Софи Хана
Убийства в Кингфишър Хил (9)

Глава 9
Тренировка на ума

Преди да напуснем дома на Маркъс Кейплинг, Поаро го помоли за молив и лист хартия. След като останахме сами и потеглихме обратно към Лондон, Поаро ми ги подаде.

— И какво да правя с тях? — попитах троснато, после се почувствах неловко, реагирах невъзпитано и се опитах да смекча положението с шега. — Ако смяташ, че ние двамата можем да измислим настолна игра, боя се, че ще трябва да си намериш друг партньор.

— Сега може да забравим за настолните игри, mon ami. Повече никога няма да те моля да размишляваш за „Пийпърс“. Дори и когато се върнем в „Кингфишър Хил“. Сега сме в много по-изгодно положение спрямо семейство Девънпорт. Истината за нас е известна и вече няма необходимост да се преструваме. — Замисли се за миг и добави, — „Пийпърс“ има нужда от много повече обмисляне и коригиране, ако някога изобщо успее като търговско начинание, но ми се струва, че това няма да стане. Суетата на създателите й няма да позволи такова развитие. Дори когато говорят за подобрения, предложенията им си остават повърхностни. Не могат да видят, че цялостната структура на играта има нужда от промяна.

— Защо не им предложиш услугите си? Вероятно с партньор в дизайна като теб ще направят много повече пари, отколкото сега, въпреки че ще трябва да делят печалбата на три.

— Несъмнено, Кечпул. Няма да направят никакви пари без моята намеса. Разбира се, и двамата са богати хора, които нямат нужда от повече богатство, отколкото вече притежават — и което вероятно е част от проблема. Ако имах намерение да споделя с тях вижданията си за „Пийпърс“, те щяха да натрупат поредното богатство. Обаче настолната игра не интересува Еркюл Поаро. А сега, вземи молива и хартията, ако обичаш.

— Защо са ми, все пак?

— Преди каза, че не разбираш защо си губя времето с убийството на Франк Девънпорт. Ако зависеше от теб, Кечпул, ти не би пожелал да си губиш времето с това, n’est-ce pas? Изпълнен си с равнодушие.

— Не е равнодушие, а по-скоро сдържано раздразнение. Не вярвам, че имаме шанс да разберем каква е цялата тази каша… О, знам, ти никога не се предаваш, но ако искаш откровеното ми мнение, мисля, че в този случай ще се провалим.

— Но Еркюл Поаро винаги печели, знаеш това, Кечпул! Веднъж щом насоча ума си към решаване на загадка, вече няма никакво съмнение, че загадката ще бъде разрешена.

— Приемаш, че бъдещето винаги може да бъде точно изведено от миналото, така ли?

— Нищо подобно! Резултатите, до които съм стигнал в миналото, са постигнати единствено защото съм приложил към тези проблеми най-високо ниво експертни знания и умозаключения, както и непоколебима настойчивост и решителност, ето защо в биографията ми има само успехи. Поради това, Кечпул, аз знам, че ако продължа да използвам всички тези елементи — и забележи, приятелю, че те идват от мен, а не от обстоятелствата около въпросния случай, — тогава е напълно сигурно, че ще постигам успехи и в бъдеще. — Поаро се усмихна.

— Е, надявам се да си прав — отвърнах любезно.

Поаро грейна насреща ми.

— Едва ли ще разбереш това, Кечпул, но в сърцето ми вече царят радост и удовлетворение, защото отговорих на всеки един въпрос и категорично разреших мистерията със смъртта на Франк Девънпорт.

— Моля? — останах изумен, въпреки че толкова добре познавам Поаро. — Казваш ми, че вече знаеш…?

— Не, не, не ме разбра правилно. Все още нямам всички отговори, подобно на теб, имам главно въпроси. Но когато Маркъс Кейплинг ни каза за Дейзи Девънпорт и двата годежни пръстена — първо изумрудът с диамантите от Оливър Прауд, а после рубинът, който преди това е принадлежал на Хелън Актън — обзе ме чувство на непоколебима увереност. В онзи момент знаех, че всичко ще бъде наред.

— Ама че съвпадение, Поаро! Именно тези проклети пръстени ме запратиха в обратната посока, убедиха ме, че всичко, което може да получим от семейство Девънпорт, е единствено умишлена заблуда.

Поаро приглади мустаците си с двата пръста на всяка ръка.

— Във всеки случай идва момент — винаги идва, още от началото на кариерата ми в белгийската полиция, — когато внезапно, точно преди загадката да бъде решена, аз виждам достатъчно от картината, за да съм сигурен, че тя ще бъде разрешена. В този момент — великолепно чувство е, Кечпул! — в този момент аз усещам същите емоции, които бих изпитвал, ако вече знаех отговора.

— Разбирам — отвърнах, но изпитвах същевременно известно съмнение.

— А когато усетя чувството на триумф, което придружава идеално решената загадка, тогава просто съм принуден да оправдая съществуването му. Разбираш ли, Кечпул? Дългът към самия себе си ме задължава да намеря в ума си решението, което ще докаже, че чувството ми е било правилно. Надявам се да го изпиташ и ти един ден, приятелю, и наистина, това е единственият начин да успееш.

— Вероятно би ми помогнало да се приближа до екзалтираното състояние, което описа, ако ми обясниш историята с пръстените. Защо натрупването на нови, объркващи подробности за някакво дамско бижу трябва да е източник на такава радост за теб? Защо ги обяви за „merveilleuse“, за чудесни?

Приятелят ми примигна при моя ужасен френски акцент, но не го виня.

— Мога да обърна въпроса, Кечпул. Защо ти не се зарадва, че получихме толкова нови подробности, които допълниха незавършената картина?! Казвам ти, всичко е в отношението, приятелю. За теб историята с годежните пръстени е само поредно усложнение, още една пречка в стремежа ни към истината, която ни отдалечава от нея.

— Точно така!

— Но, mon ami, истината трябва да бъде намерена, тя съществува! Няма човешко действие, което да е безсмислено, когато знаеш всички важни факти. Alors, трябва да сме благодарни винаги когато ни се представя нова подробност, всяка нова частица информация трябва да бъде празник! Още повече, когато е изненадваща, както историята за тези пръстени. Тук има дори допълнителна причина за празнуване, защото тази история се откроява неимоверно, тя става център на все още оформящата се картина точно защото на пръв поглед е толкова озадачаваща. А когато човек намери центъра, всички останали детайли започват сами да се подреждат около него.

Промърморих нещо от рода, че все още нищо не е станало. Естествено, Поаро имаше готов отговор.

— Ако негодуваш, че не става, преди да може да стане, ти всъщност го отдалечаваш още повече. Аз, например, предпочитам да вярвам, че ще стане, когато му дойде времето. Когато утре говорим с Хелън Актън, ще съберем още подробности за нашата картина!

— Утре? Утре трябва да съм в Скотланд Ярд.

— Тогава трябва да отмениш срещата си — твърдо заяви Поаро. — Ще ме придружиш до затвора „Холоуей“, това ще е първата ни работа утре сутринта. Всичко вече е уредено.

— Още не си ми обяснил защо стискам този молив и този лист хартия…

— Трябват ти, за да съставиш списък — заяви Поаро. — Често именно това лекува киселото ти настроение.

— Не съм кисел — отвърнах. — Какъв списък?

— На нещата, които не разбираш, Кечпул.

— Не искам да правя списък, не разбирам нищо от кашата, в която затънахме. Списъкът ще е безкраен…

— Ако не се почувстваш по-добре, след като го направиш, ще ти се извиня, че напразно съм ти загубил времето — каза Поаро. — Освен ако не се окаже полезен за моите разсъждения, в който случай няма да ти се извиня, макар да се съмнявам, че има такава вероятност. Списъците ти обикновено не са изчерпателни и не са направени с подходящия методичен подход.

— Така ли? Добре, в този случай моят подход ще е изобщо да не правя списък.

— Ясно изразено кисело настроение — промърмори под нос Поаро.

След това, през остатъка от пътуването ни до Лондон, почти не си проговорихме. Останал сам в стаите си този следобед, счупих молива, който ми даде, и скъсах листа хартия на малки парченца. Нахраних се с великолепните свински каренца, приготвени за мен от хазайката ми Бланш Ънсуърт, после седнах пред огъня с голяма чаша бренди и се захванах с една кръстословица, но обясненията на думите се оказаха по-трудни от обикновено и скоро се предадох.

По-късно, изпълнен с възхищение към моя белгийски приятел и озадачен от влиянието, което очевидно ми оказва, извадих хартия от собствените си запаси и използвах собствения си молив, за да свърша това, което ме помоли.

„Списък“, написах отгоре на страницата и докато го пишех, пред вътрешния ми поглед изникна безличното лице на Джоан Блайт и разбрах, че тя трябва да е точка номер едно.

1. Какво е обяснението за инцидента с Джоан Блайт? Дали някой наистина се е опитвал да я убие? Ако да, кой и защо? Дали мъжът, който я е предупредил да не сяда на онова място в автобуса, е имал намерение да й помогне и да спаси живота й, или да я заплаши и уплаши? Кой е той? Защо изобщо тя се качва на автобуса, след като знае, че животът й е в опасност? И след като е решила да го направи, защо не избърза да се качи по-рано, за да е сигурна, че ще има достатъчно голям избор на места? И когато най-накрая се качва и вижда, че единственото останало място е точно онова, за което е била предупредена, тогава защо не побягва веднага?

Оставих молива с тежка въздишка и се замислих дали да не се откажа. Не е един въпрос, бяха много. Поаро щеше да ми се подиграе, че не съм способен да съставя един списък.

Започнах отново да пиша.

2. Мистериозната Джоан Блайт имали някаква връзка с убийството на Франк Девънпорт?

3. Защо се уплаши толкова много, когато споменах думите „среднощна сбирка“, и защо щом й казах, че тези две думи са заглавието на книгата, която Дейзи Девънпорт чете, престана да се страхува?

4. Защо Поаро попита Дейзи за книгата? Защо си мисли, че това е важно?

5. Кой е убил Франк Девънпорт? Дейзи Девънпорт ли е била, Хелън Актън или някой друг?

6. Ако нито Хелън, нито Дейзи са убили Франк, защо и двете твърдят, че са го направили?

7. Как е могла Хелън да се влюби в Ричард Девънпорт само няколко часа по-късно и то толкова страстно, че да реши да убие Франк (ако го е направила)? Това правдоподобно ли е? (Вероятно не, но може да се е запознала с Ричард много преди този ден, без останалите да знаят.)

8. Защо Хелън си мисли, че може да се отърве от Франк и да се омъжи за Ричард само ако Франк е мъртъв? Наистина ли го вярва, или иска смъртта на Франк по съвсем различна причина (ако приемем, че тя го е убила)?

9. Защо Дейзи е сменила пръстена си с изумруда и диамантите с рубинения пръстен на Хелън, Оливър Прауд не се ли е противопоставил на това? (Ричард Девънпорт подхвърли, че Оливър би изтърпял всичко, което прави Дейзи.)

10. Защо Ричард иска да се ожени за Хелън, щом тя е убила брат му? (Очевиден отговор: защото не вярва, че тя е виновна, и никога не го е вярвал.)

11. Защо Сидни Девънпорт позволява на Ричард да се сгоди за жена, убила другия му син? (И той ли вярва, че Хелън Актън е невинна? Или изобщо не го е грижа за Ричард, или за Франк, или и за двамата? Може да смята, че тъй като Хелън скоро ще бъде обесена, това няма значение, но това пък изглежда странно за човек, свикнал да упражнява строг контрол върху семейството си във всяко едно отношение.)

12. Защо Сидни Девънпорт поиска Ричард да отвлече вниманието на Лилиан, преди той да каже на Върна Лавиолет за Уини? Защо тази Уини няма да се върне в „Малкото ключе“? Каква е била нейната роля в дома на Девънпорт, преди да си замине? Прислужница/готвачка?

13. Защо Годфри Лавиолет ни помоли да не говорим пред хората от семейство Девънпорт за смяната на името на къщата от „Кингфишър Рест“ на „Малкото ключе“?

14. Защо Върна Лавиолет се извини на Оливър Прауд и Лилиан Девънпорт, след като спомена думата „гроб“ по време на вечерята? (Вероятно защото Лилиан умира, а бащата на Оливър е починал наскоро.)

15. Защо семейство Девънпорт се преструват, че всичко е наред, и се опитват да водят светски живот все едно нищо не е станало, след като синът им е бил убит и бившата му годеница ще бъде обесена за престъплението (или щеше да бъде, докато Дейзи Девънпорт също не призна)?

16. Какво имаше предвид Годфри Лавиолет, когато каза, че „раят“ в „Кингфишър Хил“ е бил съсипан? Какво е накарало него и съпругата му Върна да решат и да продадат къщата си на семейство Девънпорт?

17. Как може да се обясни странното поведение на Върна Лавиолет? Дали наистина е странно, или само аз си въобразявам, че е такова?

Не можех да измисля други въпроси, които да добавя към списъка, затова го сгънах и го пъхнах в джоба си. В същото време на вратата се почука и хазайката ми Бланш Ънсуърт се появи във всекидневната.

— Божичко, колко е студено тук — каза тя и потърка ръце.

Тъкмо да кажа „Не бъдете глупава, в камината има бумтящ огън“, когато видях, че е угаснал. Бил съм прекалено потънал в изготвянето на списъка, за да забележа.

— Извинете за безпокойството, Едуард. По телефона се обади за вас един джентълмен от Скотланд Ярд, каза, че работи с вас — някой си сержант Гиди.

— Възможно ли е да е бил Гидли?

— Да, мисля, че така беше, точно така, сержант Гидли.

— Идвам. — Изправих се.

— О, не, той не е на телефона. Помоли ме да ви предам съобщение, но… — Лицето й придоби изражение на засегнат и сякаш наранен човек. — Защо не ми казахте, че са ви възложили случай на убийство? Знаете колко обичам да слушам историите ви.

— Историите не са истории, докато не получат развръзка — отвърнах. — Тази все още не е стигнала до там. Случаят ми беше възложен съвсем наскоро.

— Е, точно за това искаше да говори с вас сержант Гидли — за този ваш нов случай, случаят Девъншир.

— Девънпорт, госпожо Ънсуърт.

— Да, точно така, една дама дошла в Скотланд Ярд, за да се види с вас във връзка с него, някоя си мис Уинифред Лорд.

Аха! Значи, ето я! Уини, прислужницата, която „никога повече няма да се върне“ в семейство Девънпорт!?

— Иска да говори с вас при първа възможност — продължи мисис Ънсуърт. — Казала, че знае кой е убил Франк… Девъншир, знаела също и защо и че не е причината, за която всички вие си мислите. Оставила и телефонен номер, записах го и листчето е до телефона.

— Но… — мисълта ми препусна, — не е ли дала информацията на сержант Гидли? Защо я е оставил да си тръгне?

— Той каза, че искала да говори само с вас и с никой друг! Не я виня! Аз също ще искам да говоря с главния, ако имам важна информация за случай на убийство. Не бих искала да издрънкам нещо толкова важно, което се отнася за убийство, на първия срещнат. — Тя ме изгледа многозначително. — Бих искала да говоря с вас, Едуард, и с никого другиго.

Обзе ме ужасно предчувствие за бедната Уини, която никога не бях виждал. Кой друг, освен сержант Гидли, Бланш Ънсуърт и самият аз, би могъл да знае, че тя знае — ако наистина е така, — факти за убийството на Франк Девънпорт? Дали тя не е в опасност? Трябва да я намеря, и то бързо.

Знае кой е убил Франк, знае също и защо, и не била причината, която всички вие сте си мислели.

Дали наистина означава това, което си мисля, че значи?

Бързо отидох до телефона и набрах номера, записан от мисис Ънсуърт. Отговори ми женски глас, оказа се, че е майката на Уинифред Лорд. Разговорът с нея никак не ме успокои, че страховете ми са напразни. Каза ми, че Уини отишла в Скотланд Ярд и все още не се е върнала, както обещала, и оттогава майка й не я е чувала и виждала.

На следващата сутрин се измих набързо, облякох се и хапнах малка закуска, всичко това в рамките на двайсетина минути за голямо огорчение на мисис Ънсуърт. Отдавна я подозирам, че крои най-различни хитри планове, с цел да ме задържи в разговори на масата за закуска възможно най-дълго, но в този случай не успя.

Бях уредил полицейска кола с шофьор да мине да ме вземе в девет и половина и да ме закара от квартирата ми до затвора „Холоуей“, като по пътя се отбием да вземем Поаро. След „Холоуей“ щяхме да продължим към „Кингфишър Хил“ и „Малкото ключе“. Нямах никаква представа как, мътните го взели, ще бъда приет там като авторитетен представител на властта след опита ни с Поаро да ги измамим. Би било по-лесно, ако никой не споменава „Пийпърс“, но едва ли ще имаме такъв късмет.

Поаро беше готов и когато пристигнахме, чакаше ни на улицата, изглеждаше по-наконтен от всякога. При вида му се наложи да си напомня, че не сме тръгнали за весел ден на конните състезания в Аскот, а сме на път за най-омразния ми затвор. Бил съм на много такива места във връзка с работата ми в Скотланд Ярд и не смятам нито един затвор за приятен, но „Холоуей“ е най-лошият. Никога не ми се е удавало да понасям лесно страданията на жените, а вътре, между тези стени, има твърде малко друго. Ненавиждам всичко в това място, като започнем от външния му вид, ако човек умишлено премрежи очи, сградата напомня на огромна и неясна маса хора с отворена уста в знак на протест и вероятно болка, и с яростно размахани ръце.

Вътрешният му вид не е по-добър. Най-странното, когато си вътре в един затвор, е, че очакваш да се срещнеш лице в лице със злото, но всъщност в този или който и да било друг затвор има твърде малко от чистото зло. Това, което срещаш отново и отново, е безнадеждност и угнетение — последиците от стари предателства, от фатални избухвания и ужасяващи компромиси в невъзможни ситуации.

Споделих с Поаро част от мислите си, а той отвърна:

— Днес ще е различно, защото носим надежда на Хелън Актън. Носим новината, че животът й временно е спасен благодарение на Дейзи Девънпорт.

— Тя вече трябва да е чула новината, Поаро.

— Вярно — отвърна ми без особен ентусиазъм той. Но скоро пак се ободри.

— Тогава ще й съобщим още по-добра новина! Ако тя ни каже истината, никога няма да й се наложи да плати с живота си за онова убийство.

— Е, освен ако истината не е, че всъщност тя е убила Франк. Също…

— Какво, Кечпул? Моля те, говори! Много бих искал да чуя всяко едно от твоите възражения.

Стори ми се, че го изрече без никаква следа от сарказъм.

— Мисля си само, че след като Хелън Актън призна за убийството на Франк Девънпорт, тя вероятно много настоятелно иска да заплати с живота си, независимо дали наистина го е убила или не.

— Самоубийство за палача от ръката на палача! Възможно е, да, времето ще покаже. — Поаро изрече всичко това по-обичайния начин, който използваше, когато изгаря от нетърпение да премине на друга тема. — А сега, кажи ми, mon ami… тези думи на Уинифред Лорд, които са ти били повторени от Бланш Ънсуърт, която пък ги е чула от сержант Гидли: „Знам кой се отърва от Франк Девънпорт и знам защо, и не е поради причината, за която всички вие си мислите“.

— „Отърва се от“? — зачудих се аз.

— Разбира се, това са били точните думи на Уинифред Лорд. Говорих със сержант Гидли тази сутрин. Не се ли питаш защо ви чаках навън на улицата? Излязох много рано не само за да посетя сержант Гидли, но и майката на Уинифред Лорд в Кенсингтън. Oui. Уини Лорд все още не се е прибрала и майка й е изключително разстроена. Не я е чувала откак излязла вчера, за да отиде в Скотланд Ярд. Опитах да я успокоя, но безуспешно, накрая единственото, което можах да направя, беше да й обещая, че ще информирам полицията за изчезването на дъщеря й. Направих го, когато говорих със сержант Гидли. И той ни предаде точно какво му е казала Уинифред Лорд — единственото, което му е казала, защото е търсела вас, за да ви разкаже цялата история. Но според сержант Гидли тя е казала следното: „Знам кой се отърва от Франк Девънпорт и знам също защо, и не е по причината, която вие всички си мислите“. Е, когато двамата с теб говорихме по телефона снощи, ти, изглежда, мислеше, че онези последни думи — „И не е по причината, която всички вие си мислите“ — може да са от значение?

— Ами, да, доколкото знам, драги Поаро, никой няма представа защо някой би искал смъртта на Франк Девънпорт. Единствената причина, предложена за обсъждане, е тази, която Хелън Актън предостави — иска Франк да се разкара, за да може да се омъжи за Ричард. Поради това „причината, която всички вие си мислите“ следва да е тази, което пък означава — освен ако не бъркам, — че според Уини Лорд Хелън Актън наистина е виновната страна, но лъже за мотива си.

— Знаех си! — триумфално извика Поаро. — Mon ami, грешиш дълбоко! Познавам те толкова добре, че предвиждам погрешните ти заключения дори когато още не си ги изложил! Помисли само за една секунда, умолявам те! „Знам кой се отърва от Франк Девънпорт и знам също защо, и не е по причината, която вие всички си мислите.“ Това са били думите на Уини, нали? Сега, представи си, единствено в името на нашия малък експеримент, че Алфред Биксби, импресариото на онези char-a-banc, е човекът, извършил убийството. Невъзможно е, знам, но направи ми това удоволствие. Мосю Биксби тайно е влязъл в къщата, скрил се е някъде на онзи висок балкон и е блъснал Франк Девънпорт. Представи си, че Уини Лорд знае това, и знае също, че мотивът му е отмъщение. Да речем, че Франк Девънпорт някога си е обидил автобусната компания „Кингфишър“.

— Добре — отвърнах, бях любопитен да видя накъде води тази хипотеза.

— А сега помисли отново за думите на Уини Лорд: „Знам кой се отърва от Франк Девънпорт“ — има предвид, че знае, че е бил Алфред Биксби. „Знам също защо“ — защото той е обидил автобусната компания „Кингфишър“. „И не е по причината, която вие всички си мислите.“ Това лесно би могло да значи, че „всички вие“, всички ние, тоест, вярваме, че мотивът за убийството е желанието за брак с Ричард Девънпорт — защото всички мислим погрешно за виновника. А причината на Алфред Биксби е съвсем различна! Разбираш ли, Кечпул?

— Разбирам, но не съм убеден, Поаро. Погледнато философски, идеята е добра, но ако убиецът на Франк е друг, а не Хелън Актън, не мисля, че Уини би казала частта за „не е по причината, която всички вие си мислите“. Тя би казала просто така — „Знам кой уби Франк и не е този, който вие си мислите, че е“, или „Знам кой уби Франк и защо го направи“.

— Non, non — спокойно отвърна Поаро. — Не можем да знаем това, приятелю. Моля те, помисли, ако Хелън Актън наистина е виновна и Уини Лорд го знае, защо би казала на сержант Гидли „знам кой го направи“? Не е ли по-вероятно да каже „хванали сте верния човек, но тя лъже защо го е направила“? Вече изтъкнах пред теб, че „знам кой го направи“ натежава в полза на невинността на Хелън Актън — или поне, че Уини Лорд вярва в нейната невинност толкова, колкото „не е по причината, която всички вие мислите“ натежава в посока, че мадмоазел Хелън е виновна.

Колкото повече мислех, толкова по-трудно ми ставаше изобщо да извлека някакъв смисъл от думите му. Въртях ги толкова дълго в ума си, че сякаш загубиха значението и съдържанието, което преди притежаваха.

— Кажи ми, направи ли списъка, за който те помолих? — попита Поаро.

Мълчаливо извадих листа от джоба си и му го подадох. Пътувахме в мълчание, докато го четеше. Подготвих се за критика и бях приятно изненадан, когато Поаро започна:

— Нелошо усилие, Кечпул, изобщо не е лошо. Записал си много интересни въпроси. Пропуснал си да включиш само три или четири от най-важните. Много по-добре, отколкото очаквах. Един по-подреден човек би направил друга подредба за всеки отделен въпрос, разбира се, а ето тук, в началото на списъка ти, има много въпроси, свързани с Джоан Блайт, които си групирал заедно…

Удоволствието, което изпитвах, се изпари.

— Какви важни въпроси съм пропуснал да включа, Поаро?

— Като начало, има един жизненоважен въпрос, който се отнася до Уини Лорд, и това, което е казала на сержант Гидли. Но вероятно си направил този списък вчера вечерта, преди да получиш съобщението от сержант Гидли?

— Така е. Затова към списъка трябва да се добави — какво знае Уини Лорд? Кого смята тя за убиеца и по каква причина мисли, че е извършено убийството?

— Non, mon ami. Прав си, това наистина трябва да се добави към списъка, но не е въпросът, който аз имах наум. Ех, само да можеше да се сетиш кой е този най-важен въпрос… — каза тъжно Поаро.

— Да, представи си… — Престорих се, че и аз въздишам тъжно. — Само да имаше някакъв начин да узная какъв ще да е този изплъзващ ми се въпрос, така че да можем да го обсъдим сега…

— Аха, шегуваш се с мен — позасмя се Поаро. — Виждам също, че си пропуснал и важни въпроси за „Кингфишър Вю“ и книгата „Среднощна сбирка“…

— Книгата присъства на видно място в списъка — отговорих.

— Но двата най-важни въпроса за нея липсват, заедно с очевидните им и така интересни отговори — заяви Поаро. — Липсва също и една точка, която бях сигурен, че няма да забравиш да включиш — поведението и темпераментът на Дейзи Девънпорт.

— Какво за поведението й? Кога? В автобуса, или когато я видяхме в „Кингфишър Хил“?

— През цялото време — каза Поаро. — Личността и психологията на Дейзи Девънпорт — това е от най-дълбок интерес за мен в цялата тази история.

— Намирам я за скучна и противна — отвърнах. — Мисля, че е разглезена, манипулативна и абсолютно неприятна, и ще бъда щастлив, ако никога повече не ми се наложи да я срещна. Що се отнася до липсващия изключително важен въпрос за „Кингфишър Вю“… вероятно имаш предвид „Кингфишър Рест“, първоначалното име на „Малкото ключе“? Ако е така, това също присъства в списъка. Номер 13, струва ми се.

— Знам какво е в списъка ти. Листът е пред мен и го гледам в момента. Защо приемаш, че моите думи не отразяват точно това, което имам предвид? Казах „Кингфишър Вю“, защото това е, което имах предвид. „Кингфишър Вю“ — къщата, в която двамата Лавиолет, Дейзи и Ричард Девънпорт са били изпратени в деня на смъртта на Франк, така че Сидни и Лилиан да могат да прекарат малко време насаме с Франк. Инспектор Кейплинг ни каза, че не била близо до „Малкото ключе“, помниш ли? „Не съвсем близък съсед“, каза той. А не каза ли също и че Дейзи се оплакала заради разстоянието между двете къщи? В който случай… — Поаро направи подканващ жест, все едно се опитваше да ме склони да дам верния отговор.

За първи път си помислих, че го имам.

— В който случай защо е била избрана точно тази къща и от кого? Кой е решил да изпрати двамата Лавиолет, Ричард и Дейзи в „Кингфишър Вю“ конкретно и защо? Възможно ли е тази къща да е собственост на приятели на Сидни Девънпорт?

Поаро плесна очарован с ръце.

— Точно, Кечпул! Удари право в десетката!

За миг се почувствах прекрасно, но той добави:

— Тренировката на ума ти протича задоволително, Кечпул.