Софи Хана
Убийства в Кингфишър Хил (2)

Глава 2
Опасното място

След като направи това изумително изявление, жената със странното лице стисна устни толкова решително, че по-нататъшният разговор стана невъзможен. Без да обръща внимание на възмутеното пелтечене на Алфред Биксби („Представяте ли си, мосю Поаро! Убийство в кола на автобусна компания «Кингфишър»? Такова нещо просто не може да стане!“), Поаро нареди на шофьора да спре, за да може клетата жена да излезе навън и да си успокои нервите.

Тръгнах по пътеката с намерение да се присъединя към тях, но един остър поглед на Поаро ми подсказа, че не съм поканен. Шофьорът спря автобуса встрани на улицата, по която се движехме в онзи момент. Познавам повечето райони на Лондон, но тази безлична редица от къщи и магазини ми беше напълно неизвестна. Имаше шапкарница и една сграда, която се извисява над останалите, с голяма табела на фасадата — „Макалистър & Синове ЛТД. Разчистване на помещения — продажба на цялата мебелировка със забележителна отстъпка!“ Никой от нас нямаше представа колко дълго ще трябва да чакаме, докато Поаро проведе конфиденциалния си разговор отвън. Хората в автобуса шушукаха и тонът на повечето издаваше възбуда.

— Кечпул!

Вдигнах очи и видях Поаро на пътеката до мен.

— Ела навън, моля те.

— Мислех, че искаш да…

— Последвай ме, Кечпул.

Заобиколихме автобуса и намерихме причината за нашето забавяне свита и трепереща до една стена.

— Това е инспектор Кечпул! — представи ме Поаро, все едно не се бях представил сам.

В този момент осъзнах, че все още държа правилата на играта в ръката си. Бързо сгънах листа и го прибрах в джоба. Жената вдигна очи, когато спрях пред нея.

— Не — каза младата жена, — не беше той. Сигурна съм, че не беше той. Съжалявам, вероятно всичко се е объркало в ума ми.

— Какво става? — попитах Поаро. — Кой не съм?

— Джентълменът, който казал на нашата приятелка тук, че ще бъде убита, ако седне на мястото вдясно от пътеката на седмия ред седалки.

— Моля? Да не би да предполагаш…

— Не предполагам нищо, Кечпул. Мадмоазел, не ми ли казахте преди по-малко от две минути, че мъжът, който е отправил това предупреждение към вас, е същият, с когото сте разговаряли, преди да се качим в автобуса? Този мъж, инспектор Кечпул, който стои пред вас сега, за него ли говорите?

— Да, казах го, но щом видях лицето му сега, разбрах, че съм сгрешила — проплака тя.

— Обаче има прилика между Кечпул и мъжът, който ви е казал, че ще бъдете убита, ако седнете на онова конкретно място?

— Да, сър! И двамата са високи, с еднакъв цвят на косата. Но… другият имаше странни очи.

— Странни в какъв смисъл? — попита Поаро.

— Не знам! Не мога да го обясня.

— Преди, докато чакахме да потеглим, вие настояхте да узнаете самоличността на инспектор Кечпул, нали така?

Младата жена кимна.

— Направихте го, защото тогава си помислихте, че е човекът, който ви е отправил онова странно предупреждение?

— Не! — извика тя, явно притеснена от предположението му. — Не, аз… не знам какво съм си мислила тогава. Струва ми се, че беше толкова отдавна…

— Оттогава са минали по-малко от трийсет минути — подсети я Поаро. — Не намирам нечестността ви за впечатляваща, мадмоазел, но има нещо друго, което намирам за още по-малко впечатляващо — измама, която включва и преструвка за амнезия! Не можете да измислите адекватна история, така че тази внезапна загуба на памет ви е твърде удобна, така ли е?

— Била съм честна през целия си живот — разрида се жената и аз изпитах симпатия към нея. — Има неща, които не искам да ви кажа… неща, които не мога да ви кажа. Истината е… Не повярвах, че инспектор Кечпул е този, за когото се представи, защото… ами, защото се страхувах от това, което може да ми се случи… вътре в автобуса. Всичко изглежда толкова нереално.

Чакахме да продължи.

— Ужасена съм от момента, в който онзи мъж ме предупреди, че може да бъда убита! Кой не би бил ужасен? Абсолютен непознат се появява от нищото, за да ти каже, че ще бъдеш убит, ако седнеш на определено място в автобус… Кой не би бил ужасен в това положение? Затова изпаднах в онова състояние. И после изневиделица се появява той — тя ме посочи — и започва да ми задава въпроси. Какво трябваше да си помисля? Ще ви кажа какво си помислих. „Дали това не е човекът, който е дошъл да ме убие, ако седна на грешното място? Да не би само да се преструва, че е полицай?“ Не че повярвах на това, което първият мъж ми каза, не му повярвах напълно, искам да кажа, защо някой ще иска да ме убива? Не съм навредила на нито една жива душа.

— И защо ще го прави в затвореното пространство на движещо се превозно средство, заобиколен от хора, които ще станат свидетели на престъплението, докато е извършвано? — промърмори Поаро. — Мадмоазел, моля ви, обяснете ми, след като сте повярвали, че има и най-минимална вероятност да бъдете убита, защо не се отказахте да се качите в автобуса?

При този въпрос тя сякаш се разтрепери от страх. — Аз… аз…

— Успокойте се, мадмоазел. Кажете истината на Еркюл Поаро и всичко ще бъде наред, обещавам ви.

— Ами, аз… аз просто не можех да повярвам, че е вярно! — каза тя. После от устата й се изля порой от думи. — Леля ми ме очакваше, и си бях купила билета, и не исках да я разочаровам. Тя ме очаква днес следобед и изобщо не е добре. Аз съм единствената, която си има на този свят. И си казах, че ще има много други места, на които мога да седна, но дори и така пак се страхувах. Кой не би се страхувал? И си казах — „Качвай се на този автобус, Джоан“, но някак си не можех да се накарам да го направя. После говорих с вас и с инспектор Кечпул, мосю Поаро, и вие най-любезно се опитахте да ми помогнете, но аз не исках да ви кажа какво ме тревожи. Не исках да съм в тежест на никого. И тогава ми хрумна идеята…

— Каква идея? — попитах аз. Тя ме погледна.

— Бях прекалено уплашена да се кача, когато вие го направихте, затова останах малко встрани. Тогава си помислих „Ами ако изчакам… и чакам… и чакам? Това ще е добър начин да проверя“.

— Аха! — възкликна Поаро. — Да, разбирам. Но, моля ви, обяснете на инспектор Кечпул.

Тя ми хвърли бърз поглед, после сведе очи.

— Ами, помислих си, че ще стане, ако съм последната, която се качи — продължи тя. — Тогава опасното място най-вероятно щеше да бъде заето и това би било успокоението, от което имах нужда… но после се качих и онова място не беше заето!

Това изобщо не ми прозвуча убедително.

— Ако заплахата е била свързана с едно определено място и никое друго, лесно бихте могла да се качите първа в автобуса и да седнете където си поискате, госпожице. С положителност това е бил единственият сигурен начин да избегнете онова, което всъщност стана: да се качите накрая и да видите, че опасното място, както вие го наричате, е единственото останало. Между другото, как си обяснявате това мистериозно обстоятелство? Дори да приемем, че има човек, който желае да ви убие и планира да го направи по време на днешното пътуване, и планът му разчита на това, че ще седнете на онова място, нашият евентуален убиец е трябвало да убеди останалите, които се качиха преди вас, да оставят точно това място незаето!

— Успокойте се, Кечпул — Поаро постави дланта си върху ръката ми.

— Но това е абсурдно — възмутих се аз. — Бих желал да чуя обяснението й защо не е била на миля в обратната посока, още в мига, когато е видяла, че единственото свободно място е точно това, за което е била предупредена.

— Това е уместен въпрос — съгласи се Поаро. — Мадмоазел?

— Нямах чувството, че имам избор — изхленчи тя. — Исках да сляза, но вратите вече бяха затворени и не желаех да създавам повече бъркотия… Всички изглеждаха толкова ядосани. И… о, няма да ми повярвате, но когато видях, че има само едно свободно място и то е същото онова, аз… ами, почти си помислих, че трябва да съм сънувала цялото това нещо, мъжът, предупреждението и всичко.

Тя потръпна и нахлупи зелената шапка още по-ниско, после сложи ръце на ушите си, все едно иска да ги защити от студа.

— Имах чувството, че полудявам! Как така съм предупредена от някакъв непознат, а сега ще се наложи да седна на точно същото това място? Струваше ми се абсолютно невъзможно. Както казахте, инспектор Кечпул, той би трябвало да уреди предварително всички останали да седнат на другите места. Как би могъл някой да го направи? Не може. Не би могъл. И затова ми се стори, макар и само за миг, че май леко откачам и съм сънувала всичко. Или, може би, е… знак от съдбата.

— Je comprends, мадмоазел. — Поаро й подаде носната си кърпа, за да си изтрие сълзите. — И защото не е имало никаква логика, вие сте изпаднали в паника и умът ви е спрял да функционира правилно. Ако е било предзнаменование, тогава явно сте обречена и в онзи момент не сте имали енергията да се съпротивлявате.

— Да, мосю Поаро, толкова добре обяснихте всичко.

— Предчувствията обикновено са за ужасни неща, ne ’est ce pas? — Поаро се усмихна. — А не просто предупреждения за ужасни неща.

За момент тя се обърка, после каза:

— Не мислех, че ще мога да се спася, ако е било речено да умра. Но страхът не ме напускаше и… ами, предполагам, че затова отново се изправих и казах онези неща.

— Разбира се — каза ведро Поаро. — Как е името ви? Пълното ви име, мадмоазел?

— Джоан Блайт.

— И леля ви живее в „Кингфишър Хил“?

— Моля? О, не, слизам две спирки преди него, в Кобъм.

Не знаех, че ще има спирки по пътя, но сега ми се стори напълно логично. Мнозина от пътниците в автобуса изобщо нямаха вид на хора, които могат да си позволят провинциална къща в „Кингфишър Хил“, нито на хора, отиващи да гостуват на човек, който има такава.

Изненадах се, когато в следващия момент чух Поаро да казва, че и ние пътуваме за Кобъм. Мигновеното предупреждение в погледа му ми заповяда да не възразявам. Означаваше ли това, че плановете ни внезапно са се променили, и то само заради Джоан Блайт и странната й история?

— Какви са името и адресът на леля ви? — попита я Поаро.

— О, не трябва да ходите при нея заради това, мосю Поаро. Моля ви, тя ужасно ще се разтревожи. Това няма нищо общо с нея, изобщо нищо. Умолявам ви, моля ви, не я въвличайте в тази ужасна история.

— Но ще ми кажете поне името й?

— Аз… аз бих предпочела да не го правя, ако нямате нищо против, сър.

— С леля си ли живеете?

— Да, почти от година вече.

Беше ли новият ни план да слезем от автобуса в Кобъм и да последваме Джоан Блайт до къщата на леля й? Или Поаро просто искаше тя да повярва, че ще го направим? Надявах се да е второто. Очаквах с нетърпение да видя как другата част от човечеството живее в „Кингфишър Хил“, макар че и първото си имаше своите предимства — и главното сред тях беше, че може да избегна разучаването на правилата на играта „Пийпърс“.

Поаро избра нов подход.

— Разкажете ни за срещата с мъжа, който толкова прилича на моя приятел Кечпул, като предположим, че този човек, който ви е предупредил, не е нито знак от съдбата, нито приумица на въображението. Кога и къде се срещнахте с него?

— Аз… аз не мога да кажа, не помня кога беше. Може би преди пет-шест дни. Що се отнася до това къде беше… беше на „Чаринг Крос Роуд“. Точно там беше!

Сигурен бях, че лъже. Може би не за всичко, но долових нещо в начина, по който изрече „Чаринг Крос Роуд“.

— Бях в града, за да купя някои неща за леля, излизах от един магазин и там стоеше той. Вече ви казах какво ми каза.

— Как започна разговорът? — попита Поаро. — Знаеше ли името ви?

— Да. Искам да кажа… ами, не каза така, не ме нарече мис Блайт или нещо подобно, но трябва да го е знаел, нали?

— Какво ви каза първо, преди всичко останало? — продължи Поаро.

— Не помня.

— Положете усилие да си припомните сцената, мадмоазел. Често можем да си спомним повече, отколкото си представяме, че можем.

— Не мога, аз просто… Всичко, което си спомням, е как ми каза, че скоро ще пътувам с автобус, и че ще е разумно да не сядам на мястото, което е на седмата редица и… всичко останало, както вече ви разказах!

Поаро потъна в мисли. Накрая каза:

— Eh bien, да продължим пътуването.

— Не! — очите на Джоан Блайт се разшириха от уплаха. — Не мога да седна там, казах ви!

Поаро се обърна към мен.

— Кечпул?

— Искате да сменя мястото си с мис Блайт — изрекох примирено.

— Non. Не мога да позволя да поемете такъв риск. Аз, Еркюл Поаро, ще седна на опасното място и ще видим дали убиецът ще се разкрие!

Бях изненадан и благодарен. За почти всички маловажни въпроси Поаро оставяше аз да понеса неудобствата, които иска да си спести. Беше приятно да знам, че когато е въпрос на живот и смърт, той прилага различно правило.

Разбира се, бих се разтревожил за него, само че и за миг не повярвах, че между това място, на което сме спрели сега, и „Кингфишър Хил“ ще станат някакви убийства.

Поаро ме потупа по гърба.

— Решено е! Мис Блайт, вие ще заемете моето място, а аз — вашето. Кечпул, седни до мис Блайт и се погрижи тя да пристигне в Кобъм невредима. Може ли да изпълниш това, за което те моля?

Можех… и както изглежда, щеше да ми се наложи.

Не бях единственият нацупен. Джоан Блайт също беше недоволна от новото разпределение на местата и изобщо не се опита да го скрие. Веднага щом потеглихме, страхът сякаш я напусна и тя се навъси.

— Вие може да не ми вярвате, но мосю Поаро ми вярва — каза тя.

— Не съм казал, че не ви вярвам.

— Виждам го на лицето ви. Вие… вие изобщо не приличате на него, сега като се замисля. — В гласа й се появи лека извинителна нотка, докато го изричаше. Прозвуча почти засрамено. После настойчиво каза: — Не съм лъжкиня, инспектор Кечпул.

Замислих се. Това твърдение може да има две различни значения. Първото очевидно е: „Не съм лъжкиня — с което искам да кажа, че не съм ви казала нищо, което да не е истина“. Обаче аз предпочетох второто: „Не съм лъжкиня по природа или склонност, ето защо ми е неприятно, че днес ми се наложи да ви излъжа“. Да, ако трябва да се обзаложа, категорично бих заложил на второто.

— Може ли да ви задам един въпрос, мис Блайт?

— Тя затвори очи.

— Уморена съм, предпочитам да не говорим повече.

— Само един въпрос. След това ще ви оставя на мира.

Тя кимна леко.

— Казахте на Поаро „Леля ми ме очаква и не искам да я разочаровам“. Това е причината, която посочихте за решението си да пътувате въпреки предупреждението, което сте получили. Малко по-късно, когато Поаро ви попита дали живеете с леля си, вие казахте, че живеете с нея почти от година. След това казахте: „Очаква ме този следобед и не е много добре със здравето“.

— Всичко това е вярно — заяви нещастно Джоан Блайт. Прозвуча така, все едно ме умолява, все едно самият ми въпрос някак си го прави невярно.

— Не казахте „Очаква ме да се прибера у дома“, както струва ми се, ще кажат повечето хора, които живеят с болни роднини. Прозвучахте по-скоро като човек, който с обещал да намине да види болната си леля.

— Но аз наистина живея с нея. Наистина! Не съм лош човек, инспекторе. Никога не съм престъпила закона и винаги съм се старала да върша правилните неща.

— Да ви кажа ли какво си мисля аз? Вярвам, че страхът ви е истински и… да, вярвам също и че наистина може да се страхувате за живота си. И съм сигурен, че не сте престъпница, както и сама настоявате, и вероятно сте в голяма опасност. Но откак се срещнахме, ми казахте и някои лъжи. С това ме затруднявате да ви помогна, ето защо бих искал да ми разкажете цялата история — неукрасената истина.

— Моля ви, може ли повече да не говорим? Уморена съм, едва си държа очите отворени.

Тя отпусна глава върху облегалката и затвори очи. Постепенно дишането й се забави. Ако не е заспала, тогава това е най-спокойното състояние, в което я виждах, откак я забелязах за първи път. Стори ми се много интересно, че се страхува само за себе си и за никой друг. Не се тревожеше, че като смени мястото си с него, може да е застрашила живота на Еркюл Поаро. От една страна, в това имаше перфектна логика: боеше се само от точния сценарий, който е била инструктирана да избегне — специфичната комбинация от нея самата и опасното място, това бяха двете неща, които не трябваше да се припокриват. Само тя е била предупредена за мястото, този „знак на съдбата“ не се е явил на Поаро.

И все пак тя би могла да избърза и да се качи на автобуса веднага щом вратите се отвориха и да седне на всяко от останалите двайсет и девет места. Дори да приемем, че е повярвала на всяка дума на непознатия, това би бил начин да си осигури безопасността, нали така? А ето я сега тук, седнала до мен, без никакви тревоги — държи се така, все едно вярва, че проблемът й е разрешен, когато би могла да се качи преди мен и сама да седне на същото това място, преди аз да избера тази седалка за Поаро и себе си.

В това няма никаква логика. Освен ако…

Представих си как Поаро би отговорил на всичките ми забележки: уплашена е, както всеки би бил, да се качи в автобус, в който може да има човек, възнамеряващ да отнеме живота й. Знае, че трябва да стигне до леля си, поради което се върти и като цяло се държи така, сякаш иска да се качи на автобуса и в същото време изобщо не й се иска. Тогава вижда как останалите се качват преди нея, хрумва й идеята да изчака и да види кое място ще остане свободно, ако се качи последна. Да, тази хипотеза върши работа.

И тогава вижда, че единственото свободно място е същото, за което е била предупредена, и… това беше частта, която не можех да схвана. Как от твърде уплашена дори да се приближи до автобуса и да си подсигури „безопасно“ място, изведнъж проявява готовност да седне на същата седалка, за която е била предупредена?

Това предполагаше да приема, че историята й не е лъжа от началото до края, което си напомних, че може и да е вярно.

По времето, когато тя отново отвори очи, около двайсетина минути по-късно, аз продължавах да размишлявам над историята й и се бяха натрупали още повече въпроси към нея. Започнах с един съвсем простичък:

— Защо бяхте днес в Лондон?

Тя извърна глава и се загледа през прозореца. Оживените улици останаха зад нас и сега бяхме заобиколени от зеленина. Скоро щеше да започне да се стъмва.

— Имах среща с приятел.

— Не мога да спра да смятам за странно, че нямате нито куфари, нито дамска чанта…

— Това не е вярно. Шофьорът взе куфара ми, когато взе и останалите. Всичките ми вещи са в него.

— Нямахте куфар, когато ви видях за първи път.

— Там беше — настоя тя. — Оставих го до някакви други. Сигурно… сигурно съм се отдалечила от него. Ако не ми вярвате, изчакайте да стигнем Кобъм. Тогава ще видите.

— Този мистериозен непознат, който се е приближил до вас… какво беше настроението му, как се държеше? Дали е искал да ви помогне, или да ви уплаши?

— О, наистина ме уплаши. Направо загубих ума и дума.

— Разбира се, но напълно сигурна ли сте, че намерението му е било да ви уплаши?

Тя внезапно се ядоса.

— Сигурна съм, защото точно това направи — никога преди не съм изпитвала такъв ужас, инспекторе. Така че, да, сигурна съм.

— Ами ако се е опитвал да ви спаси живота? — продължих да настоявам. — Ами ако на практика той е спасил живота ви? Помислихте ли за това?

— Не искам да мисля за нищо. Моля ви, престанете да ми задавате въпроси, на които не мога… Моля ви, спрете!

— Разбира се.

Последното, което исках, беше да я притеснявам. Мислите ми обаче останаха съсредоточени върху проблема. Ако целта му е била да й помогне, би трябвало да са му известни няколко факта — че тя ще пътува с автобуса на компанията „Кингфишър“ от Лондон и че друг пътник в същия автобус планира да я убие, но би могъл да го направи само ако тя седне на мястото откъм прохода на седмия ред седалки. Това означава ли, че непознатият е знаел къде планира да седне евентуалният убиец на Джоан Блайт?

Жената с диамантения глас и златистата коса…

Как не се сетих досега? Тя седеше точно до нея и — с преднамерено висок глас, както сега ми се стори — се изказа нелюбезно за Джоан Блайт още преди да се качим в автобуса. Възможно ли е тя да е човекът, решил да я убие? Но аз чух да казва, че предпочита да седи до Поаро, и сега стана точно това. Възможно ли е простата размяна на местата да е достатъчна, за да я накара да зареже плановете си да убие Блайт? Или сега възнамерява да убие Еркюл Поаро?

„Среднощна сбирка“, промърморих под нос.

Чух тихо ахване до себе си. Обърнах се и се стреснах от изражението на лицето на Джоан Блайт. Беше същото като това, което видях, когато за първи път я забелязах — абсолютен ужас, все едно е видяла нещо страховито.

— Какво има? — попитах я.

— Казахте… казахте нещо… което не чух добре.

Независимо от малкото разстояние между нас, шумът от двигателя пречеше да се чуе какво точно казва спътникът ти, освен ако не гледаш и устните му.

— „Среднощна сбирка“ — повторих. — Говорят ли ви нещо тези думи?

— Не, не, нищо — запелтечи тя, обезумяла от страх. — Какво означават? За какво става дума? Кажете ми какво имате предвид! Защо ги казвате?

— Дамата, която седеше до вас, четеше книга със заглавие „Среднощна сбирка“. Изглежда, никак не й се нравеше мисълта хората да го видят — във всеки случай, не и аз. Като се има предвид характера й, зачудих се дали тя не би могла да е евентуалният убиец, който вашият мистериозен непознат е имал на ум.

Изрекох всичко това с лека усмивка. Струваше ми се, че едно по-шеговито отношение от моя страна би я предразположило да се развесели малко или дори да си признае, че е измислила всичко — макар да няма съмнение, че страхът й беше истински. Едва можех да си поема дъх от бремето му, надвиснало между нас.

И тогава, точно толкова бързо, колкото беше изскочил, ужасът й изчезна. Тялото й се отпусна, очите й се замъглиха и гласът й прозвуча почти отегчено, когато каза:

— Не видях никаква книга.

Запаметих всяка подробност от разговора ни, за да мога после да го разкажа на Поаро. След като Джоан Блайт разбра, че „Среднощна сбирка“ е заглавие на книга, страхът й изчезна и тя напълно загуби интерес към темата. Но нямах никакво съмнение, че онези думи имат огромно значение за Джоан Блайт: фразата „среднощна сбирка“ я изпълваше с ужас.