Софи Хана
Убийства в Кингфишър Хил (15)

Глава 15
Ново признание

В единайсет часа следващата сутрин един шофьор остави Поаро пред входната врата на „Малкото ключе“. Обади се по телефона в осем, за да ме уведоми за вероятния час на пристигането си, и аз вече го чаках там.

— Всичко е така, както очаквах, mon ami — каза той. — Проучванията ми бяха изключително плодотворни. Всяко мое подозрение се потвърди. Финансовото състояние на Годфри Лавиолет е повече от удовлетворително. Банкерът му ми каза, че винаги е било такова. Що се отнася до нашата Джоан Блайт от автобуса за „Кингфишър Хил“, имах изключително поучителен разговор с майка й. Зелената шапка и палтото били съвсем нови, както и знаех, че ще бъдат. Не са били носени преди деня, когато ти и аз за първи път я видяхме. А виждам, че се чудиш защо това е важно. Скоро ще разбереш, Кечпул!

Поаро ми връчи куфара си и се запъти към къщата. Побързах да го настигна.

— Прекарах един възхитителен час с издателя на „Среднощна сбирка“ — продължи той. — Предостави ми съществена информация за другата Джоан Блайт, авторката на книгата. Но най-полезен от всички се оказа бившият лекар на починалия Ото Прауд, доктор Ефгрейв, с когото говорихме надълго и нашироко. Това, което той ми каза, беше черешката на тортата. Alors, всичко е налице. Утре ще пристигне сержант Гидли и ще води със себе си Хелън Актън. Тогава ще изясним веднъж и завинаги всичко в озадачаващата афера с убийствата в „Кингфишър Хил“. А сега, Кечпул, кажи ми как се справи в мое отсъствие. Момент! Не сега! Всеки би могъл да ни чуе.

Вярно беше, в този момент стояхме във вестибюла на „Малкото ключе“.

— Ще разопаковам нещата си и тогава ще говорим.

Час по-късно седяхме в библиотеката и чакахме Дейзи Девънпорт. Описах на Поаро с пълни подробности всички разговори, които проведох в негово отсъствие, завършвайки с най-драматичния и настояването на Дейзи да говори незабавно с него.

— О, c’est parfait — възкликна той. — Сега ще видиш, приятелю, разговорът, който предстои да проведем с мадмоазел Дейзи, също ще се развие точно както аз предвиждам. Ако имах писалка и хартия, бих могъл да го напиша като сценарий на пиеса. Изглежда, имам способност да виждам бъдещето!

Днес наистина Поаро беше доволен от себе си! Когато Дейзи влезе в библиотеката, виждаше се, че е плакала, и то скоро. Очите й бяха зачервени и подути.

— Слава Богу, че сте се върнали — обърна се тя към Поаро, отпускайки се в най-близкото до него кресло.

— Как бих могъл да ви помогна? — попита я той.

— Моля се да можете… Бях ужасно глупава, мосю Поаро!

— Мадмоазел… чудя се дали ще ми позволите да разкажа на вас и на Кечпул, тук, където сме сега, историята, която вие искате да ми разкажете?

Дейзи се обърка.

— Вие не знаете историята! Само аз я знам.

— Не бъдете толкова сигурна — отвърна Поаро. — Може да ме спрете, ако сгреша някъде. Съгласна ли сте?

Все още смаяна, тя кимна.

— Тук сте, за да направите ново признание, нали така? Този път обаче не за убийство. Тази сутрин желаете да признаете по-малък грях — лъжата. Казахте ни много сериозна лъжа, нали?

— Да — очите на Дейзи се напълниха със сълзи, които потекоха по лицето й.

— И… сякаш това не бе достатъчно, та на мига решихте да скриете от мен и инспектор Кечпул много важни неща. Прав ли съм?

Тя кимна.

— Не сте убили брат си Франк, нали?

— Не, не съм.

— Ами дамата в зелената шапка и палто? Убихте ли я?

— Не — проплака Дейзи. — Никого не съм убивала… Но…

— Замълчете, моля. Позволете аз да кажа какво сте направили. Взели сте ръжена от огнището и сте размазали главата и лицето на мъртвата жена. Удряли сте я, докато не сте се уверили, че няма да бъде разпозната. Нали така?

— Да — прошепна Дейзи.

— А бележката, написана с черно мастило? „Зае седалка забранена, сега шапката ти разбита е с ръжена!“…

— Аз написах бележката и я поставих върху тялото й — призна Дейзи.

— Разбира се — очите на Поаро обикаляха из стаята, докато размишляваше. — Това е възхитително. Възхитително! Написали сте бележката, защото сте искали едновременно да разкриете и да не разкриете личността на мъртвата жена.

Дейзи го погледна.

— Изключително умен сте, мосю Поаро. Не съм ви достоен противник.

Поаро замълча, очевидно наслаждавайки се на думите й.

— Кажете ми, след като не вие сте убили жената със зелената шапка и палто, тогава кой го е направил?

— Не знам, наистина не знам. Може да е бил всеки, всеки, освен Оливър и мен. Бяхме заедно навън между десет и единайсет. Но всеки друг, дори онези, за които се смята, че са били с някой друг по същото време… искам да кажа, че не е невъзможно да са го направили двама души заедно, нали така?

— Да, не е невъзможно — съгласи се Поаро. — Да поговорим за мъртвата жена, жената от автобуса. Тя каза, че името й е Джоан Блайт, Това име струва ли ви се познато?

— Да — отвърна Дейзи, — това е едно от нещата, за които исках да ви кажа, мосю Поаро. Скрих толкова много и изрекох толкова много лъжи, иска ми се да ви кажа, че съжалявам. Сега това ми се струва вярно — в момента наистина съжалявам, — но ако не бях в състояние на смъртен страх, дали щях да съжалявам? Съмнявам се… Което означава, че вие сигурно презирате настоящото ми разкаяние. Което пък означава, че трябва да съжалявам за собствената си непочтеност заради самата себе си, а не поради някаква благородна причина.

Изглеждаше толкова млада и уплашена, та трябваше да си наложа да не изпитам съжаление към нея. Доколкото я познавам, това всъщност беше просто друга роля.

Поаро отвърна без следа от драматизъм:

— Всичко, което търся, е истината за това, което е станало, мадмоазел. Останалото е проблем на собствената ви съвест.

Тя кимна. Успя да се съсредоточи до известна степен и започна да разказва:

— Джоан Блайт е името на авторката на книга, която ми е много скъпа: „Среднощна сбирка“. Носех я със себе си в автобуса. Вие я видяхте, помните, нали, инспектор Кечпул? Бях я оставила на мястото до себе си и когато се върнах, ви намерих вторачен странно в нея. По-късно вие, мосю Поаро, ме обвинихте, че съм я откраднала, но аз не бях направила нищо подобно. По някаква причина книгата накара и двама ви да се държите доста особено. Във всеки случай, Джоан Блайт — истинската Джоан Блайт, която и да е тя, — е авторката на книгата. Беше ми дадена от приятел, мъж на име Хъмфри. А след това аз я подарих на много други хора.

— Защо не ми казахте истината още в автобуса, когато ви попитах как е станала ваше притежание? — попита Поаро.

— И защо ми казахте вчера, че сте си измислили Хъмфри? — запитах аз.

— Всъщност аз ви казах истината — обърна се Дейзи към Поаро. — Казах ви, че ми е подарък от някого. Тъкмо се готвех да кажа, че е от приятел на име Хъмфри, когато се усетих, че току-що ме бяхте обвинили в кражба и не заслужавате да знаете повече от това, което вече ви бях казала. За вас това едва ли има значение — дали е бил Хъмфри, Седрик или Джеймс, нямаше никакво значение.

После тя се обърна към мен.

— И на вас първо казах истината. След това реших да се пошегувам и се отрекох от думите си, преструвайки се, че са лъжа. Понякога ми е много забавно да лъжа. Приятно занимание е.

— Не ми е трудно да повярвам в това — каза Поаро с лека въздишка. — А забавно ли ви беше да се преструвате, че сте убили брат си Франк?

— Това ми достави едно по-мрачно удовлетворение — отвърна Дейзи. — Не бих го описала като забавление.

— И вярвахте, че няма опасност да бъдете наказана за престъплението, което признахте, че сте извършили? Стига Хелън Актън да се придържа към историята, че тя е убила Франк, вие оставате в зоната на безопасност. Тя вече е в затвора със смъртна присъда, за вас няма риск да бъдете обесена за престъпление, за което друга жена вече е осъдена.

— Така си мислех — тихо каза Дейзи.

— И когато Кечпул ви казва, че Хелън Актън е оттеглила признанието си, вие изпадате в паника, не можете да си позволите вашето признание да остане единствено. Така внезапно изниква съвсем реалната заплаха вие да се окажете тази, която ще бъде обесена.

— Много сте умен, мосю Поаро. Разбирате защо сега искам да ви кажа истината.

— Позволете ми да ви върна услугата, мадмоазел.

— Какво искате да кажете?

— Аз също сега ще ви кажа истината — Хелън Актън не е оттеглила признанието си. Това беше една мъничка лъжа, която измислихме специално за вас.

Устата на Дейзи зяпна, тя се втренчи в мен.

— Не обвинявайте инспектор Кечпул — предупредително каза Поаро. — Идеята беше моя. А сега, желаете ли още веднъж да признаете за убийството на Франк? Ако не желаете, това оставя Хелън Актън единствената, която твърди, че е виновна. Екзекуцията й несъмнено ще бъде ускорена, ако вече не предлагате второ признание за разглеждане.

— Но… но аз не искам Хелън да умре — гласът на Дейзи трепереше. — Франк я обичаше и тя го обичаше. Знам, че го обичаше, видях го. Нямах възможност да ги наблюдавам дълго, но го забелязах. Беше истинско, усещах го в стаята. Но не искам да ви разправям повече лъжи нито за да спася Хелън, нито по някакви други причини. Уморих се да лъжа, толкова се уморих…

Разбирах какво има предвид. Рядко лъжа, но когато се случи — обикновено по инициатива на Поаро, или за да успокоя майка ми — струваше ми се много изтощително.

— Ще ви попитам отново, за да съм сигурен — повтори Поаро. — Вие ли убихте брат си Франк? Блъснахте ли го през парапета, за да намери смъртта си?

— Не, не съм го направила. Кълна се! Никого не съм убивала! Исках само да си мислите, че мога и че съм го направила. Сега виждам колко глупава съм била, колко суетна и нищожна. Знам, че не мога да кажа нищо, което да извини постъпката ми, поведението ми беше непростимо. — Тя затвори очи и стисна ръце в юмруци. — Ако знаехте колко дълго съм мечтала да извърша убийство и да ми се размине. Почти цяла година ми се искаше да го направя — от момента, когато татко изпъди Франк от дома ни, — но се оказа, че не съм способна. Бях просто едно уплашено дете. Затова реших да се похваля с нещо, което всъщност ме беше страх да извърша. Може да ви се струва лишено от смисъл, но единственото, което исках, беше да съм човекът, притежаващ смелостта, която на мен самата ми липсваше.

— Искате вие да бяхте убили Франк, така ли? — изумих се аз.

— Не, изобщо не е това — Дейзи се изправи и отиде до прозореца. — Обожавах Франк, но след като го загубих завинаги… няма да ме разберете, сигурна съм, но след неговата смърт, не спирах да си фантазирам, че именно аз съм го убила, за да накажа баща ми. И майка. Понеже си мислеха, че може да го имат обратно, след като ме бяха лишили от него… — Лицето й се изкриви от болка. — А понякога си фантазирах как убивам родителите си — хората, които толкова малко се интересуват от моите чувства, че се отрекоха от брат ми, макар да ги умолявах да не го правят. О, всички тук много добре си знаем мястото — баща ми на върха, над всички, после майка, после Франк. Ричард и аз сме без значение. Майка би могла да влее малко разум на баща ми, стига да имаше куража да му се опълчи. Видяхте какво стана, когато се разболя и помоли да простим на Франк — той изпълни желанието й!

— Мадмоазел, след като вие не сте блъснала Франк, тогава кой го направи?

Дейзи поклати глава.

— Иска ми се да знаех… Когато излязох от стаята си, той вече падаше.

— Но сте видели хора на площадката, близо до мястото, от което той вече е падал. Кого видяхте?

— Хелън, Върна, майка и татко — Дейзи се обърна към ICH. — Може ли да отговоря на другите ви въпроси сега, инспекторе, на онези, на които не отговорих, когато ми ги зададохте вчера? Бик искала да изкупя нечестното си поведение като съм абсолютно искрена отсега нататък. Но за едно ви казах истината: попитахте ме защо татко и майка изпратиха всички ни в „Кингфишър Вю“ в деня, когато Франк беше убит. Дадох ви честен отговор — просто го искаха. Те са убедени, че при нормални обстоятелства единствено те и техните желания имат значение. В онзи конкретен ден Франк също имаше значение, но никой от нас останалите никога не е бил от значение — така че защо, по дяволите, да им се пречкаме из къщата? Това е, нищо друго не се криеше зад искането им.

Беше доста по-подробен отговор от този, който ми даде първия път. Повярвах й.

— Попитахте ме също защо татко е допуснал годежа на Ричард с Хелън. Съвсем просто е — след убийството на Франк родителите ми решиха да се държат все едно нито Франк, нито Хелън са съществували някога. Не веднага, имайте предвид. Крещяха и се вайкаха над безжизненото тяло на Франк около трийсетина минути, след което се затвориха в спалнята на майка. Когато накрая излязоха от онази стая, всички веднага забелязахме, че… около тях сякаш се бе издигнала стена. От онзи момент нататък, чак докато вие двамата пристигнахте и започнахте да задавате неудобни въпроси, те се държаха все едно никога не са имали син на име Франк или че е имало жена на име Хелън.

— И така, когато Ричард й предложи брак и тя прие…? — подсети я Поаро.

— Ричард се усети, че татко е безсилен по този въпрос. Разбира се, новината за годежа стигна до баща ми, но той така и никога не го призна. Всички знаехме, че няма да го направи. За да възрази, би трябвало да изрече името на Хелън, което би могло да доведе до разговор, какъвто гордостта му не би понесла, представяте ли си? Ричард би могъл да му каже „Кой си ти, че да ми забраняваш какво да правя, татко? Каза, че Франк трябва да бъде прогонен завинаги, после промени решението си само за да доставиш удоволствие на майка“. Наясно съм, че Ричард никога не би имал такава смелост, но възможността все пак съществуваше, и това беше достатъчно да осигури мълчанието на татко по въпроса. Знаеше отлично, че промяната на решението за Франк бе унищожила безвъзвратно моралния му авторитет. Двамата с майка много бързо вече не искаха дори да мислят за Франк. Не искаха да са опечалени, нито да са имали син, който е откраднал от тях, син, който после е бил убит… Създадоха нова реалност, животът в която можеха да понесат — такава, в която нищо не беше станало, нищо от всичките тези непоносимо срамни неща. Как биха могли тогава да се възпротивят на годежа на Ричард, без да излязат от измисления си свят и да пристъпят в действителния?

— А какво ще кажете за вашия годеж с Оливър Прауд? — попитах я аз. — Смятате ли, че положението е същото както с Ричард, че Сидни не одобрява брака ви с Оливър, но не е в състояние да възрази?

— Да, така смятам. Какво би могъл да каже? „Забранявам ти да се сгодиш за мъжа, който е заговорничил с Франк да откраднат парите ми“? Щях да се престоря на самата невинност и да му кажа „Но, татко, не те разбирам. След като на Франк може да бъде даден друг шанс, защо да не бъде даден и на Оливър? Ти беше този, който каза, че никога не трябва да отстъпваме от решението си и да позволим на Франк да се промъкне обратно при нас“. Схващате ли? Татко се бе поддал на молбите на майка, за да направи последните й дни по-поносими, но се ненавиждаше, че го е сторил. Гледа на това като на непростима слабост от своя страна и полага усилия да не позволи Ричард или аз да имаме повод да повдигнем въпроса.

— Обичате ли Оливър Прауд? — попита я Поаро.

— Естествено, че го обичам. Не толкова, колкото той ме обича, но аз никога не бих искала да обичам съпруга си толкова много. Бих се чувствала прекалено безпомощна.

— Имам още един въпрос към вас, мадмоазел. Когато влязохте в гостната и ме видяхте там с инспектор Кечпул, сержант Гидли и полицейския доктор — спомняте ли си сцената?

— Да, мъртвото тяло на онази жена беше там, лежеше на пода, а аз тъкмо се готвех да се престоря, че изобщо не съм смазала главата й съвсем наскоро с ръжена. Разбира се, че си я спомням. Никога няма да я забравя.

— Тогава може би ще си спомните също и че двамата с Кечпул обсъждахме самоличността й. Споменахме името Джоан Блайт. Защо незабавно не казахте „Това е невероятно съвпадение, защото Джоан Блайт е името и на авторката на моята любима книга“?

Дейзи се усмихна тъжно.

— Защото в онзи момент „Среднощна сбирка“ беше последното нещо, за което да се сетя. Знаех, че името на мъртвата жена не е Джоан Блайт, и знаех защо тя ви е казала, че се казва така.

Поаро кимаше, докато тя говореше.

— Знаели сте, нали така, че истинското й име е било…

— Уини Лорд — каза Дейзи.

Щеше ми се да можех да видя финия ум на Поаро някак отвътре… Как е разбрал, че Джоан Блайт от автобуса и Уини Лорд са една и съща жена? За мен това си оставаш необяснима загадка!

— Нека разиграем нещо като малка игра — предложи Поаро на Дейзи Девънпорт. — Аз ще ви разказвам части от една история — частите, които са ми известни. Нещо като мозайка. А вие ще попълвате липсващите парченца. Съгласна ли сте?

Тя кимна.

— Едва от вчера знам със сигурност, че Джоан Блайт от автобуса е Уини Лорд, въпреки че се досещах от доста по-рано. Но имаше едно нещо, което знаех почти от самото начало, нещо, което много ми помогна. Знаех, че вие и Джоан Блайт от автобуса пътувате заедно. Не бяхте две пътнички, които случайно седят една до друга от няколко минути, бяхте познати, които пътуват заедно.

След като вече знаех, че двете сте тръгнали на това пътуване с автобуса заедно, но въпреки това, заради мен, се престорихте на непознати — това направи решаването на всички загадки възможно още от самото начало, независимо че на Кечпул му се струваше невъзможно. За него съществуваха само многото нишки, всяка от които нямаше смисъл, когато е разглеждана самостоятелно без връзка с останалите. Той направи коментар върху невероятното съвпадение нещата да се случат едновременно: първо, една жена е предупредена от непознат, че ще бъде убита, ако седне на конкретно място. После, това място се оказва до друго, заето от жена, която разказва на Еркюл Поаро, че е извършила убийство.

Как е възможно, попита ме Кечпул, две жени да ни говорят толкова открито за убийство по време на едно и също пътуване, две несвързани една с друга жени — или поне той така мислеше! Eh bien, а после и очевидното съвпадение le plus incroyable — че тези две изповеди стават, когато сме на път за „Кингфишър Хил“, за да разследваме друго убийство, за което една невинна жена може скоро да бъде обесена. Разбира се, мадмоазел, във всичко това няма никакво случайно съвпадение, както ви е известно — на вас, вдъхновения изобретател, оркестрирал цялата сцена!

Вие и Уини Лорд пътувахте за „Кингфишър Хил“, мястото, където и двете живеете. Били сте в Лондон и сега се прибирате. Не сте знаели, че брат ви, Ричард, ме е помолил да докажа невинността на Хелън Актън. Не е казал на никого. Когато разбирате, че тук е Еркюл Поаро, само на ръка разстояние, го приемате единствено като случайно стечение на обстоятелствата, просто една възможност. Нямате представа, че съм en route, на път, към „Малкото ключе“, за да разреша убийството на Франк Девънпорт. Според закона това убийство вече е разрешено и справедливостта скоро ще възтържествува. Вие, обаче, междувременно сте прекарали много месеци, отдавайки се на болезнени фантазии как самата вие извършвате убийството на Франк, за да накажете родителите си — да ги лишите от него по същия начин, по който те са ви лишили от него. Alors, решавате да разиграете една малка закачка с Поаро. Частта от вас, която обича да разказва лъжи, за да постигне определени резултати… тя просто не беше в състояние да устои на изкушението.

— Дори не се опитах — съгласи се Дейзи, — бях сигурна, че мога да призная пред вас убийството, без да позволя да ми се изплъзне и най-дребният детайл, чрез който бихте могли да откриете самоличността ми. Изгарях от нетърпение да чуя какво ще кажете по въпроса. Копнеех да разрешите загадката и да отгатнете защо съм го направила — което вие не успяхте. Не съм убила Франк, но ако бях… бих имала много интересен и умен мотив, нали така? Мислех си, хайде да видим дали великият детектив Еркюл. Поаро ще се справи.

— Да, обаче се сблъскахте с пречка — каза Поаро. — Как да направите тези признания пред мен? Аз седях до Кечпул, няколко реда зад вас, а вие бяхте на седмата редица с Уини Лорд. Едва ли бихте могли да се изправите и да се развикате „убийство!“ над главите на всички останали пътници.

— Как разбрахте, че с Уини пътуваме заедно? — запита го Дейзи.

— Беше очевидно — отвърна Поаро. — Кечпул видя книга на мястото до вашето, „Среднощна сбирка“. Когато го видяхте да поглежда към нея, вие я вдигнахте и я задържахте за момент. След това, когато Кечпул продължи по пътеката, вие оставихте книгата обратно на мястото, онова, което по-късно зае Уини Лорд. Но автобусът беше пълен — абсолютно пълен, — а вие знаехте това, мадмоазел, защото Алфред Биксби, собственикът на автобусната компания „Кингфишър“, бе оповестил гръмко и надуто този факт и се бе постарал да доведе до знанието ни — на всички пътници, че всички билети, до последния, са продадени и всяко място е заето.

— Забелязвате всичко, нали? — промърмори Дейзи.

— Но Кечпул все още не разбира — продължи Поаро. — Когато накрая седнах до вас, мадмоазел, вие ми казахте, че не бихте били изненадана, ако мосю Биксби е наел актьори, за да създадат фалшивото впечатление за пълен автобус. Когато го казахте, веднага разбрах — вие, също като мен, знаехте, че автобусът е пълен. Знаехте, че накрая всяко място ще бъде заето. Нямаше никакъв шанс мястото до вас да остане свободно. Тогава се запитах защо ще оставите книгата си така, че никой да не може да седне там, когато точно в този момент хората вече се качваха в автобуса? Всеки момент щеше да се наложи да преместите книгата и да освободите седалката за съседа ви в това пътуване, така че защо не го направихте веднага? Изглежда, имаше само един възможен отговор — пазехте мястото за конкретен човек. Уини Лорд.

— Но те двете не стояха заедно навън — намесих се объркан. — Джоан… Уини… стоеше сама. Вие, мис Девънпорт, бяхте на известно разстояние от нея и правехте неприятни забележки за нея на висок глас, така че да бъдат чути от всички. Все едно тя е непозната, към която изпитвате единствено презрение.

— Бях ядосана — каза Дейзи. — Двете бяхме заедно до момента, когато тя изведнъж взе да се държи по начин, който много ме разочарова. Отдалечи се от мен и започна да се държи като селския идиот. Надявах се, че с тези остри думи, може да й налея малко ум — да й напомня, че двете сме приятелки и че ми дължи известна лоялност. Винаги съм била добра с нея. Зелената шапка и палтото, които носеше, й бяха подарък от мен, а те изобщо не бяха евтини.

— И какво я накара да избяга от вас? — попита Поаро. — О, почакайте, мисля, че знам отговора. Спомнете си, Кечпул, че когато за първи път заговорихте Уини Лорд и се представихте като инспектор от Скотланд Ярд, тя ви отговори, че не може да сте полицейски инспектор, че това е невъзможно. Настоя да удостоверите самоличността си. Това дава насока да предположим какво трябва да се е случило между нея и мадмоазел Дейзи само преди минути и я е изненадало и уплашило — и е ядосало толкова много вас, мадмоазел. Вие, мадмоазел, често изпадате в прекомерен гняв, нали? И при най-малката провокация усещате дива ярост, която едва успявате да сдържите.

Дейзи затвори очи. Поаро продължи.

— В автобуса, когато Кечпул хвърли само поглед към книгата ви, реагирахте с неадекватна агресия, както направихте и когато говорехте така безжалостно за Уини Лорд пред останалите пътници. Когато седнах до вас, вие незабавно показахте враждебност към мен. Като цяло, мадмоазел, вие бяхте изпълнена с ярост, за която нямаше очевидна причина. Така се държи човек, когато прекалено дълго е потискал естествения си гняв — поради деспотични родители във вашия случай и принудително отричане от обичан брат.

— Мосю Поаро, може ли да ви кажа нещо? — Дейзи се приведе напред.

— Моля.

— Когато видях, че трябва да размажа главата и лицето на Уини, за да не бъде разпозната от никого, аз… аз се зарадвах на възможността. Тя вече беше мъртва, ръженът лежеше до нея, на главата й имаше малко кръв и… ами, с удоволствие се поизпотих. След това се почувствах спокойна и умиротворена, сякаш гневът, който вреше в мен от толкова дълго, се бе изпарил.

— Трябва да сте била доста ядосана и на Франк — каза Поаро. — Родителите са ви накарали да страдате изключително много, като насила са ви разделили… и все пак Франк е бил готов да им прости и както изглежда, е бил готов да се върне без огорчение в сърцето. Почувствахте ли се предадена от него?

Дейзи се усмихна.

— За Бога, вие наистина сте толкова умен, колкото хората казват.

— А вие сте една изключително изобретателна млада жена.

— Когато за първи път се срещнахме, ви обвиних, че вдигате много шум около убийството като престъпление — каза Дейзи. — Но това не е истинското ми мнение. Убийството е ужасно нещо. Най-ужасното от всички. Иска ми се… — тя внезапно възкликна, — иска ми се Франк все още да е жив. Искам го от цялото си сърце!

— Да, виждам, че е така — деликатно отвърна Поаро. — Когато той беше убит, вие бяхте съсипана от скръб и изпълнена с повече гняв от всякога. Искахте да накарате другите да страдат като вас. Зададохте си въпроса: кое ще е възможно най-жестокото наказание, на което бих могла да подложа Сидни и Лилиан Девънпорт? И тогава ви е хрумнал умен и коварен план. Кога го измислихте? Струва ми се много преди да се сблъскате с Еркюл Поаро пред онзи автобус.

— Беше почти веднага след като Франк умря — отвърна Дейзи. — Чух Хелън да казва на полицията, че когато всички останали се появили на площадката, тя вече го била блъснала през парапета. А аз… видях със собствените си очи, че всичко, което майка и татко бяха видели, беше как Франк пада и умира. Изобщо не ме забелязаха, макар да бях там и да стоях между тях и Хелън. Не биха могли да са сигурни, че не аз съм блъснала Франк.

— Eh bien, и тогава се ражда идея, която е скандална и същевременно много лесна за осъществяване — каза Поаро. — Какво би станало, ако се престорите, че вие сте убиецът и че мотивът да убиете брат си е внушеното от непреклонното възпитание на вашите родители убеждение, че Франк е опасност за семейството? Точно така, тогава Сидни и Лилиан Девънпорт ще са принудени да се изправят пред мъчителния факт, че са загубили син, който току-що са си върнали, и че това е било изцяло по тяхна вина и пряк резултат от тяхното нежелание да ви позволят да имате собствени мисли и чувства към Франк. Положили са толкова усилия да ви накарат да вярвате, че той е опасност, а сега, когато са се размекнали и са отстъпили, и искат единствено да прегърнат отхвърления си, изгубен син… сега трябва да платят цената за това, че са ви настроили против него!

— Да, прав сте, беше идеалното отмъщение — отвърна Дейзи. — Когато аз исках да запазя Франк, те не го позволиха. После, когато те искаха да го задържат, аз нямаше да им го позволя — и то по съвсем същата причина! Защото сега аз бях тази, която вярва, че той е ужасна опасност, а го вярвах единствено защото те ме принудиха да го вярвам. Това е чудесна история, не мислите ли, мосю Поаро?

— Каква част от историята за това „идеално отмъщение“ разказахте на Уини Лорд? — попита Поаро. — Това е била причината тя да е толкова разстроена, нали? Видяхте Поаро и решихте, че трябва да разиграете замисъла си с него — да признаете за убийството, което не сте извършили — и защо да не изпробвате идеята, като първо разкажете историята на Унии?

— Имах необходимост от нещо, което да ме разведри — каза Дейзи. — Алфред Биксби от часове държеше вратите на автобуса отворени, а аз умирах от студ.

— Това трябва да е била причината Уини да се държи толкова странно, когато се представих като полицейски инспектор — възкликнах аз.

— Разбира се — продължи Поаро. — В този момент Уини Лорд е разсъждавала дали да отиде в полицията с новата информация, която току-що е получила. И тогава изведнъж пред нея се появява представител на Скотланд Ярд! Вероятно всичко й се е сторило толкова incroyable, че я е накарало да се зачуди, възможно ли е това да е шега, разигравана от приятелката й Дейзи Девънпорт? Първо признанието, а скоро след това — полицай?

— Оказа се, че Уини не ми е никаква приятелка — горчиво изрече Дейзи. — Мислех, че ще стои до мен във всичко, тя обаче доказа, че е същинско въплъщение на нелоялността. Заплаши, че ще каже на полицията, макар че току-що я бях завела в Лондон и й купих красива нова шапка и палто. Наложи се да й предложа значителна сума пари, за да си осигуря мълчанието и. Знаех, че двете с майка й са в бедствено положение.

— Мадмоазел, кажете ми… какво точно казахте на Уини Лорд за причината да убиете Франк?

— Преди да се качим в автобуса? Нищо. Само че съм го направила и че Хелън е невинна. След това, когато я намерих да плаче отстрани на пътя близо до „Тартар Ин“ в Кобъм, й казах доста повече. Казах й, че… Добре де, първо й казах всичко, което казах на вас тогава.

— А после?

— Тя ту мълчеше мрачно, ту изпадаше в истерия — продължи нетърпеливо Дейзи. — Не спираше да ме пита как може да позволя Хелън Актън да увисне на бесилото за престъпление, което аз съм извършила, сякаш не й бях казала току-що, че съм признала не пред друг, а пред Еркюл Поаро? Тъпа глупачка. Наистина беше много досадна. В този момент просто вече не издържах и й разказах цялата история защо убих Франк, независимо че изобщо не го съм направила — но бях готова на всичко, само и само да се избавя от досадната необходимост да се разправям с нея.

— Значи чак тогава — в Кобъм — казахте на Уини Лорд, че истинската причина да убиете Франк не е защото вярвате, че той е лош и опасен, а защото сте искали родителите ви да мислят, че сте го направили по тази причина, и да вярват, че принудителното ви настройване срещу него е довело до трагедията?

— Точно така, да — отвърна Дейзи с лека усмивка. — За да живеят с мисълта за собствената си вина. Казах на Уини, че ще призная фалшивия си мотив, разбирате, нали: за да спася семейството от лошия и опасен Франк. Съвършеното ми отмъщение можеше да проработи само ако те си мислят, че съм го направила заради това, което те са ме накарали да мисля за Франк.

— Разбирам — отбеляза Поаро. — И така, ако това е вашият фалшив мотив, тогава другият, мотивът „съвършеното отмъщение“, както вие го нарекохте — бихте ли го описали като вашия истински мотив, независимо, че не сте извършили убийството?

Дейзи кимна.

— Той беше истинският. Един мотив може да е истински, дори човек да не е бил воден от него.

— Колко интересно — промърмори Поаро по-скоро иронично.

— В онзи момент се надявах, че Уини ще прояви интерес и ще обсъдим всички блестящи моменти в плана ми — драматичната му изключителност, но вместо това тя само хленчеше колко непростимо било, че съм позволила полицията да вярва толкова дълго в друга история и че съм поставила в опасност живота на Хелън Актън. Оф, такава глупачка беше! Струвам ви се жалка, нали, мосю Поаро? Вероятно съм такава. Но Уини знаеше отлично, също като мен, че Хелън иска да поеме вината, иначе не би си признала! Лесно би могла да каже, че Франк е паднал. Кой би си помислил за убийство, ако тя беше казала, че е само случаен инцидент? Хелън искаше да умре. И все още иска. Но Уини беше прекалено глупава, за да го види.

Поаро кимна.

— Нека чуем сега за другата история, която измислихте. Онази, която не е била създадена в ума ви месеци предварително, а по-скоро е импровизация в деня на пътуването ни в автобуса.

— Какво имате предвид? — погледна озадачена Дейзи.

— Мистериозният непознат с предупреждението за убийство — подсети я Поаро. — Мястото на седмия ред до пътеката вдясно.

— О, това ли…

— От, мадмоазел. Това.

— Както казахте, беше импровизация на мига.

— Момент — намесих се аз. — Да не предполагате, че…

— Да, Кечпул, историята, разказана ни от Уини Лорд, беше нелепа, невероятна глупост от началото до края. В нея нямаше и зрънце истина. Беше измислена от мадмоазел Дейзи с единствената цел да уреди да седна до нея, за да може да направи признанието си за убийство пред мен.

Лицето ми трябва да е представлявало страшна гледка в този момент. Като си помисля само, че изслушах най-внимателно лъжите на Уини и след това дни наред губех часове, опитвайки се да намеря смисъл в тази огромна порция дивотии, която тя ни поднесе!

— И Уини се съгласи да ни разкаже тази нелепа история заради вас, след като вярваше, че сте убийца? — попитах невярващо Дейзи. — Нищо чудно, че едва не се отказа да се качи в автобуса и да седне до вас след това, което сте й казали.

— Вече ви казах, предложих й голяма сума пари, за да направи това, което искам. Купих безпрекословното й съгласие точно както татко винаги е купувал това на майка, моето и на Ричард. — Дейзи се намръщи. — Но аз не съм деспот като баща ми, винаги съм била добра с Уини, грижех се за нея. Когато й казах, че съм убила Франк, естествено, очаквах да е шокирана, но нямаше нужда да бяга от мен все едно съм чумава. Ако тя беше направила подобно признание пред мен, аз първо бих я попитала защо. Бих се постарала да разбера проблемите й. И… не бях извършила убийство, затова ми се стори доста нечестно да ме отхвърли, когато знам, че съм невинна. — Виждайки изражението ми, Дейзи каза рязко: — Не е необходимо да посочвате недостатъка в разсъжденията ми, инспектор Кечпул. Виждам го много добре. Искате ли цялата истина или не? Истинските ни мисли често са изключително нерационални.

— Казахте ли на Уини Лорд да се престори, че името й е Джоан Блайт? — запита Поаро.

— Не, това беше единственото, за което не бях помислила, име за нея. Сигурно се е сетила за книгата и е решила, че името на авторката ще свърши работа. „Среднощна сбирка“ вероятно е била в ума й, защото…

— Моля, позволете ми — прекъсна я Поаро. — Може ли аз да разкажа тази част от историята?

— Много добре — Дейзи го изгледа със съмнение.

— Кечпул — обърна се той към мен, — би ли ни припомнил какво ми каза мадмоазел Дейзи, когато я попитах как се е сдобила с книгата?

— Тя каза „първоначално беше подарък от…“, после спря и отказа да продължи.

— Думата „първоначално“ дава много храна за размисъл — заяви Поаро. — Когато получим подарък, който пазим, — а знаем, че вие все още притежавате книгата, мадмоазел, — човек няма нужда да използва думата „първоначално“. Би казал думата само ако книгата по време на задаването на въпроса вече не е подаръкът, който едно време е била, който първоначално е била. Разбирате ли, Кечпул?

— Не, изобщо не разбирам.

— Помислете малко, mon ami. Ако книгата е подарена на Дейзи Девънпорт от приятеля й Хъмфри и тя все още я притежава, както знаем, че е, тогава тя си остава подарък от Хъмфри, и няма да има необходимост да се използва уточняващата дума „първоначално“. Ако обаче по някое време тя е била подарък от мадмоазел Дейзи за Уини Лорд, подарък, който Уини съвсем наскоро е върнала като израз на своето отвращение и неподчинение, след като мадмоазел Дейзи й е признала за убийството на Франк Девънпорт…

— Да не ми казвате, че книгата е била подарък от Дейзи за Уини и после Уини й я е върнала? — попитах аз.

— Смятам, че точно това е станало, да.

— Напълно прав сте — отбеляза Дейзи. — Уини харесваше тази книга. Носеше я със себе си навсякъде, където отиде. Бях й написала специално посвещение вътре и то означаваше много за нея. Малко след като й казах, че аз съм убила Франк, шофьорът на автобуса дойде, за да вземе куфарите и чантите ни и да ги прибере в багажника. Уини го накара да изчака, докато извади „Среднощна сбирка“ от своя куфар. Подаде ми я и каза — „Не я искам повече, може да си я вземеш“. Така че, да, тя първоначално беше подарък от мен за Уини… подарък, който тя отхвърли. Това бе причината книгата да е с мен в автобуса. Едва ли бих… — Дейзи млъкна рязко и по лицето й се разля червенина.

— Едва ли бихте искали или ви е било нужно да четете „Среднощна сбирка“ — довърши вместо нея изречението Поаро, — знаели сте всяка дума от страниците й и всеки епизод от разказа в нея почти наизуст — защото вие, Дейзи Девънпорт, под името Джоан Блайт, сте авторката на книгата.

— Моля ви, не трябва да казвате на никого — лицето на Дейзи пребледня. — Знам, че нямам право да ви моля за това, но ви умолявам коленопреклонно…

— Как го разбра, Поаро? — запитах недоверчиво.

— Малко предположения, последвани от изчисляване на вероятностите — той погледна Дейзи. — Запитах се защо този роман е толкова важен за вас — за вас, която имате толкова живо въображение, толкова голямо умение да измисляте сензационни, неустоими истории — за вас, която освен това, ако ме извините, се грижи много повече за собствените си измислици и нещата, които стават в ума й, отколкото за истината или нещата, които биха могли да са от значение за другите? Защо ще подарявате книгата на всеки, които има някакво значение за вас? Подозренията ми се потвърдиха вчера, когато посетих издател в Лондон — някой си мистър Хъмфри Плъкроуз от „Плъкроуз & Принс“. Не излъгахте изцяло, мадмоазел, когато казахте, че Хъмфри Плъкроуз ви е дал книгата. Не е била подарък обаче, подписали сте договор с неговата фирма, според който той се задължава да ви даде определена бройка от вашата собствена книга.

— Моля ви, запазете това сведение за себе си — помоли го Дейзи. — Писането е единствената част от моя живот, за която семейството ми не знае нищо и с която няма нищо общо. То е моята свобода.

Сетих се за страха на Уини Лорд, когато изрекох думите „Среднощна сбирка“. Когато ме чу да ги казвам, трябва да си е помислила, че номерът им е разкрит, че съм я видял как вади книгата от куфара си и я връща на Дейзи. Ако го бях видял, щях да разбера, че не са непознати. Когато й обясних, че жената до нея на седмата редица седалки е имала книга с това заглавие, страхът й изчезна, тогава й е станало ясно, че не знам нищо за връзката й със „Среднощна сбирка“ и с Дейзи Девънпорт.

— Ще запазите ли тайната ми? — попита Дейзи. — Моля ви, мосю Поаро, инспектор Кечпул. За мен е от изключително значение това да остане неизвестно. Никой, с изключение на служителите в „Плъкроуз & Принс“, не знае, че аз съм Джоан Блайт.

— Знаете ли какво е от изключително значение за мен? — каза меко Поаро. — Истината за двете убийства в „Малкото ключе“, Казахте ми много от нея, мадмоазел, но все още не цялата. Но няма значение, аз ще ви разкажа останалата част, веднага щом сержант Гидли вземе Хелън Актън от затвора „Холоуей“ и я доведе тук.