Ернст Мулдашев
Златните плочи на Харати (28)

Страната на боговете

Задълбочих се в книгата и сякаш станах част от аскетичените и мъжествени поклонници, за които с такава топлота пишеше авторът.

„…тези мъжествени поклонници заслужават възхищение. Мнозина от тях не се връщат, а онези, които успяват да се приберат обратно, стават образец на възвишена вяра и издръжливост. Те се появяват в своя роден край, обогатени с опит, който цял живот ще е източник на сила и вдъхновение за тях, понеже са заставали пред Изначалния и са видели Страната на боговете.“

Интересно! Говинда нарича района на свещения Кайлас Страна на боговете, а ние… предполагаме, че там ще намерим Града на боговете.

Нататък прочетох следното:

„…поклонникът се спуска сам от превала към Страната на боговете, но сякаш е заобиколен от невидими спътници — духовни събратя, които също отиват на поклонение в планината. Поклонникът усеща тук някаква особена атмосфера, която в религиозните традиции наричат божествена и която се обяснява с присъствието на богове, Буди и Ботхисатви.“

Разбирах, че поклонниците едва ли са способни да виждат в Страната на боговете „невидими духовни събратя“, но несъмнено усещанията им са по-изострени. Намирайки се постоянно под въздействието на неразбираеми бурни чувства, може би понякога пред очите им се появяват хора от паралелни светове или от друга безтелесна форма на земен живот. Приемайки ги като Божие озарение, поклонниците може би напълно реално и осезаемо усещат близостта на „духовните ни събратя“.

Кой може да го отрече?

Може би единствено невежите академици от комитета по лъженаука към Руската академия на науките. Нашите многознайковци без колебание биха вдигнали ръка срещу свещените чувства на тези непорочни и добри хора, поели по високопланинските пътеки на Тибет, за да видят и — най-важното — дълбоко да усетят Страната на боговете. Никой нормален човек не е способен да оскърби или да се надсмее над чистите им чувства.

Интересното беше, че според Говинда „духовните ни събратя“ също се покланят на планината. Нима пирамидата Кайлас е построена едновременно в различни паралелни светове? И те също се покланят на „паралелния Кайлас“ — призрачен и невидим за нас? „Наистина ли оста на Кайлас съединява паралелните светове?“ — задавах си въпрос след въпрос, без да намирам отговори.

Значително по-късно, след египетската експедиция и след продължителния душевен дискомфорт, започнах да осъзнавам единството на паралелните светове И поне хипотетично да допускам, че строителството на огромните монументи по Земята е по-добре да се извършва от силите на паралелния свят, а не от света, в който живееш.

Интересни ми се сториха и следните думи на Говинда за Кайлас:

„Онова, което е достъпно за телесения взор, за окото, е само субструктура, еманация на нещо по-велико и недостижимо.“

Какво е имал предвид авторът?

Може би намекваше, че под Кайлас е разположен огромен подземен град. Или че нашето триизмерно зрение не е в състояние да съзерцава паралелния четириизмерен Кайлас, паралелния петизмерен Кайлас и… т.н. Кой знае?

Вероятно уникалността на Кайлас, за която толкова се говори на Изток, се състои именно във факта, че тази планина (или пирамида!) е била построена като „облик на много светове“?! Ненапразно е наричана ос, съединяваща различни светове.

Описвайки видяното от поклонниците, Говинда съвсем конкретно споменава, че в района на Кайлас се намират пирамиди и монументални постройки, което още повече ме насочваше към мисълта за съществуването на Града на боговете:

„…поклонникът се озовава в скалист каньон, чиито стени напомнят архитектурни постройки. Той сякаш е обкръжен от гигантски храмове, украсени с високи колони, корнизи и тераси, а над тях блести куполът на Кайлас. Формата на Кайлас е безукорно правилна, сякаш куполът е издялан от огромна скала… Тези планини, подобни на пирамиди, стоят като стражи от двете страни на Кайлас.“

Нима в района на Кайлас има планини, които приличат на архитектурни постройки и пирамиди?

Може би точно това е Градът на боговете!

Изглежда обаче поклонниците, завладени от своите чувства, не могат да го осъзнаят! Вероятно те виждат Града на боговете, но не разбират какво точно виждат! Те просто се прекланят пред една светиня.

Страшно ми се прииска да запаля цигара. Надвесих се от прозореца, едва не паднах, но запалих, като се стараех да изпускам дима по-надалеч.

След малко на вратата се почука. Влезе млад лама и ме покани на чай. Отказах му и отново се заех с книгата, като целенасочено търсех пасажи, описващи психиката на поклонниците.

„Страната на боговете се вижда откъм превала Гурла. До него блестят снежните върхове на планината Гурла-Мандата, която отгоре изглежда като огромна свастика. От превала се вижда сияещият купол на Кайлас. Изглежда фантастичен, неземен. При вида му поклонникът забравя всички свои страхове и тревоги, завладява го едно-единствено желание — да се убеди в реалността на чудното видение.

Той вече не чувства умора, в сърцето му звучат песнопения и мантри, защото пред него се разкрива първият проблясък на свещеното видение на великия Даршан. По пътя към Кайлас поклонникът се натъква на две езера — Ракшас (езеро на ужасните божества на мрака) под формата на полумесец и езерото Манасаровар (езеро на мирните божества на светлината), кръгло като слънце.

…тайнствената планина Кайлас притегля поклонника неудържимо. Той почтително скланя глава пред нея, като повтаря своите мантри и се обръща към всички сили на светлината, обитаващи тази космическа мандала.

…не можеш да се приближиш към престола на боговете, да навлезеш в мистерията на висшата реалност, без да рискуваш живота си. Дръзналият да извърши парикарма — ритуална обиколка на свещената планина, трябва да има ясен и вглъбен ум. Това е толкова важно, както и силното тяло, понеже на поклонника му предстои да измине пълния цикъл живот-смърт. Той пресича червената долина на реката Амитабха на запад от Кайлас, минава през вратата на смъртта между тъмната северна и разноцветната източна страна на Кайлас, където е страховитият Долмала — проходът на Тара Спасителката. После прероденият поклонник се спуска към долината нарека Акшобхъа на изток от Кайлас, където поетът — свети Миларепа, е създавал своите химни. Оттам поклонникът отново излиза към златистите южни долини.“

„Колко любов, вдъхновение и романтика са вложени в тези думи! Какви възвишени чувства изпитва поклонникът, навлязъл в Страната на боговете и видял свещения Кайлас!“ — мислех си аз, докато четях тези редове.

Защо обаче поклонникът е убеден, че наистина вижда най-голямото чудо на света?

Замисля ли се за неговото предназначение или само се отдава на възникналите при съзерцанието чувства?

Какъв е източникът на знания за свещената планина?

Какви мантри повтарят поклонниците при вида на чудото?

Знаех, че някои извършват парикарма, като обикалят Кайлас по свещената пътека пълзешком. Те слагат на ръцете си обувки, лягат с протегнати напред ръце, после свалят обувките и като се покланят, стъпват в обувките. Колко усилия са необходими! Каква дълбока почит трябва да изпитваш в душата си!

Излязох от стаята и се приближих към лама Кетсун Зангпо, който пиеше чай. Наляха и на мен.

— Мога ли да ви задам още няколко въпроса?

— Да, разбира се.

Изстрелях цяла серия от въпроси и търпеливо зачаках. Ламата мълчеше. После поклати глава и тихо рече:

— Не зная.

— Какво не знаете?

— Не мога да отговоря на въпросите ви, защото не ми е известно предназначението на свещената планина и не зная източника на знанията за нея. Известно ми е само, че те са достигнали до нас от дълбоката древност.

— Благодаря ви — смотолевих аз и си помислих, че изглежда поклонниците наистина не анализират видяното в свещената планина Кайлас и са под пълното влияние на чувствата си.

— Ще пиете ли още чай?

— Не, благодаря. Кажете, уважаеми лама, районът на Кайлас посещаван ли е от учени?

— Доколкото зная, учени не са ходили. Това свещено място се посещава само от поклонници. Ако там отидат учени, най-вероятно ще загинат.

— Защо?

— Защото едва ли ще се приближат към планината с чиста душа.

Въздъхнах и се сетих за оператора Квитковски. Бях го изключил от състава на експедицията, защото според мен този московски привърженик на рационалното не би могъл да се приближи към свещената планина с чиста душа. И тя не би ни простила, ако го бяхме взели със нас.

— А Николай Рьорих? Нали той също се е стремял към свещената планина!

— Рьорих е бил учен с душа на поклонник — пресече ме ламата.

Отново се замислих. Вероятно и ние скоро ще извършим парикарма — ритуалната обиколка около свещената планина, ще разберем кое поклонниците наричат „да изминеш пълния цикъл живот-смърт“ и… ще минем през Портите на смъртта.

Помолих ламата за разрешение да се усамотя отново с книгата на Говинда. Целенасочено търсех информация за Портите на смъртта.