Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Man In The Maze, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Виктор Любенов (2004)
Корекция
Mandor (2008)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Робърт Силвърбърг. Човекът в лабиринта

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1998

Библиотека „Галактика“, №121

Преведе от английски: Тинко Трифонов

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Американска, първо издание

Излязла от печат юни 1998

Формат 70/100/32. Изд. №2453

Печатни коли 15. Цена 3000 лв.

ISBN — 954–418–091–5

Издателска къща „Галактика“

 

© Тинко Трифонов, преводач, 1998

© Петьо Маринов, рисунка на корицата, 1998

© ИК „Галактика“, 1998

 

Robert Silverberg. The Man In The Maze

Copyright © 1969 by Robert Silverberg

Copyright © 1969 by Adberg, Ltd.

История

  1. — Корекция
  2. — Незначителни корекции (наклонен текст и нови редове) (Мандор)
  3. — Добавяне

3.

Най-дългите дни в живота на Нед Роулинс бяха дните на пътуването му до Ригел преди четири години — отиваше там, за да прибере трупа на баща си. Тези дни тук обаче бяха по-дълги. Да стоиш пред екрана и да гледаш как загиват храбреци, да чувстваш как всяка твоя фибра крещи за помощ час подир час, час подир час…

Ала те вече печелеха битката с лабиринта. До този момент в него бяха влезли четиринайсет души. Четирима бяха загинали. Уокър и Петрочели бяха изградили лагер в зона E; петима други — подкрепителна база в зона F; трима в момента минаваха покрай опасния екран, за да се присъединят към тях. За всички най-лошото бе минало. От действията на сондите бе станало ясно, че кривата на опасностите пада рязко след зона F и че в трите вътрешни зони капани на практика почти липсват. След като E и F бяха всъщност покорени, нямаше да е трудно да се проникне и в тези централни зони, където Мълър, безстрастен и потънал в мълчание, се криеше и чакаше.

Роулинс си помисли, че вече познава напълно лабиринта. Чрез другите той бе навлизал в него повече от сто пъти; първо чрез сетивата на сондите, сетне — чрез предаденото от членовете на екипажа. В трескавите си сънища нощем той виждаше мрачното му устройство, виещите се стени, змиевидните кули. В съзнанието си той бе извървял целия лабиринт, бе целувал смъртта хиляди пъти. Той и Бордман щяха да се възползват от натрупания с много усилия опит, когато им дойдеше редът да влязат вътре.

А редът им наближаваше.

В една хладна сутрин той стоеше с Бордман под стоманеното небе току до лабиринта — пред издигащия се насип, който ограждаше външните граници на града. За малкото време, което бяха прекарали тук, годината се бе изтъркулила удивително бързо към зимата на тази планета. Светлата част на денонощието траеше вече само шест часа от общо двайсет; следваха два часа сумрак, а зазоряванията бяха продължителни и еднообразни. Въртящите се луни непрестанно танцуваха на небето и хвърляха причудливи сенки.

По това време Роулинс вече почти нямаше търпение да опита опасностите на лабиринта. Усещаше празнота в корема си, силно желание, примесено с притеснение. Бе чакал, без да откъсва очи от екраните, докато други мъже — някои от тях едва ли по-възрастни от него, — поставяха на карта живота си, за да влязат вътре. Струваше му се, че бе прекарал целия си живот в очакване на знака да застане в средата на сцената.

Гледаха на екрана как Мълър се придвижва в центъра на лабиринта. Висящите в небето сонди го държаха постоянно под око, отбелязваха странстванията му с линии върху главната карта. Мълър не бе напускал зона A, откакто се бе срещнал с дрона, но всекидневно променяше местоположението си в лабиринта, местеше се от къща в къща, сякаш се боеше да спи два пъти на едно и също място. Бордман се бе погрижил да не допусне контакт с него след сблъсъка му с дрона. На Роулинс често му се струваше, че Бордман дебне някакъв рядък и деликатен звяр.

Бордман чукна по екрана и рече:

— Тази вечер влизаме, Нед. Ще нощуваме в главния лагер. Утре ти ще продължиш напред и ще се присъединиш към Уокър и Петрочели в зона E. Вдругиден ти ще продължиш сам към центъра и ще намериш Мълър.

— Ти защо ще влизаш в лабиринта, Чарлз?

— За да ти помогна.

— Можеш да поддържаш връзка с мен и оттук — рече Роулинс. — Няма нужда да рискуваш.

— Това, което ще направя, е пресметнато като минимален риск.

— Как?

— Ако се сблъскаш с някакви проблеми, — рече Бордман, — ще трябва да дойда при теб, за да ти помогна. По-скоро бих чакал в зона F, ако потрябвам, отколкото да се наложи да премина бързешком опасната част на лабиринта. Разбираш ли ме? От зона F мога да стигна бързо до теб, без особен риск. Но не и оттук.

— Какви проблеми могат да възникнат?

— Мълър може да се заинати. Той няма причини да ни сътрудничи, а и не е човек, с когото лесно можеш да се справиш. Спомням си го в онези месеци, след като се завърна от Бета Хидри IV, Нямахме мира от него. И преди не беше съвсем уравновесен, но след онзи случай изригна направо като вулкан. Да ти напомня, Нед, не го съди за това. Той има правото да е бесен на Вселената. Но е досаден. Той е нещо като птица на злата поличба. Дори само приближаването до него носи лош късмет. А ти ще имаш предостатъчно възможности да се убедиш в това сам.

— Тогава защо не дойдеш с мен?

— Невъзможно — отвърна Бордман. — Ако той знае, че съм на тази планета, ще се провали всичко. Не забравяй, че аз съм човекът, който го прати при хидранците. Аз съм онзи, който го изолира на Лемнос. Мисля, че ако ме види отново, ще ме убие.

Роулинс потръпна при тази мисъл.

— Не. Не може да е станал чак такъв варварин.

— Ти не го познаваш. Не знаеш какъв беше. И в какво се превърна.

— Ако е тъй обладан от демони, както казваш, как изобщо ще успея да спечеля доверието му?

— Ще отидеш при него. Ще изглеждаш простодушен човек, който заслужава доверие. Няма нужда да репетираш, Нед. Ти притежаваш естествено невинно лице. Кажи му, че си тук с археологическа задача. Не му давай да разбере, че през цялото време сме знаели къде се намира. Кажи му, че за първи път си научил за присъствието му, когато нашата сонда се натъкна на него — че си го познал от времето, когато той и баща ти са били приятели.

— Значи трябва да спомена за баща си, така ли?

— Във всички случаи. Ще му кажеш кой си. Това е единственият начин. Кажи му, че баща ти е починал, че това е първата ти космическа експедиция. Заложи на съчувствието му, Нед. Събуди бащинското чувство у него.

Роулинс поклати глава.

— Не ми се сърди, Чарлз, но трябва да ти кажа, че всичко това никак не ми харесва. Тези лъжи.

— Лъжи ли? — очите на Бордман блеснаха. — Лъжа ли е да кажеш, че си син на баща си? Че това е първата ти експедиция?

— И че съм археолог!

Бордман вдигна рамене.

— Да не би да предпочиташ да му кажеш, че си член на екип, чиято задача е да намери Ричард Мълър? Това ще ти помогне ли да спечелиш доверието му? Помисли си за целта ни, Нед.

— Да. За целите и средствата. Знам.

— Наистина ли?

— Ние сме тук, за да накараме Мълър да ни сътрудничи, защото смятаме, че само той може да ни спаси от една ужасна заплаха — рече Роулинс бездушно и безизразно, безчувствено. — Ето защо сме длъжни да използваме всеки подход, необходим за да постигнем това сътрудничество.

— Да. И бих искал да не се подсмихваш, като го казваш.

— Извинявай, Чарлз. Но ми е дяволски гадно да го мамя.

— Той ни е необходим.

— Да. Но един човек, който вече е страдал толкова много…

— Той ни е необходим.

— Добре, Чарлз.

— Ти също си ми необходим — рече Бордман. — Ако можех да свърша всичко това сам, щях да го направя. Но ако той ме види, ще ме довърши. В неговите очи аз съм чудовище. Същото важи и за всички, свързани с миналата му кариера. Но ти си по-различен. Може и да ти се довери. Млад си, изглеждаш невинен и си син на негов добър приятел. Можеш да се сближиш с него.

— И да го натъпча с лъжи, та да го подмамим.

Бордман затвори очи. Изглежда се сдържаше с усилие.

— Престани, Нед.

— Продължавай. Кажи ми какво да правя, след като се представя.

— Установи приятелски връзки с него. Не бързай. Накарай го да започне да очаква с нетърпение посещенията ти.

— Ами ако не мога да издържа близостта му?

— Скрий го. Знам, че това ще ти е най-трудно.

— Най-трудно ще ми е да лъжа, Чарлз.

— Щом така смяташ. Както и да е, покажи му, че можеш да понасяш компанията му. Направи това усилие. Бъбри си с него. Дай му да разбере, че крадеш време от научните си занимания, че негодниците, които ръководят експедицията ти, не биха искали да имаш нищо общо с него, но че към него те водят обич и жалост и че няма да им позволиш да ти се месят. Разкажи му всичко за себе си, за амбициите си, за любовния си живот, за хобитата си, за всичко, което пожелаеш. Устата ти да не спира. Така още повече ще изглеждаш като наивен хлапак.

— Да спомена ли за извънгалактическите? — попита Роулинс.

— Без да наблягаш на това. Направи го така, все едно го запознаваш с текущите събития. Но не му казвай прекалено много. Не му казвай и за заплахата, която представляват. Нито дума за това, че се нуждаем от него, сам разбираш. Ако се усъмни, че е използван, с нас е свършено.

— Как ще го накарам да напусне лабиринта, ако не му кажа, че се нуждаем от него?

— Остави това засега настрани — рече Бордман. — Ще те инструктирам за следващата фаза, след като успееш да спечелиш доверието му.

— С други думи — рече Роулинс, — това не означава ли, че си готов да сложиш в устата ми такива опашати лъжи, та дори не смееш да ми кажеш от страх, че ще вдигна ръце и ще се откажа?

— Нед…

— Извинявай. Но, виж сега, Чарлз, защо трябва да го подмамваме навън? Защо просто не му кажем, че човечеството се нуждае от него, и така да го принудим да излезе?

— Смяташ ли, че това е по-морално, отколкото да го подмамим навън?

— Някакси е по-чисто. Мразя всичкото това мръсно кроене на заговори и интриги. По-скоро бих го проснал в несвяст и бих го изкарал от лабиринта, отколкото да направя онова, което ти планираш. Бих помогнал да го сломим със сила — защото ние наистина се нуждаем от него. Разполагаме с достатъчно хора, за да го сторим.

— Не е така — рече Бордман. — Не можем да го изкараме насила. Там е цялата работа. Прекалено е рисковано. Може да намери начин да се самоубие в мига, в който се опитаме да го заловим.

— Приспиващ изстрел — рече Роулинс. — Дори и аз бих могъл да го направя. Само приближаваме достатъчно и го улучваме, сетне го изнасяме от лабиринта, а когато се събуди, му обясняваме…

Бордман енергично поклати глава:

— Той е разполагал с девет години, за да разучи лабиринта. Не знаем какви номера е усвоил или какви отбранителни капани е поставил. Докато той е там, не смея да предприема никакви нападателни действия срещу него. Той е прекалено ценен, за да го излагаме на риск. Доколкото знаем, той е програмирал цялото това място да хвръкне във въздуха, ако някой извади оръжие срещу него. Той трябва да излезе от лабиринта по собствена воля, Нед, а това означава да го подмамим с фалшиви обещания. Знам, че е гадно и вони. Цялата Вселена понякога вони. Не си ли го разбрал още?

— Не се налага да вони! — рече остро Роулинс с повишен тон. — Това ли е урокът, който си усвоил през всичките тези години? Вселената не вони. Човекът вони! И го прави доброволно, защото по-скоро би вонял, отколкото да мирише свежо! Не се налага да лъжем. Не се налага да мамим. Можем да заложим на честта, на порядъчността и… — Роулинс спря изведнъж. Със съвсем различен тон рече: — Виждам ти се дяволски млад и зелен, нали, Чарлз?

— Простено ти е да правиш грешки — отвърна Бордман. — Тъкмо защото си млад.

— Нима искрено вярваш, че в съществуването на Вселената е заложена космическа злост?

Бордман сбра върховете на дебелите си къси пръсти.

— Не бих го формулирал така. Не съществува някаква личностна сила на мрака, която да движи нещата, както няма и личностна сила на доброто. Вселената е голяма, безлична машина. Функционирайки, тя подлага някои свои незначителни части на напрежение, тези части се износват, а Вселената не дава и пет пари за това, защото може да ги подмени. Няма нищо неморално в подмяната на износени части, но трябва да се признае, че от гледна точка на тези части, това е гадна работа. Случи се така, че две малки части от Вселената се сблъскаха, когато спуснахме Дик Мълър на планетата на хидранците. Трябваше да го пратим там, защото в нашата природа е да откриваме нещата, а те направиха каквото направиха, защото Вселената подлага на напрежение своите части; в резултат Дик Мълър се завърна от Бета Хидри IV в лоша форма. Машината го бе захапала и го смля. Сега имаме втори сблъсък на нейни части, пак така неизбежен, и трябва да подадем Мълър на машината за втори път. Възможно е тя отново да го смели (което е гадно) — а за да го подтикнем да отиде там, където това може да стане, аз и ти трябва малко да поомърсим душите си (което също е подло); ала в същото време нямаме никакъв друг избор. Ако не компрометираме себе си и не подмамим Дик Мълър, можем да задействаме ново завъртане на машината, което ще унищожи цялото човечество, а това ще вони и ще е по-гадно от всичко друго. Аз искам да направиш нещо неприятно, но воден от благородни подбуди. Ти не искаш да го направиш и аз разбирам как се чувстваш, но се опитвам да те накарам да разбереш, че личният ти морален кодекс не винаги е най-висшият фактор. Особено по време на война, когато войникът убива, защото Вселената му е наложила тази ситуация. Войната може и да е несправедлива; в кораба, в който се е прицелил, може да се намира брат му, но войната е реалност и той трябва да изиграе ролята си.

— А къде е мястото на свободната воля в тази твоя механична Вселена, Чарлз?

— Няма място. Точно затова казах, че Вселената вони.

— И не разполагаме с никаква свобода, така ли?

— Притежаваме свободата малко да се погърчим на ченгела.

— Така ли си се чувствал през целия си живот?

— През повечето време — отвърна Бордман.

— Когато си бил на моята възраст?

— Дори и по-рано.

Роулинс се извърна:

— Мисля, че грешиш тотално, но няма да си губя времето да те убеждавам. Не разполагам и с достатъчно думи. Нито с доводи. А ти и без това не би слушал.

— Боя се, че е така, Нед. Но можем да обсъдим това някой друг път. Да речем след двайсетина години. Съгласен ли си?

Роулинс се опита да се усмихне и рече:

— Разбира се. Ако дотогава не съм се самоубил поради чувството си за вина.

— Няма да го направиш.

— Как смяташ, че ще мога да живея в мир със себе си, след като измъкна Дик Мълър от черупката му?

— Почакай и ще видиш. Ще откриеш, че си постъпил правилно в конкретната обстановка. Или поне си направил най-малкото зло. Повярвай ми, Нед. Точно сега може и да си сигурен, че душата ти ще бъде завинаги омърсена от тази задача, но няма да е точно така.

— Ще видим — рече тихо Роулинс.

Бордман се бе оказал по-хлъзгав от всякога, дори и когато бе в добродушното си настроение. Да умре в лабиринта, помисли си Роулинс, бе единственият начин да избегне капана на тези морални двусмислия; в мига, в който тази мисъл се породи, той я отхвърли с ужас. Взря се в екрана.

— Да влизаме — рече. — Чакането ми омръзна.