Робърт Силвърбърг
Човекът в лабиринта (49)

1.

Срещнаха се отново след три дни, по пладне, в зона B. Мълър изглеждаше доволен, че го вижда, а тъкмо това бе целта. Роулинс прекоси по диагонал балната зала (поне приличаше на такава), която се намираше между две тъповърхи тъмносини кули, и Мълър му кимна.

— Как са краката ти?

— Добре.

— А приятелят ти… хареса ли ликьора?

— Много — рече Роулинс, като си спомни пламъчето в хитрите очи на Бордман. — Изпраща ти обратно бутилката с някакво специално бренди и се надява да му сипеш още едно.

Мълър погледна бутилката, която Роулинс му подаваше.

— Може да върви на майната си — рече безучастно Мълър. — Няма да се занимавам с никаква търговия. Ако взема бутилката, ще я строша.

— Защо?

— Дай я и ще видиш. Не. Почакай, почакай. Няма. Дай, дай да видя.

Роулинс му я предаде. Мълър взе внимателно красивата бутилка с две ръце, отвори капачето й и я вдигна към устните си.

— Дяволи такива — рече тихо той, — какво е това, от манастира на Денеб XIII ли?

— Не ми каза. Каза само, че ще ти хареса.

— Дяволи. Изкусители. Това е сделка, по дяволите! Но само този път. Ако дойдеш тук с още алкохол — с каквото и да е, ако ще да е божествен еликсир, няма значение, ще ти откажа. Къде беше цяла седмица все пак?

— Работих. Казах ти, че ще ми се мръщят за това, че идвам да те видя.

Не ме усети, помисли си Роулинс. Чарлз е прав: аз успявам да се сближа с него. Но защо е толкова труден характер?

— Къде копаят? — попита Мълър.

— Изобщо не копаят. Използват акустични сонди на границата между зони E и F, опитват се да установят хронологията — дали целият лабиринт е бил построен наведнъж или последователно в разширяващи се зони от центъра навън. Какво е твоето мнение, Дик?

— Върви по дяволите. Няма да получиш безплатна археологическа информация от мен! — Мълър отново сръбна от брендито. — Застанал си твърде близо до мен, не мислиш ли?

— Сигурно има четири-пет метра.

— Беше още по-близо, когато ми даде брендито. Защо не ти прилошава? Не изпита ли въздействието?

— Да, изпитах го.

— И скри чувствата си като добър стоик, какъвто си?

Роулинс сви рамене и рече дружелюбно:

— Предполагам, че излъчването губи сила при повторен досег. Все още си остава доста силно, но не и така, както през първия ден. Забелязал ли си нещо подобно да става и с други хора?

— Никой друг не се е подлагал на повторно излъчване — рече Мълър. — Ела тук, момко, да видиш забележителностите. Това е моето водоснабдяване. Доста елегантно. Тази черна тръба обикаля зона B. Предполагам, че е от оникс. Полускъпоценен камък. Във всеки случай е красив. — Мълър клекна и погали акведукта. — Има помпена система. Докарва водата от някакъв подземен източник, може би от хиляда метра дълбочина, не знам. На тази планета няма вода на повърхността, нали така?

— Има океани.

— Освен тях… както и да е. Ето тук, виждаш ли, ето един от крановете. Разположени са на всеки петдесет метра. Доколкото разбрах, това е водоснабдяването на целия град — навярно обитателите не са се нуждаели от много вода. Едва ли е било много важно съоръжение, след като са го построили така. Не съм открил никакви тръби. Никакви истински тръбопроводи. Жаден ли си?

— Не особено.

Мълър сви шепа и я подложи под красиво гравирания кран с концентрични ръбове. Шурна вода. Мълър отпи бързешком няколко глътки; водата спря в мига, в който ръката му се отдръпна изпод крана. Някаква сканираща система, помисли си Роулинс. Хитро. Как ли е издържала всичките тези милиони години?

— Пий — рече Мълър. — Може да ожаднееш по-късно.

— Не мога да остана за дълго — ала въпреки това и той пи вода. След това влязоха в зона A — бе лесно като разходка. Клетките отново бяха затворени; Роулинс забеляза няколко от тях и потръпна. Днес няма да се подлага на никакви подобни експерименти. Намериха пейки — полирани каменни блокове, които се извиваха в краищата и образуваха поставени една срещу друга седалки, предназначени за същества, далеч по-широки в ханша от обикновения H. Sapiens. Така седнали, те можеха да разговарят от разстояние — Роулинс изпитваше само лек дискомфорт от излъчването на Мълър и в същото време липсваше усещането, че са разделени.

Мълър имаше настроение за приказки.

Разговорът бе накъсан, понякога преминаваше в язвителен изблик на ярост или самосъжаление, ала през повечето време Мълър оставаше спокоен и дори чаровен — очевидно му се нравеше компанията на по-младия човек. Двамата обменяха мнения, разказваха преживелици, подхвърляха философски сентенции. Мълър говори доста за началото на кариерата си, за планетите, които бе посетил, за деликатните преговори от името на Земята с неотстъпчиви колониални светове. Често споменаваше името на Бордман; Роулинс прилежно запазваше безизразно лице. Мълър изразяваше към Бордман дълбоко възхищение, примесено с яростна омраза. Очевидно не можеше да прости на Бордман, че залагайки на собствената му слабост, го бе пратил при хидранците. Това не е логично, помисли си Роулинс. Като се вземе предвид самонадеяното любопитство на Мълър, той би се борил със зъби и нокти да получи задачата: без значение дали е бил Бордман или друг, без значение имало ли е рискове или не.

— А ти какво ще ми кажеш за себе си? — попита накрая Мълър. — По-умен си, отколкото се преструваш. Малко ти пречи свенливостта, но имаш доста мозък, грижливо прикрит зад колежанските ти добродетели. Какво искаш да постигнеш, Нед? Какво ти дава археологията?

Роулинс го погледна право в очите.

— Възможност да преживея повторно милиони събития от миналото. И аз съм ненаситен като теб. Искам да знам как се е развивало всичко, защо именно по този начин. Не само на Земята или в Слънчевата система. Навсякъде.

— Добре казано!

И аз така смятам, помисли си Роулинс, с надеждата Бордман да е доволен от това негово неочаквано красноречие.

— Мисля, че можех да кандидатствам и за дипломатическа служба, като теб. Но избрах това. Мисля, че не съм сгрешил. Има толкова много неща за откриване — и тук, и навсякъде. Ние едва започваме да търсим — каза Роулинс.

— Усещам в тона ти желание напълно да се посветиш на стремежите си.

— Може би.

— Харесва ми този тон. Напомня ми за начина, по който говорех и аз.

Роулинс рече:

— За да не си помислиш, че намеренията ми са прекалено чисти, трябва да призная, че личното любопитство ме тласка напред по-силно, отколкото абстрактната любов към познанието.

— Разбираемо е. Простимо е. Не се различаваме всъщност много. Ако не броим четирийсетината години, които ни делят. Не се безпокой много какви са подбудите ти, Нед. Иди при звездите, гледай, действай. Наслаждавай се. Възможно е в крайна сметка животът да те смачка като мен, но това време е още далеч. А може и никога да не дойде, кой знае? Забрави за това.

— Ще се опитам — рече Роулинс.

Сега усещаше топлотата на този човек, прилива на истинска симпатия. Усещаше обаче и вълната на кошмара, непрестанното излъчване на мръсните дълбини на душата, по-слабо поради разстоянието, но не можеше да го сбърка. Обзет от съжаление, Роулинс се поколеба да изрече онова, на което вече му бе дошло времето. Бордман раздразнен го подкани:

— Хайде, момко! Изплюй камъчето.

— Като си помисля само колко е тъжно, че не искаш да ни се довериш, че толкова ненавиждаш човечеството.

— Чист съм пред съвестта си.

— Не е необходимо обаче да прекараш остатъка от живота си в този лабиринт. Има начин да излезеш от него.

— Глупости.

— Изслушай ме — рече Роулинс. Той пое дълбоко дъх и по лицето му просветна открита усмивка. — Разговарях за твоя случай с лекаря на експедицията ни. Той е следвал неврохирургия. Знае всичко за теб. Казва, че вече съществувал начин да се лекува заболяването ти. Разработен е наскоро, преди две години. Може да се прекрати излъчването, Дик. Поръча ми да ти го кажа. Ще те вземем с нас на Земята. За операция, Дик. За операция. За лечение.