Ернст Мулдашев
Златните плочи на Харати (47)

Легендата за дяволското езеро

— Според легендата, записана в тибетските текстове — започна монахът, — езерото Манасаровар се е появило преди 2300 години, а езерото Ракшас е съществувало по-отдавна.

— Как така?

— Ще ви обясня. Навремето Тибет е бил управляван от Бога на дяволите. Той седял върху Кайлас, а жена му — недалеч оттук, ей там — монахът посочи на северозапад.

— Жена му е сядала на мястото, което наричат „Мястото на гладния дявол“?

— Наистина понякога го наричат така. Веднъж Богът на дяволите протегнал от Кайлас, върху който седял, крака си и стъпил с него на Земята. Така се образувало езерото Ракшас, на което той предал дяволската си сила. То е следа от крака на Бога на дяволите.

— Все пак защо там винаги бушуват бури?

— Всички богове владеят силата на петте елемента. Когато Богът на дяволите бил победен, главният Бог, комуто всички се подчиняват, от петте елемента — огън, вода, земя, вятър и човек, му оставил само вятъра и водата. Те притежават дяволска сила само в границите на езерото Ракшас, никъде другаде.

— А не е ли опасно, нали хората могат да вземат вода от езерото, да отровят с нея други хора?

— Нали ви казах — монахът повдигна вежди в недоумение, — че водата и вятърът притежават дяволска сила само в пределите на Ракшас. Извън езерото добрите богове ги неутрализират. Ненапразно над Манасаровар винаги е спокойно — добрите богове не допускат там дяволския вятър.

Замислих се. Вече имах навика да водя напълно сериозни разговори на мистични теми, макар че от гледна точка на учения хирург те изглеждаха, меко казано, странни. Но вече знаех, че зад приказните митове винаги се крие и частица истина, че нерядко стоят реални и конкретни факти, отразяващи далечния спомен за отминалите хилядолетия. Може би в бъдеще те ще се сбъднат, може би наистина миналото и бъдещето са неотделими, а митовете, стигнали до нас от далечното минало, всъщност се отнасят за далечното бъдеще. Та нали животът се развива по спирала.

— Колко години е властвал Богът на дяволите над Кайлас?

— Не зная точно — смути се монахът. — Казват, че когато Големите хора в Тибет заслизали под земята, тогава се появил и той, после използвал тантрическата сила на великия Кайлас и чрез нея сътворил много злини по света. Та нали Кайлас е центърът на Земята!

— Кой знае, може би този период е съвпаднал с разцвета на тъмните сили над планетата. Ако можехме да проследим историята… — промърморих под носа си.

— Кайлас притежава много голяма сила, огромна… — монахът, премръзнал от студения пронизващ вятър като че ли се изправи. — Оттук Кайлас се вижда ясно, но днес има облаци.

— А какво е станало преди 2300 години?

— Събрали се добри богове и влезли в схватка с Бога на дяволите, който седял върху Кайлас. Борбата продължила дълго. Те победили Бога на дяволите. Никъде не останала дяволска сила, освен в езерото Ракшас. Всъщност там останал само синът на дявола на име Симбу-Тсо. Точно той размества въздуха и мъти водата.

— Бих искал да ви попитам…

— Само да ви кажа — прекъсна ме монахът. — След победата на добрите богове Кайлас засиял в небесносиньо, синьо и бяло. Светело и мястото, където седяла жената на Бога на дяволите.

— Мястото на гладния дявол?

— Да — монахът ме погледна внимателно.

— А на изток… — попитах аз, спомняйки си разказа на немските поклонници за необикновеното сияние.

— Не си спомням точно — монахът се замисли, — май също е светело.

— Не сте ли чувал за камъка Шантамани, който на тибетски се нарича Норбу-Ринпоче. Казват, че основният камък се намира на върха на Кайлас, а другите два отломъка от него са в Мястото на гладния дявол и малко по на изток. Според легендата Шантамани излъчва невероятно по силата си сияние.

— Известно ми е — монахът пак ме погледна внимателно, — че камъкът Норбу-Ринпоче е занесен на върха на Кайлас от Тиуку То-че — главния от двайсет и осемте добри богове. С негова помощ те са победили Бога на дяволите. А за отломъците не зная нищо.

— Какъв е бил Тиуку Точе?

— О-о! Бил е изключително необикновен. Имал е три лица, на всяко от тях — по три очи, имал е шестнайсет ръце, по осем от всяка страна, и четири крака. Точно той е предизвикал сиянието на Кайлас след победата над Бога на дяволите. После оставил в Тибет богочовека на име Ахад (на тибетски — Ияладжум), който отново започнал да организира държавата на йогите. Тогава се появил великият Миларепа. Ахад искал йогите отново да използват тантрическата сила на свещения Кайлас, но…

— Държавата на йогите не е ли била възстановена?

— Постепенно е угаснала. А на нас, тибетците, ни е трудно да живеем без йогите. Ние виждаме Кайлас, но не можем да използваме тантрическата сила.

— Завчера видяхте ли необикновено сияние?

— Да. Аз се молих, обърнат към него.

— Какво означава то?

— Означава, че добрият бог Тиуку Точе се е върнал.

Замълчах, не знаех какво да кажа.

— А как се е появило свещеното езеро Манасаровар?

— След победата над Бога на дяволите, добрият бог Тиуку Точе стъпил с крак на земята и на това място изникнало свещеното езеро. То противодейства на дяволското…

Лан-Вин-Е ме докосна по лакътя, подсказвайки, че разговорът трябва да приключи.

— Една минута още… А в Мястото на гладния дявол има ли вкаменили се хора?

Монахът ме погледна с широко разтворени очи. Силният вятър развяваше дрехата му. Лан-Вин-Е отново ме побутна.

Взехме лодката и оборудването. Насочихме се към джипа, за да продължим към дяволското езеро.

— Този вятър не е ли дяволски? — попитах за последно монаха, който вървеше зад нас.

— Не, не е. Това е добър вятър. Чак на дяволското езеро ще е зъл.

Щом се натоварихме, отново се обърнах към него:

— Как се казвате?

— Тленнурпу — извика той.

Разбирах, че непременно трябва да поговорим още веднъж за Мястото на гладния дявол.

А сега ни очакваше дяволското езеро.