Ернст Мулдашев
Златните плочи на Харати (48)

Дяволското езеро

— Спри, да те вземат мътните! Не завивай! Донт търн! — завиках, смесвайки езиците, когато Лан-Вин-Е сви към брега на Ракшас. Предните колела на джипа забуксуваха и затънаха в пясъка.

— Тату, преведи му да спре и да не се приближава към брега. Ще отидем пеш. Остава ни не повече от половин километър.

Над дяволското езеро наистина се вихреше силна буря. Тъмносините вълни с грохот заливаха брега. Студеният пронизващ вятър упорито отмяташе нахлупените върху главите ни качулки.

— Ама че отвратителен вятър! — изхриптя Селиверстов, измъквайки лодката от калъфа.

— Да не влизаме, а? Все пак това е дяволското езеро — дръпна ме за ръката Юсупов, опитвайки се да надвика грохота на вълните.

— Няма как, Рафаел, край брега водата е смесена с пясък заради силното вълнение. Трябва да навлезем навътре и да вземем вода за пробите. Няма да е лесно, но не виждам друг начин — заявих аз, приготвяйки двайсет специални шишета и уреда за вземане на вода.

Селиверстов вече надуваше лодката.

Аз самият, обзет от съмнения, се питах — струваше ли си да рискуваме? И да се отдалечаваме навътре при такава буря? Ами ако се нагълтаме с тази… дяволска вода!

Научното любопитство обаче ме тласкаше напред. Зад гърба си вече имах една хималайска експедиция, когато на височина 5300 и 5600 метра, водени от легендата, намерихме два вида вода, използвана от йогите — „мъртвата“, за да изпаднат в сомати, и „живата“, за да излязат от него. Лабораторните изследвания посочиха, че „мъртвата“ засилва самопроизволното загиване на клетките (апоптоз), докато „живата“ е с принципно противоположно действие, т.е. усилва жизнеустойчивостта на клетките. Тези резултати бяха толкова сензационни, че тук, на дяволското езеро, не можахме да се въздържим от изкушението да вземем проби, за да ги сравним със свещената вода от езерото Манасаровар.

Изпреварвайки събитията, ще кажа, че ние наистина ги изследвахме, но за разлика от „живата“ и „мъртвата“ вода в Хималаите тук получихме отрицателен резултат. При опити за въздействие върху апоптоза на клетките в Уфа, демоничната и свещената вода се оказаха неутрални. Легендата, разказана от монаха Тленнурпу, че водата от Ракшас проявява дяволски свойства само на езерото и ги губи извън него, сякаш се оказа вярна.

— Лодката е готова. Шефе, слагай гумените ръкавици и внимавай много-много да не я докосваш тази… вода — изкомандва Селиверстов.

Погледнах лодчицата, изработена по наша поръчка в уфимския завод за гумено-технически изделия „АО УЗЕМИК“, и специално конструирана за силна буря от младия инженер Емил Фатхутдинов, и въздъхнах:

— Е, лодчице, дръж се! Казват, че езерото гълта не само хора, а и лодки.

Селиверстов грабна веслата. С усилие избутах лодката и като се затичах по плиткото, я забих в половинметровата вълна, задъхвайки се от липсата на кислород. Втората, по-висока вълна, ни заля от главите до краката и напълни устата ми.

— Греби, Сергей! — изплювайки водата, едва успях да извикам аз, без да забравям за дяволските й свойства.

— Греба, шефе, греба! Дано само не ни обърне странично към вълната, защото ще се озовем във водата.

— Трябва да се отдалечим на 150 метра от брега и там да се задържим на едно място, докато събера цели двайсет шишета вода от дълбините. Дръж, Сергей!

Отплувахме все по-навътре. Лодката се люлееше от яростните и студени вълни, периодично заливащи ни отгоре. Постоянно изгребвах водата с изрязана пластмасова бутилка.

— Шефе, от кръста надолу съм напълно мокър, плувам в дяволска вода, а пък все още не съм женен.

— И аз съм мокър точно там, а не бих искал… Ама че сме идиоти — гумени ръкавици сме сложили, а вече целите сме мокри. Нищо, Сергей! Важното е духът да е здрав!

— От брега вълните ми изглеждаха ниски, а тук сякаш китове настъпват срещу нас. Люлее ни метър надолу, метър нагоре. Шефе, ти страдаш ли от морска болест?

— Не.

— И аз също.

Когато се отдалечихме от брега на 150–200 метра, свалих гумените ръкавици и пристъпих към задачата си.

— Шефе, побързай с пробите. Вятърът като че ли се усилва. Едва удържам лодката, вълните се опитват да я обърнат.

— Старая се, Сергей! Вече съм напълнил дванайсет шишета. Налага се и да изгребвам водата — жалко, че нямам трета ръка.

В един миг вятърът утихна и в настъпилата тишина ясно чух гласа на Селиверстов:

— Чуваш ли, появи се някакво свистене? Да не би лодката да се е спукала?

Потупах с ръка бордовете й.

— Не, всичко е нормално и точно.

Свистенето навяваше страх, засили се и прерасна в див вой. Бях приключил с пробите и се извърнах. Огромна вълна се приближаваше към нас с бясна скорост.

— Сергей! Удържай носа на лодката!

— Вятърът духа от всички страни, започва да ни върти! Дръж веслото!

Промених позицията си и се хванах за едното весло. И двамата се стараехме да удържим лодката с носа срещу вълната. В този миг тя ни заля.

— Ненапразно казват, че това езеро поглъща — чух гласа на Селиверстов.

Лодката се измъкна изпод вълната, пълна с вода. Торбата с пробите плуваше зад мен, Селиверстов седеше на дъното, потънал до кръста във вода.

— Не трябва да изгребваме водата от лодката! Така е по-устойчива, бордовете й са по-мощни! Браво, Емиле, добре си я конструирал! — извиках аз.

— Шефе, приближава още една! Чуваш ли свистенето? — извика в отговор Селиверстов. — Няма да стигнем до брега!

Вдигнах глава и видях нова грамадна вълна. Тя набъбваше и ставаше все по-висока. Изведнъж забелязах, че… средното ниво на езерото сякаш се издигна над нас.

— Какво става? — извиках аз.

— Езерото ни… гълта! — изхриптя Селиверстов. — Шефе, когато вълната приближи, ще ни обърне вертикално и ще ни захлупи! Трябва да я пробием с лодката!

Едва удържайки веслото с едната си ръка, аз се обърнах към Селиверстов и като се проснах върху него, подадох главата си пред носа на лодката. Той се изви встрани и също провеси глава. Грамадната вълна ни удари, с клокочене ни подмина, а трясъкът й се разпадна на хиляди болезнени иглички, които отекваха в ушите ни. Когато през затворените си клепачи усетихме светлината и отворихме очи, Селиверстов с бясна радост изрева:

— Пробихме я! И тя ни изплю на повърхността! Езерото не можа да ни глътне! А му се искаше, мамка му!

— Хайде към брега! — изхриптях в ухото му. — Трета вълна няма да издържим. Дяволите да ги вземат останалите осем проби! Ще ни стигнат и дванайсет.

— Шефе, дръпни се назад, че кърмата се надигна. А и нашите глави са почти под водата… А тя е дяволска все пак!

Бързо се смъкнах от Селиверстов, след което лодката зае нормално положение.

— Водата в лодката се разплисква, когато се движим — забеляза Селиверстов.

— Хвани двете весла и греби към брега, колкото сили имаш! А аз ще се опитам да събера в другите шишета проби от повърхността! Няма време да използвам уреда! Тъкмо ще имаме материал за сравнение. Иначе третата вълна ще ни настигне.

Напипах торбата с празните шишета с ясното съзнание, че водата можеше да я е отнесла вече. Открих я замотана около левия ми крак. Със замръзнали пръсти отвинтих капачките и напълних шишетата. Тъкмо бях напълнил шестото и Селиверстов изрева:

— Отново чувам свистенето, а до брега остават още 50 метра.

Изпуснах недопълненото шише, обърнах се, впих ръце в едно от веслата и двамата мощно загребахме.

Третата вълна ни настигна почти на бреговата ивица. Разпадайки се на плиткото, тя повдигна лодката и ни изхвърли на пясъка.

Равил и Рафаел притичаха към нас. И двамата ни носеха сухи дрехи.

— Приятели! Няма да се преобличаме! Изпразваме лодката, хвърляме я в багажника, взимаме бутилките с водата и бързо се насочваме към езерото Манасаровар! — заявих гръмогласно, макар грохотът от вълните да беше намалял.

— Защо? Преоблечете се! Студено е!

— Не, по дяволите! Със Сергей трябва да…

— Какво?

— Да неутрализираме дяволската вода от нашите дрехи със свещената вода на Манасаровар. Хайде по-бързо!

Като видя превъзбудените ни лица, Лан-Вин-Е запали веднага и за няколко минути пресече петкилометровата, равна като плато падина между езерата.

— Цялата задна седалка се просмука! — въздъхна Селиверстов, като отвори вратата.