Робърт Силвърбърг
Човекът в лабиринта (46)

2.

Роулинс беше доста зает.

Изглеждаше му почти смешно. Малките зверчета нямаха чет. Влизаха по две, по три през решетките — невестулки, порове, норки — каквито и да бяха, само зъби и очи. Те обаче бяха лешоядни животни, а не убийци. Един Господ знаеше какво ги привличаше към клетката. Трупаха се около него, докосваха глезените му с грубата си козина, удряха го с лапи, драскаха с нокти кожата му, хапеха го по пищялите.

Той ги тъпчеше. Разбра бързо, че щом стъпи с ботуша си точно зад главата, лесно и бързо строшава гръбнака им. Сетне с бърз ритник изпращаше жертвата си в ъгъла на клетката, където останалите начаса се нахвърляха върху й. Роулинс си изработи ритъм на действие. Обръщане, настъпване, ритник. Обръщане, настъпване, ритник. Хряс. Хряс. Хряс.

Ала и те го разраняваха доста.

През първите пет минути едва успяваше да си поеме дъх. Обръщане. Настъпване. Ритник. За това време успя да обработи поне двайсетина. В отсрещния ъгъл на клетката се бе натрупала купчина от рошави малки трупчета, приятелчетата им се въртяха край тях и търсеха най-крехките парчета месо. Най-накрая настъпи момент, когато всички зверчета в клетката се заеха с жертвите от собствената си кохорта, а отвън не дебнеха други. Роулинс получи кратък отдих. Хвана се с ръка за ствола на решетката и вдигна левия си крак, за да огледа одраскванията и ухапванията. Ако човек умре от галактически бяс, дават ли посмъртен „Звезден кръст“, запита се той. Кракът му бе окървавен от коляното надолу, а раните, макар и не дълбоки, пареха и бяха болезнени. Изведнъж разбра защо лешоядите са дошли при него. Докато си почиваше, пое дълбоко дъх и усети сладникавата миризма на гниещо месо. Почти си го представи: едър труп на животно с разпорен корем, в който се виждат червеникавите лепкави органи, големи черни мухи се носят над него, може би вече някой червей пълзи в разлагащата се плът…

Но тук не гниеше нищо. Нямаше време да се разложат. От животните не беше останало почти нищо освен някой и друг кокал.

Роулинс се досети, че това сигурно е някаква сензорна заблуда: очевидно сетивен капан, задействан от клетката. Тя излъчваше вонята на разлагащо се месо. Но защо? Явно, за да примами вътре глутницата невестулки. Изтънчен метод на мъчение. Запита се дали зад всичко това не стои Мълър, дали не е отишъл в някой близък команден пункт, откъдето задейства миризмата.

Нямаше повече време за размисъл. Нов батальон зверчета тичаше през площада към клетката. Тези сякаш бяха малко по-едри, но не толкова, че да не могат да минат през решетката; зъбите им проблясваха зловещо на лунната светлина. Роулинс набързо смаза три душещи лакоми зверчета, оцелели в клетката, и ги изхвърли на осем-десет метра от нея. Добре. Новопристигащите спряха рязко и веднага се нахвърлиха върху потреперващите, още живи тела пред себе си. Само няколко си направиха труда да влязат в клетката, но Роулинс успя да ги размаже до едно и да ги подхвърли на настъпващата орда. При този ритъм, помисли си той, ако не дойдат нови, ще успея да се отърва от всичките.

Най-сетне животните спряха да прииждат. Вече бе убил седемдесет или осемдесет. Мирисът на прясна кръв надделя над синтетичната воня на разлагаща се плът; краката го боляха от клането, главата му се замая. Нощта отново стана спокойна. Труповете, някои все още със запазена козина, други — само скелети, лежаха в широка дъга пред клетката. Плътната тъмна локва от смесилата се кръв заемаше площ от десет квадратни метра. Последните няколко оцелели зверчета, заситили лакомията си, се бяха оттеглили крадешком, без да се опитат да обезпокоят обитателя на клетката. Уморен, с изцедени сили, на ръба да се разсмее или да заплаче, Роулинс се хвана за решетката, но не погледна към туптящите си, окървавени крака. Усети как пламтенето се засилва. Представи си как извънземните микроорганизми изпращат флотилиите си в кръвните му артерии. На сутринта ще бъде подут, морав труп — мъченик на стигналата твърде далеч непочтеност на Чарлз Бордман. Каква идиотска стъпка беше решението да влезе в клетката! Тъпанарски начин да спечели доверието на Мълър!

И все пак клетката имаше своите предимства, осъзна изведнъж Роулинс.

Три едри звяра минаха пред него като на парад от различни посоки. Имаха походката на лъвове, ала бяха тромави като глигани: приведени доземи, с изшилени гърбове, около стокилограмови създания, с издължени пирамидални глави, с лигави тънки устни, с малки коси очи, по два чифта от всяка страна, разположени току пред рошавите им, клепнали уши. Извитите им глиги, обърнати надолу, се пресичаха с по-малки и остри кучешки зъби в мощните им челюсти.

Трите ужасни звяра се огледаха подозрително, изпълниха сложна поредица кръгови маневри, които ясно показваха проблема на съжителството им: всяко обикаляше в тръс, за да запази периметъра си. Поровиха малко в купчината трупове на лешоядните животни, но определено не се хранеха с мърша и затова презрението им към разръфаните телца на канибалите беше очевидно. След като приключиха огледа, те се обърнаха и се вторачиха в Роулинс, застанали почти анфас, така че право към него гледаха по чифт очи на всяко животно. Роулинс бе благодарен, че е на сигурно място в клетката си. Не би искал да бъде навън — беззащитен и изтощен пред трите звяра, които кръстосваха града, за да търсят вечерята си.

Точно в този момент обаче прътите на решетката започнаха да потъват.