Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Man In The Maze, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Виктор Любенов (2004)
Корекция
Mandor (2008)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Робърт Силвърбърг. Човекът в лабиринта

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1998

Библиотека „Галактика“, №121

Преведе от английски: Тинко Трифонов

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Американска, първо издание

Излязла от печат юни 1998

Формат 70/100/32. Изд. №2453

Печатни коли 15. Цена 3000 лв.

ISBN — 954–418–091–5

Издателска къща „Галактика“

 

© Тинко Трифонов, преводач, 1998

© Петьо Маринов, рисунка на корицата, 1998

© ИК „Галактика“, 1998

 

Robert Silverberg. The Man In The Maze

Copyright © 1969 by Robert Silverberg

Copyright © 1969 by Adberg, Ltd.

История

  1. — Корекция
  2. — Незначителни корекции (наклонен текст и нови редове) (Мандор)
  3. — Добавяне

2.

През този следобед събитията се развиваха бързо. Роулинс се замисли дали нямаше да бъде по-добре, ако се беше вслушал в предложението на Бордман да остане да пренощува в лагера, преди да тръгне да търси Мълър.

Поне три часа дълбок сън, който да освободи съзнанието му от напрежението — едно бързо гмурване под кабелите на апаратурата за сън винаги беше полезно. Да де, но не си направи труда. А сега вече нямаше тази възможност. Сензорите му съобщиха, че Мълър е съвсем близо пред него.

Най-неочаквано го разтревожиха въпросите за морала и за обикновената храброст.

Досега не беше извършвал нищо значимо. Учеше, изпълняваше рутинни задачи в канцеларията на Бордман, от време на време се занимаваше и с по-заплетени проблеми. Но винаги смяташе, че истинската му кариера още не е започнала, че всичко досега е само предварителна работа. Това усещане за бъдещото начало не се беше изпарило, но беше време да признае, че моментът е настъпил. Това вече не беше упражнение на тренажора. Ето го, висок, рус, млад, упорит и амбициозен, застанал пред прага на действията (Бордман изобщо не бе лицемерен като ги определи така), които можеха да променят хода на историята.

Пинг!

Той се озърна. Сензорите заработиха. От сенките пред него изплува фигурата на човек. Мълър.

Гледаха се от двайсет метра разстояние. В спомените на Роулинс Мълър беше гигант, затова сега се изненада, като видя, че са приблизително еднакво високи — малко над два метра. Мълър беше облечен в тъмна, лъскава дреха, а при светлината в този час на деня лицето му беше като скица от пресичащи се равнини и издадености, цялото във възвишения и падини.

В ръката си държеше ябълковидното устройство, с което беше унищожил сондата.

В ухото на Роулинс избръмча гласът на Бордман:

— Приближи се. Усмихни се. Дръж се свенливо, несигурно, приятелски настроен и много разтревожен. Дръж ръцете си така, че да ги вижда непрекъснато.

Роулинс се подчини. Запита се кога ще започне да усеща ефекта от близостта на Мълър. Не можеше да свали поглед от лъскавия глобус, който лежеше като граната върху дланта на Мълър. Когато приближи на десетина метра, започна да усеща излъчването му. Да. Сигурно е това. Реши, че ако не приближава повече, ще съумее да го понесе.

Мълър рече:

Какво искаш…

Думите му прозвучаха като дрезгав вик. Мълър се сепна, бузите му пламнаха, сякаш се опитваше да превключи ларинкса си на друго трептение. Роулинс прехапа устни. Усети как единият му клепач потреперва и не успя да го овладее. Чуваше тежкото дишане на Бордман по аудио-връзката.

Мълър подхвана отново:

— Какво искаш от мен? — попита той, този път с истинския си глас — дълбок, издрезгавял от потиснатата ярост.

— Само да поговорим. Честно. Не искам да ви причиня никакво главоболие, мистър Мълър.

— Ти ме познаваш?!

— Разбира се. Всички знаят кой е Ричард Мълър. Искам да кажа, че когато аз още ходех на училище, вие вече бяхте галактически герой. Писали сме съчинения за вас. Ние…

— Махай се оттук! — последва крясък.

— … а баща ми е Стивън Роулинс. Аз ви познавам, мистър Мълър.

Тъмната ябълка се издигна. Малкото квадратно отворче гледаше към него. Роулинс си спомни как предаването на дрона секна неочаквано.

— Стивън Роулинс? — ябълката се спусна надолу.

— Баща ми.

Роулинс усети, че левият му крак сякаш се превръща в кренвирш. Целият плувна в пот. Сега приемаше по-силно излъчване от Мълър, което сякаш имаше нужда от време, за да настрои дължината на вълната си. Роулинс вече усещаше прилива на болка, на тъга, обзе го чувство за зейнала пропаст, разцепила притихналите ливади.

— Запознахме се преди много години — рече Роулинс. — Току-що се бяхте върнали от… чакай да си спомня, май от 82 Еридани, почернял от слънцето и вятъра. Мисля, че бях осемгодишен. Вдигнахте ме на ръце и ме подхвърлихте, обаче още не бяхте свикнали със земното притегляне, та ме подхвърлихте твърде силно. Ударих се в тавана и заплаках, а вие ми дадохте нещо, за да се умиря — едно мънисто, което променяше цвета си…

Мълър стоеше с отпуснати ръце. Ябълката беше потънала някъде в дрехата му.

Попита строго:

— Как ти беше името? Фред, Тед, Ед… А, да, Ед. Ед Роулинс.

— Малко по-късно започнаха да ми викат Нед. Значи ме помните, така ли?

— Слабо. Доста по-добре помня баща ти.

Мълър се обърна и се закашля. Мушна ръка в джоба си. Вдигна глава, лъчите на залязващото слънце проблеснаха феерично по лицето му и го обагриха в оранжево. Направи бързо и отсечено движение с пръста си.

— Върви си, Нед. Кажи на приятелите си, че не искам да ме безпокоят. Аз съм един много болен човек, бих искал да ме оставите на мира.

— Болен ли?

— Болен съм от някакво тайнствено загниване на душата, което прониква все по-надълбоко. Да ти кажа, Нед, ти си добро и хубаво момче, обичах много баща ти и ако всичко това изобщо е вярно, не искам да се навърташ наоколо. Ще съжаляваш. Не го казвам като заплаха, само констатирам фактите. Върви си. Иди колкото можеш по-надалеч.

— Не отстъпвай — нареди му Бордман. — Приближи се още. Докато не започне да те боли.

Роулинс пристъпи предпазливо крачка напред, като не забравяше за глобусчето в джоба на Мълър. Като видя очите му, осъзна, че този мъж може и да не е съвсем с всичкия си. Намали разстоянието между двамата с десет процента. Силата на излъчването май се удвои.

Роулинс помоли:

— Не ме отпъждайте, мистър Мълър. Намеренията ми са приятелски. Баща ми никога не би ми простил, ако можеше да научи, че съм ви открил тук в такова състояние и не съм направил нищо, за да ви помогна.

Не би ти простил? Ако можеше да научи? Какво е станало с баща ти?

— Почина.

— Кога? Къде?

— Преди четири години, на Ригел XXII. Помагаше да се установи устойчива лъчева връзка между световете в съзвездието. Нещастен случай с усилвателя. Фокусът бил обърнат наопаки. И той поел силата на лъча.

— Господи! Беше толкова млад!

— След месец щеше да навърши петдесет. Бяхме решили да го посетим и да го изненадаме с тържество по случай рождения му ден. Вместо това се наложи да ида сам, за да прибера трупа му.

Лицето на Мълър се посмекчи. Мъката в погледа му се постопи. Устните му се отпуснаха. Сякаш чуждото страдание моментално отне част от неговото.

— Приближи се още — нареди Бордман.

Още една крачка. Сетне, тъй като Мълър изглежда не забеляза, още една. Роулинс усети горещина: не истинска, а психична, сякаш някаква пещ бълваше жега във всички посоки. Потръпна от страх. Всъщност никога не повярва на това, което се разказваше какво хидранците са сторили с Ричард Мълър. Наследеният от баща му прагматизъм го ограничаваше. Щом едно явление не може да бъде повторено в лабораторията, значи не съществува. По какъв начин може да се препрограмира едно човешко същество, че да излъчва чувствата си? Никаква апаратура не би могла да има такива функции. Ала Роулинс усещаше признаците на това излъчване.

Мълър се поинтересува:

— Какво търсиш на Лемнос, момко?

— Археолог съм. — Лъжата не му се удаде много-много. — Това ми е първото теренно проучване. Опитваме се да правим цялостно изследване на лабиринта.

— По стечение на обстоятелствата лабиринтът е нечий дом. Вие сте натрапници.

Роулинс се запъна.

— Кажи, че не си знаел, че е тук — подсказа му Бордман.

— Не знаехме, че тук има някой — рече Роулинс. — Нямаше откъде да разберем, че…

— Вие пратихте проклетите си роботи, нали? И след като открихте, че тук има някой — при това човек, за когото чудесно знаете, че не иска никаква компания…

— Не ви разбирам — рече Роулинс. — Ние си мислехме, че сте корабокрушенец. Искахме да ви предложим помощта си.

Колко лесно било, помисли си той!

Мълър се намръщи.

— Не знаеш защо съм тук, така ли?

— Боя се, че не.

— Да речем, че е така. Беше твърде малък. Ала другите, след като са видели лицето ми, би трябвало да знаят. Защо не са те уведомили? Роботът показа лицето ми, нали? Знаехте кой живее тук. И не са ти казали нищичко, така ли?

— Наистина не разбирам…

— Ела по-близо! — изрева Мълър.

Роулинс почувства как се плъзга напред, макар че не правеше съзнателно крачки. Изведнъж се озова лице в лице с Мълър, близо до масивната му фигура, видя набразденото му чело, немигащите, втренчени, ядни очи. Огромната ръка на Мълър внезапно обхвана китката му. Роулинс се олюля, зашеметен от внезапното нападение, обзе го отчаяние, способно да погълне цели вселени. Направи усилие да не залитне.

— А сега се махай оттук! — кресна дрезгаво Мълър. — Хайде! Изчезвай! Марш!

Роулинс не помръдна.

Мълър изтърси една яка псувня и изтича тромаво в ниската сграда със стъклени стени и матови прозорци, досущ като слепи очи. Вратата се затвори така, че изобщо не личеше къде е. Челото му пулсираше толкова силно, сякаш нещо зад него напираше да изскочи.

— Остани на мястото си — рече Бордман. — Нека му мине. Всичко върви добре.