Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Man In The Maze, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Виктор Любенов (2004)
Корекция
Mandor (2008)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Робърт Силвърбърг. Човекът в лабиринта

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1998

Библиотека „Галактика“, №121

Преведе от английски: Тинко Трифонов

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Американска, първо издание

Излязла от печат юни 1998

Формат 70/100/32. Изд. №2453

Печатни коли 15. Цена 3000 лв.

ISBN — 954–418–091–5

Издателска къща „Галактика“

 

© Тинко Трифонов, преводач, 1998

© Петьо Маринов, рисунка на корицата, 1998

© ИК „Галактика“, 1998

 

Robert Silverberg. The Man In The Maze

Copyright © 1969 by Robert Silverberg

Copyright © 1969 by Adberg, Ltd.

История

  1. — Корекция
  2. — Незначителни корекции (наклонен текст и нови редове) (Мандор)
  3. — Добавяне

2.

— Ето, точно там, долу — рече Бордман. — Там би трябвало да е, а, Нед? Виждаш червеното сияние на екрана. Приемаме данни за подходяща маса, плътност, всичко е точно. Един жив човек и това трябва да е Мълър.

— В сърцето на лабиринта — рече Роулинс. — Значи той наистина е успял!

— Успял е някакси.

Бордман се взря в екрана. От няколко километра височина структурата на вътрешния град се виждаше ясно. Различаваше осем добре разграничаващи се зони, всяка със свой характерен архитектурен стил; площадите и булевардите; стените под ъгъл; преплитащите се улици, които се виеха в замайващи чуждоземски модели. Зоните бяха концентрични, разгръщаха се във ветрило от широкия площад в центъра на лабиринта, а маса-детекторът на разузнавателния апарат засече Мълър сред ниски сгради, разположени в източна посока, току до площада. Бордман обаче не успя да открие някакви видими проходи, свързващи зоните една с друга. Имаше безброй задънени алеи, ала истински път не се открояваше дори и от въздуха; какво ли пък ще е да се опиташ да проникнеш пешком?

Бордман знаеше, че бе почти невъзможно. В основните бази данни на кораба се съдържаха описания за първите изследователи, които се бяха опитали и не бяха успели. Бордман бе взел със себе си и най-малката информация относно проникването в лабиринта, ала нищо в нея не бе окуражаващо, освен този изумителен, но неопровержим факт, че Ричард Мълър бе успял да влезе в него.

Роулинс се обади:

— Знам, че онова, което ще кажа, ще ти се стори наивно, Чарлз. Но защо просто не се спуснем и не кацнем в средата на централния площад?

— Нека ти покажа — отвърна Бордман.

Изрече някаква команда. Робот-дрон се отдели от корема на апарата и проряза небето. Бордман и Роулинс проследиха полета на скучносивата метална ракета, докато стигна само на двайсетина метра от покривите на сградите. През фасетния обектив на дрона получиха ясна картина на града, която разкриваше заплетеното устройство на голяма част от каменния градеж. Изведнъж дронът-сонда изчезна. Блесна до бяло, появи се облаче зеленикав дим — и от него не остана нищо друго.

Бордман кимна.

— Нищо не се е променило. Все още цялото това нещо е обгърнато от защитно поле. То изпарява всичко, което се опита да навлезе.

— Значи дори и ако птица приближи прекалено…

— На Лемнос няма птици.

— Тогава дъждовни капки. Каквото и да падне върху града…

— На Лемнос не вали — рече кисело Бордман. — Поне не и на този континент. Полето държи настрани единствено чужди натрапници. Познато ни е още от първата експедиция. Неколцина храбреци откриха това с цената на живота си.

— Не опитаха ли първо с дрон-сонди?

Бордман се усмихна:

— Когато намериш мъртъв град в средата на пустиня, нима ще очакваш да хвръкнеш във въздуха, ако се приземиш в него? Това е простима грешка — само че Лемнос не прощава грешки.

Той даде знак и апаратът се спусна по-ниско, следвайки за известно време извивката на външните стени. Сетне се издигна и закръжи над сърцето на града, за да се направят снимки. Слънцето с необичаен цвят се отразяваше от огледална зала. Бордман усети в гърдите си натрупаната умора. Прелетяха отново и отново над града, следвайки предварително програмиран шаблон, а той откри, че изпитваше непреодолимо желание сноп внезапна светлина от онези огледала да ги изпепели при следващото им прелитане и да го освободи от тази му задача. Бе изгубил вкус към търпеливата работа, а прекалено много подробности стояха между него и целта му там, долу. Казват, че нетърпението е характерно за младостта, че старите хора могат изкусно да изплитат паяжината си и да планират интригите си на спокойствие, ала Бордман усети някакво силно желание да приключи бързо тази работа. Да изпрати дрон, който да пробие с гъсениците си лабиринта, да залови Мълър и да го измъкне навън. Да му съобщи какво се иска от него и да го принуди да се съгласи да го направи. Сетне да отлети към Земята — бързо, бързо. Това му настроение премина. Бордман отново се почувства хитър, лукав.

Капитан Хостийн, който щеше да ръководи същинския опит за проникване, дойде при тях в задната част на апарата. Хостийн бе нисък, набит мъж с плосък нос и бакъреночервен тен; носеше униформата си така, сякаш всеки миг щеше да се свлече от лявото му рамо. Ала Бордман знаеше, че бе добър мъж, готов да пожертва десетки от хората си, включително и себе си, за да се влезе в лабиринта.

Хостийн хвърли поглед към екрана, сетне — към лицето на Бордман и запита:

— Научихте ли нещо?

— Нищо ново. Трудна работа.

— Искате ли да се приземим?

— Бихме могли — рече Бордман. Погледна към Роулинс. — Освен ако няма нещо, което би искал да провериш, Нед?

— Аз ли? О, не, не. Въпросът е… ами, мисля си дали изобщо се налага да влизаме в лабиринта. Искам да кажа, че ако можем някак да подмамим Мълър навън, да разговаряме с него извън града…

— Не.

— Няма ли да стане?

— Не — рече натъртено Бордман. — Първо, Мълър няма да излезе, ако го помолим. Той е мизантроп. Забрави ли? Той се е погребал там, за да избяга от човечеството. Защо ще иска да общува с нас? Второ, не можем да го поканим навън, без да му кажем прекалено много за онова, което искаме от него. В тази работа, Нед, ще е необходимо да пазим стратегическите си ресурси, а не да ги издадем при първия си ход.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

Бордман търпеливо рече:

— Да предположим, че използваме твоя подход. Какво ще кажеш на Мълър, за да го накараш да излезе?

— Ами, нали затова сме дошли от Земята, да го помолим да ни помогне във време на криза, обхванала цялата система. Че сме се сблъскали с извънземни същества, с които не сме в състояние да общуваме, че е абсолютно необходимо да се свържем спешно с тях и че само той може да постигне това. Ние… — Роулинс спря, сякаш бе усетил идиотския смисъл на думите си. Бузите му поруменяха. Продължи с дрезгав глас: — Мълър няма да даде и пет пари за тези доводи, нали?

— Няма, Нед. Някога Земята го прати на среща с извънземни и точно те го съсипаха. Той няма да иска да опита отново.

— Тогава как ще го накараме да ни помогне?

— Като заложим на чувството му за чест. Но в момента не говорим за това. Обсъждаме как да го извадим от убежището му. Ти предлагаш да монтираме говорител и да му кажем какво точно искаме от него, а сетне да го чакаме да доприпка и да ни се моли да го оставим да направи всичко, каквото може за Земята. Така ли?

— Ами, май да.

— Но това няма да свърши работа. Ето защо се налага да влезем сами в лабиринта, да спечелим доверието на Мълър, да го убедим да ни сътрудничи. А за да го постигнем, ще трябва да пазим мълчание за истинската ситуация, докато не разпръснем подозренията му.

Върху лицето на Роулинс се изписа сянка на зародило се предчувствие.

— И какво ще му кажем тогава, Чарлз?

— Не ние. Ти.

— Какво тогава ще му кажа аз?

Бордман въздъхна:

— Лъжи, Нед. Купища лъжи.