Ернст Мулдашев
Златните плочи на Харати (35)

Що за хора са тибетците

За селцето Ниалам, разположено в една клисура на 3750 метра височина, ми бяха казали, че е типично за Тибет. Настанихме се в местното хотелче, чиито легла бяха покрити с оригинални кувертюри, изтъкани от козината на як. Вечеряхме месо от як и пихме чай, в който беше добавена лой от як. Чаят имаше необичаен вкус.

Сутринта се разходихме из селището. Първото, което привлече вниманието ми, бяха червените ленти с пискюли, вплетени в косите на мъжете и жените. За ролята им в унищожаването на въшките знаех от разказа на англичанина Тим. Пред прага на една от къщите възрастна жена старателно преглеждаше косата на друга, като от време възбудено подвикваше, докато смачкваше гадинките.

Лицата и ръцете на децата не блестяха от чистота. Те сякаш имаха вроден инстинкт да просят. В мига, в който погледнах един от потомците на хората, възродили в древността цялото човечество, той веднага протегна ръка и рече:

— Господине, дай.

Извадих от джоба си китайски юан и го подадох на хлапето. Вместо да благодари, то здраво се вкопчи в ръкава ми и тропайки с крак, настойчиво заповтаря:

— Дай, дай, дай…

Отнякъде се появиха още момчета и момичета, които изтикаха конкурента, увиснал на ръката ми, и заджафкаха същата дума. Извадих още няколко юана и им ги подадох. Те се нахвърлиха и дори скъсаха една от банкнотите. Тръгнах обратно към колата, съпроводен от негодуващите им викове и един камък, който хвърлиха след мен.

Трябва да отбележа, че в селцето срещнахме и деца с обръснати глави, които не просеха. Изглежда те бяха от по-заможните среди на тибетското население. Но възрастните мъже задължително имаха плитка с червена лента. Обясниха ни, че тя е признак на мъжко достойнство.

Видяхме и как мъжете носеха одрани животни, най-често овни, чието месо бе покрито с тънка коричка. Любознателният Рафаел Юсупов ги разпита и разбра, че тук месото не се разваля дори на открито. Леко изсъхва, като се покрива с коричка и се запазва дълго време. Причината бе в липсата на насекоми във високопланинските местности.

Неведнъж виждахме и как местните хора ядат сурово месо, без дори да го осоляват. По лицата им бе изписано блаженство. Да разпалиш огън и да свариш месо на височина 4000–5000 метра не бе лесна работа.

Натоварихме багажа си на камион и продължихме напред.

След селището Наилам проходът се разшири и пътят стана по-удобен. Изкачвахме се все нагоре, за да пресечем един от хималайските хребети.

Често срещахме натоварени с трева якове. Сеното, което тук не косят, а режат със сърп, се събира на купи за добитъка. През зимата върху него се образува плътна снежна кора, която животните разравят, за да ядат измръзналата и загнила трева.

Тук-там, под 4000 метра височина, се виждаха малки участъци, засадени с ечемик и картофи. Тукашните картофи рядко превишаваха размерите на кайсия.

С усилие се изкачвахме нагоре, докато стигнахме до най-връхната точка на превала на хималайския хребет на височина 5500 метра. Излязохме от колата.

— Я виж ти — дишам дори на такава височина! — учуди се Селиверстов.

Пред нас се простираше гордата верига хималайски хребети. Трудно беше да се повярва, че всеки от тях е с височина 7000–8000 метра. Снимахме се. От северната страна на хребета започваше Тибет — загадъчен и суров.

След превала се спуснахме около километър надолу и тръгнахме на северозапад по равно плато, високо около 4500 метра. Рядка ниска трева покриваше почвата. Тук-там ручеи пресичаха платото. Нашите коли с рев ги преминаваха. Пътувахме и пътувахме, когато насред безлюдната равнина видяхме самотна жена с огромна кожена шапка и гердан.

— Накъде ли е тръгнала сред тази пустош? — зачуди се Селиверстов.

Спряхме и помолихме шерпа да я разпита. Наблюдавахме как тази прилично облечена жена с достойнство му отговаряше. Разговорът приключи и жената продължи пътя си.

— Отива към свещения Кайлас — обърна се към нас шерпът.

— Да я закараме! — предложи Селиверстов.

— Не, не, не бива — викна той, — не бива да я караме!

— Защо? — настоях аз.

— Вие — шерпът се почеса зад ухото, — трудно ще разберете. Защото е нещо нерационално, но според нашите обичаи е въпрос на достойнство.

— И какво е то?

— Всеки пеш трябва да стигне от своя дом до светинята на Тибет и да й се поклони. Това е главната цел, която осмисля живота на тибетците. Тибет е много голям, хората не могат да стигнат до свещения Кайлас и да се върнат за цяла година. Често загиват по пътя. Ако човек усеща, че няма да успее, той се връща, за да тръгне на другата година отново.

— Това ли е същността на тибетското поклонничество? — попита Рафаел Юсупов.

— Как да ви кажа — смути се шерпът, — това е наш обичай…

— Защо?

— Не зная — рече шерпът и сведе поглед.

По-късно ние често срещахме самотни поклонници или на групи, насочили се към Кайлас, облечени в празнични дрехи.

— Защо отиват предимно жени? — попита Селиверстов.

— Жените съхраняват гордостта на Тибет — отговори шерпът.

— В какъв смисъл?

— М-м-м… — измънка нещо неясно нашият шофьор и замлъкна.

Вече отбелязах, че покрай пътя често подминавахме малки селца. Повечето тибетци живеят в опушени черни палатки, които периодично местят заедно със стадата си. Когато ни забелязваха, овчарите се приближаваха на известно разстояние от нас и ако ние спирахме за почивка, дълго и мълчаливо ни наблюдаваха. Бяхме им интересни.

А ние опъвахме палатките, разтоварвахме целия си багаж и се занимавахме с различни неща под втренчените им погледи. Понякога се приближавахме към тях и им давахме по нещо — пакет сладкиши или бонбони. Те ги взимаха, без да помръдват от местата си, и продължаваха да ни наблюдават.

— Чувствам се все едно, че правя секс на сцена — възропта Селиверстов.

Помолихме шерпа за съвет, като му обяснихме деликатно ситуацията.

— Те са гладни и много бедни — отговори той.

— Но защо тогава не изяждат веднага храната, която им даваме — усъмни се Рафаел. — А и стадата овце…

— Те искат вкусна, сготвена храна, а не сурова… Искат хубави палатки, да готвят на газ, да ядат хляб, да имат електричество. Имайте предвид, че могат да вземат всичко — дори празна консервена кутия.

Този ден нощувахме на брега на езерото Пойкетсо. Под зорките погледи на овчарите направихме лагера и шерпът ни посъветва да скрием вещите си в палатките и ги държим в ръце през цялата нощ.

— Иначе ще ги откраднат — обясни ни той.

— Дори и ако си вътре в палатката? — смутен попита Рафаел.

— Не, крадат само когато няма човек — отговори шерпът.

Събудихме се, прегърнали багажите си, и отново видяхме тибетците, които безмълвно ни наблюдаваха, сякаш не бяха помръдвали от местата си през цялата нощ. Естествено на сутринта ни се ходеше до тоалетна. Но пред очите на овчарите! Някои от нас се скриха зад палатките, други им обърнаха гръб, а Селиверстов с широка крачка се насочи към близкото възвишение.

В условията на високите планини оцеляването е проблем, който възниква всеки ден и всяка минута. Безкрайно трудно е не да живееш, а да оцелееш. Основното, което липсва в Тибет, е огънят. Ние, хората от цивилизацията, мъкнехме със себе си газови бутилки. Заради разредения въздух газта гореше лошо, но все пак даваше някакъв пламък. А тибетските овчари, които не разполагаха с газ, горяха сухи корени или изпражнения. Веднъж взех сухи парчета от яково изпражнение и реших да разпаля огън на височина около 5000 метра. Духах, духах, то тлееше, но изобщо не се разпали. Така и не разбрах как се справяха местните хора.

Друг път забелязах на един хълм, на около 6000 метра височина, двама тибетци. Застанали неподвижно, те гледаха на северозапад.

— Какво гледат? — попитах шерпа.

— Към свещения Кайлас.

— Но оттук Кайлас не се вижда?!

— Любуват се на лъчите, излизащи от Кайлас.

— Какви лъчи?

— Вие не можете да ги видите. Те казват, че лъчите са много красиви.

— Интересно…

Срещите с тибетците оставяха у нас странни впечатления. От една страна, забелязвахме високата одухотвореност на тези хора, способни гордо да понасят лишенията, за да се докоснат с душите си до най-важната светиня на Тибет — планината Кайлас, а от друга — пълна безпросветност и диви нрави.

„Как тези две качества се съчетават в един и същ народ?“ — питах се аз, без да мога да си отговоря.

Ясно беше, че силният религиозен елемент е продиктуван не само от теософския характер на развитие в тази тайнствена страна, но и от подсъзнателното усещане за величието на миналото. Точно тук, на Вечния континент, след Всемирния потоп е създаден първият земен човек — тибетецът. Големите хора, клонирали тибетците, са се грижели за тях като за свои деца и са ги наставлявали как да вървят по пътя на истината в продължение на хилядолетия, като не им давали възможност да подивеят и да се самоунищожат. Те ги напътствали до онзи стадий на духовно и физическо съвършенство, когато тибетците започнали да напускат родния Вечен континент и да населяват нови земи. В продължение на хилядолетия овладявали нови континенти. На различните земи тибетците променили своя облик, но продължавали да съществуват. Някои от тях подивели и изчезнали, но други пуснали корени и създали нови цивилизации.

След време тибетците, разпръснали се по Земята, забравили коя е тяхната древна родина. Срещали чужди на духа им горделиви, високомерни и странни хора. Тибетците се вглеждали в техните очи и усещали, че не са техни събратя, че са други и различни. Разбрали, че жените на тези надменни хора могат да раждат деца и от тях, тибетците. Все пак те се стараели да не се смесват с горделивите хора, които също ги отбягвали, но смешението продължавало. На Земята вече кипял бурен живот. И в основата му стоял тибетският клон, рожба на Шамбала.

Колата подскочи от някаква буца. Мисълта за високомерните хора отлетя. Шофьорът сякаш напук пусна изнервящата ме китайска музика. В този миг не знаех, че след няколко години ще тръгнем на нови експедиции, от които ще стане ясно, че „следпотопният нов земен човек“ е бил клониран на няколко места на земното кълбо и че те са свързани от една линия, тръгваща от свещената планина Кайлас. Но за това ще поговорим в новите книги, които възнамерявам да напиша в промеждутъците между хирургическите операции.

Помолих шофьора да спре музиката. Мислите ми отново започнаха да се събират и стигнаха чак до Тибет, прелитайки над територията, по която пътувахме. Проумявах, че Големите хора, живели едно време в кралството на йогите и отгледали тибетския клон, след разпръсването на тибетците по земното кълбо са сметнали мисията си за приключила и са се спуснали в прекрасния подземен свят на Шамбала.

А какво е станало с тибетците, останали на Вечния континент и досега? Разсъждавайки над този въпрос, стигнах до извода, че и коренните тибетци са изиграли ролята си, давайки основния кълн за човечеството на Земята. Но прекрасната Шамбала не ги е приела и те са останали да живеят на тази сурова земя, която някога е била цитадела на човечеството.

По пътя срещнахме самотно момче. Погледнах лицето му и забелязах дълбоката мъка по отминалото величие.

— Мисията на тибетците е изпълнена! — полугласно изрекох аз.

— Моля? — обърна се към мен Селиверстов.

Не му отговорих и без да разбирам защо, спрях колата, слязох и поканих едно от момчетата да се снимаме на фона на тибетския пейзаж.

Ние също някога сме били тибетци!

После се качих в колата и с ужас установих, че китайската музика отново гърми.