Софи Хана
Убийства в Кингфишър Хил (13)

Глава 13
Леля Хестър

Не придружих Поаро до „Кингфишър Вю“, поради което не станах свидетел от първа ръка на нито едно от събитията, които предстои да опиша. Но тъй като Поаро по-късно обрисува сцената пред мен с такива живи краски, имах чувството, че съм бил там, и се надявам, че разказът ми тук ще отрази всичко също толкова живописно.

Първото нещо, което приятелят ми забелязал, било, че къщата на Хестър и Пърси Симли е по-внушителна от „Малкото ключе“ във всяко едно отношение. Била по-привлекателна отвън, с много по-впечатляващи градини и разположена в по-усамотена местност на имението „Кингфишър Хил“. Очевидни били баланс и пропорции, чувство за хармония в интериора. Макар да му се струвало недотам честно да отбелязва плюсове и минуси в това отношение, Поаро не можел да не забележи, че преддверието на „Кингфишър Вю“ било лишено от опасни височини, от които човек би могъл да бъде бутнат.

Когато двамата с Пърси Симли пристигнали, един английски сетер се спуснал да ги посрещне. Кучето било бяло с оранжеви уши, цялото осеяно с оранжеви лунички (въпреки че едва ли точно така човек би описал един сетер) и направило няколко опита да захапе облечената в ръкавица ръка на Поаро по един съвсем сърдечен начин. Не било нападение, по-скоро искало да ръфне приятелски този вълнуващ нов посетител.

Довлякло се и второ куче, докато Пърси Симли се опитвал да убеди първото да остави Поаро на мира. Второто куче било по-високо и по-тежко от подскачащото и също било от породата английски сетер — бяло, на тъмносиви петна, които според Поаро му придавали вид на далматинец, измислен от човек без чувство за дисциплина.

Хестър Симли, която се появила след тях, била дребна, костелива жена с очила, а главата й покривали гъсти къдрици бяла коса. Поаро преценил, че е на около шейсет години. Говорела и се движела много бързо. Веднага щом приключили с представянето, тя се впуснала в приказки:

— Радвам се да се запозная с вас, мосю Поаро. Разбира се, познавам работата ви. Какво ви води в „Кингфишър Хил“? Е, няма съмнение, че ще ми кажете всичко след минутка. Пърси, вземи палтото му. Вземи и шапката му. Стерлинг, имай търпение. Виждам, че сте се запознали с момчетата, мосю Поаро — Стерлинг е този, който ви тормози. Не се притеснявайте, няма да ви ухапе. Не мисля, че харесва вкуса на ръкавицата ви. Кожени са, нали? Стерлинг не обича миризмата на кожа. Няма значение, нямаше как да го знаете. Почакай малко, Стерлинг! Пърси, вземи ръкавиците му. Сложи ги в джоба на палтото му. Стерлинг иска само да захапе леко ръката ви, мосю Поаро. Това е неговият начин да каже здравей и да ви покаже, че иска да е ваш приятел. Веднага щом седнете, той ще забрави за ръцете ви и хубавичко ще оближе лицето ви! Не е стеснителен като по-големия си брат, Паунд! Паунд, ела тук и поздрави госта ни. Той е прочут детектив и е разкрил много убийства — нали така, мосю Поаро? Кой знае кога пак ще ни посети някой толкова известен като вас. Ако бях на твое място, Паунд, щях да последвам примера на малкия си брат и да се възползвам по най-добрия начин от тази възможност.

Сетерът Паунд не мислел, че един знатен гост е нещо, за което си струва да се вълнува. Проснал се на пода и започнал да ближе предната си лапа.

— Нарекли сте кучетата си Паунд и Стерлинг? — казал Поаро. — По имената на вашата британска валута?

— Така е — отвърнала със страст Хестър Симли, все едно не само отговаря на въпроса, но и подновява клетвата си за вярност. — Онези глупаци, които ни управляват, ще се погрижат да ни лишат от златния стандарт, ако някой не ги възпре. Това е ужасно. Казват, че паундът не може да върне стойността си, и няма съмнение, че е така благодарение на техния идиотизъм, но аз виждам нещата съвършено ясно, мосю Поаро: щом нямаш способности, когато става дума за фискални въпроси, тогава не се завирай да решаваш фискални въпроси! Но съм сигурна, че едва ли сте дошли тук, да ви разправям как бих организирала делата на тази велика страна, ако аз бях правителството.

— Уверен съм, че бихте свършили отлична работа — казал й Поаро.

— О, наистина бих — съгласила се тя с него, докато го въвеждала в гостната. — Категорично. Когато аз се заема да свърша някаква работа, аз наистина я върша добре, ето защо ще се постарая да отговоря на вашите въпроси максимално точно. Не се съмнявам, че искате да ме разпитате за всичко около убийството на младата жена в „Малкото ключе“?

Кучетата ги последвали в гостната. Стерлинг седнал, дишайки ентусиазирано до стола на Поаро, но проявил милост и не опитал да оближе лицето му.

— Мосю Поаро иска да знае къде съм бил, когато е извършено престъплението, лельо Хет — обадил се Пърси. — Казах му, че съм бил с теб.

— Той беше с мен, мосю Поаро. Може и да си помислите, че бих го казала дори да не беше вярно, но аз не бих го направила. Хората трябва да се изправят пред последствията от действията си, независимо дали са ни кръвни роднини, или не. Пърси Симли, ако нарушиш някога закона, ще те докладвам право в полицията, племенник или не!

— Знам, лельо Хет.

На Поаро му се сторило, че Пърси вече много пъти е отговарял на това твърдение с точно тези думи.

— Значи това е всичко, което искате да знаете? — запитала Хестър Симли. — Сигурна съм, че не е, тъй като младата жена, убита в „Малкото ключе“, едва ли е първата, която има подобна съдба в онази къща. Пърси, върви да направиш чай или кафе! Какво ще предпочетете, мосю Поаро?

— Кафе, ако обичате. Права сте. Бих искал да ви попитам и за убийството на Франк Девънпорт.

Готвел се да каже още нещо, но Хестър Симли вече се била впуснала в отговора и отговорът й бил доста дълъг.

— Не знам нищо за убийството на Франк Девънпорт, като изключим това, което всеки знае: годеницата му Хелън Актън си е признала и ще бъде обесена, и казала на полицията, че причината, поради която го направила, била, че се е влюбила в Ричард Девънпорт. Глупости! Ако жена, сгодена за Ричард, твърди, че се е влюбила във Франк, изобщо не бих се затруднила да го повярвам, но обратното просто няма как да се случи. Така че какъв е истинският мотив на Хелън Актън? Това трябва да откриете, мосю Поаро. Нали, Стерлинг? Точно така! О, да не би да сте от ония хора, които не обичат да ги ближат по лицето? Той го прави съвсем за кратко. По-лесно ще е, ако не се съпротивлявате.

Сега, това, което може би не знаете, е, че в деня, когато Франк беше убит, рано сутринта имаше нещо подобно на масово преселение от „Малкото ключе“ към нашата къща. Ричард, Дейзи, Годфри и Върна, всички се появиха тук към девет и половина сутринта. Сидни и Лилиан настояли да опразнят къщата и да я оставят на тяхно разположение за церемонията по великото посрещане на Франк — е, можеха да си спестят всички тези усилия, ако просто не го бяха изпъдили от семейството на първо място. Някои хора са си глупаци! Синът ви краде от вас и вие не съобщавате в полицията — защитавате го от закона — като в същото време се отричате от него? Питам ви, какъв е смисълът в това? Никакъв! Аз бих направила точно обратното.

Тя спряла, за да си поеме дъх и Поаро се възползвал.

— Моля ви, разкажете ми всичко, което е станало в онзи ден. Казахте, че Ричард и Дейзи Девънпорт, и двамата Лавиолет са пристигнали половин час след девет, Мосю Оливър Прауд не е бил с тях?

— Не, той беше в Лондон. Пристигна малко преди два часа следобед и изрази недоумението си от ситуацията. Меко, имайте предвид. Не заплашваше с революция или нещо подобно. Не би посмял — Дейзи го въртеше на малкия си пръст. Просто каза, че не разбира защо трябва всички да чакат тук, докато Сидни или Лилиан ги поканят обратно в „Малкото ключе“. Беше тактичен, но стана ясно, че намира цялата ситуация за изключително мелодраматична и нерационална, а когато той каза това, Дейзи побесня и започна да му крещи, че нямал право да критикува семейството й, на което още не бил член дори и чрез брак, а и никога нямало да стане, ако продължавал да говори такива неща. Тирадата й беше злобна и безжалостна — ти много се притесни, нали, Паунд? Разбира се, беше напълно обяснимо, като човек се замисли.

— Моля…?

— Франк липсваше ужасно много на Дейзи и Оливър. Представете си какво мъчение е да знаят, че той вече е в „Малкото ключе“, а на тях въпреки това не им е позволено да го видят. Не че някой беше казал на Оливър, че той не може да се види с Франк, но приятелството им беше приключило, това поне беше сигурно… — Тя млъкнала. — Забравих за какво говорех.

— Говорехте…

— О, да… казвах ви, че Дейзи и Оливър едва ли могат да бъдат винени, че изпуснаха парата. И двамата трябва да са били в състояние на нервна възбуда от перспективата за предстоящата среща с Франк и неприятното задължение да чакат, наложено им от онзи грубиян Сидни Девънпорт. Противен човек. Дейзи прилича на него. Самата тя може да се държи доста противно. Обича да командва всички и не се страхува от почти нищо, но се страхува от Сидни.

— Трябваше да я чуеш тази сутрин, лельо Хет — прекъснал я Пърси. — Тя каза на Сидни точно какво си мисли за него. Сякаш наистина искаше да го смаже.

— Не говори, докато аз говоря, Пърси.

— Но ти не спираш да говориш, лельо Хет.

— Може би Дейзи най-накрая е победила страха от баща си — продължила Хестър. — Браво на нея, ако е така. Но със сигурност в деня на смъртта на Франк, тя все още се страхуваше от баща си, затова се нахвърли върху горкия Оливър с такава ярост. Знаеше, че той е напълно прав да намира ситуацията за нелепа — всички седяха тук и чакаха като глупаци без никаква смислена причина — и гордостта й не можеше да го понесе. Беше прекалено горда и суетна, за да каже просто — „Знам, че изискванията на баща ми са неприятни, но се страхувам да му се противопоставя“, затова си го изля на Оливър, който, без да иска, привлече вниманието й върху собствената й слабост и сляпо послушание. Много хора не се срамуват от своите страхове, мосю Поаро, но не и Дейзи. Подчинението й пред Сидни я изяжда отвътре, виждам го.

Поаро отворил уста, което Хестър Симли приела като знак да ускори собствената си тирада.

— Повечето хора си умират от желание да се плашат от едно или друго. О, знам, че те самите не виждат нещата по този начин. Те биха казали, че уважават общоприетите правила или че щадят чувствата на другите. Глупости! Това са страхливци, които представа нямат от свобода. Обаче не знам защо говорим за тези хора, като всъщност трябва да говорим за Дейзи, която е тяхна пълна противоположност. Тя иска и винаги е искала да живее свободна, без никакви страхове. И все пак, по жестока ирония на съдбата, е дъщеря на Сидни Девънпорт. Пърси, ти трябваше да си дете на Девънпорт. Щеше да си много добър. Защо още не си донесъл кафето?

— Ох, съвсем забравих — възкликнал Пърси и побързал да изпълни заповедта й, като излязъл и затворил вратата след себе си.

— Не е голям умник — обърнала се Хестър към Поаро. — Та какво…? А, да, искахте да знаете какво е станало в деня, когато Франк беше убит. Мога да ви разкажа само това, което стана тук. Дейзи все още кастреше Оливър, когато пристигна Уини — Уини е прислужницата на Девънпорт. Напомнете ми да ви кажа нещо важно за нея. Сидни я пратил тук да каже на всички, че най-сетне могат да се върнат в „Малкото ключе“, което повечето от тях веднага направиха, но не и Оливър. Дейзи му беше толкова ядосана, та му каза, че не е добре дошъл да я придружи до тях. Горкото момче! Не мисля, че бях единствената, която го съжали. Годфри Лавиолет веднага предложи да поиграят малко голф и тримата тръгнаха към игрището: Годфри, Оливър и Пърси. Паунд, Стерлинг и аз останахме тук, нали така, момчета? Подремнахме малко. После, след около час и половина голфърите се върнаха. И Пърси заведе момчетата да потичат малко в гората.

Виждайки въпроса, който вече се изписвал на лицето на Поаро, Хестър казала:

— Не Годфри и Оливър. Едва ли бих описала Годфри Лавиолет като момче, въпреки неговата странно гладка кожа, която сякаш никога не се сбръчква. Имах предвид кучетата. Моите момчета.

Тя протегнала ръка и погалила Паунд, който се претърколил на гръб и размахал крака във въздуха. Стерлинг, сякаш забелязал неравномерното разпределение на вниманието, се изправил и побутнал Поаро с предната си лапа. Поаро изчислил, че не може да рискува да го погали, освен ако не иска да бъде облизан, което категорично не желаел.

— А сега нещото, за което с положителност ще искате да знаете, ако се интересувате от семейство Девънпорт, е разговорът, който се състоя между Годфри и Оливър същия следобед, докато Пърси беше навън, и след като бяха играли голф. Трябва да ми напомните да ви разкажа всичко за него, както и за Уини Лорд. А след това… ами, не съм сигурна, че ще мога да ви предложа някаква друга помощ. Вие очевидно не вярвате, че Франк е бил убит от годеницата си Хелън Актън — не, не вярвате, в противен случай нямаше да разпитвате за движенията на всички в онзи ден, — но ако мислите, че някой друг е убил Франк, мога да кажа само, че съм сигурна в правотата ви и че може да е бил всеки. Абсолютно всеки. Имам предвид, очевидно е, че не е бил никой от двамата Лавиолет. Но…

— Защо това е очевидно? — попитал Поаро.

— Моля ви, говорех! — въздъхнала Хестър Симли. — Сега трябва да прекъсна потока на мисълта си, за да ви отговоря. Очевидно е, защото Годфри и Върна са почтени, сърдечни хора. Много ги харесвам. Никога не биха убили някого. Докато всеки от семейство Девънпорт може да го направи, защото са или тирани, какъвто е случаят със Сидни, или личностите им са толкова деформирани от живота с един тиранин, че е напълно възможно у тях да са покълнали всякакъв вид разрушителни семена. Виждам, че имате и друг въпрос към мен. Може да го зададете.

Поаро нямал никакво желание да запълни блаженото, неочаквано мълчание с думи, но казал:

— Моят приятел инспектор Кечпул… беше изненадан, когато Хелън Актън описа Върна Лавиолет като мил човек. Трябва да призная, че и аз бях малко изненадан.

— Тогава и двамата сте глупаци — подхванала Хестър. — Върна е един от любимите ми хора. Човек едва ли може да срещне по-добра, по-внимателна жена. Знаете ли как се запознахме? Не, разбира се, откъде бихте могли да знаете. Ще ви разкажа. Годфри и Върна притежаваха „Малкото ключе“, макар в онези дни къщата да се казваше „Кингфишър Рест“ — далече по-подходящо име и Комитетът на имението наистина трябваше да забрани на Сидни да го промени. Пет пари не давам, че идвало от перото на Чарлс Дикенс! От там идва и чичо Пъмбълчук. Как бихте се чувствали, ако някой от съседите ви нарече къщата си „Чичо Пъмбълчук“?

Изглежда, очаквала отговор. Запазвайки сериозен вид, доколкото му било възможно, Поаро казал:

— Разбирам, че първоначалното намерение на семейство Девънпорт е било да купят тази къща?

— Така беше. Бяхме се договорили за всичко. И тогава те откриха, че семейство Лавиолет искат да продадат „Кингфишър Рест“ и Годфри им предложи добра цена. Разбира се, мисля, че всъщност той отчаяно се нуждаеше от пари, защото наистина, как иначе би им продал къщата за толкова под истинската й стойност? Беше сделка, която само глупак би отказал, независимо че тази къща е много по-приятна в естетическо отношение, отколкото „Чичо Пъмбълчук“, както отсега нататък ще наричам къщата на семейство Девънпорт.

Във всеки случай, ето как Върна и аз станахме приятелки — продължила леля Хестър. — Бяхме съседи в имението от известно време, но не я познавах много добре. След като Сидни реши да купи тяхната къща вместо моята, тя дойде да ме види. Да се извини и да се увери, че всичко ще е наред. Беше невероятно приятна и мила и предложи да ми помогне да намеря купувач за тази къща. Казах й „Не, благодаря“. Виждате ли, мосю Поаро, беше станало нещо странно — в момента, когато Сидни Девънпорт ми каза, че вече не иска да купува къщата ми — в същата секунда, когато думите излязоха от онази негова противна уста на гаргойл — разбрах, че не искам да продавам къщата си нито на него, нито на друг. Чувайки го да изрича толкова пренебрежително, че не желае да живее тук, ме накара да осъзная, че всъщност аз искам.

Последвали още няколко минути, в които Хестър Симли му обяснила защо „Кингфишър Вю“ е по-добра от всяка друга къща, която била виждала. (Поаро ми спести тези подробности.)

Веднага щом успял да се добере до думата, Поаро попитал:

— Възможно ли е да има друга причина семейство Лавиолет да пожелаят да продадат къщата си? Причина, която няма нищо общо с парите?

— Предполагам, че е възможно, макар да не мога да се сетя каква би могла да е.

— Имаше ли някакви промени в имението наскоро, преди те да решат да продават?

— Никакви. Нещата рядко се променят в „Кингфишър Хил“, и слава Богу!

— А мосю Алфред Биксби и автобусната компания „Кингфишър“? — попитал Поаро.

— Какво за тях?

— Дали някои от живеещите тук не одобряват мосю Биксби и неговия бизнес? Вулгарността на синьо-оранжевите char-a-banc и използването на името „Кингфишър“?

— О, да, но това стана много преди Годфри и Върна да купят къща тук. Кичозността на мистър Биксби си е съществувала далече преди всички нас. Момент — Хестър Симли изправила рамене и побутнала очилата си по-нагоре на носа, — нещо наистина се промени в „Кингфишър Хил“, и то точно преди Годфри и Върна да решат да продадат къщата си — смени се пазачът на портите. Възразих изключително остро, но бях сама, и накрая трябваше да призная поражението си. Никой не беше на моя страна, с изключение на Лавиния Стент, а тя е повече от безполезна. Дори и Пърси реши, че нямам основание.

— Пазачът на портата? — попитал Поаро.

— Да, на входа на имението. Старият се пенсионира и на неговото място беше назначен нов — мъж с явно неподходяща външност. Не го ли забелязахте, когато пристигнахте? Целият е покрит с косми! С почти незабележимо чело. Косата му започва на не повече от инч над веждите. Неговият предшественик, старият пазач на портите, беше пълна негова противоположност — плешив като топка за голф и с почти незабележими вежди, — но винаги изглеждаше изискан, за разлика от този нов човек. А кой би могъл да протестира срещу една топка за голф? Не е по вина на новия, знам, и нямам нищо против плешивостта сама по себе си. И съм сигурна, че новият пазач е надежден и учтив служител — всъщност знам, че е, — но необходимо ли беше да го слагат точно на входната порта, та всеки да го вижда в момента, когато пристигне? Не можеше ли да го сложат някъде на по-малко публично място? На по-малко видимо място? На какво се подсмихвате, мосю Поаро? Мислите си, че съм смешна старица, задето ме интересуват подобни неща?

— Мисля си — отвърнал Поаро, — че благодарение на вас, парченцата от малкия ребус започват да се наместват по местата си. Тази история за новия портиер и за стария портиер, който бил като топка за голф — тя ми даде един отговор. Надявам се да последват още.

Хестър Симли се навела напред с интерес.

— Да не смятате, че старият портиер и новият са свързани с убийствата в „Кингфишър Хил“?

— Pas du tout…

Поаро не успял да каже повече, защото точно в този момент Пърси се появил, тромаво препъвайки се, обратно в стаята с кафе, сметана и захар, които едва се крепели върху треперещия поднос. И двете кучета скочили и започнали да лаят.

Обикновено шумът би подразнил Поаро, но личният триумф от умозаключението му го направил временно невъзприемчив към дразнители. Лавиния Стент — жена, чието име не бил чувал преди, и която почти със сигурност никога в живота си нямало да срещне — можела е била напълно безполезна за Хестър Симли, но била изключително полезна като информация за Еркюл Поаро.

След като освежаващите напитки били раздадени и Пърси излязъл със заръката да проведе няколко телефонни разговора от името на леля си, Поаро й напомнил, че имала да му казва нещо за Уини Лорд.

— А, да — казала тя. — Никой не я е виждал в „Кингфишър Хил“ от известно време. Вярно ли е, че вече не е прислужница на семейство Девънпорт?

Поаро потвърдил, че доколкото му е известно, това е вярно.

— Не беше там, когато двамата с инспектор Кечпул за първи път посетихме „Малкото ключе“, и Сидни Девънпорт каза, че за връщането й и дума не можело да става.

— Разбирам. Е, не знам какво е направила, та накрая да се окаже толкова нежелана, но знам, че може да е било от най-сериозно нарушение на задълженията й до нещо, абсолютно несъществено. Сидни и Лилиан отдавна й бяха вдигнали мерника, не заради нещо, което самата Уини е направила, а заради Дейзи.

— Моля ви, обяснете — подканил я Поаро.

— Разбира се, че смятам да ви обясня! — погледнала го свирепо Хестър Симли. — Как бихте могли да разберете какво имам предвид, ако не ви обясня? Наистина, мосю Поаро, може би ви е станало навик да общувате с хора, на които им липсва дар слово и способност да разбират, или пък ви разказват само половината история…

— Навик ми е единствено да се опитвам да получа възможно най-много информация от хора, решени да ми кажат възможно най-малко.

— Ясно. Е, аз се опитвам да ви кажа възможно най-много, така че, моля ви, не ме прекъсвайте пак. След като Франк беше пратен да си събира багажа от Сидни и Лилиан, Дейзи много се сближи с Уини. Съвсем скоро двете станаха неразделни. Сидни и Лилиан бяха ужасени — тяхната дъщеря, една Девънпорт, изведнъж гъста дружка със слугиня? Не можеха да го понесат! Дейзи го знаеше и това само я накара да подчертава още повече приятелството си с Уини. Може да е нямала кураж да се противопостави на родителите си по въпроса за Франк, но никога не се е бояла да ги подлудява по много по-подмолни начини, стига да не може да бъде доказано черно на бяло, че това е истинското й намерение.

Мисля, че беше решила да превърне Уини в своя нова по-малка сестра, след като Сидни и Лилиан й бяха заповядали да загуби брат — продължила леля Хестър. Имало е много кикотене в спалните и на двете по цяла нощ, а понякога Дейзи помагала на Уини в кухнята. Имало и пътувания до града и ходене на театър, подаръци, споделени тайни — дори тайни думи и кодове според Върна. В случай че се чудите, знам за всичко това, защото Върна ми го разказа. А работата е там, че Дейзи е изключително умна. Знаела е, че Сидни и Лилиан зависят изцяло от Уини и не биха си позволили да я уволнят.

— Но са го направили, уволнили са я — отбелязал Поаро.

— Това стана по-късно — побързала да каже Хестър, — когато Дейзи решила да вземе Уини под крилото си. Тя била права в преценката си, защото по онова време Уини била смятана за човек от абсолютна важност за безпроблемното функциониране на домакинството в Девънпорт. Лилиан казвала, че прислужници като нея били една на хиляда. Двамата със Сидни вероятно не са изгаряли от желание да им се налага да започват от нулата и да обучават ново момиче, затова опитали да се държат по обичайния начин с Уини, но на четири очи с Дейзи тропнали с крак и й се разкрещели как в никакъв случай не трябва да се сприятелява с прислугата. Върна чула много подобни тиради. Не било трудно — Сидни не си дава труд да понижава тон, когато е ядосан. И Дейзи всеки път отговаряла — „Разбира се, татко, напълно прав си. Ще се опитам да съм по-добра в бъдеще“, и после продължавала да се държи с Уини по съвсем същия начин.

Сега, нека ви кажа и още нещо, мосю Поаро, възможно е Дейзи да е била самотна и да е тъгувала по Франк и това да е довело до пораждането на съвсем искрена привързаност към Уини, един вид заместител на брат й, но по мое мнение — и Върна е съгласна с мен — главната цел на нейното поведение е била да накара родителите си да страдат. Мисля, че е искала да им каже, без фактически да го изрече, „Вижте какво направихте. Изгонихте Франк и сега аз си направих сестра от вашата вярна прислужничка, и на вас ви е неприятно, нали? Трябваше да помислите за това преди, нали така?“ Разбийте ли какво имам предвид?

Поаро кимнал утвърдително, чувствайки се като ученик, подготвян от учителя си за важен изпит.

— Но всичко това имало обратен ефект върху Уини — продължила Хестър. — Не съм сигурна защо — може би заради напрегнатата атмосфера в „Малкото ключе“ и мисълта, че отчасти именно тя е причина за нея, — но качеството на работата й се влошило. Винаги изключително ефективна, весела и способна да изпълнява задълженията си по най-високите стандарти, тя станала мрачна, ненадеждна и бреме във всяко едно отношение. Макар да е имало и междинен етап.

Поаро отворил уста, за да попита какво има предвид с тези думи, но размислил и замълчал.

— В началото, както изглежда, Уини била толкова щастлива заради благоразположението на Дейзи, че започнала да занемарява някои от задълженията си просто защото вниманието й вече не било съсредоточено изцяло върху работата и. Била развълнувана, че е спечелила сестра в лицето на Дейзи, и загубила интерес към всичко останало. После, след като Франк умрял, работата и се влошила още повече и този път понижаването на стандартите било съпътствано от затваряне в себе си и разхождане наоколо с нещастен вид. Веднъж или два пъти дори не отишла на работа — изчезнала точно когато семейството разчитало на нея да сготви и да сервира закуска или вечеря — после се появявала без извинение или обяснение. Разбира се, може да е изживяла зле трагедията, но аз смятам, че е била по-нещастна заради реакцията на Дейзи към убийството на Франк, отколкото заради самото убийство.

— Как…?

— Мосю Поаро, ако ме питате как Дейзи е реагирала на смъртта на Франк, ще насъскам Паунд и Стерлинг срещу вас… Именно това беше следващото, което щях да ви кажа. Наистина трябва да се научите на търпение.

Хестър Симли отново се вторачила свирепо в Поаро и млъкнала за цели пет секунди. После казала:

— Дейзи беше съсипана след смъртта на Франк. О, всички бяха ужасно разстроени, но Върна каза, че трима го изживели по-тежко от останалите: Хелън Актън, Дейзи и Лилиан. Дълбокото нещастие на Дейзи извади жестокостта й наяве. И кой си го отнесе най-зле? Уини, разбира се — обожаващата я ученичка. Моята теория е, че Уини чак тогава е осъзнала, че не е означавала нищо за Дейзи. Разбрала е, че за Дейзи тя никога не е била нещо повече от начин да дразни родителите си. А сега трябва да ви кажа, че Върна не е съгласна с мен. Тя смята, че Дейзи искрено се е привързала към Уини, след като Франк е бил изгонен, докато аз мисля, че желанието да направи нещо — каквото и да е — само и само да накара Сидни и Лилиан да страдат, е било водещото. Убедена съм, че Дейзи използваше бедната Уини с една-единствена цел в ума си — Хестър въздъхнала.

— И след това, смазана от загубата на Франк, която идва толкова скоро след надеждата отново да се съберат, Дейзи започнала да преследва Уини по най-коварни начини, постоянно я критикувала, подигравала й се… И разбира се, качеството на работата на Уини в къщата се влошило още повече. Изобщо не ме изненада да науча, че е прекалила с пропуските и е получила заповед да се омита. Съмнявам се, че на Дейзи й е пукало много за това.

Поаро обмислил следващия въпрос, който искал да зададе, не го задал и изобщо не бил изненадан, когато Хестър му отговорила начаса.

— Което ме води до Оливър Прауд и разговора, който той проведе с Годфри тук, в тази стая, в деня, когато Франк беше убит. Щом Дейзи, Ричард и Върна заминаха заедно с Уини за „Малкото ключе“, Оливър остана тук неутешим. Годфри му каза да се стегне или нещо подобно и тогава той направо изля душата си. Аз се махнах, за да може двамата да си поговорят като мъж с мъж, макар, разбира се, да чух всяка дума. Не, няма да се извинявам за това, мосю Поаро. Това е моята къща и обичам да знам какво говорят хората в нея.

— Мосю Прауд е бил нещастен заради спора си с мадмоазел Дейзи? — осмелил се да попита Поаро.

— Това, със сигурност, но не беше само то. Чувстваше се ужасно виновен заради начина, по който се беше отнесъл с Франк, разбирате ли? Едно време двамата бяха неразделни. Като братя. Франк открадна пари от Сидни само за да спаси Оливър и болния му баща от бедност, а Оливър прие порите и съветите на Франк как точно да ги инвестира. Оливър с готовност влезе в бизнес партньорство с Франк — за училищата. Знаете за училищата, нали?

Поаро кимнал, че знае.

— Оливър беше доволен да се възползва от „криминалната дейност“ на Франк и от умната му глава, щом става дума за пари и бизнес — продължила Хестър Симли. — Но като приятел? Отряза го. Както каза на Годфри в онзи ден.

Франк му напомнял за всичко, което искал да забрави: за ужасния страх от финансова разруха и че баща му ще умре в нищета, за мълчаливото му участие в престъплението, но най-вече за неспособността му да се спаси сам. Чувствал се задължен на Франк и по-долу от него, а чувството за непълноценност заедно с всичко останало… е, достатъчно е да кажа, че от гледна точка на Оливър приятелството им не можело да продължава. Двамата продължили да общуват от разстояние, когато имало нужда, но повече не се видели. Оливър каза на Годфри, че не би могъл да понесе да се изправи лице в лице с Франк, така че нямаше нищо чудно в това, че се ужасяваше от предстоящата среща в „Малкото ключе“. Сега не би могъл да избегне Франк, нали така? Бил сгоден за Дейзи, а Франк явно вече е добре дошъл в семейството…

— Извинете ме! — Поаро бил твърдо решен да говори и готов да бъде скастрен за прекъсването, щом се налага. — Преди няколко минути казахте, че Франк е липсвал неимоверно много на мадмоазел Дейзи и Оливър Прауд. И поради тази причина мосю Прауд бил нетърпелив да отиде в „Малкото ключе“ възможно най-бързо, веднага щом се върне от Лондон, n’est-ce pas, вместо да бъде задържан тук? И все пак казвате и че се е боял от среща с Франк Девънпорт.

— Вие глупак ли сте? — отвърнала рязко Хестър. — Мислите, че двете неща не могат да са верни едновременно? Разбира се, че Франк е липсвал на Оливър. Отчаяно му е липсвал. Само да бяхте го чули как разказва на Годфри, щяхте веднага да разберете. Ниското мнение за самия него го е спирало да поддържа приятелството с Франк, а не липсата на добри чувства към Франк. През всичките тези месеци, когато не е можел да понесе мисълта да се види или да говори с него, той е искал нещата да са други и е чувствал липсата на отдавнашния си приятел най-остро. Но не е могъл да превъзмогне срама си.

— Разбирам — кимнал Поаро. — И щом веднъж станало ясно, че сега не му остава друго, освен да се срещне лице е лице с Франк…

— Знаеше, че ще е изключително неловка среща, но също и че е неизбежна, затова искаше да приключи с нея възможно най-бързо — довършила Хестър. — Най-лошото от всичко, каза той на Годфри, било, дето знаел, че Франк ще му прости без никакво колебание. Това щяло да го накара да се чувства още по-засрамен. Да не говорим за терзанията му с Дейзи. Тя беше толкова развълнувана от връщането на Франк, а това караше Оливър да се чувства леко забравен. Подсилваше чувството му за малоценност. „Тя го обича повече, отколкото обича мен“, каза той на Годфри. „Винаги ще е така.“ Сигурна съм, че няма нужда да ви го казвам, мосю Поаро, но бих ви посъветвала да разпитате много подробно и Уини Лорд, и Оливър Прауд.

— Интересно предложение — уклончиво казал Поаро.

— Ще бъде много глупаво от ваша страна да пренебрегнете съвета ми — настояла леля Хестър. — В деня на завръщането на Франк в семейния дом и Уини, и Оливър със сигурност напълно ясно са осъзнали, че чувствата на Дейзи към тях са нищо в сравнение с нейната обич към по-големия й брат. Как би могъл всеки от двамата да се надява да задържи вниманието й дори за момент, щом Франк е наблизо? Ревността е силен мотив за убийство, мосю Поаро. Сигурна съм, че няма нужда да ви го казвам.

— Мосю Прауд каза ли на мосю Лавиолет нещо друго, което да ви се струва важно? — попитал Поаро.

— Не точно. Само продължи да говори неща от същия род — самосъжаление, срам. Изглежда, искаше да признае всичко, всяка минала грешка, все едно Годфри беше свещеник или нещо подобно! О, и умоляваше Годфри да не казва и думичка от това на Дейзи.

— Какви минали грешки, мадам?

— Всички жени, които са се държали зле с него, всички, с който той се е държал зле. Имаше едно момиче, което го мамило с месеци, твърдейки, че няма семейство и живее бедно, а накрая Оливър разбрал, че е член на датското кралско семейство. Почувствал се като най-големия идиот, задето й повярвал.

— Датското… кралско…

— А после някаква, с която се държал по един безпринципен и нехристиянски начин — точно това бяха думите му. Имаше предвид секс, разбира се. Открих, че младите хора изпитват странна неохота да изрекат думата. Не мога да си представя защо, това е просто дума. Във всеки случай, Оливър обвинил момичето за безпринципната постъпка, когато вината била точно толкова и негова и сега се чувстваше ужасно виновен и засрамен.

— Същият модел както с Франк — отбелязал Поаро.

— Напълно — съгласила се Хестър. — Оливър също го осъзнаваше. Признаваше и ненавиждаше собственото си лицемерие. Горкият Годфри, не мисля, че знаеше какво да му каже. Оливър щеше да направи далеч по-добре да беше се изповядал пред мен, разбира се, но кой мъж на неговата възраст иска да разтовари бремето си пред една възрастна жена? Особено пък за нещо толкова срамно като да постави една млада жена в деликатно положение и после да я обвини, и да я зареже?

— Имало е бебе? — попитал Поаро, веднага бил нащрек. Това е интересно, помислил си той.

— Не мисля, че се е стигнало дотам — Хестър му хвърлила многозначителен поглед. — Разказът на Оливър стана прекалено смътен в този момент, но все пак каза, че докторът от „Харли Стрийт“, който тогава се грижел за умиращия му баща, не пожелал да помогне, макар че лесно би могъл. В един момент Оливър го наричаше омразен човек, а в следващия вече се обвиняваше за собственото си ужасяващо поведение и хвалеше неговата мъдрост и правилна преценка. Свестен доктор, казвам аз, след като не е помогнал на Оливър и приятелката му да се отърват от бебето! Докторите трябва да спасяват живота, а не да го приключват, когато едва е започнал.

— Какво е станало с жената и бебето? — поинтересувал се Поаро.

— Оливър не каза, не точно. Нека да се изясня: дори не е казал с толкова много думи, че е имало бебе. Нито каза, че са се отървали от него, но беше напълно ясно, че са го направили. Когато разполага с необходимите ресурси, човек винаги може да намери съмнителен доктор да свърши желаното. Във всеки случай след това Оливър се е отнесъл жестоко е момичето и повече не е имал нищо общо с нея… и освен ако не лъжеше Годфри, което не го мисля, той се чувстваше ужасно за всичко, точно както се чувстваше ужасно и за поведението си към Франк. Моята теория, мосю Поаро, е, че всички грешки от миналото на бедното момче са започнали да се прескачат в ума му по един безумен начин заради притеснението му пред перспективата да види Франк отново. Презрението му към самия себе временно е станало неконтролируемо. Очевидно Годфри не беше на висотата на задачата да го накара да се почувства по-добре. Най-доброто, което успя да измисли, беше предложението за малко голф. Не знам — вероятно това върши работа при мъжете, но мен категорично не би ме накарало да се почувствам по-добре. Да удряш една малка топка напред-назад с онези смешни стикове часове наред! Това е най-нелепата загуба на време.

— Дали Оливър Прауд случайно не спомена името на доктора на баща си? — попитал Поаро. — Онзи, който отказал да помогне с… решаването на проблема?

Очаквал Хестър Симли да отговори отрицателно и бил приятно изненадан, когато тя отговорила:

— Да, спомена го. Помня го, защото в началото помислих, че Оливър постоянно говори за него като за Е. Ф. Грейв — инициали Е. Ф. и презиме Грейв. Но ударението беше различно всеки път, когато го изричаше и скоро осъзнах грешката си. Беше Ефгрейв — странно име. Обаче сега се сетих, че имам лондонския телефонен указател. Да погледнем ли в него? Макар че не знам как точно се изписва и не съм сигурна как си мислите, че старият доктор на бащата на Оливър Прауд може да ви помогне да разрешите някое от вашите две убийства.

— Моля ви, нека погледнем в указателя.

Хестър Симли се изправила на крака много по-бавно, отколкото Поаро смятал за възможно.

— Последвайте ме. Никакви бързи движения, моля, или ще събудите момчетата. Имат нужда от своята следобедна дрямка, в противен случай ще са кисели цяла вечер.

На Поаро му били нужни няколко минути, докато се добере на пръсти до вратата на гостната. Когато стигнал там, нещо, което забелязал върху близък рафт, го спряло така внезапно, все едно се е блъснал в стена. Това, което привлякло окото му, било книга или по-скоро заглавието: „Среднощна сбирка“. Съвпадението да я намери тук, било достатъчно изненадващо, но още по-изненадващо за Поаро било името на автора.

— Sacre tonerre!^[1] — промърморил той.

После се усмихнал. „Сега, най-сетне ще мога да напредна бързо, помислил си той. Трябва да намеря Кечпул. Има много работа, която трябва да се свърши“. Хвърлил виновен поглед към Паунд и Стерлинг, да не би мислите му да са достигнали до мозъка на кучетата и да ги събудят от дрямката.