Робърт Силвърбърг
Човекът в лабиринта (58)

6.

Роулинс тичаше. Застанал на стотина метра вътре в зона C, Мълър го видя да заобикаля входа, останал без дъх, зачервен.

— Не бива да тичаш тук — рече Мълър, — дори и в по-безопасните зони. Не може да има никакви ясни признаци, че…

Дишайки тежко, Роулинс се просна до голяма каменна саксия и здраво се хвана за нея.

— Дай ми нещо за пиене, а? — едва изрече той. — От онзи ликьор…

— Добре ли си?

— Не.

Мълър отиде до намиращия се наблизо фонтан и напълни плоското шише със силния ликьор. Роулинс дори не трепна, когато приближи и му я подаде. Сякаш изобщо не усещаше излъчването на Мълър. Жадно, разливайки течността, той изпразни бутилката. Капчици от блещукащата течност се стичаха по брадата и дрехите му. Сетне затвори за миг очи.

— Изглеждаш ужасно — каза Мълър. — Бих рекъл, че току-що са те изнасилили.

— Точно така е.

— Какво се е случило?

— Почакай. Нека си поема дъх. Тичах по целия път от зона F насам.

— Тогава си извадил късмет, че си още жив.

— Може би.

— Още едно питие?

— Не — рече Роулинс. — Още не.

Мълър го гледаше объркан. Промяната бе поразителна, подтискаща, не можеше да се дължи само и единствено на умората. Очите на Роулинс бяха силно зачервени, лицето му пламнало и подпухнало, със стиснати челюсти; погледът му се рееше разсеяно, сякаш търсеше нещо и не го намираше. Пиян ли беше? Болен? Дрогиран?

Роулинс не казваше нищо.

След дългата пауза Мълър заговори, просто за да наруши мълчанието:

— Мислих много върху последния ни разговор. Стигнах до заключението, че се държах като проклет глупак. С всичката тази евтина мизантропия, която ти поднесох.

Мълър клекна и се опита да се взре в неспокойно шарещите очи на младежа.

— Чуй ме, Нед, искам да си взема думите назад. Искам да се върна на Земята за лечение. Ще рискувам, дори то да е експериментално. Искам да кажа, че в най-лошия случай няма да бъда излекуван, а…

— Няма такова лечение — рече глухо Роулинс.

— Няма… лечение…

— Няма лечение. Няма. Това беше лъжа.

— Е, да. Разбира се.

— Ти сам го каза — напомни му Роулинс. — Не повярва и на една моя думица. Спомняш ли си?

— Лъжа.

— Не разбираше защо го правя, но каза, че било глупост. Каза ми, че лъжа. Питаше се какво ще спечеля, като лъжа. Аз наистина лъжех, Дик.

— Лъжеше?

— Да.

— Но аз промених решението си — рече тихо Мълър. — Бях готов да се върна на Земята.

— Няма никаква надежда за лечение — каза му Роулинс.

Той бавно се изправи и прокара пръсти през дългата си златиста коса. Оправи раздърпаните си дрехи. Взе бутилката, отиде до фонтанчето и я напълни. Върна се, подаде я на Мълър, който отпи от нея. Роулинс допи остатъка. Някакво малко и лакомо животинче изтича покрай тях и се мушна през портата, водеща към зона D.

Най-накрая Мълър запита:

— Няма ли да ми обясниш какво става?

— Ние не сме археолози.

— Продължавай.

— Дойдохме специално за теб. Не е никаква случайност. Знаехме през цялото време къде си. Проследили са те още когато си напуснал Земята преди девет години.

— Взех предохранителни мерки.

— Не са свършили работа. Бордман е знаел къде отиваш и е наредил да те проследят. Оставил те е на мира, защото не си му трябвал. Но сега има нужда от теб и дойде да те потърси. Държал те е в резерв, така да се каже.

— Значи Чарлз Бордман те е пратил да ме вземеш? — попита Мълър.

— Да, точно затова сме тук. Това е единствената цел на експедицията — отвърна едва чуто Роулинс. — Избраха ме да установя контакт с теб, защото си познавал баща ми, и би могъл да ми се довериш. И защото имам невинно лице. През цялото време Бордман ме направляваше, подсказваше ми какво да говоря, ръководеше ме, дори ми казваше какви грешки да направя, как да греша успешно. Той ме накара да вляза в оная клетка. Смяташе, че ще ми помогне да спечеля симпатиите ти.

— Бордман е тук! Тук, на Лемнос?

— В зона F. Там е разположил лагера си.

— Чарлз Бордман?

— Да, той е тук. Тук е.

Лицето на Мълър се бе вкаменило, но вътре в него се надигаше силна тревога.

— Защо го е направил? Какво иска от мен?

Роулинс му подсказа:

— Знаеш, че освен нас и хидранците, във Вселената съществува и трета интелигентна раса.

— Да. Тъкмо я бяха открили, когато си тръгвах. Точно затова ме пратиха на посещение при хидранците. Трябваше да постигна споразумение за отбранителен съюз с тях, преди другата раса, извънгалактичната, да влезе в контакт с нас. Ала не успях. Но какво общо има това с…

— Какво знаеш за извънгалактичните?

— Много малко — призна си Мълър. — На практика нищо друго, освен това, което ти казах. В деня, в който се съгласих да отпътувам за Бета Хидри IV, чух за пръв път за тях. Бордман ми каза за съществуването им, но нищо повече. Съобщи ми само, че били изключително интелигентни — превъзхождали ни, — и че живеели в съседен звезден рой. И още: че притежавали умението да извършват трансгалактически пътувания и някой ден можели да ни посетят.

— Сега знаем повече за тях — рече Роулинс.

— Първо ми кажи какво иска Бордман от мен.

— Всяко нещо по реда си, така ще е по-лесно — усмихна се Роулинс, може би малко пиян. Облегна се на каменната саксия и протегна крака напред. — Всъщност не знаем чак толкова много за извънгалактичните. Онова, което успяхме да направим, бе да изпратим кораб, да го вкараме в изкривеното пространство-време и да го извадим на няколко хиляди светлинни години разстояние. Или на няколко милиона. Не знам подробностите. Както и да е, това беше кораб-дрон с всевъзможни сензори. Стигна до една от рентгеновите галактики — това е секретна информация, но дочух, че е или Сигнус A, или Скорпион II. Открихме, че планета от галактическата система е населена от съвършена раса с много странни извънземни.

— И какво им е странното?

— Те могат да виждат всичко в целия спектър — рече Роулинс. — Основният им визуален обсег е във високите честоти. Виждат чрез светлината на рентгеновите лъчи. Освен това изглежда могат да използват радиочестотите, за да виждат или поне да получават някакъв вид сензорна информация. Прехващат и почти всички междинни вълнови честоти, макар да не проявяват голям интерес към обхвата между инфрачервеното и ултравиолетовото — онова, което ние наричаме видимия спектър.

— Чакай малко. Говориш за радио-усещания, така ли? Имаш ли представа колко са дълги радиовълните? Ако трябва да получат каквато и да е информация от единична вълна, те ще се нуждаят от очи или каквито и да са там рецептори с гигантски размери. Колко големи са тези същества?

— Могат да лапнат слон на закуска — рече Роулинс.

— Интелигентният живот не приема такива големи форми.

— Защо трябва да има ограничения? Това е гигантска газова планета, цялата е един океан, няма гравитация. Те плуват.

— И някакви свръхкитове са развили технологична култура? — попита Мълър. — Не можеш да ме накараш да повярвам, че…

— Така е — настоя Роулинс. — Както ти казах, това са много, ама много странни извънземни. Те не могат сами да произвеждат каквато и да е апаратура. Но си имат роби.

— Ох! — изпъшка тихо Мълър.

— Ние едва започваме да разбираме това и аз самият нямам много подробни данни, но когато събрах късчетата информации, стигнах до извода, че те изглежда се възползват от по-низши форми на живот, превръщайки ги практически в радиоуправляеми роботи. Използват всичко, което има крайници и е подвижно. Започнали с животни от собствената си планета — малки, делфиноподобни същества, почти разумни. Чрез тях постигнали възможността да пътуват в космоса. Сетне се насочили към съседните планети — от земен тип, и овладели управлението на псевдопримати — някакъв вид прашимпанзета. Търсели същества с пръсти. Сръчността на ръцете е от голямо значение за тях. В момента сферата им на влияние покрива около осемдесет светлинни години и изглежда се разраства в геометрична прогресия.

Мълър поклати глава.

— Това е по-отвратителна измислица от лъжата ти за възможното ми лечение. Виж какво, при радиовълните има ограничения в скоростта на разпространение, нали така? Ако трябва да управляват робите си от осемдесет светлинни години разстояние, ще трябват осемдесет години на който и да е екипаж да стигне до местоназначението си. Всяко потрепване на мускул, най-незначителното движение…

— Те могат да напускат родния си свят — поясни Роулинс.

— Но щом са толкова големи…

— Използвали са робите си да им построят гравитационни басейни. Освен това притежават способността за междузвездно придвижване. Всичките им колонии се управляват от надзиратели, които са в орбита на няколко хиляди километра от тях и плуват в симулирана родна среда. Достатъчен е по един надзирател на планета. Предполагам, че вършат задълженията си на смени.

Мълър затвори за миг очи. Помъчи се да си представи колосалните, невъобразими животни, които се разпростират из цялата си далечна галактика и принуждавайки същества от всякакъв вид да им служат, изковават високотехнологично общество от роби. Самите китове се реят в орбита, за да направляват и координират грандиозното си, невероятно предприятие, без самите те да са в състояние да извършат и най-малкото физическо действие. Чудовищни маси от лъскава розова протоплазма, току-що изскочила от морето, цялата в рецептори, които функционират в двата края на спектъра. Шепнат си един на друг в пулсациите на рентгеновото лъчение. Изпращат заповеди по радиото. Не, помисли си той. Не.

— Е, и? — попита най-сетне Мълър. — Нали са в друга галактика?

— Вече не са. Добраха се до няколко от нашите далечни колонии. Знаеш ли какво правят, когато открият човешки свят? Разполагат в орбита наблюдател, който поема управлението на колонистите. Открили са, че човешките същества се превръщат в забележителни роби, което не е никак учудващо. В момента владеят шест наши планети. Завзеха и седма, но ние убихме надзирателя им. Веднага се погрижиха това да не ни се удава толкова лесно. Просто прехващат нашите ракети, след като се насочат към тях, и ни ги връщат обратно.

— Ако си измисляш всичко това, ще те убия! — рече Мълър.

— Вярно е. Кълна се.

— Кога започна?

— Миналата година.

— И какво ще стане? Нима ще прекосят нашата галактика и ще ни зомбират всички?

— Бордман смята, че имаме една възможност да предотвратим това.

— И каква е тя?

Роулинс пое дъх и продължи:

— Извънземните изглежда не разбират, че сме разумни същества. Нали разбираш — не можем да комуникираме с тях. Те функционират на изцяло невербално равнище, чрез някакъв вид телепатична система. Опитахме всякакви начини да се свържем с тях, бомбардирахме ги със съобщения на всички възможни дължини на вълните, без да получим и най-малкия признак, че са ги приели. Бордман смята, че ако можем да ги убедим, че имаме… да го наречем душа, — те биха ни оставили на мира. Един Господ знае защо мисли така. Предполагам, че е компютърно предсказание. Той има чувството, че извънземните притежават последователна морална система, че желаят да завладеят всички живи същества, които изглеждат полезни, но че няма да докоснат видове, които са от тяхната страна на границата на интелигентност. И че ако можем по някакъв начин да им покажем…

— Те виждат, че имаме градове. Че притежаваме способността да извършваме междузвездни полети. Това не доказва ли интелигентността ни?

— И бобрите строят язове — рече Роулинс. — Но не сключваме договори с бобрите. Не им плащаме репарации, когато пресушаваме блатата им. Просто знаем, че чувствата на бобрите не са от значение.

— Така ли? Или просто сме решили, че бобрите могат да бъдат пожертвани? И какви са тези приказки за граница на интелигентността? Спектърът на интелигентността е непрекъсваем — от протозоите до приматите. Ние, разбира се, сме малко по-умни от шимпанзетата, но дали това е качествена разлика? Нима единствено фактът, че можем да запазим познанието и да го използваме, променя коренно нещата?

— Не искам да влизам във философски спор с теб — рече дрезгаво Роулинс. — Опитвам се да ти обясня какво е положението и как то засяга също и теб.

— Аха. И как ме засяга?

— Бордман смята, че наистина можем да накараме онези радио-зверове да оставят галактиката ни на мира, ако им покажем, че по отношение на разума сме по-близо до тях, отколкото до робите им. Ако можем да им покажем, че имаме емоции, нужди, амбиции, мечти.

Мълър се изплю.

— Няма ли евреинът очи? Няма ли евреинът ръце, органи, ръст, сетива, чувства, страсти? Ако ни убодеш, не кървим ли?

— Да, нещо подобно…

— И как ще им го съобщим, след като те не притежават вербален език?

— Не се ли досещаш? — попита Роулинс.

— Не, аз… да. Да. О, Господи, да.

— Разполагаме с един човек от всичките ни милиарди, който не се нуждае от думи, за да общува. Той излъчва вътрешните си чувства. Душата си. Не знаем каква честота използва, но те биха могли да разберат.

— Да. Да.

— И така, Бордман искаше да те помоли да извършиш още едно нещо за човечеството. Да отидеш при тези извънземни. Да им дадеш възможност да прехванат твоето излъчване. Да им покажеш какви сме, че сме нещо повече от животни.

— Тогава защо бяха всичките тези приказки, че ще ме отведете на Земята за лечение?

— Трик. Капан. Трябваше някакси да те измъкнем от лабиринта. А след като излезеш, щяхме да можем да ти разкажем историята и да те помолим за помощ.

— Като си признаете, че няма лечение?

— Да.

— И какво ви кара да мислите, че ще си помръдна пръста, за да спася всички човешки светове от гибел?

— Помощта ти би могла и да не бъде доброволна — отвърна Роулинс.