Ернст Мулдашев
Златните плочи на Харати (42)

Прекланяме се пред Царството на мъртвите

— Каква странна картина!? — посочих аз.

Тату разпита гостилничаря и като наведе глава, притеснен от строгия поглед на Лан-Вин-Е, промълви:

— Този човек… както и много други тибетци… се прекланят пред Царството на мъртвите. Затова харесва скелетите.

Успях да изведа Тату навън, уж да изпушим по цигара, и го разпитах по-подробно.

— Царството на мъртвите, доколкото знам, е Генофондът на човечеството, който се състои от хора в състояние на сомати. Знаете ли нещо за него? — попитах аз.

— Чувал съм за сомати — лицето му се изопна и стана сериозно, — но знам съвсем малко. Известно ми е само, че Царството на мъртвите се намира под свещената планина Кайлас и че Шамбала го пази. Всеки тибетец мечтае да се озове там. Казват, че ако човек произнася специални молитви, посветени на мъртвите, може да попадне в тяхното царство. Гостилничарят, разбира се, не знае нищо за сомати. Той просто изразява своята почит към скелетите, както са го учили от дете.

Помислих си, че силата на закодираното в детството е много голяма — и със секира не можеш да го изсечеш. Странното е, че чистият и необременен детски мозък запазва завинаги не само полезната, но и напълно абсурдната информация от рода на тази цял живот да се прекланяш пред скелети. Ако се замислим, ще разберем, че не всички абсурди от детството остават за цял живот, че в повечето случаи с възрастта те биват редуцирани.

Остават онези, които са парадоксални само външно, сякаш някакъв разум от по-високо ниво, неподчиняващ се на баналното мислене, трайно запечатва в детския мозък онова, което има дълбок и скрит смисъл. Осъзнаването му обаче е недостъпно за човека. Той става роб на своята нагласа и през целия си живот се прекланя пред нещо — например скелетите, макар да няма представа, че скритият смисъл на това неразбираемо и за самия него почитание всъщност е една подсъзнателна оценка за ролята на Генофонда на човечеството за живота на Земята.

Какво да се прави — дългите години на опошляване снижиха нивото на съзнанието до такава степен, че великите знания за мъртвите, запазили се и досега в тибетските книги, са забравени и превърнати в комично преклонение пред останките.

Подсъзнанието, което е основната пътеводна нишка в нашия живот, сякаш мъсти заради лекомислената загуба на великите знания и се подиграва на съзнателното битие на човека, като го насочва по пътя на фарсовото преклонение.

— Да влезем, студено е — обади се Тату.

— Сега, сега. Искам само да попитам дали някой е прониквал в Царството на мъртвите?

— Не съм чувал за такова нещо. За да се влезе там, е необходимо разрешение от Шамбала.

Спомних си прочетеното от Николай Рьорих, който по време на тибетската си експедиция се е отдалечил нанякъде сам самичък и няколко дни е отсъствал. Когато се завърнал, азиатците паднали в краката му, възкликвайки, че е Бог, защото е пресякъл границата на Шамбала. Нито един човек не може да се озове там без позволение свише.

Не знам дали този факт е достоверен.

С цялото си огромно уважение към Николай Рьорих смятам, че това е така. Просто общоприетият сред Особените хора в Хималаите и Тибет девиз „Няма да кажа това дори и на Бог!“ не е позволил на този изключително духовен човек да разкаже за видяното. Не му е било още времето.

Може би Рьорих е видял Царството на мъртвите и с разширени от почуда зеници се е вглеждал във восъчните лица на хората, изпаднали в сомати. Знаел е, че те са живи и само външно наподобяват мъртъвци. Че ще дойде време, когато Бог ще ги призове и те един след друг ще започнат да отварят клепачи, да раздвижват вдървените си крайници и с помощта на многоликите хора от Шамбала, поднасящи им жива вода, да се превръщат в здрави и млади мъже, а в очите им ще блести силата на мъдростта, опазена през хилядолетията.

Неслучайно от картините на Николай Рьорих лъха на нещо загадъчно, грандиозно и съдбовно. В тях сякаш е записана тайната мисъл на величието на сътворението, видяна със собствените му очи. Той я е предал чрез разума на планините.

— Пай ен и — чу се глас отзад.

— Лан-Вин-Е казва, че е време да тръгваме — преведе Тату.

Зад стъклата на колите отново се разгърнаха пейзажите на Тибет. Внезапно в еднообразната хълмиста местност съзрях ясно очертан кръг.