Софи Хана
Убийства в Кингфишър Хил (11)

Глава 11
Труп в „Малкото ключе“

Когато пристигнахме в „Кингфишър Хил“, разбрахме, че сержант Гидли от Скотланд Ярд е дошъл преди нас. Очевидно беше подготвил Сидни Девънпорт за нашето идване, което ми спестяваше мъчителното обяснение защо аз, който последния път бях влязъл в къщата под фалшив предлог, сега съм човекът, натоварен да стигне до дъното на вече не едно, а две убийства, извършени в къщата му.

Забелязах някои членове на семейство Девънпорт из вестибюла, докато сержант Гидли ни водеше към гостната, където бяха и тялото, и полицейският доктор.

Докато той вървеше пред нас към затворената врата и вече посегна да я отвори, Поаро тихо ми каза:

— Много се страхувам, Кечпул.

— От какво? — попитах го. — Малко или много, знаем пред какво ще се изправим.

— Да, но още не знаем кой е убит. Искам да кажа… боя се, че знам самоличността на жертвата и много се надявам да греша. Безсмислено е, нали? Който и да е мъртъв, това е трагедия. И все пак, когато имаш чувството, че би могъл да го предотвратиш…

Размишленията му бяха прекъснати от енергичния глас на сержант Гидли:

— Когато сте готови, господа! — Той държеше отворена вратата на гостната.

Поаро пое дълбоко дъх, преди да влезе. Последвах го.

Пред камината, проснато успоредно на каменната основа на огнището, лежеше женско тяло. Дребен, набит мъж с очила с телени рамки и козя брадичка — предположих, че е полицейският доктор — беше коленичил на пода до него. Жената лежеше по гръб, едната й ръка бе отпусната край тялото, а другата — преметната през стомаха. До обутия с копринен чорап крак се виждаше ръжен с окървавен връх. Не забелязах дамски обувки никъде из стаята, но тя трябва да е влязла тук обута, изумрудено зеленото й палто беше закопчано чак до врата. Защо е събула обувките, а не е свалила и палтото? Зачудих се.

Шапка в подходящ зелен цвят покриваше лицето й изцяло и гледано от нашето място до вратата, изглеждаше все едно плава по голямо яркочервено море.

— Причината за смъртта е удар с ръжена — обясни сержант Гидли. — Но ако търсеният резултат е бил единствено смъртта й… ами, би могло да се получи с далеч по-малко усилия.

— По-малко удари, това ли имате предвид? — попитах.

— Да, сър — отвърна Гидли. — Убиецът е продължил да удря главата и лицето й, превръщайки ги в неразпознаваема маса, след като е била мъртва. Още по-странно е облеклото й — или по-скоро отсъствието му. Под палтото тя няма рокля, нито блуза или пола. Само бельо.

— Което означава — оформих заключението си, докато говорех, — че убиецът трябва да е свалил палтото й, за да махне роклята или блузата и полата, после отново й е сложил палтото и я е закопчал догоре. И е отнесъл обувките й. Това е интересно.

— Наистина е интересно — съгласи се Поаро. — Защо да не я остави с дрехите й? Защо би се радвал да я намерим по палто, шапка, копринени чорапи и бельо, но не и с рокля и обувки? Разбира се! — той кимна отривисто. — Знам защо. — Посочи към огнището. — Предполагам, че роклята и обувките са изгорени тук? Не е ли това ей там, в пепелта, токче от обувка?

Сержант Гидли се наведе и се взря в огнището.

— Мисля, че сте прав, мосю Поаро! — викна изумено той.

Поаро ми хвърли поглед, който казваше „Това ли е най-доброто, което може да предложи Скотланд Ярд?“ Повдигнах рамене. Аз също пропуснах да забележа съдържанието на камината. Беше твърде трудно да се съсредоточиш върху друго, извън ужаса на пода. Но ми напомняше за нещо — едновременно смътен и настойчив спомен. Къде съм виждал тази зелена шапка и палто съвсем наскоро? Да не би… споменът профуча, оставяйки усещане за нещо познато… В момента, когато образът се оформи, чух Поаро да казва:

— Точно както се боях.

— Джоан Блайт — изрекох, макар да ми беше трудно да контролирам думите.

Жената с безличното лице. Вцепених се, не разбирах как е възможно. Части от някакви въпроси се бореха за надмощие в мисълта ми: какво…? Как…?

— Трябва да е тя — повторих. — Палтото и шапката са същите!

Странното е, че ако някой ме беше попитал десет минути по-рано какъв е цветът на шапката и палтото, които Джоан Блайт носеше в онзи ден, когато за първи път я срещнахме, не бих могъл да отговоря.

— Oui, oui. Несъмнено е тя — каза Поаро. — Нашата изплашена приятелка от автобуса.

— Не можем да сме сигурни, че е тя, докато не видим лицето й — възразих.

— Страхувам се, че това не е възможно — обади се полицейският доктор, който се беше приближил и се ръкува с нас. — Д-р Йенс Нимиц, радвам се да се запознаем, мосю Поаро, Слушал съм толкова много за вас, мнозина ви описват като велик човек.

Акцентът му беше на образован човек, мек, континентален. Веднага го харесах, удоволствието да си в присъствието на Поаро, е заразително и аз се замислих колко много ми е провървяло да работя с такъв фин ум и добър приятел, защото понякога е много лесно да приемеш подобни предимства за даденост.

— За мен е чест да мога да ви помогна — каза Нимиц. — На вас също, инспектор Кечпул. Въпреки че лице, прикачено към нашето мъртво тяло, би било от най-голяма помощ, за съжаление аз не мога да ви покажа такова. Ръженът, който виждате, е бил използван с крайна варварщина. Не само лицето, но и цялата глава е била… Как бих могъл да го изразя по-деликатно? Нищо разпознаваемо не е оцеляло, боя се. Знам, че ще трябва да повдигнете шапката и да погледнете, но ви съветвам да се подготвите за шок, дори да вярвате, че няма гледка, толкова ужасна, която да не сте виждали друг път.

— Никой да не мести шапката, докато аз не кажа — нареди Поаро.

— Сержант Гидли — обърнах се към него, — кой е понастоящем в къщата, като изключим мен, Поаро, д-р Нимиц и нашата жертва на убийство?

— Семейство Девънпорт — всичките четирима. Освен тях има няколко приятели на семейството. Мистър и мисис Лавиолет и годеникът на Дейзи Девънпорт — Оливър Прауд.

— Някой друг?

— Не, това са всички — същите хора, които са били тук, когато убиецът е нападнал между десет и единайсет часа тази сутрин — обясни Гидли. — Тялото е било намерено в единайсет от Дейзи Девънпорт.

— Сержант Гидли — заповяда му Поаро, — моля ви, намерете мадмоазел Дейзи и я доведете тук, в тази стая.

— Да, сър…

Дейзи се появи след по-малко от минута.

— Пожелали сте да ме видите, мосю Поаро?

Беше по-бледа, отколкото когато я видях преди, и изглеждаше напрегната.

— Да. Искам да погледнете тази мъртва жена.

Тя повдигна вежди.

— Вече я видях. Всички я видяхме, много преди вие да се появите, ние бяхме хората, които я намериха.

— И когато за първи път сте уведомили полицията за това, което сте намерили, сте им казали, че никой от вас не знае коя е тя, нали така?

— Точно така. Лицето и главата й бяха размазани.

— А откъде знаете това, мис Девънпорт? — запита сержант Гидли. — Пипали ли сте сцената на престъплението?

— Да не би да ме питате дали съм вдигнала шапката, за да се опитам да установя кой лежи мъртъв върху килима в моята гостна? — Въпросът й беше последван от горчив смях. — Да, вдигнах я. После я оставих в същото положение и не съм навредила на нищо, освен на стомаха си. Призля ми като на куче. Беше… беше ужасно, това, което видях отдолу. — Горната й устна леко се разтрепери. — Не успях да я разпозная, както не би могъл и никой от останалите. Посъветвах ги да не поглеждат за тяхно добро. Когато се обадих на полицията, им казах истината: че жена, която не може да бъде идентифицирана, е била убита в дома ни.

— Значи не сте я разпознали по палтото или шапката й? — попита Поаро.

— По нейните…? — Дейзи се разсмя отново, този път изпълнена с недоверие. — Не, не я разпознах. А трябваше ли?

— Погледнете внимателно, мадмоазел. Не сте ли виждали това палто и шапка преди, не много отдавна?

— Не мисля, не. Защо питате? Изглежда, смятате, че съм ги виждала и би трябвало да ги позная?

— Нещастната жена, която седеше до вас в автобуса от Лондон до „Кингфишър Хил“, преди да скочи от мястото си и да обяви, че не може повече да седи там… тя носеше палто и шапка със същия този цвят, n’est-ce pas?

— Така ли? — Дейзи смръщи чело. — Е, може и да сте прав, но не съм забелязала, дори да е било така. Единственото, което забелязах, беше вбесяващото й поведение. Може да съм жена, мосю Поаро, но там, където другите от моя пол виждат дрехи, аз виждам характер. Нейният беше отблъскващ и неуравновесен, затова отвърнах глава от нея и се опитах да се престоря, че не е там — докато, за късмет, тя се премести и вие дойдохте да седнете до мен.

— Не съм сигурен, че човек, който или е убил брат си, или лъже, че го е направил, има някакво право да порицава другите, че имали отблъскващ характер — казах остро.

— Не бъдете глупав, инспекторе. — Дейзи като че ли живна малко от директното нападение. — Никой няма никакво право да прави каквото и да е, така ли? Наистина ли виждате света в такава светлина — хората заслужават нещо си, или не го заслужават? Много по-просто е, всеки може да прави и да говори каквото пожелае, стига да е готов да поеме последствията.

— Мадмоазел — строго каза Поаро, — независимо дали одобрявате, или не одобрявате Джоан Блайт — защото това е името й, или поне беше името, което тя ни даде, — аз съм изненадан, че не проявявате интерес да научите повече за смъртта й във вашата гостна.

— Да не искате да кажете…? Това… това не е тя, нали? — Устата й зяпна. — Искам да кажа, дори палтото и шапката да са същите, това със сигурност не може да е… — Тя се обърна и отново погледна тялото. — Не може да бъде — промърмори тя. — Макар да е със същата фигура и…

— Тя е — твърдо отсече Поаро.

Сержант Гидли бе застанал до мен и записа в бележника си: Джоан Блайт. Думата на Поаро очевидно беше достатъчна за него.

— Гидли, вижте дали ще можете бързо да намерите леля с липсваща племенница във или близо до Кобъм — наредих му аз. — Мис Блайт ни каза, че живее с леля си.

— Това е абсолютно нелепо! — изрече Дейзи, сега вече почервеняла и напрегната. — Защо, за Бога, абсолютна непозната, която по чиста случайност е седяла до мен няколко минути, изведнъж се оказва мъртва до моята камина? В това няма смисъл! Кой би я пуснал вътре? Кой би я убил, след като никой не я познава? И първо, и преди всичко, защо е дошла тук? Освен ако не е внесена вече мъртва!

— Не това е станало — обади се доктор Нимиц. — Убийството е извършено в тази стая. Трябва да е било яростна атака, погледнете количеството кръв. И сама сте видели главата й, мис Девънпорт, поне това, което е останало от нея.

— И все още ми изглежда много по-вероятно да е някой друг, а не Джоан Блайт — настоя Дейзи. — Друга жена, която по случайност е имала същото палто и шапка.

— Мосю Поаро, вие споменахте нещо за тази жена от автобуса, че скочила от мястото си — попита доктор Нимиц.

Полицейският доктор отправи многозначителен поглед към сержант Гидли, който кимна, извади чифт ръкавици от джоба си и ги сложи. След като направи това, той извади малко късче бяла хартия от другия си джоб и го протегна така, че Поаро и аз да можем да прочетем какво е написано върху него.

Примигнах няколко пъти, докато се взирах втренчено в бележката. Имах усещането, че някакъв кошмар, прекалено осезаем, за да е въображаем, ме обвива бавно и плътно. Думите бяха написани с черно мастило.

— Един Бог знае какво означава — каза сержант Гидли. — Не намирам никакъв смисъл. С доктор Нимиц го открихме върху тялото, на гърдите й, пъхнато под горното копче на палтото.

Знаех какво означава съобщението. Поаро също.

Самоличността на нашата мъртва жена беше извън всякакво съмнение.

На бележката пишеше: „Зае седалка забранена, сега шапката ти разбита е с ръжена!“

 

Два часа по-късно д-р Нимиц и сержант Гидли пътуваха за Лондон, като отнесоха и тялото на Джоан Блайт. Поаро и аз останахме в трапезарията на „Малкото ключе“. Всички се бяха събрали там по наше нареждане, след като първоначалните ни далеч по-учтиви покани да се присъединят към нас бяха отхвърлени. Около масата седяха Сидни и Лилиан Девънпорт, Ричард Девънпорт, Годфри и Върна Лавиолет, Дейзи Девънпорт и Оливър Прауд.

Очите на Сидни искряха от гняв. Вцепенената му усмивка с полуотворена уста все още си беше на място, макар да изглеждаше по-скоро като гримаса. Оливър Прауд бе объркан. Изражението на Лилиан бе толкова отнесено и отсъстващо, сякаш не знае къде е и какво прави тук. Дейзи остана напрегната и нащрек, наблюдаваше внимателно всички, докато брат й Ричард сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи. Що се отнася до Върна Лавиолет, тя излъчваше злорадо доволство, както винаги, и аз все още намирах за невъзможно да повярвам, че е била изключително мила с Хелън Актън или че би могла да е мила към когото и да е било. Съпругът й Годфри не спираше да се върти на стола си.

Имаше и един новодошъл — човекът, който не е бил в „Малкото ключе“ по времето, когато Джоан Блайт е била убита, и когото ние с Поаро не бяхме виждали преди — Пърси Симли, от „Кингфишър Вю“. Веднага щом споменах, че Симли е бил в „Малкото ключе“, когато Франк Девънпорт е умрял, Поаро настоя да го повикаме незабавно.

— По каква причина? — попитах го, докато ме избутваше от къщата, за да ида да го доведа.

— Време е да изясним някои дразнещи малки подробности, блокиращи пътя към истината, която сега е почти на една ръка разстояние — прозвуча двусмисленият му отговор.

Почти на една ръка разстояние: наистина ли го каза? Що се отнася до мен, аз бях толкова далече от разгадаването на загадката защо двама души са били убити в „Малкото ключе“ и от кого, колкото никога не съм бил от която и да е друга истина в живота ми. Думите от бележката върху тялото на Джоан Блайт продължаваха да се въртят в главата ми като грамофонна плоча, която не можех да спра: „Зае седалка забранена, сега шапката ти разбита е с ръжена!“

Какво можеха да означават? Първо и преди всичко, зелената шапка на Джоан Блайт не беше дори докосната от ръжена. Беше си съвсем здрава, което правеше бележката неточна, освен ако човекът, който я беше написал, не е използвал „шапка“ в качеството й на метафора за „глава“ заради римата.

Далече по-належащ проблем беше предположението в бележката, че Джоан е убита като наказание за това, че е седнала на онова място. Ако това беше истина, тогава за какво я наказва убиецът й? За това, че е пренебрегнала предупреждението му? От което би следвало предупреждаващият и убиецът да са едно и също лице — обаче в това нямаше никаква логика.

Неспособен да отбележа полезен напредък с дедукциите си, реших да обърна внимание на Пърси Симли, който седеше точно срещу мен. Дъвчеше долната си устна и се беше вторачил в масата. Няма съмнение, че е озадачен защо се намира тук. Приличаше на умерено представителен жираф в пясъчен цвят. Реших, че едва ли ще може да ни е полезен с нещо.

Поаро беше единствената ни надежда. Знаех, че възнамерява да постигне големи неща, преди да излезем от тази стая, затова залагах изцяло на него.

Той се изправи.

— Дами и господа, до няколко дни — с положителност след по-малко от седмица — ще се съберем отново край тази маса. И тогава към нас ще се присъедини още един човек: мис Хелън Актън.

Ричард Девънпорт затвори очи, когато майка му каза:

— Няма да позволя тази жена да влезе в този дом.

— Ще позволите, мадам — обърна се към нея Поаро. — Получих специално разрешение тя да бъде доведена тук и вие ще направите точно това, което инспектор Кечпул и аз ви кажем да направите без никакви оплаквания. Всички вие ще го направите. В замяна на вашето съдействие, когато следващия път се съберем тук с присъствието и на мадмоазел Хелън, аз ще ви кажа кой е убил Франк Девънпорт, а също и кой е убил жената, чието тяло днес беше изнесено от гостната. Ще ви кажа кой е извършил тези две отвратителни престъпления и защо го е направил.

— Но ние вече знаем кой уби Франк, мосю Поуроу — възкликна Годфри Лавиолет. — Хелън Актън го уби.

— Не, не беше тя — каза Дейзи. — Аз убих Франк.

— Млъквай! — изрева баща й към нея. Тя потрепна на стола си, макар предизвикателното й изражение да не се промени. — Хелън уби Франк! — Гласът на Сидни трепереше от гняв. — А ако имате и капка уважение или съчувствие към семейството ми, мосю Поаро, ще оставите онази чудовищна жена точно там, където е, да гние в затвора, докато дойде времето да бъде обесена!

— За всички ни ще бъде по-лесно, ако няма крясъци — каза Поаро. — Мосю Девънпорт, моля, седнете. Всички трябва да запазим силите си за това, което предстои.

Сидни Девънпорт тежко се отпусна на стола си.

— Все още не е установено кой е убил Франк Девънпорт — заяви Поаро, — но това, което със сигурност знаем, е, че Хелън Актън не би могла да извърши второто убийство. Тя не беше в къщата по това време. Нито вие. — Той погледна към Пърси Симли. — Поради това, жената в гостната следва да е била убита от някой от четиримата Девънпорт или от Годфри, или Върна Лавиолет, или от Оливър Прауд.

— Но никой от нас няма причина да я убива — каза Върна.

— Никой от нас не я познава — обади се и Лилиан.

— Естествено, че не сме — изръмжа Сидни. — Нямаме причина да я убиваме и не сме я убили. Никой на тази маса не е убиец!

— Трябва да са влезли някакви непознати — намеси се и Годфри Лавиолет. — Може би входната врата не е била добре заключена.

— Никой от вас не може да е сигурен дали я познава, или не — отбелязах аз. — Лицето й беше размазано до неузнаваемост.

— Ще е от голяма помощ да чуем от всеки от вас къде е бил, когато la pauvre mademoiselle е била убита — каза Поаро. — Мосю Девънпорт, може ли да започнем от вас, като глава на къщата? След като толкова авторитетно настояхте, че никой тук не може да е убил нещастната жена, мога единствено да предположа, че всички вие сте били заедно в една стая между десет и единайсет часа и че никой от вас не е напускал тази стая?

— Бях със съпругата си — изрече рязко Сидни.

— Да, бяхме заедно със Сидни.

— Къде? — запита Поаро.

— В моята спалня — отвърна Лилиан.

— Откога докога точно?

— Бях там цялата сутрин от момента, когато се събудих. Сидни ми донесе закуската и вестника в… Не съм сигурна колко часът беше, но вероятно около девет.

— Беше девет и трийсет и пет — уточни Сидни. — Дотогава с Годфри бяхме заети в „Щаба на Пийпърс“ и се боя, че напълно забравих за закуската ти, скъпа.

— Е, не съм забелязала времето.

— Значи сте занесли закуската в девет и трийсет и пет и после…? — продължи Поаро.

— След това двамата останахме в спалнята на Лилиан, пихме чай и четохме вестници, докато не бяхме обезпокоени от писъците на Дейзи.

— Безобразни писъци. — Лилиан хвърли неодобрителен поглед към дъщеря си. — Не беше необходимо да се вдига чак толкова шум, едва не починах от сърдечен удар.

— А какво трябваше да направя, след като открих мъртва, обезобразена жена, просната върху килима? — попита спокойно Дейзи. — Да ахна „О, колко чудесно“ и да продължа деня си?

— Мадмоазел Дейзи, вие намерихте тялото на жената в единайсет?

— Да. Големият часовник в гостната започна да отброява часа, докато пищях. Преди това двамата с Оливър се разхождахме в градината. Напоследък времето беше мрачно и неприветливо, а тази сутрин стана по-меко и дори просветна, затова решихме да се възползваме. Излязохме… всъщност не си спомням в колко. Оливър, ти помниш ли?

— Не точно, не — промълви той, поглеждайки надолу към ръцете си.

Дълбочината на нещастието му никога преди не ме бе поразявала така силно както в онзи момент. Зачудих се дали наистина отказва да повярва, че Дейзи е убила Франк, както твърдеше още от самото начало. Или сега, вече убеден във вината й, беше неутешим пред перспективата да я загуби?

— О! — възкликна Върна Лавиолет. — Мисля, че може би аз ще мога да помогна. Сидни, напълно сигурен ли си за часа, в който занесе закуската на Лилиан горе?

— Категорично — изръмжа той.

— В такъв случай, мосю Поаро, мога да ви кажа, че Дейзи и Оливър тръгнаха за разходката си много скоро след това. Виждате ли, Сидни има навик да — прости ми, Сидни, но човек трябва да е напълно честен, когато помага на полицията да разреши случай на убийство — има навик да затваря вратите доста по-решително, отколкото е необходимо.

— Затръшва, е думата, която ти е нужна — намеси се Дейзи.

— Е… да. — Върна хвърли нервен поглед към Сидни, докато говореше. — Моята спалня, стаята за гости, в която спя винаги, когато съм тук, е до тази на Лилиан. Днес спах до доста късно, тъй като не успях да затворя очи до три или четири сутринта — което, боя се, е обичайно за мен — и се събудих внезапно от силен шум от затръшване на врата. Помислих си „Божичко, да не се задава някаква неприятност?“ Затова си сложих халата и излязох на площадката, и видях Оливър и Дейзи да тръгват на разходка. После се върнах в стаята си и погледнах през прозореца и ги видях в градината.

— Чули сте затръшване на врата и сте помислили, че това би могло да означава, че има някаква неприятност, така ли? — попита Поаро.

— Ами… о, по дяволите, мосю Поаро, ще бъда напълно искрена с вас, дори и да си помислите най-лошото за мен. Понякога този звук може да не означава нищо, както днес, когато значеше единствено, че Сидни влиза в някаква стая и затваря вратата след себе си. Друг път, същият този шум може да означава, че Сидни всеки момент ще загуби самообладание и ще се скара с някого, тогава всички останали трябва да се покрият, ако си знаят интереса.

— И все пак вие не сте се скрили — отбеляза Поаро. — Излезли сте на площадката.

— Да, ами… — лицето на Върна порозовя. — Ще си призная, че любопитството ми обикновено е по-силно от страха ми, независимо от случая.

— Върна, да не казваш пред всички тези хора, че си излязла на площадката, за да подслушваш? — Годфри Лавиолет изглеждаше втрещен.

— Да, Годфри, това казвам. О, хайде, не ме гледай така! Основна човешка черта е да искаш да знаеш какво става. Както и да е, мосю Поаро, всичко това няма значение. Не искам да привличам всеобщото внимание и да говоря за себе си, защото в случая не аз съм от значение. Това, което се опитвам да ви кажа, е следното: след като се уверих, че няма да има никакви сочни клюки, които да чуя, аз се върнах в стаята си и през прозореца видях Дейзи и Оливър да се разхождат в градината.

— Благодаря ви, мадам — каза Поаро.

— Никога повече няма да бъдеш поканена в тази къща — обърна се Сидни към Върна.

— О, така ли? — усмихна се тя. — Та как, значи, вие двамата с Годфри ще работите по „Пийпърс“, ако аз повече не съм добре дошла тук? Нали не смяташ, че съпругът ми ще дойде тук без мен? Годфри никога не би го направил, нали Годфри?

— Мосю Прауд — прекъсна я Поаро, — разказът на мадам Лавиолет съвпада ли с вашия спомен за това, което е станало тази сутрин?

— Да — отговори Дейзи вместо него.

Прауд кимна.

— Да, десет без двайсет, това ми се струва вярно. Двамата с Дейзи обиколихме градината, после и самото имение. Отидохме до плувния басейн, след това се разходихме в гората до него. После, някъде към единайсет без петнайсет, Дейзи каза, че е уморена и иска да се прибираме, така и направихме. Тя влезе в гостната, видяла тялото и започна да пищи.

— Къде бяхте вие, когато тя намери тялото? — попитах го аз.

— В преддверието, на около десет стъпки зад нея. Ще ми се да бях стигнал до гостната пръв, за да й спестя мъчителното изживяване — отвърна Оливър Прауд.

Дейзи му хвърли остър поглед, от който подразбрах, че по нейно мнение тя е далеч по-добре подготвена да се справи с мъчителни изживявания от годеника си.

Годфри Лавиолет каза:

— Може ли да се изкажа и аз сега? Когато Сидни ме остави, за да иде при Лилиан, аз отидох в библиотеката, за да почета. Там намерих Ричард.

— Точно така. Бях в библиотеката, писах писма и четох от девет сутринта — потвърди Ричард.

— Ами вие, мистър Симли? — обърнах се към него. След като беше тук, ми се стори грубо да го изключваме.

— Аз си бях вкъщи — отвърна Симли. — Нямам нищо общо с тази каша.

— Били сте сам в „Кингфишър Вю“? — поинтересува се Поаро.

— Не, бях с леля ми.

— Как се казва тя?

— Хестър Симли. Бях с нея през по-голямата част от сутринта. И със сигурност между десет и единайсет часа.

— И тя ще потвърди, че двамата сте били заедно?

— Да, разбира се.

— Eh bien — обяви Поаро. — Тогава изглежда, че единственият човек в тази къща, който е бил сам по времето на бруталното убийство на младата жена, и поради това без убедително алиби, сте вие, мадам Лавиолет.

— Божичко! — очите на Върна се разшириха. — Прав сте, мосю Поаро. Бях сама цялата сутрин, докато не чух писъците на Дейзи и слязох долу. Кълна се, че не съм докосвала момичето. Защо бих направила подобно нещо?

Пренебрегвайки въпроса й, Поаро попита:

— Онези от вас, които са били в къщата по което и да е време сутринта — чухте ли някой да чука на вратата? Между десет и единайсет или дори преди това?

— Аз чух — обади се Ричард. — Боя се обаче, че това е единственото, което мога да ви кажа. Бях потънал в книгата си и бегло ми мина през ума, че някой трябва да отвори вратата. Напълно егоистично реших, че това може да бъде свършено от човек, който не е зает с четене. О! Щом съм чел, това означава, че съм приключил с писането на писма, което пък означава, че посетителят следва да е пристигнал малко преди десет. Годфри вече беше в библиотеката с мен…

— Не чух никой на вратата — прекъсна го Годфри.

— Категорично чух чукане — настоя Ричард. — Бих казал приблизително в десет без десет.

— И не чухте нищо повече от това? — попита го Поаро. — Никакъв разговор или представяне?

— Нищо — отговори Ричард. — Както казах, бях напълно погълнат от книгата си, а чукчето на вратата е много по-силно от гласове, говорещи нормално високо.

— Аз чух… нещо, като се замисля сега — обади се Върна. — Странно, че не се сетих за това преди. Не от входната врата, обаче. Чух вратата на спалнята на Лилиан да се затваря тихо малко след като Сидни я затръшна. Спомням си, че си помислих — „Гледай ти, този, който затвори вратата сега, не може да е Сидни. Той никога в живота си не е затворил врата тихо“. И отново излязох на вътрешния балкон…

— За Бога, Върна, ще спреш ли да шпионираш приятелите ни? — възкликна Годфри.

Бузите на гладкото му, младолико лице станаха яркочервени. Приличаше на дървена кукла, върху която някой е изрисувал две червени петна за цвят.

— Престани да ме тормозиш, Годфри — сопна му се Върна.

— Сигурна съм, че мосю Поаро и инспектор Кечпул се радват, че мога да им разкажа всички неща, които съм забелязала.

— Радваме се — отвърнах сдържано.

Изобщо не я харесвах и не можех да променя усещането си.

— Какво видяхте, когато излязохте на вътрешния балкон? — попита Поаро.

— Видях Лилиан — отговори Върна просто. — Тъкмо се готвеше да слезе по стълбите. Предполагам, че това е направила, но не я видях как слиза до долу, прибрах се в стаята си.

Лилиан Девънпорт смръщи чело.

— Върна, не може да си ме видяла, бях в стаята си през цялото време — прозвуча по-скоро озадачена, отколкото ядосана.

Сега вече и Върна изглеждаше объркана.

— Странно — призна тя. — Не чух вратата да се затваря или затръшва за трети път, разбирате ли, а все пак, когато Дейзи се разпищя, всички изскочихме от стаите си, и Сидни и Лилиан, и двамата излязоха заедно от стаята на Лилиан по същото време, когато излязох и аз. Така че защо не чух Лилиан да се връща в стаята си, след като е слязла долу?

Въпросът беше насочен към Поаро, но му отговори Лилиан:

— По простата причина че първо и преди всичко не съм напускала стаята си — каза тя. — Не може да си видяла лицето ми, Върна.

— Да, права си, не го видях. Видях само дългата ти коса — отзад. Беше разпусната. А ти беше по нощница. И съм сигурна, че именно вратата на твоята спалня чух да се отваря и после да се затваря.

— Не съм била аз, Върна — спокойно повтори Лилиан.

— Чакайте — намеси се Оливър Прауд. — Дейзи и аз бяхме навън, Ричард и Годфри са били в библиотеката, Сидни е бил в стаята на Лилиан с нея самата. Тази сутрин в къщата нямаше прислуга… Скъпа, на закуска ти ми каза, че Сидни е освободил малкото плашило, момичето, което за кратко замени Уини?

— И какво за нея? — попита Дейзи. — С нея беше още по-зле, отколкото без никаква прислуга.

— Просто исках да кажа… ами, след като Върна не е видяла Лилиан да слиза по стълбите, облечена в нощницата си, и след като се знае къде са били всички останали, тогава кого е видяла?

— Няма друг, който би могло да е — отбеляза Ричард.

— Ами ако има? — настоя Оливър, оглеждайки масата. — Ами ако в къщата има още някой, някой, който се крие един Бог знае откога и който е все още тук и в момента?