Робърт Силвърбърг
Човекът в лабиринта (64)

1.

Прекара три седмици в поглъщане на всичко, което бе известно за гигантските извънгалактически същества. По негово настояване през цялото това време кракът му не стъпи на Земята, нито пък завръщането му от Лемнос бе огласено. Предоставиха му квартира в бункер на Луната и той си живееше тихо под Коперник, движейки се като робот през стоманеносивите коридори, осветени от фенери. Показаха му всички кубове. Пуснаха му реконструкции, извършени по всеки възможен сензорен метод. Той попиваше информацията. Говореше съвсем малко.

Държаха се на достатъчно разстояние от него, както бе и по време на пътуването от Лемнос. Минаваха цели дни без да срещне човешко същество. А когато срещнеше, хората оставаха на десет, че и на повече метра разстояние от него.

Той нямаше нищо против.

Изключение правеше единствено Бордман, който го посещаваше три пъти седмично и нарочно заставаше в болезнения обсег. Мълър намираше това за отвратително. Бордман изглежда смяташе, че се държи покровителствено чрез тези свои доброволни, напълно ненужни подлагания на дискомфорт.

— Бих искал да стоиш настрани — каза му Мълър при петото му посещение. — Можем да си говорим чрез екрана. Или да стоиш до вратата.

— Нямам нищо против по-близък контакт.

— Аз имам — отвърна Мълър. — Не ти ли е минавало през ума, че аз намирам човечеството за толкова отвратително, за колкото ме смята и то? Вонята от месестото ти тяло, Чарлз, ами тя се забива в ноздрите ми като копие. И не само твоята, на останалите — също. Повдига ми се. Ужасно е. Дори и израженията ви. Порите. Глупаво зиналите ви усти. Ушите. Разгледай някой път отблизо едно човешко ухо, Чарлз. Виждал ли си някога нещо по-отблъскващо от тази розова, сбръчкана чашка? Всички ме отвращавате!

— Съжалявам, че изпитваш такива чувства — рече Бордман.

Инструктажът му продължаваше и продължаваше. Още след първата седмица Мълър бе готов да се залови със задачата си, ала не, първо трябваше да му поднесат всички факти от базата данни. Възприемаше информацията с трескаво нетърпение. Някакъв отглас от миналото му „аз“ бе останал и намираше всичко това за забележително, за предизвикателство, което човек си струва да приеме. Щеше да замине. Щеше да служи, както и преди. Щеше да изпълни с чест задължението си.

Най-сетне му съобщиха, че може да отпътува.

От Луната го отведоха с йонна ракета почти на орбитално разстояние от Марс, там го качиха на кораб, използващ изкривеното пространство и време, който щеше да го отведе до самия край на галактиката. Сам. При това си пътуване нямаше да се налага да се грижи за екипаж или да го поставя с присъствието си в бедствено положение. Имаше няколко причини за това, най-важната от които бе, че мисията се смяташе за почти самоубийствена; а след като корабът можеше да извърши пътуването без екипаж, щеше да бъде безразсъдно да се рискува нечий живот — освен неговият, разбира се. Той бе доброволец. Освен това, самият Мълър бе настоял за самотно пътуване.

През петте дни преди отпътуването си не се срещна с Бордман нито веднъж, а с Роулинс не се бе виждал от завръщането им от Лемнос. Мълър не съжаляваше за отсъствието на Бордман, ала понякога му се приискваше да прекара някой и друг час с Роулинс. Това момче бе обещаващо. Зад всичкото му объркване и невинност, мислеше си Мълър, се криеха истинските семена на мъжеството.

От кабината на малкия си лъскав кораб той гледаше как техниците се носят в космоса, готови да прекъснат прехвърлящата връзка. Сетне се завърнаха в собствения си кораб. И тогава чу последното послание на Бордман — специалитета му, вдъхновяващото „Иди и изпълни дълга си към човечеството“ и тъй нататък, и тъй нататък. Мълър благодари любезно за думите му.

Комуникационният канал бе прекъснат. Миг по-късно Мълър навлезе в изкривеното пространство-време.