Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Man In The Maze, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Виктор Любенов (2004)
Корекция
Mandor (2008)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Робърт Силвърбърг. Човекът в лабиринта

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1998

Библиотека „Галактика“, №121

Преведе от английски: Тинко Трифонов

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Американска, първо издание

Излязла от печат юни 1998

Формат 70/100/32. Изд. №2453

Печатни коли 15. Цена 3000 лв.

ISBN — 954–418–091–5

Издателска къща „Галактика“

 

© Тинко Трифонов, преводач, 1998

© Петьо Маринов, рисунка на корицата, 1998

© ИК „Галактика“, 1998

 

Robert Silverberg. The Man In The Maze

Copyright © 1969 by Robert Silverberg

Copyright © 1969 by Adberg, Ltd.

История

  1. — Корекция
  2. — Незначителни корекции (наклонен текст и нови редове) (Мандор)
  3. — Добавяне

2.

Острата, ослепителна, язвителна дума изплува на гребена на могъща вълна от ласкави звуци и го прободе право в корема. Лечение! Ококори се. Думата отекна о̀ стените на мержелеещите се тъмни сгради. Лечение. Лечение. Лечение. Мълър усети как отровното изкушение загриза черния му дроб.

— Не — рече той. — Това са глупости. Лечението е невъзможно.

— Откъде си толкова сигурен?

— Знам го.

— За тези девет години науката се разви. Сега учените знаят как работи мозъкът. Електрическата му природа. Построиха огромен симулационен апарат в една от лабораториите на Луната — о, това бе преди няколко години, и там „проиграха“ целия процес от начало до край. Всъщност, сигурен съм, че си умират да се завърнеш, защото ще могат да докажат всичките си теории. Ако те оперират и обърнат излъчването ти, ще демонстрират, че са прави. Единственото, което трябва да направиш, е да се завърнеш с нас.

Мълър методично изпукваше кокалчетата на пръстите си.

— Защо не ми спомена за това по-рано?

— Изобщо не знаех.

— Хайде, де!

— Наистина. Нали разбираш, не очаквахме да те намерим тук. Обясних ти. А сетне пък лекарят ни се сети, че има лечение за болестта ти. Какво има, не ми ли вярваш?

— Имаш такъв ангелски вид — рече Мълър — с невинните си сини очи и златистата си коса. Каква игра играеш, Нед? Защо ми дърдориш всичките тези глупости?

Роулинс се изчерви.

— Не са глупости!

— Не ти вярвам. И не вярвам в това ваше лечение.

— Твоя работа. Но ти ще си губещият, ако…

Не ме заплашвай!

— Извинявай.

Мълър се залута в лабиринта от мисли. Да напусне Лемнос? Да се отърве от прокобата си? Да държи в обятията си отново жена? Гърди като огън върху кожата му. Устни? Бедра? Да се върне към кариерата си. Отново да поеме към звездите? Да забрави деветте години мъка? Да повярва? Да замине? Да приеме?

— Не — рече внимателно той. — Няма лек за моята болест.

— Продължаваш да упорстваш. Но не можеш да бъдеш сигурен.

— Не пасва на модела. Аз вярвам в съдбата, момко. В компенсаторната трагедия. В смазването на гордостта. Боговете не се занимават с нашите временни трагедии. Те не отменят наказанията си след няколко години — Едип не е получил очите си обратно, нито майка си. Те не са освободили Прометей от скалата му. Те…

— Ти не си актьор в гръцка трагедия — каза му Роулинс. — Това тук е реалният свят. Моделите не винаги са точни. Може боговете да са решили, че си страдал достатъчно. И тъй като се впуснахме в литературна дискусия, да си припомним, че са простили на Орест, нали? Тогава защо девет години да не са достатъчно за теб?

Наистина ли съществува лечение?

— Лекарят твърди, че има.

— Мисля, че ме лъжеш, момко.

Роулинс извърна поглед.

— Какво ще спечеля, ако те излъжа?

— Не знам.

— Добре, лъжа те — рече рязко Роулинс. — Няма начин да ти се помогне. Дай да говорим за друго. Защо не ми покажеш фонтана, от който блика онзи ликьор?

— Той е в зона C — каза Мълър. — А точно сега не ми се ходи там. Защо ми разказа тази история, щом не е вярна?

— Казах да сменим темата.

— Нека предположим за момент, че наистина е вярна — настоя Мълър. — Че ако се върна на Земята, ще ме излекуват. Искам да разбереш, че това не ме интересува, дори и да е сигурно. Аз видях истинската природа на хората. Те ме изритаха, когато бях паднал. Това не е честно, Нед. Те вонят. Толкова са гадни. Те се гордеят с това, което ми се случи.

— Не е вярно!

— Какво знаеш ти? Бил си само едно дете. Те се отнесоха към мен като към боклук, защото аз им показах какво се крие вътре в тях. Бях огледало за мръсните им души. Защо да се връщам сега при тях? За какво са ми притрябвали? Червеи. Свине. Видях ги какви са всъщност през тези няколко месеца, докато бях на Земята след завръщането си от Бета Хидри IV. Онова, което издаваха очите им, нервните им усмивки, когато се отдръпваха от мен. Да, мистър Мълър. Разбира се, мистър Мълър. Само не приближавайте много, мистър Мълър. Момко, ела тук някоя вечер да ти покажа съзвездията — така, както се виждат от Лемнос. Кръстил съм ги сам. Има Кама — дълга, остра. Тя е готова да се забие в Гърба. Има и Копие. Можеш да видиш Маймуната и Жабата. Те се пресичат. Една и съща звезда е едновременно челото на Маймуната и лявото око на Жабата. Тази звезда е Слънцето, приятелю. Малка, грозна, жълта звезда — с цвят на повърнато. Планетите й са населени с грозни, малки човечета, които са се пръснали като капки урина из цялата Вселена.

— Да ти кажа ли нещо, което може и да те обиди? — попита Роулинс.

— Не можеш да ме обидиш. Но можеш да опиташ.

— Мисля, че възгледите ти са изкривени. Изгубил си представата за реалност след всичките години, прекарани тук.

— Не. Тук прогледнах за пръв път.

— Ти виниш човечеството за това, че е човечно. Не е лесно да се приеме човек като теб. Ако седеше тук, на моето място, а аз — на твоето, щеше да разбереш това. Болезнено е да се стои близо до теб. Болезнено е. Точно сега усещам болка с всеки свой нерв. Ако приближа още, ще ми се доплаче. Не можеш да очакваш хората да се приспособят бързо към подобно нещо. Дори тези, които те обичат, не биха могли да…

— Няма такива.

— Бил си женен.

— Бракът ми бе прекратен.

— Имал си връзки, тогава.

— Никоя не можа да ме понесе, когато се върнах.

— Приятели?

— Разбягаха се — рече Мълър. — Разбягаха се като хлебарки.

— Не си им дал достатъчно време.

— Имаха достатъчно време.

— Не — настоя Роулинс. Размърда се неудобно на пейката. — А сега ще ти кажа нещо, от което наистина може да те заболи, Дик. Съжалявам, но ще трябва да ти го кажа. Всичко, което ми разправяш, ми напомня приказките, които слушах в колежа. Цинизмът ти е като на второкурсник. Казваш, че светът заслужава презрение. Че е зъл, зъл, зъл. Видял си истинската природа на човечеството и не искаш повече да имаш нищо общо с него. Всички твърдят така, когато са на осемнайсет години. Но това е период, който отминава. После преодоляваме объркването от осемнайсетте си години и виждаме, че светът е едно достойно място, че хората се опитват да дадат най-доброто от себе си, че сме несъвършени, но не и отвратителни…

— Един осемнайсетгодишен хлапак няма правото на такива мнения. Но аз имам. Аз стигнах до омразата си по най-трудния път.

— Но защо си се вкопчил така в нея? Изглежда се гордееш от собственото си страдание. Освободи се! Отхвърли го! Върни се с нас на Земята и забрави миналото. Или поне прости.

— Никаква забрава. Никаква прошка — намръщи се Мълър.

Потръпна от необясним страх. Ами ако всичко това бе вярно? Ако наистина са открили начин за лечение? Да напусне Лемнос? Чувстваше се малко объркан. Момчето му нанесе силен удар с тази реплика за цинизма на второкурсника. Наистина ли съм чак такъв мизантроп? Не, това е поза. Той ме принуди да я заема. Просто заради полемиката. А сега се давя в собствената си неотстъпчивост. Но не съществува никакво лечение. Момчето е като прозрачно: лъже, макар и да не знам защо. Иска да ме вкара в капан, да ме качи на кораба им. Ами ако е вярно? Защо да не се върна? Мълър можеше сам да си отговори. Страхуваше се, това го възпираше. Да види милиардите хора на Земята. Да се влее в потока на живота. Бе прекарал девет години на пуст остров и се боеше да се върне. Потъна в ямата на депресията, след като осъзна тежката истина. Мъжът, който искаше да бъде бог, сега се бе превърнал в невротик, отчаяно вкопчен в самотата си; държеше се предизвикателно с човек, който би могъл да стане негов спасител. Тъжно, помисли си Мълър. Много тъжно.

Роулинс рече:

— Чувствам, че в мислите ти настъпва промяна.

Можеш ли да я усетиш?

— Не съвсем. Но преди това бе ядосан и мрачен. А сега долавям нещо… тъжно.

— Никой досега не ми е казвал, че може да разгадава мислите ми — рече удивен Мълър. — Никой изобщо не ми е говорил за това. Казвали са ми само, че близостта до мен поражда болка. Отвратително.

— Тогава защо преди малко бе тъй замислен, изпълнен с копнеж. За Земята ли мислеше?

— Може би — Мълър побърза да се затвори отново в бронята си. Лицето му помрачня. Стисна зъби. Изправи се и нарочно се приближи до младежа, опитвайки се да прикрие истинските си чувства, своята обърканост. — Мисля, че ще е най-добре да се заемеш вече с археологията, Нед. Приятелите ти пак ще се ядосат.

— Имам все още време.

— Не, нямаш. Върви!