Софи Хана
Убийства в Кингфишър Хил (10)

Глава 10
Хелън Актън

„Холоуей“ беше мрачен, както винаги и както го знам. Но заради присъствието на Поаро с нас се отнесоха като с кралски особи. Незабавно бяхме отведени в приятна, добре обзаведена стая, където ни поднесоха кафе с изненадващо добро качество и чиния с бисквити, доста разнообразни и привлекателни на вид. Някои бяха симетрични и с класическия цвят на бисквити, други — безформени и някак сивкави. И двамата с Поаро избегнахме да вземем една, на която сякаш имаше отпечатък от палец или голям пръст. Помислих с носталгия за плодовите пити, изпечени от съпругата на Маркъс Кейплинг, и какъв глупак бях вчера, когато си въобразих, че човек не бива да прекалява с такива вкусни сладкиши.

Двама затворнически надзиратели доведоха Хелън Актън. Веднага забелязах, че не е вързана, окована с белезници или ограничена по някакъв начин. Когато влезе в стаята и седна на стола, който й поднесохме, тя ни се усмихна — усмивката й беше сдържана и скромна, приветлива и предпазлива. Преди да ни оставят насаме, единият от надзирателите обясни:

— Отворете вратата, когато свършите, аз ще чакам отвън. Не се тревожете, мис Актън няма да ви създаде никакви проблеми.

Докато говореше, той й се усмихна и ми се стори, че в изражението му имаше голяма доза уважение. Тя също му отвърна с усмивка.

Останах доста изненадан. Жените затворнички в „Холоуей“, а той е женски затвор, като цяло бяха третирани зле и често с голяма бруталност от страна на мъжкия персонал. Това е едно от нещата, на които мразя да съм свидетел в подобни институции, но пък ми даде удобен повод да започна разговора с Хелън Актън.

— Изглежда сте в приятелски отношения с надзирателите тук?

— Да, отнасят се добре с мен — отвърна тя.

Косата й беше тъмнокестенява, подстригана късо в съвсем обикновена прическа. Имаше мило, интелигентно лице, с широко чело и кръгли кафяви очи, гледаше съсредоточено и бдително. Дрехите й бяха семпли — като облеклото на жените затворнички в цяла Англия.

— Провървя ви, мадмоазел — започна Поаро. — Получили сте новината за отлагането на екзекуцията ви, нали?

— Да, получих я.

— И знаете причината?

— Да, разбрах, че Дейзи е признала за убийството на Франк. — Тя се приведе напред. — Мосю Поаро, тя не го е убила. Аз го направих. Трябва да защитите Дейзи, да направите всичко според възможностите си…

— Ако е невинна, защо си призна? — попитах аз.

— Не знам защо би направила такова нещо, не мога да се сетя за причина. — Говореше така, все едно ние и тримата бяхме натоварени с решаването на загадката. — Не би могло да е заради мен и моя живот — ние с Дейзи… добре де, ние не се познаваме. Може да е сестра на Франк, но не сме се виждали. Така че тя няма причина да иска да спаси живота на жена, която е убила брата, когото тя обожава. Защо все пак настоява на тази лъжа? — Тя погледна към мен, а после и към Поаро. — За мен е много важно да знам. Бихте ли го открили заради мен, мосю Поаро?

— О, възнамерявам да открия истината, мадмоазел, бъдете сигурна в това.

Хелън Актън сякаш не беше напълно удовлетворена от отговора му.

— Може ли да говоря откровено? — запита тя.

— Моля, разбира се.

— Останаха твърде малко неща на този свят, които имат някакво значение за мен. Почти нищо май. Животът ми ще приключи — не когато очаквах, но малко по-късно. Така и трябва… Убих Франк и трябва да платя за онова, което направих. Но макар отдавна да съм се примирила със смъртта си и дори да се радвам, че идва, сега съм дълбоко развълнувана от новината за Дейзи. Не мога да понеса мисълта, че може да умра, без да разбера какво означава постъпката й. Може да ви се струва безсмислено, но така се чувствам. Франк обичаше Дейзи най-много от всички останали членове на семейство Девънпорт. Тя значеше много за него… И заради него аз трябва да узная защо тя настоява, че го е убила.

— Разбирам — кимна Поаро. — Както вече казах, ще намеря отговорите на вашите въпроси за мадмоазел Дейзи. Когато ги имам, ще ви ги донеса тук и ще ги изложа пред вас.

— Благодаря ви.

— В замяна, надявам се, че вие ще кажете на мен и на приятеля ми инспектор Кечпул тук цялата истина за смъртта на Франк Девънпорт.

Благодарността по лицето на Хелън Актън се замени от тревога.

— Наистина ли е толкова ужасно да ни кажете истината? — запитах и аз. — Току-що ни казахте, че Дейзи е значела много за Франк, че имате нужда да знаете истината заради него. Когато го казахте, звучахте като човек, който много държи на Франк Девънпорт. Това подсказва и фактът, че до смъртта му вие двамата сте били сгодени. Позволявате ли да кажа какво смятам аз? Мисля, че много сте обичали Франк, и мисля, че все още го обичате.

Тя се взираше напрегнато в мен. След почти минута мълчание каза с глас, предрезгавял от емоции:

— Така е, винаги ще обичам Франк. Благодаря ви… Никой досега не ми е задавал този въпрос. Непрекъснато ме питат дали съм го убила и защо съм го убила, но никога никой не ме попита дали съм го обичала.

— И въпреки тази ваша любов, вие твърдите, че сте го убили?

— Да, така е.

— Съжалявате ли, че го направихте? Ако можехте да върнете времето назад до шести декември миналата година, бихте ли постъпили различно?

— Вие отново сте първият човек, който ми задава такъв въпрос — каза тя. — Да, дълбоко съжалявам, не би трябвало да го правя. Как ми се иска да не го бях направила. Аз…

— Какво? — попитах.

От очите й потекоха сълзи и Хелън Актън разтърси диво глава.

— Всичко, което мога да ви кажа, е, че възнамерявах да убия Франк и наистина го убих.

— Защо? — намеси се Поаро. — Разкажете ни защо убихте мъжа, когото обичахте?

Тя не отговори. Никой от нас не се опита да я убеждава. Хелън Актън седеше неподвижно и излъчваше твърда решителност.

— Значи се радвате, че ще умрете — попитах я, връщайки разговора към темата, за която разбрах, че има желание да говори.

— Да — тихо отвърна тя.

— Съжалявате за престъплението си и желаете да го изкупите със собствената си смърт, така ли?

Хелън Актън кимна.

— Надявам се и се моля с Франк отново да се съберем! О, не вярвам наистина да стане, той е в рая, а аз нямам никаква надежда да свърша там, знам го. Но също така знам, или поне ми е казано, че Бог прощава всичко, и аз се моля вече толкова часове и прося Неговата прошка. Само това правя откак съм тук. И понякога си позволявам да се надявам, че молитвите ми са чути…

— Мадмоазел — Поаро стана и бавно заобиколи масата, която ни разделяше, — звучите искрено, но думите ви имат малко смисъл за мен. Може ли да ви попитам какво изпитвате към Ричард Девънпорт? Не е ли той мъжът, за когото в момента сте сгодена?

— А, Ричард. — Тя се усмихна едва-едва. — Чудех се кога ще се наложи да поговорим за него. Да, обещах да се омъжа за Ричард, макар това да е безсмислено обещание, като се вземе предвид къде съм и какво ще стане с мен.

— Обичате ли мосю Ричард? — продължи Поаро.

— Не, не го обичам. — Думите й паднаха тежко в глухотата на стаята.

Ние търпеливо чакахме.

— Попитахте ме за истината, нали? Истината е, че никога не съм се влюбвала в Ричард. Исках да призная за убийството на Франк и трябваше да представя причина, и… и полицията ми повярва. Хората са толкова глупави понякога. Не познавах Ричард до онзи ден, деня, в който Франк умря. Онзи следобед прекарах около час и половина — два в компанията му, повечето от това време — в присъствието на Франк и много други хора, и полицаите повярваха, че това е достатъчно, за да се влюбя безумно в Ричард. Как можаха да го помислят? Франк беше висок и красив, общителен и смел. Нямаше никаква физическа прилика между него и Ричард, никаква. Нито пък прилика в характерите. Ричард е страхлив мишок и изглежда като лоена топка. — Хелън Актън затвори очи. — Съжалявам, че се наложи да го кажа, не исках да съм зла, но кой би забелязал присъствието на Ричард в стаята, да не говорим безумно да се влюби в него! Нелепо е да се повярва, че жена, която е познавала и обичала Франк, би могла да се влюби в Ричард.

— И все пак вие сте сгодена за него — обадих се аз.

— Той го предложи. Не знам какво си мислеше, но… е, беше удобно. Съгласих се, защото знаех какво ме очаква, и че никога няма да ми се наложи да го направя наистина. Не можеше да ми навреди с това, само направи историята по-достоверна.

— След като не сте обичали Ричард Девънпорт нито преди, нито сега, следва, че сте убили Франк по друга причина — каза Поаро.

— Да, но се боя, че не мога да ви кажа истинската причина.

— Защо не, мадмоазел?

— И това не мога да ви кажа.

— Не можете или не искате?

Тя се поколеба, после отговори:

— Няма да бъде правилно.

— Вероятно не вие сте убили Франк, а някой друг — намесих се аз. — Може би Дейзи, а вие я предпазвате през цялото време. Както казахте, Франк я е обичал повече от всички останали Девънпорт. Може би знаете, че той би искал да спасите живота й, независимо от това, което му е сторила. И ако вие чувствате, че живот без него не си заслужава… Нищо чудно, че сте объркана защо Дейзи внезапно е решила да се подиграе с вашите усилия, като признае.

— Моля ви, разкажете ни за деня, в който Франк Девънпорт умря — намеси се Поаро. — Какво точно стана?

— Беше ужасен ден — отвърна веднага Хелън. — Непоносим от началото до края! Знаех, че може да ми се стори труден при дадените обстоятелства, но нищо не би могло да ме подготви за това колко противен ще е още от момента, когато пристигнах в „Малкото ключе“.

— Защо очаквахте да е труден? — попитах.

— Франк и родителите му се бяха отчуждили от известно време. Предполагам, знаете историята за това как е откраднал пари от тях, за да помогне на Оливър Прауд и болния му баща?

— Много бих желал да чуя вашата версия — настоях аз.

— Моята версия, както я нарекохте вие, е, че аз самата никога не бих се върнала отново в семейство, което се е отрекло от мен заради напълно разбираема постъпка, за която съм се извинила не един път. Франк върна до последното пени парите, които беше взел от баща си. Призна си за кражбата, когато това признание вече е било напълно излишно. Сидни и Лилиан никога не биха забелязали, че има временна липса, но Франк беше почтен човек. Ценеше честността и порядъчността повече от всичко друго. За него беше важно да каже истината, а те го прогониха в изгнание заради нея, което той не само разбра, но и прости. Франк… — Лицето на Хелън Актън се изкриви от болка. — Той прощаваше на хората. Винаги. Той… — Тя се разплака и скри лице в ръцете си.

Нямаше какво друго да направим, освен да чакаме.

Хелън се съвзе и продължи:

— Франк би се възпротивил, но аз вярвам, че Сидни и Лилиан Девънпорт са самото зло, мосю Поаро. Държат Дейзи и Ричард в подчинение чрез заплахи. Никой от тях двамата не искаше да скъса връзките с Франк, но се подчиниха на родителите си безпрекословно. Не искаха да станат жертва на две чудовища, които не биха се спрели пред нищо, а Сидни и Лилиан Девънпорт са точно това — чудовища.

— И поради това, вие сте очаквали първото посещение в „Кингфишър Хил“ да е трудно? — попита Поаро. — Франк е искал да се сдобри с тези чудовища, а вие сте искали това rapprochement^[1] да може да бъде избегнато?

— Да, така е. Може да ви се сторя студена, защото съм искала да лиша Франк от семейството, което е обичал, но аз просто не можех да разбера как би могъл да прости начина, по който се отнесоха с него. По мое мнение, подобни неща не би следвало да бъдат пренебрегвани. Дори поведението на Дейзи и Ричард… В онзи момент, а това не беше толкова отдавна, смятах, че страхливост от този вид е непростима. Струваше ми се като сляпо подчинение на тиранията. — По лицето й премина някаква сянка, като че ли унес. — Странно, как човек може да е ужасно смел в една ситуация и пълен страхливец в друга, нали? Във всеки случай, това беше семейството на Франк, затова се съобразих, доколкото ми беше възможно, с неговите желания, въпреки че според мен щяхме да сме по-добре, ако си бяхме останали само двамата. — Тя въздъхна. — Ако не бяхме отишли в „Кингфишър Хил“ онзи ден, Франк все още щеше да е жив. Иска ми се да беше скъсал проклетото им писмо!

— Писмо ли? — възкликнах аз.

— Да, онова, с което го канеха да се върне. Всичко в писмото беше отвратително. Сидни и Лилиан не се извиняваха и не се разкайваха за жестокото си отношение към Франк. Не казваха нито че го обичат, нито че им е липсвал, само че е извършил непростимо предателство към семейството и има късмет, че му се дава този втори шанс. Писмото пределно ясно казваше, че всичко станало в миналото не трябва да бъде споменавано повече. Условието Франк да бъде допуснат обратно в семейното лоно, беше, че не му е позволено да споменава проблеми от миналото, защото ситуацията и без това е достатъчно разстройваща. Думите „Прощаваме ти“ не присъстваха никъде. Вместо това казваха на Франк как трябвало да се радва, че болестта е отслабила моралните им стандарти до степен сега да толерират непростимото. Казах му — „Как се осмеляват да пишат такива неща и да очакват, че ще се върнеш тичешком при тях?“

— И какво ви отговори той? — попита Поаро.

— Каза ми, че не разбирам, увери ме, че те наистина го обичат и са му простили, но просто са прекалено горди да признаят, че са направили грешка и че съжаляват. Франк винаги е виждал доброто у всеки. Боя се, че това е дарба, която аз не притежавам. Казах му, че трябва да иде сам в „Кингфишър Хил“, но той беше решен да ме представи на семейството си. „Искам всички хора, които обичам, да се обичат помежду си“, така ми каза, но най-много от всичко искаше да се запозная с Дейзи. Не можах да намеря сили в сърцето си да му откажа. И се надявах, че като срещна родителите му лице в лице, ще мога да намеря някаква топлинка или доброта в тях. Същевременно се опасявах, че може да омекна към тях… Нямах желание да ги съдя по-сдържано, след като се отнесоха така с Франк. Ето защо не очаквах с нетърпение първото си посещение в „Малкото ключе“.

На вратата се почука силно и тримата подскочихме на местата си. Надзирател, когото преди не бяхме виждали, влезе в стаята и каза:

— Мосю Еркюл Поаро?

— Да, това съм аз.

— Бихте ли ме последвали, сър? Получихме спешно съобщение за вас — сниши гласа си, — от Хоум Офис.

— Хоум Офис? — Поаро се изправи на крака. — Кечпул, моля те, продължи да изясняваш с мис Актън точния ред на събитията в деня на смъртта на Франк Девънпорт — каза той, като последва надзирателя на път към вратата. — Кой къде е бил, по кое време и за колко време? Ще се върна!

Не исках да изглеждам като човек, сляпо подчиняващ се на заповеди, след като току-що чух как Хелън Актън осъжда това качество, затова щом останахме сами, започнах с различен въпрос:

— Чия идея беше вие двамата с Ричард Девънпорт да се сгодите?

Тя има благоприличието да се засрами.

— Негова. Казах ви, той го предложи.

— Кога?

— Когато стана известно, че съм посочила любовта си към него като причина да убия Франк. Очевидно е стигнало до ушите му, което е нормално, предполагам. Дойде да ме види.

— Ричард дойде да ви види тук?

Тя кимна.

— Имахме много изненадваш разговор. Очаквах, че ще ме попита дали е вярно, но той не го направи. Попита ме само дали полицията е права в твърдението си, че съм го казала. Казах му, че са прави. Тогава той ми предложи брак и аз се съгласих. Искате ли да знаете какво си мисля?

Кимнах.

— Ричард знаеше отлично, че внезапната ми любов към него е пълна безсмислица, но не му пукаше. Сякаш го блазнеше шанса да има нещо, което е принадлежало на Франк. Според мен сякаш вярваше, че ако ме притежава, няма да е загубил окончателно своя любим брат. Ричард боготвореше Франк и вярваше, че брат му е златното момче, върху което се сипят всички хубави неща. Съзнавам отлично, че не съм голяма красавица, инспекторе, ако това си мислите…

— Нищо подобно не си мисля.

— … но самият факт, че съм била годеница на Франк, ми е придало в очите на Ричард значение, което няма нищо общо с моите качества. Чак след като се съгласих да се сгодим, той обяви решимостта си да докаже моята невинност, а това беше последното, което исках да прави.

— Ричард даде ли ви пръстен, когато двамата решихте да се сгодите?

— Не.

— Но вие имахте пръстен от Франк?

— Да, рубин. Казах им да го предадат на Ричард за съхранение. Очевидно е, че не мога да го нося тук, в затвора.

— Знаете ли, че сега Дейзи Девънпорт носи същия този пръстен, вместо своя годежен пръстен — онзи, купен за нея от Оливър Прауд?

Хелън кимна.

— Предполагам, че това ви се вижда странно, инспекторе. Дейзи също боготвореше Франк и без съмнение иска да се чувства възможно най-близо до него сега, когато го няма. Ако по някаква случайност животът ми бъде спасен… — Тя спря и сякаш започна да обмисля нещо. Накрая каза: — Не, не бих понесла да живея без Франк И със съзнанието за това, което му сторих. Но дори и да можех, бих оставила Дейзи да задържи пръстена. Аз не го заслужавам.

— Оливър Прауд едва ли е щастлив, че Дейзи пренебрегва пръстена, който той й е подарил — отбелязах аз.

Хелън се разсмя невесело.

— О, Дейзи явно му е дала ясно да разбере, че няма никакъв шанс по въпроса, нито пък право да се оплаква. Франк често казваше, че Дейзи е един малък тиранин. Казваше го с обич, но след като я срещнах, макар и за малко, разбрах, че това е съвсем вярно. Ужасява се от баща си, но точно от него се е научила как да тероризира останалите и да ги кара да й се подчиняват. Някои от историите, които Франк ми е разказвал… — Хелън потръпна. — А от начина, по който ми разказа за Оливър, в деня, когато Франк умря, ми стана абсолютно ясно, че ако той разбира кое е добре за него, ще прави каквото тя му нареди… И онзи следобед беше пример за това! Беше му бясна. Той не беше там, поне не и в онзи момент, и тя ми разказа как му е забранила да идва в къщата като наказание за това, че я е ядосал.

— Това ли е едно от нещата, които са направили деня ви в „Малкото ключе“ толкова неприятен? — в този момент осъзнах колко грубо прозвуча въпросът ми и бързо добавих: — Преди Франк да умре, имам предвид. Явно това е била най-ужасната част от деня.

Хелън Актън се усмихна.

— Инспекторе, казвате това, сякаш смъртта му е била нещо трагично, което се е случило на мен, вместо нещо, за което аз самата трябва да бъда винена.

— Разкажете ми за този неприятен ден от началото.

— Всичко беше ужасяващо още от момента, когато двамата с Франк пристигнахме в „Кингфишър Хил“. Далеч по-зле, отколкото бях очаквала. Лилиан Девънпорт не ме погледна нито веднъж, гледаше някъде около мен, но не и мен. Никой не би го забелязал, но тя се постара очите й никога да не срещнат моите от секундата, в която пристигнахме там, до… — Не успя да се накара да изрече думите. — След това се вторачи в мен, разкрещя се, че съм убийца, че ще ме обесят и че тя ще танцува върху гроба ми. Това бяха първите думи, които отправи към мен за целия ден.

— А Сидни Девънпорт?

— Той целия ден се взираше в мен с явно отвращение, все едно се опитва да ме прогони от дома си със силата на волята. Възможно е отчасти да е било по моя вина, вероятно не съм успяла да скрия презрението си към родителите на Франк толкова добре, колкото се надявах. Не съм много добра в прикриването на чувствата си.

— Ами другите? Те гледаха ли ви, говореха ли с вас?

— Човекът, който беше най-добър с мен, бе Върна Лавиолет. Тя постоянно полагаше усилия да ме включи. И да, Ричард и Дейзи, те и двамата говориха с мен. Но това също беше ужасно. Дейзи говореше повече на мен, отколкото с мен — седя до мен около трийсетина минути и изстрелваше думите в лицето ми като куршуми, оплакваше се от Оливър и всички неща, които е направил не както трябва. Имах чувството, че съм някакъв неодушевен предмет, чиято единствена функция е да бъде замерян с точките от списъка й с недоволства. Ричард сякаш се разкъсваше между желанието да угоди на майка си, следвайки примера й да ме игнорира, и желанието да бъде учтив и да угоди на Франк, като ме накара да се почувствам добре дошла. Всеки път, щом събереше кураж да отправи любезна дума към мен, той поглеждаше Сидни или Лилиан, за да види дали не го очаква порицание. И не се осмеляваше да говори с мен прекалено често.

— Върна Лавиолет е била особено мила с вас? — Впечатлението ми от тази жена бе, че е всичко, но не и добра.

— Да, Върна беше на моя страна, даде съвсем ясно да се разбере. Сидни и Лилиан трябва да са се вбесили, че тяхна приятелка се държи по този начин, когато те толкова се стараят да са враждебни и надменни. Е, Върна не каза нищо специално, но отношението й беше съвсем недвусмислено, и аз й бях дълбоко благодарна. Нямам представа какво съм направила, че да я спечеля за свой съюзник — вероятно грубостта на Сидни и Лилиан бе толкова поразително откровена, че ме е съжалила.

— Откога са сгодени Дейзи и Оливър? — попитах, мислейки си колко е странно, че Сидни Девънпорт е позволил дъщеря му да приеме да се ожени за мъжа, облагодетелствал се от кражбата на Франк.

— Не много отдавна — отвърна Хелън, — от седем седмици, ако искате да съм точна. Франк ми беше разказвал за чувствата на Оливър към Дейзи. Вече два пъти й предлагал брак, но тя му отказвала. Случило се много преди кражбата. И после, в деня, когато Франк умря, почти веднага след като се запознахме, тя с огромно удоволствие ми разказа същата история — как Оливър я харесвал от незапомнени времена и как тя винаги го отблъсквала, докато в деня, когато Сидни и Лилиан писали на Франк, за да му предложат помирение, тя изпратила телеграма на Оливър, молейки го да се ожени за нея. Разбира се, той незабавно приел.

— Какво я е накарало да промени решението си, според вас?

— Не бих могла да кажа, запознах се с Дейзи в онзи ден и я познавах само от разказите на Франк. Не смятам, че си подхождат. Изобщо. — Тя се усмихна леко. — Макар че кой се интересува от това какво мисли една убийца.

— Бих се радвал да чуя мнението ви — казах й.

— Дейзи е твърде силен характер, а Оливър е твърде слаб. Това е опасна комбинация. — Изражението й стана студено. — Знаете ли, че Оливър също отряза Франк, след като заедно бяха замислили плана да откраднат парите? О, той не го каза така, не каза „С тези думи се разграничавам от теб“, но това беше смисълът. Двамата така и не се видяха до деня, в който Франк умря.

— Но на мен ми казаха, че Оливър и Франк заедно са направили инвестиции и са основали училища, след като са откраднали парите на Сидни Девънпорт — учудих се.

— Да, участваха заедно в тези начинания, но вече не бяха приятели — отговори Хелън. — Всичко ставаше чрез посредници. Оливър настоя за това, всичко беше негово дело. Когато Франк имаше най-голяма нужда от верен приятел… — Тя примигна, за да спре сълзите. — Оливър не се съгласи да се видят очи в очи, нито дори да говори с него. От най-близки приятели се превърнаха в бизнес партньори от разстояние. Франк беше наранен до дъното на душата си, но не осъди Оливър за малодушието му. „Не всеки има смелостта да се изправи лице в лице с най-лошите си постъпки, Хелън“, така ми каза. „Щом Оливър има необходимост да ме обвинява и да ме избягва, за да е в мир със себе си, тогава това трябва да направи и аз му желая всичко най-хубаво“. Франк винаги намираше начин да поеме цялата вина и да опрости другите, а Оливър беше точно противоположният тип човек. Абсолютна негова противоположност!

Нямах търпение да споделя тази нова информация с Поаро. Все още се чудех защо Дейзи е била обзета от внезапно желание да се омъжи за Оливър Прауд, след като два пъти му е отказвала, и то в същия ден, когато родителите й са писали на Франк, за да му предложат помирение.

— Какво си мислехте? — попита ме Хелън.

Не виждах причина да не й кажа. Тя ме изслуша, без да ме прекъсва, после се усмихна.

— Франк измисли името „Малкото ключе“ — каза тя. — Фразата е от „Малката Дорит“ на Чарлс Дикенс: „Едно малко ключе може да отвори и най-тежката врата“.^[2]

— Къщата, която едно време се е наричала „Почивка в Кингфишър“?

— Да, Франк мислеше, че е ужасно скучно и убеди Сидни да го смени, когато купиха къщата от семейство Лавиолет.

— Кога е било това? — попитах. — Колко преди смъртта на Франк?

— Отдавна. Преди две години поне.

Поизкашлях се леко и казах:

— Да се върнем на шести декември, деня, в който убихте Франк… Дейзи каза ли ви защо се е ядосала на Оливър Прауд?

— О, да, разказа ми безброй пъти, по толкова най-различни и цветисти начини, колкото успя да измисли. Тя, Ричард и двамата Лавиолет трябвало да прекарат цялата сутрин в друга къща в имението „Кингфишър Хил“, докато Оливър имал някаква работа в Лондон. Дейзи му казала да иде в онази къща, като се върне в „Кингфишър Хил“, а не в „Малкото ключе“, както нормално би направил. Той се възмутил, че го карат да виси в къща на непознати, без да му обяснят защо, а Дейзи се възмутила от неговото възмущение — още повече, защото той обикновено бил, да използвам точните й думи, „кротък и послушен като агънце“. Но Оливър Прауд не можел да разбере защо завръщането на Франк трябвало да значи, че всички останали следва да бъдат изхвърлени от къщата до второ нареждане, а Дейзи не можела да разбере защо нейното обикновено хрисимо пале е избрало точно този ден от всички възможни, за да се разлюти. Тя енергично се противопоставила на бунта му и в резултат той останал много по-дълго в онази къща, къщата на непознатите му хора, отколкото всички други от компанията. Забранила му да се върне в „Малкото ключе“ с нея.

— Но Оливър е бил в къщата, когато вие сте блъснали Франк от площадката — припомних си аз разказа на Маркъс Кейплинг за трагичните събития, според него Хелън е заговорила именно Оливър Прауд в твърдото си намерение да признае. Той бил човекът, на когото първо признала вината си.

— Да, така е. Беше мил към мен, когато казах, че съм убила Франк, точно на него казах, разбирате ли, а той се погрижи за мен, докато дойде полицията. — Една сълза се плъзна от лявото й око и се търкулна надолу по лицето й и тя я избърса. — Всички други бяха при Франк, но Оливър се погрижи за мен. Отведе ме далече от всички тях и седна с мен, опита се да ме успокои. Беше добър. — Тя кимна и сякаш споменът я утеши.

— Но само преди минутка вие казахте, че Дейзи му е забранила да се връща в „Малкото ключе“. Значи е променила решението си по-късно и му е позволила да се върне?

— Да, точно така. Дейзи е непредвидима — отвърна Хелън. — Франк ми беше казвал, че характерът й винаги си е бил такъв. В някакъв момент следобеда е решила, че отново харесва Оливър, затова му е било разрешено да се върне. След това отново му се ядоса, защото беше довел човек, без да поиска разрешение предварително. Франк ми беше разказал всичко за строгата политика на семейство Девънпорт: никакви гости или случайни посетители, освен ако не са поканени или одобрени от самия Сидни. А този човек не е бил в описаните категории.

— И кой беше той?

Маркъс Кейплинг не спомена нищо за неканен гост в деня на смъртта на Франк. По неговия разказ, единствените хора в „Малкото ключе“ на шести декември са били семейство Девънпорт, двамата Лавиолет и Уини Лорд.

— Мъж на неговата възраст приблизително, който живее в онази, другата къща — от която дойде Оливър.

— „Кингфишър Вю“ ли имате предвид?

— Да, мисля, че името му беше Пърси. Пърси Симли, точно така. Беше там, когато Франк умря. Оливър се върна в „Малкото ключе“, следван по петите от мистър Симли. Годфри Лавиолет също беше с тях — той също останал по-дълго в другата къща. Когато влязоха, тримата си приказваха оживено за риболов. Ние с Франк ги чухме от моята стая горе, където отидох под претекст, че искам да си легна, за да се отърва от студения поглед на Сидни. Франк се качи при мен малко по-късно — дойде да провери дали съм добре. Дейзи също трябва да е чула идването на мъжете, по това време вече беше горе, а стаята й бе до моята. Тя очакваше Оливър и беше готова да му прости скорошното неподчинение. Очакваше го да допълзи с едно-едничко намерение: да коленичи в краката й и да я умолява за прошка. Вместо това, той се върна потънал във весел разговор за риболов с двама други мъже, единият от които дори не е бил поканен официално. Трябва да е побесняла…

— На нас с Поаро не ни беше казано нищо за присъствието на този мистър Симли.

— Не остана дълго в „Малкото ключе“. Чакайте… — Хелън смръщи чело, докато размишляваше. После очите й се разшириха. — Не съм сигурна, че полицията изобщо знае, че той е бил там. Не им казах за него и лесно мога да си представя, че никой друг не го е споменал. Сидни го изтика от входната врата няколко минути след като Франк умря, докато Лилиан пищеше и виеше като същество, което разкъсват на парчета. Не мисля… хъм, не би трябвало да го казвам, защото може да не е вярно, но съвсем ясно мога да си представя как всички в „Малкото ключе“ са забравили за мистър Симли в момента, когато вече не е бил пред погледа им. Трудно ми е да ви го обясня, когато не ги познавате и не сте слушали техните истории, но за всички Девънпорт, с изключение на Франк, на този свят не съществува никой друг извън тях. Отнасят се към всеки, който не е от семейството, сякаш е голямо неудобство или полезен декор. А мистър Симли наистина нямаше нищо общо с това, което стана. Беше безполезен — оттук и крайното неудоволствие на Сидни да го види там в толкова неудобен момент. Никой не желае да има свидетели на най-лошите моменти в живота му, нали?

Не се съмнявах, че Поаро ще се съгласи с мен — ако Пърси Симли е присъствал, когато Франк Девънпорт е умрял, това го превръща във важен свидетел. Щеше да се наложи да поприказваме с него при първа възможност.

— Говорихте ли с мистър Симли?

Хелън поклати глава.

— Той пристигна в последната минута, преди… преди Франк да умре. С Годфри Лавиолет, Оливър и Уини Лорд.

— Уини Лорд е дошла с тях?

— Да, Дейзи я изпрати да каже на Оливър, че може да дойде. Тя ходи два пъти до тази къща в онзи ден: веднъж, за да вземе Дейзи, Ричард и Върна, и втория път за Оливър, който пък доведе Годфри Лавиолет и Пърси Симли със себе си. Но Уини не остана дълго с мъжете, след като се върнаха. Вероятно е отишла да върши своята работа, защото в преддверието бяха само тримата мъже, Годфри Лавиолет, Оливър и Пърси Симли, когато аз… направих каквото направих на Франк.

— Какво впечатление остави у вас Уини? Говорихте ли изобщо с нея?

— Всъщност, не. Следобеда тя беше в гостната заедно с всички нас — е, влизаше и излизаше с подносите храна, напитки и разни подобни — и от време на време ми се усмихваше приятелски. Дори и тя забеляза колко необичайно груби са Сидни и Лилиан с мен. И ми показа стаята, когато казах, че съм уморена и имам нужда да си почина малко преди вечерята. Не заспах и не бих могла да заспя, толкова ядосана и отчаяна бях, но казах, че искам да поспя преди вечеря. Истината е, че исках единствено да се махна от тях и да остана сама.

Отбелязах си мислено да проуча защо Годфри Лавиолет не се е върнал в „Малкото ключе“ по същото време като Върна. Ричард и Дейзи.

Вратата се отвори и в стаята влезе Поаро. Лицето му беше зачервено, а мустаците, с който той нормално толкова се гордееше, сега бяха в пълен безпорядък. Трябваше ми само един поглед, за да схвана, че е много развълнуван.

— Моите извинения, мадмоазел — обърна се той към Хелън Актън. — Боя се, че инспектор Кечпул и аз трябва да тръгваме… Вероятно скоро ще се върнем. Кечпул, побързай, моля те.

С тези думи излязохме.

— Какво, по дяволите, става, Поаро? — попитах веднага щом се отдалечихме достатъчно от надзирателите.

— Имам изключително обезпокояващи новини, mon ami. В „Малкото ключе“ е станало още едно убийство. Трябва да отидем там незабавно. Един автомобил е на път да ни вземе оттук.

— Друго… кой? Кой е бил убит?

— Точно това ме притеснява най-много. — Поаро поклати леко глава. — В къщата има тяло, но не е на човек, познат на семейство Девънпорт или на някого от гостите им, всички те са живи и здрави, както ми предадоха. Някой определено е бил убит в къщата… и все пак никой не знае кой е.