Ернст Мулдашев
Златните плочи на Харати (3)

Защо в Непал цари доброта

Посланикът на Русия в Непал — Владимир Василиевич Иванов, ни посрещна в просторния хол на посолството заедно с дипломата Шамил Алимханович Нугаев. След като изложихме целите на експедицията, го помолихме да се обади в посолството на Китай, за да улесни издаването на визите. После разговорът премина към местните обичаи.

Стана ясно, че в Непал живеят около пет хиляди души, учили в Русия или бившия Съветски съюз. Нашата държава продава на Непал най-вече оръжие. Тук са разпространени комунистическите идеи, затова навремето СССР е имал голямо влияние. Сега не е така.

Посланик Иванов подчерта изрично, че е убеден материалист и атеист. После вдигна показалеца си и шепнешком разказа как една привечер със собствените си очи е видял над непалски ступа ярко светещ кръг.

— Не вярвам в Бог, но… в чудеса вярвам. А в Непал те са в изобилие — добави той.

— Какви други чудеса сте виждали?

— Тук — очите на Владимир Василиевич загадъчно проблеснаха — никой никого не убива, дори плъх или муха. Веднъж видях мишка в басейна и я убих. И бузата ми веднага се поду.

— Бузата ли? — учуди се Селиверстов.

— Да. А пък един известен наш писател, няма да споменавам името му, нарече непалския обичай допотопен примитивизъм. И когато книгата му се появи на пазара, той пропадна в тоалетната на вилата си край Москва и едва не се удави в мърсотията. Не се смейте, тази страна сякаш е омагьосана. Тук е разрешено да се вършат само добрини. Всички злини се стопират.

— Как така? — пак се учуди Селиверстов.

— Непалците и тибетците, а в Катманду има доста тибетци, твърдят, че причината е в ступите, изградени по някакъв древен план. Казват, че засилвали добрите мисли и унищожавали лошите.

— Какъв е този древен план?

— Не зная.

На излизане от посолството попитахме охраната къде да хванем такси. Обясниха ни, че най-добре ще се ориентираме по смърдящите контейнери с боклук. И докато вървяхме по улицата, аз си спомних моите закачки на тази тема с децата. Забелязал съм, че при 6-7-годишните се събужда страстното желание към всякакви чудеса. Те гледат възрастния с широко отворени очи и вярват и на най-неправдоподобната небивалица. Например можеш да им кажеш, че се храниш на боклука, където добри хора носят храна за бедните. Така един път аз дълго лъготих дъщеричката на известната актриса Тансулпан Бабичева. След няколко дни тя ми се обади:

— Какви си ги разправял, Ернст? Детето непрекъснато носи храна при кофите за боклук. Вчера изнесе половин торта.

По онова време дори бях съчинил стихче за боклуджийската кофа, покрай която минавах всеки ден, отивайки на работа. Когато стигнахме до този ориентир, наистина видяхме две-три таксита, а в контейнера ровеха неколцина бедняци със сити, доволни и добри физиономии. Вече в таксито, наподобяващо ръждясала консервена кутия, продължих да се питам защо децата искрено вярват в съществуването на динозаври. Обикновено измислях, че има лоши (червени) и добри (зелени) динозаври. И че само при послушно дете може да долети добър зелен динозавър, да го качи на крилете си и да го отнесе в Шамбала. „А какво е Шамбала?“ — питаха те. „Страната на чудесата“ — отговарях аз.

Таксито прохърка, затресе се и ни задави с кълба дим.

— Дано бричката не се разпадне до хотела. Съвсем се стъмни — въздъхна Селиверстов.

Все пак стигнахме невредими. Шофьорът взе парите и усмихнат до уши, потропа по капака с умиление:

— Вери олд кар, бат вери гуд. (Много стара кола, но много хубава.)

Във фоайето на хотела бях забелязал кутия с надпис Tip box. На английски tip означава бакшиш. Изглежда тук не го взимаха скришом, а ни предлагаха да го пускаме в кутията. На дъното й лежеше копие на 100-доларова банкнота.

— Защо събирате бакшишите в кутия? — попитах един от администраторите.

— Ами — смути се той — понякога хората забравят. Така им напомняме.

— И как е, върви ли?

— Слабо. В ресторанта няма нужда от напомняне, там е по-добре.

— А келнерите делят ли с вас?

— Не. Казват ни сами да се оправяме. И ние се стараем.

— Поравно ли делите помежду си?

— Не, собственикът на хотела взима по-голямата част. Той я дава на бедните.

— …?

— Сър, собственикът също ще стане беден.

— Как така?

— Сега той е много богат, притежава няколко хотела. В Непал обаче вярваме, че богатите задължително ще станат бедни в следващия си живот.

— Тук обичат ли богатите?

— Обичат ги, много ги обичат.

— Защо? — искрено се учудих аз, твърдо убеден, че богаташите рядко са обект на всенародна любов.

— Хората изпитват състрадание към тях, защото те ще станат бедни. Освен това… — администраторът се замисли. — Богатите отделят от парите си за религиозни храмове и ступи. Те знаят, че ако даряват, през следващия си живот може да не станат бедни, а като нас — средна класа.

— Каква ви е заплатата?

— Шест долара, понякога осем.

— На месец?

— Да.

— Стигат ли ви?

— Е, как да ви кажа… не съм беден.

— А вие давате ли пари за религиозни храмове?

— Да, разбира се.

— Макар парите да не ви стигат?

— Оризът при нас е евтин.

— А месо ядете ли? — не се отказвах аз.

— Не малко непалци гледат кокошки. Аз също. Когато колим кокошка, тогава ядем месо.

— Навремето, когато за първи път посетих Катманду, докато се разхождах в една тясна уличка, отгоре ме заляха с някаква зелена и воняща помия. Да не би това да е …

— Да, кокоши тор — усмихна се администраторът. — Непалците го размиват с вода и го изхвърлят на улицата. Ами как иначе?

— А петлите кукуригат ли сутрин?

— И сутрин, и през деня.

— Значи и вие давате пари за храмовете, макар че не живеете особено богато — недоверчиво произнесох аз.

— И бедните даряват, когато имат.

— Според вашата религия какви ще стават бедните в следващия си живот?

— Богати.

— Сигурно ли е?

— Ами да.

— А религиозните служители не крадат ли?

— Малко.

— Откъде знаете?

— Така казват онези, които работят в храмовете.

— Значи все пак крадат?

— Съвсем малко. Те знаят, че ако крадат малко, в следващия си живот ще станат средна класа — като мен, а ако взимат много, ги очаква бедността.

— Разбирам, че за вас храмовете и ступите са изключително важни. Защо?

— Те правят хората добри, особено ступите — уверено отговори служителят. — Когато се доближиш до ступа, ставаш по-добър. Аз водя там децата си, за да пораснат добри хора.

— По какъв начин влияят?

— Чрез необикновените очи, изрисувани върху тях. Те така те гледат, сякаш те упрекват за всичко лошо, което си сторил. Не можеш да се скриеш от очите. Всеки непалец трябва да погледне в тях.

— Чии са очите, изрисувани върху храмовете? На човек?

— Не.

— На звяр?

— Не.

— На Бог?

— Не.

— Чии са тогава?

— Казват, че са очите на Шангри-ла.

— Шангри-ла не е ли Тибет?

— Казват, че там има страна, където живеят боговете.

— Шамбала?

— Вие, европейците, я наричате така.

— Не са ли очите на Буда?

— Буда също е дошъл от Шамбала. Пратили са го, за да научи хората как да строят ступи.

— Според вас какво е Шамбала?

— Ами не знам… Сигурно е градът, където живеят боговете.

Извадих всички непалски банкноти от джобовете си и ги пуснах в кутията за бакшиши.

Администраторът сведе глава.

— Тенк ю — каза той и се поклони.

Излязох на улицата, поразходих се и едва не се загубих. На връщане видях как един дебел бъдещ бедняк важно подкара мерцедеса си.

В хотела с нетърпение ме очакваха момчетата.

— Знаеш ли, шефе, оказа се, че Рафаел Гаязович е живял в едно общежитие с краля на Непал — рапортува Селиверстов.

— В общежитието на Московския университет? — не повярвах аз.

— Да. Докато завършвах аспирантурата си по биофизика, бях в една стая с непалец, който твърдеше, че е наследник на краля на Непал. Той също стана аспирант и разправяше, че е вторият или третият принц и животът му е в опасност, понеже принцовете се избивали един друг, за да премахнат претендентите за престола — разказа Рафаел Юсупов.

— В крайна сметка убили ли са го? — попита Равил.

— Не знам. Гледам сега снимката на краля и не мога да разбера дали с него съм живял в общежитието — каза Рафаел, отдаден на спомените си. — Колко години минаха от тогава! А и непалците ужасно си приличат.

Заради визите изгубихме още няколко дни. Отговорът от Пекин се бавеше. Мисис Персис — собственичка на туристическата фирма, която организираше пътуването ни до Тибет, ни покани на вечеря в дома си, за да разнообрази престоя ни. Според непалските стандарти тя беше сравнително заможен човек. Надзърнах в кухнята и и видях една огромна купа. Тъй като Селиверстов се отличаваше с добър апетит (изяжда по сто пелмени наведнъж), предложих да му я напълнят с ориз. Цялото семейство, особено децата, изпаднаха в див възторг.

Сергей Анатолиевич без проблеми се справи с предизвикателството.

— Вкусно ли беше? — попита го мисис Персис.

— Много — усмихна се доволен той.

Като усети, че престижът на Русия явно е тръгнал нагоре, Сергей учуди присъстващите с още нещо — изпи на един дъх пълна чаша отвратително непалско уиски.

Излязохме на балкона да изпушим по цигара и Рафаел Юсупов попита домакинята:

— Непалците много ли ядат?

— Макар че са по-дребни от него — мисис Персис посочи грамадния Селиверстов, — понякога изяждат и повече ориз. Особено планинските носачи. И къде ли го побират?! А пък йогите и отшелниците минават почти без храна — по една-две лъжици ориз или по един картоф между многодневните медитации. Вие, лекарите, как обяснявате този феномен?

— Прекалено малко знаем за възможностите на човешкия организъм — въздъхна ерудитът Рафаел Юсупов.

— Според наше древно поверие — лицето на мисис Персис стана сериозно — човек може да съществува само с духовна храна. Божествената енергия заменя храната.

Помолих я да разкаже по-подробно.

— Зная, че Шамбала дава тази способност на хората…

— Шамбала ли?

— Да. Тя сама избира кого да дари с нея. Смята се, че за да я получиш, дълго трябва да съзерцаваш очите, изрисувани върху непалските ступи. Те гледат към Тибет и Шамбала.

— Кажете, мисис Персис, вярвате ли, че необикновените очи са причина хората у вас да са толкова добри? Вярно ли е, че само като ги погледнеш и ставаш по-добър?

— Е, не всички у нас са добри. Та нали… не всички поглеждат към ступите.

 

 

Като се върнахме в хотела, дълго размишлявах. Нямах търпение по-скоро да пристъпя към изследването на очите. Време имахме — все още чакахме китайските визи.