Ернст Мулдашев
Златните плочи на Харати (18)

Психоенергийната бариера в пещерата на Харати

Нарамили апаратурата, на следващия ден ние се срещнахме с Астаман. Имахме разрешение да я използваме само след първата врата. Бяхме взели три апарата. Първият регистрираше аурата на човешкото тяло върху екрана на лаптопа. Вторият определяше интензитета на енергията в меридианите и чакрите. Третият измерваше най-фините характеристики на пулса.

В началото се отдалечихме на 200 метра от входа и направихме контролни измервания на всеки от нас. После се преместихме зад първата врата, повторихме измерванията и съпоставихме данните. Резултатите ни разочароваха — между тях нямаше особена разлика.

— Миналата година край пещерата Вашист-гуфа регистрирахме рязко намаление на аурата. А тук…

— Бариерите очевидно са различни — въздъхна Селиверстов.

— А и многообразието на тантрическите сили изглежда е голямо — разсъждавах аз. — Апаратурата ни не е достатъчно чувствителна, за да открива действието им чрез измененията в човешкия организъм. Досега сме имали работа с три сомати-пещери. Първата беше на негодуванието и страха, втората — пещера-вампир, и тази — пещера-слепота. Ако имахме възможност да минем през втората врата и да направим електроретинограма…

В този момент се появи Астаман със старшия човек. Запознахме се. Седемдесет и осем годишният старши човек беше посветил целия си живот на пещерата. Поинтересува се от нашите изследвания. Оказа се, че именно той ни е дал разрешението. По-късно го убедихме и той да се подложи на тях. Независимо от преклонната си възраст, неговата аура се оказа толкова ярка и силна, че превишаваше обичайните параметри на младите и здрави хора. Енергията в меридианите се разполагаше равномерно, със съвсем леки отклонения в областта на стомашно-чревния тракт и дясното коляно.

Изглежда той се впечатли, че познахме за болките му в коляното и корема. И повярва в нашите сериозни намерения. Щом го помолих да ни разкаже за Харати, той с удоволствие се съгласи.

Седнахме на един неудобен бордюр. Разбирах, че въпросите ми трябва да са ясни и лаконични, тъй като разговорът не можеше да продължи дълго.

— Как усещате тантрическите сили в пещерата? — попитах го аз.

— Астаман много неща ли ви разказа? — на свой ред попита старшият човек.

— Много, но не ни каза никакви заклинания. Това са свети неща! — отвърнах аз. — Разберете, дълбоко вярвам и почитам Бог. Затова не се опитвам да науча тайната на мантрите и чрез тях да проникна в свещената пещера заради сензацията. Прекалено е лековато! Човешкото любопитство не е достойно, за да бъде сравнявано с древните светини. Като съхраняваме древността, ние се грижим за бъдещето, нали животът се развива по спирала.

— Добре тогава — изрече моят събеседник.

— Какво усещате край входа?

— Влиянието на тантрическите сили. Толкова ми е приятно, че не ми се излиза. Но ми е разрешено да пребивавам само 7–8 часа.

— С какво бихте сравнили това усещане?

— То е най-хубавото нещо, което съм изпитвал през живота си.

— Тези усещания през целия престой ли са еднакви или се променят?

— През целия престой. Но когато виждам Харати, ми става още по-хубаво.

— Виждате Харати?! — от вълнение ми спадна гласът.

— Да, виждам го — произнесе старшият човек.

— Какъв е той?

— Голям.

— По-висок ли е от мен?

— Да.

— Колко по-висок?

— Колкото статуята — старшият човек посочи към Буда. Спомних си, че по време на вчерашния ни разговор с Астаман той на няколко пъти поглеждаше към статуята, разположена до входа на пагодата.

— Толкова огромен ли е Харати?

— Да — спокойно отговори старшият човек.

— Ръстът му е повече от… — огледах статуята — десет-дванайсет метра!

— Не съм го мерил.

— А как го виждате — в светлината на лампа или…?

— Там лампата не помага — замислено отвърна той.

— И все пак?

— Нищо повече не мога да кажа.

Разбирах, че явно навлизам извън позволените граници.

— Какво би станало, ако човек премине втората врата без разрешение?

— След нея има няколко стъпала. Още на първото зрението му ще намалее, а на второто ще ослепее напълно. След излизането от пещерата зрението постепенно се възвръща.

— А зад третата врата?

— До третата той изобщо няма да стигне.

— Като преценявам склона на планината, където се намираме в момента, проходът към пещерата би следвало да върви стръмно надолу. Така ли е?

— Да. Зад втората врата в центъра на залата има отвор и стълба, която води надолу. Там се намират останалите врати.

— Колко е дълга пещерата?

— Повече от десет километра. Едва в края й е храмът.

— Какъв храм? Подземен? — погледнах го настойчиво, опитвайки се да прочета отговора в очите му. В „Тайната доктрина“ Елена Блаватская твърдеше, че съществува цяла система от подземни храмове и дворци, съединени помежду си чрез проходи.

— Откъде знаете, че е подземен? — искрено се учуди старшият човек.

— Блаватская е писала за подземните храмове и дворци. Затова предположих…

— Чувал съм за Блаватская…

— Бихте ли ми показали ключовете, лампата и дрехите, с които влизате в пещерата?

— Можете да ги видите на всеки десети или единайсети ден от лунния месец.

— А сега не може ли?

— Преди церемонията — не! Нямам право! За нищо на света не бих ги показал! Забранено е!

— Странно — повдигнах аз рамене, — защо да не може? Защо е забранено?

— Така ми е наредил Харати.

— Ясно — засуетих се аз. — А дрехите какви са?

— Черни с бели кантове и бели украси.

— Ключовете големи ли са?

— Големи.

— Точно седем ли са?

— Седем.

— А лампата каква е?

— Обикновена лампа, но е осветена в пещерата.

— Ключовете и дрехите също ли са осветени?

— Да.

— А ако се наложи дрехите да бъдат подменени, тогава как постъпвате?

— По време на церемонията искаме разрешение от Харати да ги внесем и осветим в пещерата.

— Какъв е процесът на освещаване?

— Не мога да ви кажа.

Докато се опитвах да разгадая смисъла на освещаването на предметите, си спомних си за Павел Максимович Игнатенко. Преди няколко години той ме помоли да го посетя в село Барсуки, Тулска област. Твърдеше, че е намерил странен начин за лечение на болести с триъгълници. Стори ми се интересно и когато отидох в Москва, президентът на Руската спестовна банка Андрей Казмин ми предостави една кола и аз заминах за село Барсуки. Неизвестно защо Андрей Илич ми даде двама телохранители, солидни като гардероби.

Павел Максимович няколко пъти изрично подчерта, че преди, докато е работил в каменната кариера, е бил обикновен човек с материалистични възгледи. Но изведнъж в него възникнало непреодолимото желание да рисува триъгълници и да медитира. В килера си изградил овална камера, облепил я с триъгълници и започнал да лекува болни хора. Получил добри резултати, дори стопявал кисти.

Помня, че лежах 20–30 минути във въпросната камера, след което ми беше необходима цяла седмица, за да се възстановя — толкова силно бе въздействието й. Дебеловратите телохранители благоразумно не се намъкнаха вътре — все някой трябваше да шофира обратно до Москва. Според мен Павел Максимович интуитивно беше открил как да усилва енергията на триъгълниците. Той бе размножил на ксерокс първоначалната си рисунка в 500–600 копия, които нареждал на купчинка, след което ги слагал в копирната машина и правел нови копия. Според него новите копия от купчинката били 500–600 пъти по-мощни в сравнение с копията, направени от една рисунка. Усещал го с дарбата си на екстрасенс.

Когато се върнах в Москва, телефонирах на академик А. Е. Акимов и му разказах всичко. Анатолий Евгениевич обясни, че фините (торзионни) енергии не се подчиняват на закона за запазване на енергията. Енергията не намалява във фините полета, сякаш има неизтощим постоянен източник на зареждане. Фините субстанции са способни да се размножават, запазвайки или дори усилвайки енергийния си потенциал. Затова при копирането на куп еднакви рисунки техният потенциал не само се усилва, но и се пренася върху новото копие. Всеки предмет си има фантом, т.е. финоенергийно копие. А фантомите на всяка отделна рисунка, събрани накуп в единен фантом, пренасят своя вече общ финоенергиен потенциал върху новото копие, без да се подчиняват на закона за запазване на енергията.

При освещаването в пещерата вероятно във финоенергийните копия на ключовете, дрехите и лампата се въвежда нова информация, разпознавана от Харати при следващото посещение вече като „своя“. Колкото повече даден предмет е бил в пещерата, толкова по-„свой“ е той за нея. А това вероятно е така, за да не се нарушават торзионните полета на хората в състояние на сомати. Тук вероятно е и причината, поради която старшият човек отказваше да ги покаже извън ритуалната церемония. При снимането на лампата например нейният фантом с „пещерна информация“ може би се размножава и пренася върху снимката, което изглежда е недопустимо по неизвестни за нас закони. При ритуалната церемония тантрическите сили на Харати, активирани от мантрите, може би блокират разпространяването на „пещерната информация“.

— Сър, приключихте ли с въпросите? — прекъсна мислите ми Астаман.

— Не, не — стреснах се аз. — Кажете, вярно ли е, че колкото по-често даден предмет е бил в пещерата, толкова по-осветен е той?

— Разбира се — отговори старшият човек.

— Само преди влизане ли медитирате или всеки ден?

— Медитирам ежедневно около час. За съжаление невинаги пълноценно.

— А при влизане в пещерата?

— Обикновено медитирам сутрин. После обличам специалните дрехи, вземам ключовете и лампата. Същото прави и свещеникът. След това заедно с жената и помощника отиваме към пагодата на Харати и правим определен брой обиколки около нея. По време на ритуала аз и свещеникът произнасяме мантрите…

— Жената и помощникът чуват ли заклинанията?

— Какво говорите! Не, разбира се! Произнасяме ги наум.

— Прекъснах ви, извинете. Продължете, моля.

— Пагодата на Харати е място, което дава сила, за да може човек да влезе в пещерата. В тази пагода се крие огромна сила.

— Тук ли произнасяте заклинанията?

— Да, именно тук.

— Какви са заклинанията? — осмелих се да попитам.

— Това е голяма тайна — старшият човек ме погледна мрачно.

— Какво ще се случи, ако разкриете тайната?

— Ще умра.

— Ще ви убият?

— Да.

— Кой?

— Харати.

— Нарушавал ли е някой тайната на заклинанията?

— Да, случвало се е. Предишният свещеник, когато остаря, разказа на жена си мантрите за достъп в пещерата, после веднага се разболя и умря. Жена му се изплаши, свря се в един ъгъл и дълго време не допускаше никого до себе си. Страхуваше се от смъртта и с никого не сподели тайната.

— Харати ли уби свещеника?

— Да.

— А кой е Харати? — реших да разбера мнението на старшия човек.

— Защитникът на пещерата.

— Човек или дух?

— Това е тайна. Той постоянно ни наблюдава. Никой не може да се скрие от взора му… Харати вижда всичко. Наблюдава и родовете Биндачарая и Баджрачарая. Следи дали се молят преди церемонията. Всички от двата рода са длъжни да се молят на Харати, за да бъдем допуснати в пещерата. Трябва да се молят! Задължително!

— Защо е необходимо?

— Само Харати знае защо.

— Харати ли насочва тантрическите сили в пещерата?

— Да. Харати може да насочи тези сили към всеки човек на каквото и да е разстояние. Никой не може да се скрие от него. Никой и никъде!

— Значи тантрическите сили имат насочен характер и са способни да въздействат индивидуално върху конкретен човек? Наистина ли никои не може да се скрие от наказанието на Харати.

— От силата на Харати човек не може да се скрие — отговори старшият човек. — Човекът е нищо пред силата му.

— Харати човек на Шамбала ли е?

Настъпи мълчание, събеседникът ми тихо промълви:

— Шангри-ла…

— Духът и силата на Харати тук ли са или в Тибет, където е свещената планина?

— Духът на Харати се намира в тази пагода. Но… силата на Харати идва от свещената планина, където и досега.

— …съществува Градът на боговете? — не се стърпях аз.

Старшият човек сведе поглед и замърмори нещо под носа си.

Астаман не преведе.

— Какво казва той? — смутено попитах аз.

— Казва, че твърде грубо се намесвате в онова, което знае само Харати. Че ако в Тибет сте така напорист, ще умрете. Че не умеете да медитирате и да влизате в контакт с Харати.

— Наистина… Исках да попитам все пак, ако пагодата на Харати бъде разрушена, силата му ще се запази ли?

— Разбира се, тя е невидима, но е тук.

— Споменахте, че усещането на тантрическите сили в пещерата е приятно. Нали?

— Да, много е приятно.

— Разбрах, че сте бил в района на свещената планина Кайлас. Сигурно бихте могли да сравните усещанията си? По какво се различават?

— Тантрическите сили на Кайлас… — събеседникът ми се замисли — са по-грандиозни и действат по-открито, отколкото в пещерата. Те са по-многообразни и много… умни.

— Как така „умни“?

— Силите на Кайлас въздействат върху онези хора, които вървят против вярата и Бог, против тайните ритуали. Тези сили четат мислите на човека и безпогрешно определят намеренията му. Кайлас вижда всеки човек и мигом узнава всичко за него.

— Говорите за планината като за живо същество…

— Тя е жива — без сянка на съмнение рече старшият човек.

— Всеки свещеник ли е длъжен да посети Кайлас?

— Желателно е.

— В източните религиозни текстове и при Елена Блаватская съм чел, че под свещената планина Кайлас се намира огромен подземен град, наричан Вара или Архча…

— Архча?! — прекъсна ме той.

— Преди Всемирния потоп там са били събрани семената от всичко живо на Земята, а също и Най-добрите сред земните хора — т.нар. учители. След потопа там са възродили човечеството и то се е разпространило по цялото земно кълбо. Във Вара или Архча, според мен, се крият главните постижения на всички земни цивилизации. Там са и златните плочи, върху които е записано „истинското знание“. Кажете, някой от съвременните хора получавал ли е достъп до там?

— Получавал е.

— Кой?

Старшият човек не отговори.

— Вие били ли сте?

Отново не последва отговор.

— Повярвайте ми, не търся начин да проникна във Вара. Нямам такива намерения! Вярвам в Бог, почитам древните ритуали и отлично ви разбирам, когато произнасяте думата тайна. Ясно съзнавам, че човечеството засега не е подготвено да усвои „истинските знания“, в чиято основа лежи простото на пръв поглед понятие Чиста душа. Душата на хората все още не е чиста! Не е настъпил часът. А без нея технологиите на древните, в основата на които е Силата на мисълта, могат да се превърнат в разрушителни не само за човечеството, но и за цялата Земя. Моята цел е друга. Бих искал да разбера, по-дълбоко да вникна и осъзная феномена Шамбала, за да успея да докажа на хората, че животът е по-сложен, отколкото си мислим. Бих искал хората да станат по-добри и вместо презрителното: „Не може да бъде!“, понякога да обръщат поглед нагоре и с цялата си душа да казват: „Колко велик си ти, Създателю!“ Те ще сторят това, ако превъзмогнат гордостта си, прояла душите им. Едва тогава ще допуснат мисълта, че животът е гениално многолик и грандиозен и че това многообразие и величие може да бъде осъзнато, ако се изучава древността, безкрайно далечната древност. Простете ми, че толкова настойчиво задавам въпроси, но бих искал да разбера малко повече, съвсем малко повече! Такъв ме е създал Бог — аз съм учен!

— Разбирам. Задайте още въпроси. Но… тайната няма да ви разкрия.

— Не се страхувайте, няма да ви моля за тайната на заклинанията.

— Добре.

— Колко входа има към подземието на Кайлас?

— Аз зная три. Но съм виждал само един от тях — рече старшият човек.

— Какво представлява той?

— Този вход се намира в огромна вертикална скала, наречена Дом.

— Дом? — не го разбрах в първия момент аз.

— Да, Дом. Скалата е с правилна форма, гладки стени и наподобява дом. Но е толкова огромна, че в сравнение с нея една обикновена къща изглежда като кибритена кутийка. Смята се, че тя носи късмет.

— А къде е входът?

— В долната част на гладката стена има четириъгълен отвор, закрит отвътре с каменна плоча.

— Колко голям е той?

— Много голям.

— Колко метра?

— Много-много метри.

— Сигурно се отваря след определени заклинания — осмелих се да внеса яснота.

— Разбира се — без сянка на съмнение отговори старшият човек.

— Както в приказката — „Сезам, отвори се!“

— Какво казахте? — не ме разбра моят преводач.

— Има такава приказка. Разказаното от вас много прилича на нея. А вълшебните думички „Сезам, отвори се!“ могат да се възприемат като заклинание.

— Сезам, Сезам — повтори старшият човек и поклати глава. — Изобщо да не ви хрумва да се приближавате към входа и да произнасяте тези думи. Там действат сили, които превръщат хората в старци.

— Там времето вероятно е сгъстено — предположих аз.

— Там могат да се приближават само подготвени хора — онези, които многократно са изпитвали върху себе си въздействието на тантрическите сили, които знаят специалните молитви и заклинания и умеят да разговарят с Кайлас — каза старшият човек, сякаш не ме беше чул.

— Можем ли да видим този вход?

— Ако внимавате, ще го видите. Но не се приближавайте! Този Дом е червен на цвят.

— Червен ли?

— Да.

Ще мине известно време и всички ние ще стоим, вирнали глави и загледани в този Червен дом с четириъгълен вход. Някой от нас тихо и неразумно ще произнесе: „Сезам, отвори се!“

— А ще успеем ли да видим другите входове към Кайлас?

— Опитайте, но бъдете внимателни — там също действат сили, превръщащи хората в старци — уклончиво рече старшият човек.

Опънах краката си, изтръпнали от неудобната поза, вдигнах поглед от тетрадката и се обърнах към него:

— Казват, че в района на свещения Кайлас има Статуя на четящия човек. Виждал ли сте я?

— Не успях. Беше забулена в облаци. Малцина късметлии са я виждали.

— Струва ми се, че тя сочи мястото в подземието, където са скрити златните плочи на древните. Според мен там е вторият вход…

— Нито аз, нито моите роднини сме виждали втория вход. Доколкото знам, през последните 2000 години никой не само че не е минавал през него, но и дори не е стигал до там. Свещеният Кайлас не е позволил. А непокорните са убивани от Огледалото на царя на смъртта — загадъчно произнесе старшият човек.

— Какво е това огледало…?

— Трудно ми е да ви обясня, няма да ме разберете — измъкна се той.

В този момент не знаех, че скоро късметът ще ни се усмихне и ние не само ще видим Статуята на четящия човек, но ще определим и нейните координати. Не след дълго ще разберем обаче, че пътят към нея минава през т.нар. Долина на смъртта, образувана от действието на Огледалото на царя на смъртта. А в главата ми ще се въртят думите на един непалски лама — „омагьосаното огледало“.

— Руският пътешественик Осендовски описва един тибетски лама, който разказва как трябва да се четат златните плочи. Плочата се полагала върху главата, след което мислите ти сами започвали да четат написаното върху нея. В пещерата вие сте виждали златните плочи — не сте ли се опитвали да ги прочетете?

— Тибетският лама не е разказал точно — сопна се старшият човек. — Златните плочи се четат, като върху тях се слагат двете длани, както показва и Статуята на четящия човек.

Макар старшият човек да показваше, че е време да приключваме, аз не преставах с въпросите:

— Третият вход най-вероятно се намира на върха на Кайлас. Знаете ли нещо за него?

— Не, не знам… не знам… Запомнете обаче, не бива да се качвате на върха на свещения Кайлас. Забранено е.

— От кого?

— От Харати и неговите повелители.

Прегърнахме се с Астаман и старшия човек и си тръгнахме. После, докато се отдалечавахме, аз се обърнах и погледнах още веднъж статуята на Харати. Стори ми се, че Харати леко се усмихваше.