Робърт Силвърбърг
Човекът в лабиринта (62)

3.

На Роулинс му трябваше доста време, за да проумее станалото. Първо имаха проблем с излизането от лабиринта. Дори с водач като Мълър това беше трудна задача. Както можеше да се предположи, преодоляването на капаните отвътре навън не беше същото като при влизането. Мълър внимателно ги преведе през зона E. Вече познаваха F достатъчно добре и се справиха. След като вдигнаха лагера си, поеха към G. Роулинс непрекъснато очакваше, че Мълър ще скочи неочаквано и ще се хвърли в някой страховит капан. Ала той изглежда изгаряше от желание да излезе от лабиринта, като всички останали. Колкото и да беше странно, Бордман изглежда го беше разбрал. Наблюдаваше Мълър отблизо и го остави без охрана.

Усетил, че е в немилост, Роулинс вървеше далеч от другите през почти мълчаливия им поход към изхода. Смяташе, че изцяло е провалил кариерата си. Беше подложил на риск живота на другарите си и успеха на мисията. Ала имаше усещането, че си е струвало да постъпи така. Винаги настъпва денят, когато един мъж трябва да заеме твърда позиция за онова, което смята за грешно.

Простичкото му морално удовлетворение беше потиснато от съзнанието, че е реагирал наивно, романтично, глупаво. Не би понесъл да се изправи лице в лице с Бордман. Няколко пъти си помисли да се остави да хлътне в някой смъртоносен капан във външните три зони, ала реши, че и това ще е наивна стъпка, романтична и глупава.

Гледаше как Мълър крачи отпред — висок, горд, освободен от цялото напрежение. Всичките му съмнения бяха вече изкристализирали. За хиляден път се питаше защо Мълър върна оръжието.

Бордман му го обясни, когато лагеруваха през нощта на един опасен площад близо до външния край на зона G.

— Погледни ме — рече Бордман. — Какво има? Защо не можеш да ме погледнеш?

— Не си играй с мен, Чарлз. Хайде да свършваме.

— С кое?

— С бичуването. Изречи присъдата.

— Нед, всичко е наред. Ти ни помогна да постигнем онова, което желаехме. Защо да съм ти ядосан?

— Ами оръжието… аз му дадох оръжието…

— Отново бъркаш целите със средствата за постигането им. Той тръгна с нас. Ще направи онова, което искаме от него. Само това има значение.

Все така объркан, Роулинс попита:

— Ами ако се бе самоубил… или беше убил нас?

— Нямаше да направи нито едното, нито другото.

— Сега го казваш. Но в мига, когато вдигна оръжието…

— Не — рече Бордман. — Бях ти казал, че ще заложим на чувството му за чест, което трябва да разбудим. Ти го направи. На, виж ме сега — бруталния агент на едно брутално и аморално общество, нали така? Аз съм потвърждение за най-лошите мисли на Мълър за човечеството. А ето те и теб — млад, невинен, изпълнен с надежди и мечти. Напомняш му за онова човечество, на което някога е служил, преди цинизмът да го поквари напълно. Слепешката се опитваше да запазиш морала си в един свят, в който няма и следа от морал или разум. Ти прояви съчувствие, обич към човека от същата раса, желание да направиш драматичен жест в името на справедливостта. Показа на Мълър, че още има надежда в човечеството. Разбираш ли? Ти не ми се подчини, даде му оръжието, направи го господар на положението. Той можеше да ни изпепели. Можеше обаче и сам да се изпепели. Или да направи жест като твоя, дори да те надмине, да извърши съзнателен акт на себеотрицание, да изрази своето възродило се чувство за морално превъзходство. И го прави. Хвърля оръжието. Ти бе жизненонеобходим, Нед. Чрез теб ние го спечелихме.

— Така, както го казваш, звучи ужасно грозно, Чарлз. Сякаш си планирал и това. Да ме накараш да му дам оръжието, като си знаел, че…

Бордман се усмихна.

— Така ли беше? — попита изненадано Роулинс. — Не. Не би могъл да изчислиш всички подробности. А сега след свършен факт се опитваш да трупаш дивиденти от това, че си предвидил всичко. Аз обаче те зърнах в мига, в който му подадох оръжието. Върху лицето ти беше изписан страх, страх и ярост. Изобщо не беше сигурен какво ще предприеме. Чак когато всичко свърши, можеш да твърдиш, че е било според плана ти. Ясен си ми, Чарлз!

— Колко е приятно да си ясен — развесели се Бордман.