Софи Хана
Убийства в Кингфишър Хил (6)

Глава 6
Семейство Девънпорт

Първото ми впечатление от „Кингфишър Хил“ беше, че е добре защитено от външния свят. Макар да знаех, че е частно имение, изобщо не очаквах външните стени да са по-високи, отколкото по принцип е необходимо да е висока една ограда насред спокойната английска провинция.

Имаше двойка порти една зад друга, които изглеждаха толкова подсилени, все едно са проектирани да издържат обсада. Тези порти трябваше да бъдат преодолени, ако искахме да минем от простосмъртната околност в свещените земи вътре. Подхвърлих на Поаро, че ми изглежда сякаш някой всеки миг очаква инвазия.

— Не и от страна на Еркюл Поаро! — Той се разсмя на собственото си остроумие. — Той е поканен гост. Независимо че в „Кингфишър Хил“ със сигурност има човек, който трябва много да се страхува сега, когато вече съм тук.

— Искаш да кажеш…

— … който и да е убил Франк Девънпорт, ако не е Хелън Актън. О, не разбираш! Ричард Девънпорт не го каза с толкова много думи, но пожела да открия кой член на семейството му или кой приятел на семейството, или прислужник е убил брат му.

— Това са възможностите, така ли? — попитах. — Знаеш ли кой е бил там, когато е станало убийството?

— Освен самия Ричард и Хелън Актън, е имало още седем човека в къщата, когато Франк Девънпорт е умрял: Сидни Девънпорт, главата на домакинството, съпругата му Лилиан, тяхната дъщеря Дейзи, нейният годеник Оливър Прауд, една прислужница на име Уинифред Лорд и двама близки приятели на семейството — американците Годфри и Върна Лавиолет.

Най-сетне минахме през двете порти, но предстоеше и друга стъпка, преди да можем да мислим за себе си като за пристигнали в имението. Шофьорът паркира автобуса на чакълена алея, където вече чакаше друго синьо-оранжево возило на компанията „Кингфишър“, заедно с впечатляваща редица от автомобили. На повечето от тях се бяха облегнали хора и някои започнаха да махат с ръка. Някои от нашите спътници им махнаха в отговор. Зачудих се дали и нас не ни чака някой, за да ни откара с Поаро, и колко ли трябваше да вървим, за да стигнем до дома на семейство Девънпорт, ако никой не ни закара дотам. Алфред Биксби изскочи от автобуса, за да говори с човека в малката правоъгълна будка, мъж с квадратно лице, чиято коса започваше от средата на челото. Очевидно работата му се състоеше най-вече в това да оглежда с недоверие хората, възнамеряващи да пресекат прага на имението „Кингфишър Хил“.

— Значи Ричард Девънпорт вярва, че някой от тези седем души е убил брат му? — попитах Поаро. — Даде ли ти някаква насока кой от тях смята, че може да го е сторил?

— Не, не ми даде, и правиш погрешни предположения, Кечпул. Вярно, че ако Хелън Актън не е извършила убийството, нито самият Ричард Девънпорт, тогава трябва да е някой от тези седем души. Но съществуват и други възможности.

— Че Ричард е убил брат си Франк, разбира се, е едната, нали?

— Oui. Или че Хелън Актън го е направила, а Ричард Девънпорт отказва да приеме това обяснение, защото му причинява страдание.

— Това ми се струва по-вероятно… Ако самият Девънпорт е извършил престъплението, трябва да е истински глупак да иска присъствието на един от най-добрите умове в разрешаване на престъпления… — Виждайки гримасата на Поаро, аз побързах да поправя грешката си, — Най-добрият ум в разрешаването на престъпления в Англия.

— Рядко съм срещал мъж или жена, които да не са в състояние да се покажат като истински глупаци, стига условията да са подходящи за подобно нещо — заяви Поаро. — Ричард Девънпорт може да не е толкова умен, за колкото се смята.

Той се приведе напред, за да проследи разговора, който приличаше по-скоро на спор, между косматкото в будката и Алфред Биксби.

— Настоява да види списъка с пътниците, който мосю Биксби носи в „Кингфишър Хил“, mais ce n’est pas possible^[1]. Той беше откраднат. Благодарение на Статуята, сега всички сме задържани тук излишно.

— Не ти ли се струва, че това е най-дългото пътуване, което си правил? — въздъхнах дълбоко.

— А, спасени сме! Le portier се смили над приятеля ни Биксби.

Скоро ни позволиха да слезем и да си вземем куфарите.

— А сега какво? — попитах, когато всички останали тръгнаха към колите.

Във въздуха се разнесоха ентусиазирани поздрави.

— Някой ще ни закара до къщата — обясни Поаро. — Тя е една от най-отдалечените от входните порти. Ричард Девънпорт ми каза, че ще ни вземат.

— Надявам се да пристигне скоро… На човек не му трябва много в такова време, за да стане жертва на хипотермия.

— Утеши се с факта, че за мен е още по-зле, отколкото за теб, mon ami. Моят организъм не е създаден за такива условия. Вие, англичаните, обичате героичното замръзване до смърт.

— Това изобщо не е вярно, Поаро.

— Не ми казвай, че не си чувал за Робърт Фалкън Скот и обреченото му пътешествие в Антарктика — не беше ли той англичанин?

— Поаро, ами за книгата „Среднощна сбирка“?

— Какво за нея?

— Защо я попита за нея? И защо я попита дали я е откраднала?

— Не я е откраднала. Макар че ако го беше сторила, това би обяснило защо е толкова ядосана, че инспектор от Скотланд Ярд й е хвърлил един поглед. Но не — била й е подарък. От кого, не мога да кажа. Беше на косъм да разкрие името на човека и после се спря, не искаше Поаро да научи. Книгата много ме заинтригува, Кечпул. Не съдържанието, както, естествено, разбираш. Няма никакво значение дали е приключенски роман, любовна история или in policier^[2]. Гневът й, когато ти погледна корицата… не вярвам да е имал нещо общо със заглавието. Свързан е бил със значението, което му е отдавала в ума си Статуята, и няма нищо общо с думите върху корицата.

— Значи това, което го прави значим, е човекът, който й го е подарил? Нейната връзка с подаряващия?

Поаро поклати глава и каза:

— Дължа огромна благодарност на стария ни приятел Майкъл Гедъркоул. Ако не бяха инициалите на неговото име, тази книга не би ти направила никакво впечатление. Но благодарение на тях и на част от фамилното му име, c’est parfait^[3].

— Кое е перфектно? — попитах.

— Точният начин, по който се разгръщат събитията и ни предоставят една изключителна възможност — загадъчно отговори Поаро.

В този момент глас с американски акцент изрече:

— Извинете ме, господа. Мосю Поуроу и Кечпул? Обърнах се и видях висок, слаб мъж с дълго палто. Трудно бих могъл да определя възрастта му, можеше да е както старец, така и на четиридесет. Имаше толкова гладка кожа, все едно някой я е минал с парна ютия, и гъста бяла коса, която стърчеше доста странно. Накара ме да си представя таралеж, но беше някак издължен, точно обратното на малък и кръгъл. Всеки, който би се захванал да му направи шарж, несъмнено би завършил с острия нос, обаче. Здрависахме се.

— Приятно ми е да се запознаем, господа, аз съм Годфри Лавиолет. Не бих могъл да ви кажа колко възхитени сме двамата със Сидни, че сте тук. Ще се пръснем от вълнение, казвам ви. Последвайте ме, колата е ей там. Обзалагам се, че и двамата очаквате с нетърпение да напълните търбуха! Няма друго като леденият вятър, дето да изостря така добре апетита, а? Е, ще вечеряме и после… — Той спря и се засмя. — Казах на Сидни, дамите ще трябва да ни извинят нас, джентълмените, тази вечер след трапезата. Разговорът ни със сигурност ще ги отегчи и приспи. Не разбират страстта ни към нашето малко бебче. Казват разни неща като „но това е само игра“ за нас обаче е нещо различно — нали, господа? Аз и Сидни и вие двамата, всички луди по „Пийпърс“, ще си направим истинско гала забавление!

Значи „малкото бебче“, за което говореше Лавиолет, е онази нещастна игра. Вътре в мен се надигна стон, но успях да го сподавя, преди да нанесе непоправима вреда на нашето прикритие. Предполагаемият ми бизнес интерес към потенциала на „Пийпърс“ задължително ли включва и да бъда „абсолютно луд“ по нея? Не трябва ли един бизнесмен да има по-безпристрастно отношение към евентуална инвестиция? Внезапно осъзнах, че би било много полезно да получа по-ясни инструкции от Поаро за ролята, която се очакваше да играя.

Лавиолет подкара колата по серия от широки пътища. Беше тъмно и навсякъде имаше дървета, затова не успяхме да видим добре къщите в „Кингфишър Хил“, въпреки че разпределението на осветените прозорци подсказваше, че всяка от тези сгради е много по-голяма и около нея има много повече площ, отколкото край къщите, които бях свикнал да виждам в Лондон. Ефектът от светлината зад прозорците беше привлекателен по един нереален начин — малки и големи правоъгълници златиста светлина, които сякаш висяха от клоните на дърветата в далечината или се крепяха върху тях.

Годфри Лавиолет се впусна в разказ за историята на дългото си познанство със Сидни Девънпорт. Като предисловие на този разказ, ни съобщи информацията, че когато „Пийпърс“ задмине шаха като най-харесвана настолна игра по целия свят, всички ще вдигнат врява да разберат как двамата и изобретатели са се срещнали за първи път. Беше заплетена история, която се въртеше около някакъв метал, наречен ванадий, леснодостъпен за добив в Южна Африка. Този химически елемент създал богатството на Сидни Девънпорт и на Годфри Лавиолет преди около двайсет години. Лавиолет обясни — и успя да го направи, без да прозвучи като хвалба, — че и двамата със Сидни Девънпорт вече са утроили състоянието, натрупано по времето на ванадиевите си дни, и то без да работят дори час.

— Не пострадахте ли при скорошното бедствие, което сполетя борсовия пазар? — попита Поаро.

— Не мосю Поуроу, за щастие не пострадахме. Сидни и аз сме внимателни хора. Споделяме общ интерес не само към настолните игри, но също така и към малки, премерени рискове. Никога не полудяваме по начина, по който го правят други, предпочитаме бавния и стабилен подход. А това може да ви се стори забавно: споделяме и еднакъв вкус към къщите! Къщата на Сидни, където отиваме сега, беше преди това наша, на мен и на съпругата ми Върна! Продадохме я на Сидни и Лилиан. Тогава те си търсеха различна къща и бяха почти готови да сложат подписа си под договор, когато ние им казахме — „Ей, защо не купите нашата? Мислехме да я продаваме“. Така и направиха!

— Не ви харесваше да живеете тук? — попита го Поаро.

— А, обожавахме го в началото — отвърна Лавиолет. — Кажете ми, господа, дотук как ви се струва имението „Кингфишър Хил“. Знам, че е тъмно и не сте успели да видите много, но все пак добихте някакво впечатление за мястото? Рай, нали? Не може да го видите сега, но ей там е плувният басейн, проектиран от Виктор Маркъл. Грандиозен! Да, в рая сме, наистина! И точно това е причината с Върна да решим да продадем имота си и да се преместим. Няма нищо по-лошо от това да живееш в рая и да знаеш, че един ден той ще се промени към по-лошо. Това ми стана един вид мото: не позволявай на никого да съсипе рая ти. Не и ако можеш да го предотвратиш. За жалост, повечето време хората просто не могат да направят нищо. Но се случва и да могат!

Стори ми се, че не беше съвсем наясно какво послание иска да изпрати — за надежда или отчаяние.

— Влоши ли се имението „Кингфишър Хил“, откак продадохте къщата си? — запита го Поаро.

— А, ето един възхитителен въпрос, мосю Поуроу, О, да, възхитителен въпрос. Ами, да видим! Нека просто кажа, че аз мисля така и че жена ми Върна е съгласна, двамата сме доволни, че вече не притежаваме имот тук. Няма да кажете на Сидни и Лилиан, че съм го казал, нали? Не бих искал да си помислят, че са се минали заради нашата малка сделка — той се засмя. — Те и без това нямаше да са съгласни с мен. Силни и аз сме придирчиви към различни неща — много различни неща. Понякога той харесва онова, което аз не харесвам, а друг път аз харесвам неща, които той не харесва. Точно заради това работим толкова добре заедно върху „Пийпърс“ — два напълно различни ума. Това означава, че накрая не пропускаме нито един аспект, ако следвате мисълта ми.

Вътре в себе си се помолих да не ни дава примери нито от своя подход, нито от този на Силни Девънпорт.

— Интересното е, че сега с Върна прекарваме цялото си време тук, в къщата, която едно време притежавахме, като гости на нашите добри приятели! И знаете ли кое е най-забавното? Сега аз отново мога да се наслаждавам на „Кингфишър Хил“ по начин, който ми беше невъзможен в месеците, преди да продадем къщата на Сидни и Лилиан. Сега, когато съм само гост и тук няма нищо, което да е мое, не се тревожа, че раят ми е съсипан. Мога да се наслаждавам на всичко, което си заслужава, без никакви притеснения.

— Какво се страхувате, че ще стане? — попитах го. — Да не би къщите тук да са били продадени на неправилния тип хора?

Годфри Лавиолет се разсмя гръмко.

— Кои са неправилният тип хора, мистър Кечпул?

— По моя преценка ли? Ами… престъпници и хора с отблъскващ характер. Предполагам, че предвид изключителния характер на имението, оградата и портите…

— Смятате, че трябва да вярвам в правилния и грешния тип хора? О, не, не и аз! Искате да знаете какво мисля? Не мисля, че може да делите хората на такива категории. Разбира се, някои постоянно го правят, но това води единствено до мързеливо мислене. Ако искате да стигнете някъде, трябва да обръщате внимание на конкретния човек — и е разумно да обърнете повече внимание на това какъв иска той да е в бъдеще, отколкото на това какъв е бил в миналото. Дори престъпниците не бива да бъдат очерняни с едни и същи краски — Годфри Лавиолет с удоволствие поде темата. — Някои отричат своите престъпления до сетния си ден, докато други признават и се опитват да правят добро.

Замислих се. Ако Годфри Лавиолет е решен да вярва в отделни личности, а не в общности от различни типове хора, то тогава нищо чудно, че е продал къщата си в „Кингфишър Хил“. Помислих си, че да имаш съседи на място като това, е доста по-различно от живота на обикновена улица. Ако сте затворени заедно зад високи стени и всички ходите в един и същ плувен басейн, тенис корт и голф игрище… тогава дори 900-те или повече акра, в които се ширите, могат да създадат чувство за близост, което някои биха определили като потискащо. Знам, че аз със сигурност не бих харесал „клубната“ атмосфера на този тип имения, нито пък усещането за споделена идентичност, което върви заедно с нея.

След около десетина минути Годфри Лавиолет ни преведе през друга двойка порти. В края на права алея се издигаше ниска, тромава къща и нямаше нищо грациозно във вида й. От двете й страни стърчаха два яки стълба с лампи. В разположението им долових нещо смътно заплашително, все едно двата стълба са оръженосци, готови да се намесят в защита на къщата, ако се наложи.

Когато наближихме, видях, че сградата не е просто квадратен блок от камъни, както ми изглеждаше в началото. Оказа се, че има доста раздвижена фасада — квадрат с по-широк правоъгълник зад него, и трети, още по-просторен правоъгълник зад него.

— Най-сетне у дома! — провикна се нашият шофьор Годфри Лавиолет. — Добре дошли в „Малкото ключе“! Или както вероятно би трябвало да кажа: „В бившия ми дом.“

Подсмихнах се леко, колкото да покажа, че шегата му ме е развеселила, но Поаро не направи никакво усилие да се засмее или поне да се усмихне. Лавиолет сякаш искаше да обясни, усетил лека неловкост:

— Господа, ще си призная, казвам тази шега винаги когато се прибирам тук, независимо дали съм сам или в компания. Може би трябва да поработя над нещо по-оригинално — не мислите ли, мосю Поуроу?

— Къщата се казва „Малкото ключе“, нали? — попита Поаро. — Много интересно име…

— Така е, но не мога да си присвоя заслугата за него. Когато ние с Върна живеехме тук, мястото се наричаше „Кингфишър Рест“, „Почивка в Кингфишър“, но сегашното име е много по-интригуващо, не мислите ли? „Малкото ключе“ — ето това е име на къща, което наистина създава атмосфера.

— Значи така, la famille Девънпорт…

— Някой ми каза, че било от разказ на Чарлз Дикенс: „едно малко ключе може да отвори много тежка врата“, и нямам нищо против да ви кажа, мосю Поуроу, че вратата на тази къща със сигурност е тежка! Вижте, направете ми услуга, не споменавайте промяната на името пред Сидни, нито пред Лилиан.

— Но всъщност именно те са променили името на „Малкото ключе“, след като са купили къщата от вас? — попита Поаро.

Няма как Сидни и Лилиан Девънпорт да не са знаели името на къщата, помислих си аз, голяма каменна плоча с думите „Малкото ключе“, гравирани върху нея, беше монтирана вдясно от входната врата. Опитах да намеря вероятна причина, поради която промяната на името не би следвало да се споменава, както каза Годфри Лавиолет, но не ми хрумна нищо, което да ми се стори задоволително.

В същия момент входната врата се отвори и един подобен на бъчва мъж с широка усмивка се отправи с големи крачки към нас.

— А, ето го и Сидни! — каза Годфри Лавиолет.

Не бих могъл да кажа дали не си въобразявам, но ми се стори, че изпита облекчение от прекъсването на разговора ни по темата за името на къщата.

Едно от първите неща, които забелязах при Сидни Девънпорт, докато той не преставаше да ме тупа по гърба в израз на гостоприемство, беше, че усмивката му става все по-плашеща, колкото повече я гледаш. Все едно е страшна маска — полуотворена уста, кранчетата извити нагоре, като че ли застинали в някакъв отдавна отминал момент на гръмогласно веселие.

Бях в компанията на човека не повече от три минути, но осъзнах, че ще ми е трудно да гледам по-дълго това фосилизирано лице.

— Добре дошли, добре дошли! — каза Сидни, сега бъхтеше гърба на Поаро по същия начин, който току-що аз бях изтърпял.

— Толкова любезно от ваша страна е да ни поканите като ваши гости в „Кингфишър Хил“… и в „Малкото ключе“-отвърна Поаро, посочвайки каменната плоча.

Погледнах към Годфри Лавиолет, който пристъпи неловко от крак на крак. Сидни Девънпорт не показа признаци на безпокойство, докато ни въвеждаше в къщата си и обясняваше как трябва да се подготвим за питие, а също и за топла вечеря. Когато го последвахме вътре, редът на приоритетите му се промени и разговорът се насочи към „Пийпърс“.

Всъщност това, което последва, ме изуми, макар да смятам, че Поаро го е разбрал по-бързо от мен, тъй като самият той е личност с доста мании.

Докато стояхме в пищния кръгъл входен вестибюл — с надвиснала отгоре площадка, която започваше от върха на витото стълбище и описваше почти пълен кръг около помещението — нещо като балкон, а прекалено дългият полилей напомняше на лавина от кристални кинжали, спускащи се отвисоко, — Сидни Девънпорт и Годфри Лавиолет започнаха да говорят бързо и почти едновременно (така че на моменти беше невъзможно да чуеш какво казват) за „Пийпърс“ и играта, която смятаха за единствен неин съперник — „Монополи“. Девънпорт твърдеше, че „Пийпърс“ я превъзхожда във всяко едно отношение и ще победи, докато Лавиолет се страхуваше, че перспективите на играта им може да бъдат съсипани от бързо нарастващата популярност на другата игра.

Обсъждаха толкова разгорещено темата, сякаш никога няма да спрат, и оставиха у мен ясното усещане, че това е спор, който редовно водят. От време на време някой от двамата поглеждаше към Поаро или към мен с очакване, все едно се надява да вземем неговата страна, в други моменти се държаха така, като че ли са забравили за присъствието ни. Поаро издаде няколко подходящи, макар и напълно неангажиращи възклицания, а аз се постарах да създам впечатлението, че съм съгласен с този, който последен е отправил някаква реплика към мен. И сякаш това щеше да продължи до безкрай. Девънпорт обяви, че хората, които избират „Монополи“, трябва да помислят за промени, преди да е станало прекалено късно, защото в противен случай как биха могли играчите да знаят дали играта не прокламира неограничено натрупване на собственост като достоен стремеж, или пък заема критична позиция към този тип монополизъм? Лавиолет възрази, че вече има много инвеститори и реинвеститори в различните версии на „Монополи“, или „Играта на собственици“, както някои я наричат, и всеки си мислел, че моралното послание на играта е това, което на него му се иска да е. Това усложнение, твърдеше Лавиолет, изобщо не е повлияло на популярността й. Да, отвърна му Девънпорт, но това не означава, че „Пийпърс“ има нужда от допълнителни усложнения с надеждата да привлече благоразположение, особено когато несъмнената привлекателност на „Монополи“ идва въпреки неясното й морално послание, а не поради него…

Преди да срещна тези двама мъже, никога нямаше да ми хрумне, че за една настолна игра може да се говори толкова много. На няколко пъти се зачудих дали тази сценка не е някакъв вид ритуал или шега, но продължи прекалено дълго и всеки проблем се обсъждаше с такава жар, та реших, че греша.

Едва не закрещях от благодарност, когато прегърбена, кокалеста жена прекъсна с появата си разговора. Бледата кожа на лицето и ръцете й изглеждаше като пергамент и беше покрита с толкова бръчки и гънки, сякаш всеки инч от нея е сгъван и разгъван стотици пъти. Очите й бяха големи и сиви, а косата по-тъмносива — с цвета на метални стружки, подредена в артистична купчина. Влезе, хванала под ръка млад мъж, приблизително на трийсет години. Облягаше се тежко на него, докато бавно приближаваха към нас.

Сидни Девънпорт се спусна към нея и я подкрепи от другата страна.

— Поаро, Кечпул, мога ли да ви представя съпругата ми Лилиан и синът ми Ричард?

Да чуя, че това е жена му, беше абсолютна изненада. Съдейки по външния й вид, би могла да му е баба. Тя ни погледна с помътнели очи и безизразно лице, всъщност почти не ни обърна внимание.

Що се отнася до младия мъж… значи това е Ричард Девънпорт! Нисък и набит, със светла коса и широко лице, върху което дребните му и незабележителни черти почти се губеха. Когато си стиснахме ръцете, той ми хвърли остър поглед, в който сякаш се криеха и страх, и заплаха. Ако можех да го направя, без да издам уговорката, щях да го отърва от притесненията му, като му обещая, че няма да изрека и думичка за писмото, което е изпратил на Поаро.

— О, тук ли са вече? — разнесе се над главите ни студен и доста надменен глас с американски акцент.

Погледнахме към стълбището балкон, където бе застанала стройна жена с кестенява коса, на около шейсет години. Яркочервеното й червило, златистите обувки на висок ток зелената копринена рокля и перлените нанизи я правеха най-блестящия човек сред нас, а позата й изглеждаше отработена — все едно е репетирала с часове прел огледалото как да изглежда съвършено елегантна.

— Върна! — възкликна Годфри Лавиолет, разтваряйки ръце сякаш я кани да скочи в тях. — Да, тук са — мосю Поуроу, мистър Кечпул.

За малко да го поправя, че съм инспектор, после си спомних, че трябва да съм в ролята на бизнесмен, а не полицай.

— Господа, поздравете Върна, любовта на моя живот! Скъпата ми любима, моята съпруга!

Годфри Лавиолет в подножието на стълбището направи сложен и несъмнено величаещ жест с дясната ръка, сякаш Върна, която слиза по стълбището, е специално и удивително събитие.

— Годфри, не притеснявай горките хора — театрално отвърна тя, докато слизаше към нас, а дългата й рокля шумолеше като вълни от зелено море. — Значи всички сме тук? Аз ли съм последната?

— Не съвсем — отвърна съпругът й, — Оливър отиде с колата, за да докара Дейзи, която телефонира за някакъв спешен случай. Изглежда, е изпаднала в беда. Той предупреди, че вероятно ще закъснеят малко.

— О, едва ли прекалено много, не мисля — обади се и Сидни. — Ще пристигнат съвсем навреме за вечерята, която и без това ще закъснее, защото… — Замълча, хвърли кос поглед към жена си и очевидно реши да не продължава.

— Защото какво? — Върна Лавиолет явно беше готова да се вбеси, независимо какъв ще бъде отговорът.

Сидни Девънпорт не даде вид, че е забелязал грубостта й. Със застиналата си маска-усмивка той гледаше сина си Ричард, който кимна леко. Очевидно между двамата протече някакво важно общуване, защото Ричард незабавно застана пред Лилиан, така че тя не виждаше съпруга си.

— Как се чувстваш, майко? — попита той. — Да ти донеса ли стол?

Безизразните й очи се оживиха в отговор, все едно внезапно се е събудила във вертикално положение след дълъг сън.

— Не ме провокирай, Ричард, защо ще искам стол тук, когато мога да седна във всекидневната? Чувствам се съвсем добре, благодаря ти.

Гласът й беше изненадващо силен и по-плътен, отколкото е обичайно за жена.

Докато вниманието на Лилиан беше съсредоточено върху Ричард. Сидни се обърна към Върна Лавиолет и й каза нещо тихо, което прозвуча като „Заради Уини е“. Може и да не съм чул правилно, но със сигурност чух какво й каза след това:

— Тя постоянно ни създаваше проблеми и за връщането й сега и дума не може да става. Тя е много разстроена.

От движението на главата му заключих, че второто „тя“ се отнася за съпругата му. Лилиан беше разстроена заради жена на име Уини.

Защо Сидни даде на Ричард знак да отвлече вниманието й, за да може да обясни това на Върна? Лилиан сигурно е наясно със собствената си мъка. Защо темата да не може да се спомене открито пред нея? Този въпрос бе алогичен толкова, колкото един друг, който си задавах в последните минути: защо името „Малкото ключе“ не трябва да бъде споменавано пред Сидни и Лилиан Девънпорт, когато с ясно изписано върху плоча до входната им врата?

Върна явно беше във възторг да чуе за проблема, очите и искряха радостно, когато отвърна:

— Виж ти, виж ти, значи повече никаква Уини! Как ще се справяте без нея? Колко жалко — добави тя с тон, който би подхождал повече за „Колко чудесно!“.

Зачудих се дали Уини не е готвачката, защото отсъствието и очевидно се свързваше със забавянето на вечерята.

Сидни Девънпорт отклони с неопределен жест злорадия въпрос на Върна, после високо обяви, че е „повече от готов за едно питие“. Забелязах, че това беше неговият начин да покаже на Ричард, че ролята му на прикритие приключи и той на мига загуби интерес към разговора с майка си.

Това ми се видя много странно. Обаче най-озадачаващото бе, и аз трябваше да продължа да си го напомням, защото нямаше никакви външни признаци, които да го подсказват, че жена на име Хелън Актън, годеница на Ричард Девънпорт, скоро трябваше да бъде обесена за убийството на Франк, негов брат и син на Сидни и Лилиан, а всички се държаха така, все едно трагичното обстоятелство не съществува. Не долових тъга или загриженост, нито предпазливи намеци, че семейство Девънпорт преживява ужасно изпитание. Вярно, не можех да знам дали Лилиан Девънпорт е в най-добрата си форма, нито дали е била в състояние да върви без чужда помощ преди смъртта на Франк, но във всяко друго отношение това тук изглеждаше и създаваше усещане за съвсем обичайно светско събитие.

Как Сидни Девънпорт бе намерил ентусиазъм да посрещне двама непознати в дома си и да говори надълго и нашироко с тях за настолна игра, докато годеницата на единия от синовете му скоро щеше да увисне на бесилката заради убийството на другия?

Започна спор къде следва да изпием напитките си. Ричард Девънпорт и Върна Лавиолет предпочитаха гостната, но Годфри и Сидни настояваха да се съберем в стая, която и двамата наричаха „Главен щаб на Пийпърс“.

— А, oui — каза Поаро. — Главният щаб на операция „Пийпърс“ е нещо, което копнея да видя от много… от много отдавна!

Усмихнах се вътрешно, подозирайки, че се готвеше да каже от „много години“, но после се е усетил, че не знае откога съществува играта.

Ричард получи нареждане от баща си да ни заведе в нашите стаи, да ни помогне да се настаним и после да ни придружи отново до долу. Той изпълни заръката старателно и покорно, като избягваше да ни гледа в очите и изричаше минимален брой думи по един лаконичен и бих казал рязък начин.

Поаро не изглеждаше обезпокоен от тази сдържаност от страна на човека, който ни е поканил тук. Беше зает да си тананика весела мелодийка и да оформя блестящите си черни мустаци. Вероятно мислеше, че ще има предостатъчно време да разпита Ричард Девънпорт по-късно. Надявах се да съм прекален песимист в страховете си, че Девънпорт може би никога няма да пожелае да отговаря на въпросите ни. Вече бе уточнил, че очаква Поаро да реши загадката с убийството на брат му и да спаси годеницата му от бесилката, без да каже и дума пред някого. Това, само по себе си, бе достатъчно странно, а житейският опит ме е научил, че там, където има странни неща, човек най-често открива и други, още по-странни, ако е достатъчно внимателен. Стори ми се напълно възможно Ричард Девънпорт да смята, че е включен в категорията хора, които Поаро няма позволение да разпитва открито по повод смъртта на Франк. А как бихме могли да стигнем до дъното на загадките, ако единствената ни възможност е да пием коктейли, докато обсъждаме настолна игра?

След като се отървахме от палтата и шаловете и си наплискахме лицата, последвахме Ричард надолу по стълбището.

— А сега да влезем в главния щаб на най-великата игра на света! — говореше Поаро, подтичвайки пред мен. — О, това е истинско сбъдване на най-голямата ми мечта!

Помислих си, че малко преиграва, защото в този момент няма кой друг да го чуе, освен ние двамата с Ричард Девънпорт.

Когато се спуснахме по стълбището долу, откъм входната врата ни лъхна студен вятър, и Ричард спря.

— Това трябва да са Оливър и Дейзи — изрече той без особен ентусиазъм.

Мъжът, който влезе, вкарвайки със себе си и порив на студения вятър, свали шапката си. Беше висок и блед като призрак, с пригладена къса черна коса, която имаше ярко изразен блясък. Облеклото му бе елегантно и традиционно, но се долавяше някакво излъчване на мошеник. Натрапчиво ме завладя мисълта, че виждам измамник с аристократично потекло. Ричард Девънпорт ни го представи — Оливър Прауд, добър приятел на семейството и годеник на Дейзи Девънпорт, която била…

В онзи момент не схванах коя е Дейзи, макар да съм сигурен, че Ричард ни каза, че е сестра му. Вниманието ми беше заковано от появата на самата Дейзи, която влезе в къщата няколко секунди след Оливър.

Бях я срещал и преди. Поаро също.

И двамата зяпнахме с отворена уста и еднакво изражение на стъписване.

Дейзи беше Статуята. Жената с книгата от автобуса, онази, която си призна за извършването на убийство, преди да ни изпързаля и да изчезне в Кобъм.

Как би могла сега да е тук, в „Малкото ключе“? И все пак, несъмнено беше именно тук. La bête ingénieuse, втренчила поглед в нас, сякаш е скочила в капан, от който отчаяно иска да избяга.