Ернст Мулдашев
Златните плочи на Харати (16)

Зад седем врати и седем ключа

— Съществува легенда, според мен тя свидетелства, че пещерата е била създадена изкуствено — усмихна се Астаман. — На съседен хълм Буда засадил семена от лотос. Стъблото на лотоса бързо израснало, станало гигантско, привело се и стигнало до другия хълм, разположен на около 10 километра. После се спуснало на земята и проникнало под нея. На това място се образувала пещерата.

— Вероятно нашите прадеди са описали една от необичайните технологии на древните или… на Шамбала. Дори ни е трудно да правим хипотези — технологичното ни ниво не е особено високо. Толкова неща не знаем! А догматиците в науката бавят прогреса, макар че може би е за добро. Струва ми се, че бъдещето е на технологиите, използващи менталната енергия, силата на духа, а за целта обществото ни трябва да осъзнае понятието Чиста душа.

— Добре е, че благодарение на Харати пещерата е защитена — замислено произнесе Астаман. — Сега се намираме зад първата и пред втората врата. Знаете ли колко са вратите тук? Седем. Седем врати, които са заключени здраво. След всяка Харати насочва към пришълеца тантрическите сили, които го спират. Ако след втората предизвикват слепота, след останалите ефектът е още по-страшен — болки, отпадналост… и дори смърт. Единствено след първата тантрическите сили не действат, но Харати и тук следи внимателно действията ни. Той ни вижда.

— Като в приказките — зад седем врати и седем ключа — рекох аз.

— Приказките идват от древността — отбеляза Астаман, — от тайнствената древност.

— Ние, хората, сме странни същества. В детските си години унесено слушаме приказките, които ни разказват, а когато пораснем, тотално отричаме всичко, в което искрено сме вярвали. Като възрастни приемаме за истина само онова, което се побира в рамките на нашите обичайни представи. Макар при душевни терзания или пълна безизходица да усещаме, че корените на истината стигат до безбрежните простори на неизвестното и само Бог знае истината. Ако едно дете бъде запитано: „Вярваш ли в чудеса?“, то ще отговори: „Да“. Ако същият въпрос се зададе на възрастния, в отговор естествено ще прозвучи: „Не“. Децата са по-близо до Бога, техните души скоро са дошли от нашата основна родина — Оня свят, където вероятно виждаме миналото и осъзнаваме, че произходът ни се корени далеч в древността, във времената на атлантите, лемурийците, призраците и ангелите. Затова когато баба ни разказва приказка, шепотът на древността прониква във все още романтичните и чисти детски сърца.

— Тантрическите сили като че ли имат свойството в началото сякаш да шепнат: „Не отивай там!“ — допълни Астаман.

— А възможно ли е някой да ги преодолее? Някой зъл гений?

— Не, не може. Мощта им е огромна. Дори ако е наясно с ритуала за влизането и заклинанието, Харати ще го разпознае.

— Какъв е ритуалът?

— Извършва се на десетия или единайсетия ден от лунния месец. Влизането е разрешено само през тези дни. Вече 2000 години мои роднини влизат в пещерата през тези дни…

— Нито веднъж ли не са пропуснали ритуала?

— Доколкото знам, нито веднъж.

— Колко души влизат?

— Двама. Единият се нарича „свещеник“, а другият — „старши човек“.

— Що за хора са те?

— О, те са особени — започна разказа си Астаман. — Свещеникът задължително се избира от рода Баджрачарая, който живее в Катманду и околностите му и е водещ сред една от националностите в Непал. Наброява около 2000 семейства. За свещеник може да претендира само онзи мъж, чието бащино име е Билаш. С него назовават момчетата по специална древна схема, която отчита поредността, времето на раждане според луния календар и ред други фактори. Синът на мъж с името Билаш може да стане свещеник, ако роднините му го изберат. Сегашният свещеник, който посещава свещената пещера, се нарича Дхама Билаш Баджрачарая.

— А кога се избира нов свещеник?

— Когато умре предишният.

— Как се избира старшият човек?

— Старшият човек, който също може да влиза в пещерата, се избира единствено от рода Биндачарая — Астаман се подсмихна, — т.е. от моя род. Той наброява 26 семейства. Животът на целия ни род в продължение на 2000 години е посветен изцяло на Харати. Събранието на рода избира първия старши човек, а също така втория, третия, четвъртия и петия. Първият старши човек е най-възрастният, а петият — най-младият. В пещерата влиза първият старши човек. Ако той умре, започва да я посещава вторият.

— Странно съчетание — старши човек! Какво означава?

— Изразът е условен. А и на английски е трудно да се преведе.

— Тъй като човекът, посещаващ пещерата на Харати, се избира по-свободно от вашия род, може ли да се каже, че в сравнение с рода Баджрачарая вашият е по-свят?

— Е-е… — Астаман се замисли, — може би е така.

— Свещеникът и старшият човек равностойни ли са?

— Да.

— Каква е церемонията за влизане в пещерата?

— На десетия или единайсетия ден след пълнолунието четирима души в специални облекла тръгват към храма един след друг: отпред е жената, след нея — свещеникът, след него — старшият човек и помощникът му. Носят ключовете от седемте врати и древна лампа. Облечени са в дълги поли и наметала, прихванати с колан. Облеклото им е черно с бели кантове и бели орнаменти. Минават през първата врата на пещерата и се насочват към пагодата на Харати, обикалят няколко пъти, влизат вътре, излизат и отново обикалят около пагодата. В този момент свещеникът и старшият човек се молят на Харати, за да…

— Молят ли се или произнасят мантри? — прекъснах Астаман.

— Има специална молитва, която включва и заклинания — внимателно ме погледна той. — Тайна молитва. Благодарение на нея свещеникът и старшият човек получават достъп за общуване с Харати. Те молят за разрешение, за да влязат в пещерата.

— Случвало ли се е Харати да не им разреши?

— На кого? — не разбра Астаман.

— На свещеника или старшия човек.

— Доколкото знам, няма такъв случай. Харати чете мислите на свещеника и старшия човек. И двата рода — Баджрачарая и Биндачарая, от край време възприемат служенето на свещената пещера за основна цел в живота си. И в двата рода знаят, че Харати прониква в умовете на хората, затова се страхуват да допускат в себе си лоши или коварни мисли. Това е закодирано в кръвта ни. По време на церемонията роднините от двата рода се молят на Харати да разреши на техния близък достъп до пещерата, за да изпита той още веднъж щастието от общуването с древните светини.

— Но, както се казва, всяко стадо си има черна овца? — намесих се аз.

— За разлика от европейците и американците ние разсъждаваме по друг начин — рязко отвърна Астаман. — Ние почитаме древните светини, все още не ни е обладал грехът да се смятаме за богове!

— Да, разбирам. А каква е ролята на жената и помощника? И тях ли ги избират чрез ритуал?

— Не, те са обикновени, уважавани хора, но така е прието.

— Жената и помощникът чуват ли тайната молитва на свещеника и старшия човек?

— Не. Молитвата и заклинанията не се произнасят на глас, а наум. Ако те произнесат мантрата гласно, а жената и помощникът ги чуят, всички ще умрат — Харати ще ги лиши от живот. Техният живот не струва нищо в сравнение с онова, което се съхранява в пещерата.

— Ако свещеникът или старшият човек се разболеят и нямат възможност да посетят пещерата, какво се прави в такъв случай?

— Тогава влиза само единият. Например предишният свещеник в края на живота си често боледуваше, затова влизаше само старшият човек — от моя род.

— След като жената и помощникът не влизат в пещерата, кога си отиват?

— Четиримата заедно отключват първата врата, влизат в стаята пред втората врата и известно време медитират, след което жената и помощникът си тръгват. Свещеникът и старшият човек, останали насаме, заключват първата врата и отварят втората. След което една след друга отключат седемте врати и влизат в… — Астаман неочаквано млъкна.

— И…? — изгарях от любопитство аз.

— Те пребивават там 7–8 часа.

— Какво разстояние изминават вътре?

— Един и половина, два километра.

— И какво става после? Казахте, че пещерата е дълга почти десет километра!

— После ли? — замисли се Астаман. — Само Харати знае.

— Да, разбирам…

— Различни неща се разказват за тази пещера! Казват, че дължината й е много повече, че се простира далеч на северозапад към Кайлас, където, както ние вярваме, се намира центърът на подземния свят. Там, в Шангри-ла… — събеседникът ми отново замлъкна.

— Кажете, вярвате ли, че пещерата е единият от входовете към подземния свят? — не се стърпях аз.

Астаман ме погледна втренчено и кимна.

— Както вече говорихме — започнах внимателно, — в Кайлас съществуват няколко входа. Но там, доколкото ми е известно, няма хора и едва ли се извършва подобна церемония. Знаете ли нещо за ритуалите, свързани с подземията на Кайлас?

— Там няма хора, там има ангели…

— Какво…?

— Ангелите заместват хората.

— А Шамбала, откъдето навярно е пристигнал Харати, Шамбала не е ли там? — развълнуван попитах аз.

— Новите ангели почитат всичко древно, за да влязат в бъдещето чрез древните знания — уклончиво отговори Астаман и се изправи, показвайки, че разговорът е приключил.

В този момент не можех да осъзная значението на думите му. Доста време щеше да мине, докато със свито сърце започнах да прозирам истинското значение на израза „новите ангели“.

Заваля топъл дъжд.

С Астаман си стиснахме ръцете и си уговорихме среща за другия ден.