога ли да идвам?

— От време на време. Не мога да предвидя в какво настроение ще съм. Ако искаш да разговаряме, ела и провери. Ако тогава ти кажа да се разкараш, Нед, ще трябва да се разкараш. Ясно ли е?

Роулинс се усмихна лъчезарно.

— Ясно.

Той се изправи. На Мълър не му беше приятно момчето да стърчи над него и също стана. Роулинс пристъпи няколко крачки към него.

Мълър попита:

— Къде отиваш?

— Не ми е приятно да разговаряме толкова отдалеч, да си подвикваме. Мога ли да се приближа малко?

Мълър веднага се изпълни с подозрение.

— Да не си мазохист?

— Съжалявам, но не съм.

— Е, и аз не съм садист. Не искам да ме приближаваш.

— Действително не е чак толкова неприятно… Дик.

— Лъжеш. Гадно ти е, като и на всички останали. Аз съм като прокажен, момко, но дори ако проказата ти допада, не те съветвам да се приближаваш. Не понасям други хора да страдат заради мен.

Роулинс спря.

— Както искаш. Виж какво, Дик, не искам да ти причинявам неприятности. Опитвам да се държа приятелски и да бъда полезен. Ако това по някакъв начин те притеснява, просто ми кажи и аз ще направя нещо друго. Не ми доставя удоволствие да ти вгорчавам живота.

— Това прозвуча доста объркано, момко. Какво в края на краищата искаш от мен?

— Нищо.

— Тогава защо не ме оставите на мира?

— Ти си човешко същество, бил си тук самотен дълго време. Импулсът ми да ти предложа другарство е естествен. Толкова ли тъпо ти се вижда?

Мълър сви рамене.

— Не съм много добра компания. Може би най-добре ще е да си грабнеш всички мили християнски импулси под мишница и да си ходиш. Няма начин да ми помогнеш, Нед. Можеш само да ме нараниш, като ми напомняш за всичко онова, което повече не мога да имам или да знам.

Мълър се стегна и погледна зад младежа към сенките на фигурите, които играеха по стените. Беше гладен и беше време да тръгне на лов за вечерята си. Безцеремонно рече:

— Синко, мисля, че търпението ми е на изчерпване. Време е да си тръгваш.

— Добре. Мога ли обаче утре да дойда пак?

— Може би. Може би.

Момъкът се усмихна простодушно.

— Благодаря ти, че ми позволи да поговоря с теб, Дик. Ще се върна.