Ернст Мулдашев
Златните плочи на Харати (6)

Очите върху Будханат гледат към Великденските острови^[1]

Селиверстов се обърна с укор към таксиметровия шофьор:

— Не искаш ли твърде много?

Таксиджията го изгледа невинно, целият му вид говореше, че подобна такса (пет пъти по-голяма!) е нещо напълно естествено и обичайно. Докато те се пазаряха, ние вече разглеждахме необикновените очи в комплекса Будханат.

— В каква ли посока гледат? — наруши мълчанието Равил.

— Вероятно към Кайлас — предположи Рафаел Юсупов.

— Аз пък мисля — избоботи настигналия ни Селиверстов, — че таксиджиите би трябвало да гледат не само в джоба на клиентите, а и в очите на Шамбала, изрисувани тук.

Извадих компаса и след неколкократни измервания се убедих, че „северните“ очи изобщо не гледат към Кайлас.

— Получавам 12 градуса отклонение на запад от линията север-юг — казах аз. — Равил, погледни и ти.

След няколко минути и Равил потвърди:

— Точно 12 градуса.

— Няма как, трябва да се обадим на Шамил Циганов в Уфа. Само той може да изчисли посоката им по математическия модел на глобуса.

Късметът ни отново проработи — Шамил си беше у дома. Половин час по-късно, когато отново му звъннахме, той гордо ни съобщи:

— Ало, Непал! Чувате ли ме?

— Да, говори!

— Очите гледат към Великденските острови. Отклонението от 12 градуса сочи именно натам, може би малко по на изток, но от математическа гледна точка може да се каже, че посоката е точно към Великденските острови.

В този миг във въображението ми изплува мисълта, неизвестно откъде появила се още преди експедицията: на Земята съществуват два Града на боговете — единият в района на Великденските острови, който е потънал, а вторият в Тибет, в свещената планина Кайлас.

Сега вече ясно си давах сметка, че най-вероятно комплексът Сваямбанат символизира тибетския град, а Будханат, където се намирахме — града от района на Великденските острови.

Надявах се, че скоро ще видим с очите си тибетския Град на боговете. Колкото до другия, вероятно никога няма да го зърнем, защото лежи в глъбините на Тихия океан. Затова пък тук, в Непал, поне символично можем да разберем характерните му особености и да го сравним с тибетския. Двата комплекса ненапразно са изградени точно тук, за да могат хората поне отчасти да се досетят кое в древни времена е било изключително важно за еволюцията и историята. Наистина — кое?

Тогава още не разбирах, но някъде в подсъзнанието ми се въртеше примамливата дума матрица, дори… две матрици.

В онзи миг все още не можех да осъзная, че в Катманду се намира и загадъчният Харати. Но за него, скъпи читатели, ще прочетете във втора глава.

— Хайде, момчета, да изследваме ступа — призовах ги аз. — Той, или по-скоро целият му комплекс, очевидно символизира другия Град на боговете, потънал в района на Великденските острови. Интересно по какво ли се отличават помежду си двата комплекса? Разликата може да ни подскаже специфичните черти на градовете. Поне така ми се струва…

На първо място сравнихме основния ступа от комплекса Будханат с неговия побратим в Сваямбанат. По принцип и двата са били построени по еднакъв план: един и същ купол, един и същ четиристен със същите очи, еднаква стъпаловидна пирамидална конструкция и еднакви накрайници над нея. Но Будханат се отличаваше не само по посоката на очите. Неговата пирамидална конструкция не беше конусообразна, а четиристенна и напомняше стъпаловидна пирамида.

Всички останали характеристики съвпадаха. Куполът най-вероятно символизираше земното кълбо, четиристенът с очите — подземния град, обитаван от хора на предишните цивилизации, пирамидалната конструкция — надземната пирамида, извисяваща се над подземния град, а накрайникът на пирамидалната конструкция — древния кораб, за който споменаваше и Мелхиседек Друнвало. Кой знае, може би е точно така. А може и да греша.

Вълнуваше ме естествено въпросът за предназначението на градовете, но все още не можех да намеря отговора. И едва след като създадохме картата на тибетския поднебесен град, щеше да възникне напълно обоснованата хипотеза за ролята на монументалните съоръжения. И едва тогава щях да проумея как е възникнал животът на Земята.

Допълнителният комплекс от малки ступи, разположен встрани от основния ступа Будханат.

В Будханат изброих едва 11 малки ступи, докато в Сваямбанат те бяха 108. Шест от тях бяха разположени около основния ступа и върху тях липсваха необикновените очи — с нещо те напомняха православните храмове. Другите пет бяха изнесени встрани от основния и образуваха допълнителен комплекс, както в Сваямбанат. Върху две от тях бяха изобразени необикновените очи, върху останалите три — липсваха. Целият Будханат беше разгънат в четири редици. Всеки ред (освен последния) имаше специфична форма, напомняща мистична янтра, и представляваше фигура, състояща се от 20 ъгъла. Обиколих всеки ред, като се стараех да осмисля предназначението му, но не успях да се ориентирам. Докато броях ъглите, сядах на цимента и чертаех следващия ред, а до мен притичваха деца и с любопитство се вглеждаха в рисунката.

Децата, както и аз, не разбираха нищо, но тъй като те все още не бяха изгубили душевната си чистота, може би усещаха повече. Очите им следяха молива ми и се стараеха да различат в мистичната фигура нещо познато, което до неотдавна е било близко и родно там, откъдето бяха пристигнали. Изглежда видяното им навяваше нещо, но паметта за миналото бе останала далеч зад божествената бариера, изолирала Земята от най-същественото.

Стана ясно, че числото 108 е застъпено и тук. На горния ред, около основата на купола, изброих 108 ниши, във всяка, от които се открояваха фигурки на осморъки хора и всевъзможни зверове с фантастичен вид.

Кои бяха тези необикновени хора и зверове? Реших, че именно така са изглеждали съществата, живели на Земята в незапомнени времена, но някаква силна вътрешна съпротива категорично отхвърляше тази възможност. Започнах да се вслушвам в нея, но тя бе толкова неясна, че окончателно се обърках и като преминах към баналния вариант, си казах: „Всичко това са фантазии!“

Още веднъж обиколих фигурките и преброих нишите. Съпротивата в мен не ме напускаше, дори се засили и аз по никакъв начин не можех да намеря обичайната лекота и свежест в душата си. Какво ми става?! После мислите ми като че ли отплуваха надалеч и започна да ми се струва, че край нас съществува още един свят — невидим и неизвестен, че Бог съзнателно ги е изолирал един от друг и в този необичаен и невидим за нас свят живеят необикновени и незрими хора и зверове и… точно те са представени в нишите на Будханат.

„Ама ми се е развихрила фантазията“ — промърморих аз. Като всеки обикновен човек, не притежавах достатъчно способности, за да анализирам собствените си мисли, идващи от дълбините на подсъзнанието. Пък и глупавата човешка гордост не ми даваше възможност да се задълбоча в тях. Упорито въртях глава, стараейки се да вместя чувствата си в рамките на общоприетите представи. Не успявах. Опитвах отново, но напразно. Ако не бях постъпвал така, концепцията за холографската форма на земния живот щеше да се роди по-рано, а не след продължителни и мъчителни разсъждения над материалите от експедицията, когато природните факти ми подсказаха, че този невидим и неизвестен свят не само съществува на Земята, но е и много по-силен и значим. Дори бих казал, че е родоначалник на физическата форма на живот.

В онзи момент обаче оглеждах нишите и нищо не разбирах. На долния ред открих въртящи се цилиндри с гравирани тибетски букви. Задвижих най-близкия до мен — той се въртя дълго и плавно. Обиколих ступа и преброих цилиндрите — бяха 108. После забелязах, че един млад лама върви покрай тях и последователно ги завърта. Престраших се и го попитах дали това не е някакъв ритуал.

— Моля? — той очевидно не знаеше добре английски.

— Защо ги въртите? — сричка по сричка повторих на английски, сочейки цилиндрите.

— Трябва — отговори ламата.

— Защо?

— Как защо?

— Ами така, защо?

— Днес трябва да направя 108 обиколки и да завъртя всеки от 108-те цилиндъра — съвсем ясно отговори той.

— Преча ли ви?

— Не, тъкмо ще си почина. Вече направих 35 обиколки… без почивка.

— До вечерта ще извървите ли 108?

— Какво?

— Ще ви стигне ли времето да изминете 108 обиколки?

— А-а разбрах. Ще ми стигне, ако не ми пречат хората.

— Как ви пречат?

— Налага се да ги заобикалям и разстоянието се увеличава. Много хора, твърде много. А аз искам така да вървя, че да ги завъртам ритмично. Тогава и разстоянието ще е по-кратко. Какво ли ще стане, ако тръгна да пълзя?! — на по-добър английски каза младият лама. Изглежда в началото се беше притеснил.

— Какво? — не го разбрах аз.

— Да пълзя — повтори той.

— Как така?

— Трябва да „обуя“ нещо на ръцете си…

— Защо?

— За да стъпя по-напред.

— Не разбирам.

— Ще ви обясня. Слагаш чехлите на ръцете си, лягаш на земята и ги протягаш напред. После сваляш чехлите от ръцете, ставаш и стъпваш с босите си крака до тях. Отново слагаш чехлите, пак лягаш, протягаш ръце напред и така… пълзиш.

— А не може ли същото упражнение, но с чехли на краката?

— Не може. Само върху ръцете. При това трябва да завърташ с ръка цилиндрите.

— С чехъла в ръка?

— Не, без него. Така се пропълзяват 108 кръга около ступа. Някои хора прекъсват през нощта, най-силните обаче не прекъсват — нравоучително заяви младият лама.

— Докато пълзят, хранят ли се?

— Някои се хранят, но по-добре е да не се яде.

— А вие?

— Ами аз… ям.

— Каква е целта ви, обикаляйки ступа и завъртайки цилиндрите?

— Който направи 108 обиколки, най-добре пълзешком, ще пречисти душата си, но… няма да стане светец — отговори младият лама.

— А как се става светец?

— Когато направи 108 обиколки около свещената планина Кайлас.

— Интересно! Като ходи или като пълзи?

— По-добре пълзешком. Но такива хора днес няма. Древните са го правили.

— А защо въртите цилиндрите?

— Те са символ на колелото на живота: живот-смърт, смърт-живот… Ако умреш, задължително ще се върнеш към живот, а ако възкръснеш, задължително ще умреш.

— Ясно. Бих искал да ви попитам дали Будханат символизира свещената планина Кайлас?

— Казват, че е друга свещена планина.

— Коя? — не се стърпях аз.

— Не зная.

— А Сваямбанат?

— Старите лами твърдят, че е символ на свещената планина Кайлас.

Сърцето ми затуптя. Все по-отчетливо се оформяше впечатлението, че на земното кълбо съществуват две особено свещени места — планината Кайлас и Великденските острови, където по-всяка вероятност са разположени Градовете на боговете, които по нещо си приличат, а по друго се различават. Кой знае защо, и двата бяха намерили в Катманду своите символични отражения.

Разсъждавайки, започнах да търся връзката между тях и периодичните апокалипсиси, предизвиквани, както вече отбелязах в „Трагичното послание на древните“, от изместването на земната ос с 6666 км. Напълно логично беше предположението, че Градът на боговете в района на Великденските острови е бил първият и е построен, когато там се е намирал Северният полюс. След трите последователни апокалипсиса полюсите са разменяли местата си и планината Кайлас е станала Северен. Точно тогава е бил построен и вторият Град на боговете. С каква цел? На този въпрос нямах отговор. Отнякъде отново се прокрадна думата матрица.

— А вие чували ли сте за Града на боговете? — обърнах се към младия лама.

— Чувал съм за Страната на боговете, е… и за Града на боговете съм чувал.

— Къде се намират те?

— В Тибет — той посочи с ръка на северозапад.

— Около Кайлас?.

— Да, но лично аз не съм бил там.

— Последен въпрос, уважаеми лама. Кой е съставил плановете за Сваямбанат и Будханат?

Ламата се замисли за миг и тихо, сякаш споделяше тайна, рече:

— Шамбала. Там Буда е получил плановете и е научил хората да строят ступи.

— Благодаря ви — казах аз и отстъпих крачка назад, но продължих да го наблюдавам как прави обиколките си и завърта цилиндрите.