Ернст Мулдашев
Златните плочи на Харати (45)

Загадъчното небесно сияние

До Кайлас оставаха 80–90 километра. Свечеряваше се. Една след друга ни застигаха прашни бури. Спряхме в градчето Параянг и опънахме палатките, за да нощуваме. Небето беше ясно, а въздухът — студен. Духаше вятър. Цяла вечер не излязохме от палатката. По едно време Селиверстов каза:

— Имам усещането, че навън става по-светло.

— Имам усещането, че пак фантазираш. Я се помести! — сряза го Рафаел Юсупов и се намести в спалния чувал. — Виж го само как се е разпрострял!

На другата сутрин настигнахме група немски поклонници. На един обрасъл с трева склон те сгъваха палатките си. Спряхме да поговорим. Като узнаха, че сме руски учени, и шестимата един през друг заразказваха за чудото, което видели снощи вечерта. В крайна сметка фрау Маргит и фрау Ерика, които добре говореха английски, преустановиха потока полунемска-полуанглийска реч и споделиха впечатленията си за тайнственото небесно сияние.

— Е-ех! — прекъсна ги Селиверстов. — Казах ли ви, че навън е по-светло? Обаче не излязохме! Изплашихме се от студа!

— М… да — ядно изсумтях и аз.

— А стана така — разказваха едновременно фрау Маргит и фрау Ерика. — Около осем вечерта ние разпъвахме палатките. Слънцето се беше скрило зад хоризонта. Смрачаваше се. Небето беше ясно. Изведнъж от изток, от противоположната посока на залеза, на хоризонта се появиха светлинни ивици — оранжева, жълта, небесносиня и млечнобяла. Различавахме ги ясно върху тъмния хоризонт. Те излизаха от едно и също място, разположено приблизително на 50–80 километра в източна посока от нас.

Постепенно ивиците започнаха да се издигат все по-високо и след половин час достигнаха зенита, като покриха цялата източна половина на небосвода. В този момент подобни ивици се появиха и от запад и също се издигнаха към зенита. След още около половин час западните се съединиха с източните, при това се сляха само млечнобелите ивици, а оранжевите, жълтите и небесносините сякаш увиснаха, без да се докосват.

Сиянието продължи още половин час и постепенно угасна. Най-важното обаче беше, че ние до един усетихме, че то е предизвикано от… Защитника на Тибет.

— Какво?! — извикахме на свой ред ние със Селиверстов и се спогледахме.

— Попитайте хората от нашата група — ще ви отговорят същото. Тази мисъл сякаш нахлува в теб и те покорява — отговори фрау Маргит.

— Ама че работа! И при тях Защитникът на Тибет! — възкликна на руски Селиверстов.

— А кой е той? — попитах немските поклонници.

— Не знам — отговори един от тях.

— Аз също не знам, изглежда е някакъв извънземен разум — отвърна фрау Ерика.

Разказах им как Селиверстов е видял в небето необикновените очи. И той внезапно беше почувствал, че пред него са очите на Защитника на Тибет.

— О-о-о! — възкликнаха с респект те и дори се приближиха към Сергей, за да го опипат.

— Снимахте ли загадъчното небесно сияние?

— Само той снима — фрау Ерика посочи немец на средна възраст, — и то само веднъж. Надяваме се, че снимката ще излезе добра.

— Защо само веднъж? — разочаровано възкликнах аз.

— Ами така — вдигна рамене немецът, — бях ошашавен от явлението. Пък и думите — Защитник на Тибет, кънтяха в главата ми като чук.

Разбрахме се да ни изпрати снимка в Русия. Той изпълни обещанието си.

После аз направих няколко скици в дневника и се заех да съпоставям току-що получените сведения с картата на местността.

— Значи сиянието е започнало ето там, откъм запад? — попитах немците, като повдигнах глава от картата.

— Да, да… — отвърнаха вкупом те.

— А знаете ли какво се намира там?

— Какво?

— Приблизително на 80 километра оттук е свещената планина Кайлас. Значи сиянието от западната посока е излизало от нея. То по-ярко ли беше от източното?

— Като че ли по-ярко — неуверено промълви фрау Ерика.

Тогава им разказах историята за легендарния камък Шантамани, описан от Николай Рьорих. Докато е бил в Индия, нощем той неведнъж е виждал пламъци и светлинни ивици по цялото небе. Това не са били нито сияния, нито електрически заряди. Ламите му обяснили, че източникът на светлината е чудотворният камък Шантамани, който се намирал върху „кулата на Шамбала“. Когато той искрял, „кулата на Шамбала“ изпускала лъчи.

Казват, че чудотворният камък Шантамани бил донесен на Земята от крилатия кон Лунг-та и притежавал „вътрешен огън“, който въздействал благотворно върху хората, като насочвал мислите им към нещо възвишено. Камъкът имал няколко отломъка, които са в неведома връзка с него. Единият е описан подробно — блестящ, с големината на орех и с гравирани четири йероглифа, все още неразчетени от специалистите. Преданията гласят, че мнозина владетели от Азия и Европа са го притежавали и той им е помагал в управлението и държавните дела.

Легендата направи силно впечатление на немците, още повече че фамилията Рьорих им се стори близка и позната.

— Може да се предположи — продължих аз, — че точно свещената планина Кайлас е „кулата на Шамбала“, че на върха й се намира основният камък Шантамани, че именно той е предизвикал загадъчното сияние, видяно от вас откъм запад. Възможно е източното сияние да е от отломък на Шантамани, намиращ се на около 80 километра на изток оттук.

Оставих момчетата да обсъждат с немците чудесата на Тибет и Кайлас и се отделих насаме с мислите си. Нямах причини да не вярвам на немските поклонници, но изказаното от мен предположение за легендарния камък звучеше твърде мистично.

Дали пък не е било своеобразна дъга?

Няколко аргумента оспорваха този вариант. Едва ли някой е виждал дъга от едната част на хоризонта до другата — по принцип тя е локално явление. Освен това от едно място не излизат няколко дъги под формата на ветрило. А и в нея няма бял цвят, който, както е известно, се разлага в червен, оранжев, жълт, зелен, небесносин, син и виолетов. И вариантът за необикновен слънчев залез не издържаше — сиянието е започнало от изток.

Изглежда в Тибет наистина ставаха необясними явления, които не се побират в нашето съзнание. А Шамбала незримо присъстваше тук и ни демонстрираше, че знаем все още твърде малко, че пред нас лежи огромен пласт тайни, който ще трябва дълго и неуморимо да разравяме, за да вървим по предопределения от Бога прогрес. Ние, съвременните учени, неизвестно защо непременно се опитваме да достигнем до разбираемо за всички обяснение за необяснимите явления дори ако обяснението изглежда глупаво и наивно. И неизвестно защо непременно се страхуваме да произнесем думата тайна или загадка, правейки се на всезнаещи, макар да разбираме, че предназначението на учения е тъкмо в това — да разравя затрупаните тайни и че на света има тайни, които едва ли ще бъдат разкрити утре.

Стоях близо до колата с наведена глава и все по-ясно разбирах, че разгадаването на това легендарно и невидимо Божие творение още дълго ще бъде на нивото на предположенията и хипотезите, докато самата Шамбала не прояви желание за контакт с човечеството. А то най-сетне ще е осъзнало смисъла на великите понятия Доброта и Любов, съдържащи огромна духовна и физическа енергия.

Стоях и ми се искаше да вярвам, че скоро пред очите ни ще се изправи главният предвестник на Шамбала — Градът на боговете.

Не можех дори да си представя, че скоро ще разберем — Градът на боговете вече е изпълнил своята мисия, като е създал новия земен човек, и сега е сякаш мъртъв, докато основният живот в Шамбала кипи под него. Тази мисъл неведнъж ще се връща при мен след края на експедицията и все по-силно ще се затвърждава мнението ми за това, че подземната цивилизация наистина съществува и ни ръководи в кризисни моменти, че именно тя е създала Града на боговете като матрица, за да задейства нова, конкурираща ни линия на живот.

В този миг още не знаех, че след обработването на материалите от експедицията за Града на боговете неочаквано за самия себе си ще открия — на върха на свещената планина Кайлас има квадратна площадка, подобна на тази върху великата Хеопсова пирамида. Тя може да бъде възприемана като площадка за кацане на древен кораб, който навярно е докарал там (да си спомним крилатия кон Лунг-та!) чудотворния камък Шантамани, изпускащ в определени моменти невероятното по сила сияние.

Усещах как тънката нишка тъга, проникваща все по-надълбоко в душата ми, сякаш намекваше за моята умствена непълноценност, а грандиозността на думата тайна пулсираше в главата ми.

Приближих се към колата и казах на Селиверстов:

— Ти си щастливец — видя очите на онзи, който тук, в Тибет, е клонирал, отгледал, защитил и продължава да защитава човека, възникнал след Всемирния потоп и станал родоначалник на цялото човечество.

В края на същия ден стигнахме до Кайлас.

Свещената планина бе забулена в облаци.

За да не губим време, решихме първо да изследваме дяволското езеро. Колко ни бяха разказвали за него, за тайнствените мистични змии и водата, от която се умирало!

Още не знаех, че утре дяволското езеро ще се опита да ни погуби.