Софи Хана
Убийства в Кингфишър Хил (3)

Глава 3
Писмото на Ричард Девънпорт

Останалата част от пътуването до Кобъм мина без повече приключения и там направихме първото официално спиране. Джоан Блайт ми подхвърли едно неохотно „Благодаря“, преди да слезе. Каза истината поне за едно — наистина има куфар, видях как шофьорът й го подава.

Тук беше дори по-студено, отколкото в Лондон. Дъхът ми замръзна във въздуха, докато стоях до автобуса, спрял срещу заведение, наречено „Тартар Ин“, и чаках Поаро. Стреснах се, когато най-накрая дойде при мен. Той притежава едно от най-изразителните лица сред хората, които познавам, и можех да кажа, без дори да е изрекъл и дума, че е напълно изтощен. Кой знае какво бе изстрадал, откак говорихме за последно.

— За Бога, Поаро, толкова неприятна ли беше?

— Кой да е бил неприятен?

— Дамата с книгата.

Огледах се, за да видя дали тя е сред хората, които слизат от автобуса сега. Не всички искаха куфарите си от шофьора, някои искаха само да се поразтъпчат. Возилата на автобусната компания „Кингфишър“ не бяха чак толкова удобни, колкото ги представяше Алфред Биксби.

— Беше прибрала книгата, когато седнах до нея — каза Поаро. — А що се отнася до това дали е неприятна… няма обикновена дума, която би била подходяща.

— Какво имате предвид?

— Накара ме да се замисля за доста неща, Кечпул. Не ме питай повече, не и докато не се яви възможност да помисля и да стигна до заключение — изсумтя недоволно. — Една от причините да намирам пътуването за толкова désagréable^[1], е, че човек не може да си размърда ефикасно малките сиви клетки, когато тялото му е подхвърляно нагоре-надолу в адски шумна измишльотина на колела!

— Изглеждате много зле — казах и ме обзе внезапна паника. — Поаро, да не сте яли нещо? Можем ли да сме сигурни, че не сте…

Той се изкиска доволно и ужасът ми премина.

— Значи си помислихте, че Еркюл Поаро е бил отровен от онзи дявол, неуловимия убиец от седмия ред? Non. Ще пристигна в „Кингфишър Хил“ в отлично физическо състояние.

— Значи все още отиваме там? Помислих си, че плановете ни са се променили.

— Никога. Исках само да оставя такова впечатление у la pauvre mademoiselle. Къде е тя? — Поаро се огледа. — Виждаш ли я?

— Не, трябва да се е омела бързо. Проклятие! Гледах за теб и за момент я изпуснах от поглед.

— И какво се надяваше да видиш? Автомобил, каран от немощната й леля? — усмихна се Поаро. — По всяка вероятност такава личност изобщо не съществува. И все пак беше интересна история. — Той кимна леко, сякаш потвърждаваше пешо пред самия себе си.

След като шофьорът благополучно върна куфарите на нетърпеливо чакащите им собственици, той и Алфред Биксби се отправиха към „Тартар Ин“. Неколцина от пътниците ги последваха и ние с Поаро решихме, че възможността за храна и топлина е неочаквана благословия, която не трябва да подминаваме. След изпитанието за издръжливост, на което бяхме подложени този следобед, усетих, че съм гладен като вълк.

Минахме през бара и влязохме в помещението за хранене на „Тартар“.

— А! — възкликна Поаро облекчен, посочвайки към маса с наредени столове около нея.

Беше последната свободна и побързах да я запазя за нас.

— Винаги предпочитам удобния стол пред високата табуретка на бара. Не знам как хората издържат да седят на онези неща толкова време. Ако краката ти са дълги, колкото моите, това си е мъчение, имам и надеждна информация, че е точно толкова болезнено и за хора, чиито крака са прекалено къси. Тук, ако имаме малко късмет, ще получим обслужване, седнали на маса.

— Дръж под око мосю Биксби — каза Поаро. — Ако приключи вечерята си — как го казвахте вие? — „с нос в чашата“, може да реши неговият char-a-banc да потегли без всичките си пътници.

Биксби, изглежда, се беше уредил добре с голяма халба бира пред себе си. Надявах се в автобуса да не седи човек, очакващ да потеглим веднага.

— Е, Кечпул?

— Мм?

— Тези неща може да са за предпочитане пред високите дървени табуретки, но не са удобни. Категорично не са. Когато стигнем „Кингфишър Хил“, там ще седим на удобни столове.

Дойде сервитьорка, за да вземе поръчката ни, след което донесе храната, която беше доста тежка, но пък засищаща. Поне такова беше моето мнение, Поаро, естествено, не се стърпя да направи обичайните си забележки за отвратителната английска кухня.

— Така, mon ami — каза той, след като се стоплихме и заситихме глада и жаждата си. — Искаш да ми кажеш много неща, сигурен съм в това.

Запознанството ми с Еркюл Поаро направи чудеса с паметта ми. Знаех, че ще иска да му докладвам в най-големи подробности, затова винаги се стараех да обърна внимание и да запомня всеки един детайл. Разказах му всичко, разговора с Джоан Блайт, от началото до края, и той ме изслуша с най-голямо внимание. Когато свърших, се усмихна и каза:

— Наистина се удивлявам на начина, по който плетеш тези твои истории, Кечпул. А сега, кажи ми, остана ли ти време да научиш правилата на играта „Пийпърс“?

Едва ли би могъл да обезсърчи духа ми повече, дори и специално да беше се опитал.

— Не, не ги научих, и не плета истории. Беше точен преразказ на разговора, който проведох с мис Блайт.

— Омаловажаваш заслугите си, приятелю. Разказът ти добави много към голите факти. Добави настроението и интерпретациите — страхът, който пламнал в очите й като реакция на думите „среднощна сбирка“ — ах, c’est merveilleux^[2]. Ти наистина заплете история. Нямах предвид думата в пренебрежителния й смисъл.

Умилостивен, отвърнах:

— Виждаш ли в това някакъв смисъл, който убягва на мен, Поаро? Когато казах на Джоан Блайт, че „Среднощна сбирка“ е заглавие на книга, тя престана да се страхува. Но това би трябвало да означава, че думите са я ужасили по друга причина, която няма нищо общо с книгата.

— И защо това те притеснява толкова много? — попита Поаро.

— Ами, защото… защото пак няма никакъв смисъл, дори да е вярно! Представи си това: представи си, че думите „Тартар Ин“ са достатъчни да вселят страх у вас.

— Вселяват и винаги ще вселяват — каза Поаро саркастично. — И столовете, и храната…

— По някаква причина тези думи те плашат до смърт — продължих аз. — Казали са ти също, че ще бъдеш убит, ако седнеш на определено място. После откриваш, че жената на седалката до теб има книга със заглавие „Тартар Ин“ — думите, които те изпълват с ужас — и твоята реакция е незабавно да се успокоиш, така ли? За мен в това няма никаква логика.

Поаро кимна решително.

— Сега виждам накъде си се запътил, Кечпул… О, да, сега разбирам. Съгласен съм, че още не знаем значението на тази подробност. Това е въпрос, на който не е отговорено. Но дори и така, доста от особената ситуация с Джоан Блайт е ясна.

— Не, не е — възпротивих се. — Какво всъщност искаш да кажеш?

— Mon ami, не разбираш ли, че…?

В този момент разговорът ни беше прекъснат от Алфред Биксби.

— Мосю Поаро, инспектор Кечпул, не желая да ви притеснявам, но смятаме скоро да потегляме отново на път. Има едно малко приятелче, чиято майка ми каза, че станало доста нетърпеливо. Ако питате мен, бих казал, че по-скоро тя става, а не бебето. То самото е истинска картинка на доволството, не съм го чул дори да гъкне досега, но съм достатъчно умен да не казвам на една грижовна майка, че бърка по отношение на собствения си син. Така де!

Казах на Биксби, че ще сме в автобуса след минутка. Щом той се премести на следващата маса с пътници на компанията „Кингфишър“, някои от които още се хранеха, Поаро каза:

— За мен е много интересно, че гневната дама с книгата беше странно рязка към теб и мадмоазел Джоан. Изключително интересно, Кечпул, нали?

— Значи не ти е казала името си?

Той се засмя тихо и някак тъжно.

— Не, Кечпул, не ми го каза, каза ми доста други неща, но не и името си — по причини, които ще станат ясни, когато ти разкажа какво стана между нас.

— Явно разговорът не ти е харесал. Изгарям от нетърпение да разбера защо, когато слязохте в Кобъм, имаше вид на човек, избягал от ада?

— Много скоро ще ти кажа защо. Но, първо, позволи ми…

— Ако отново ще говориш за правилата на „Пийпърс“…

— Има едно писмо, което бих искал да прочетеш — каза Поаро сериозно, докато ръката му се насочи бавно към джоба на жилетката. — Писмо от мосю Ричард Девънпорт, от „Кингфишър Хил“.

— Не е ли по-добре първо да се върнем в автобуса? Ще го прочета веднага щом…

— Много от спътниците ни са все още по масите. Има време — твърдо каза Поаро. Подаде ми грижливо сгънат лист кремава хартия. — Възнамерявах да ти го покажа доста по-късно, но смятам, че трябва да го видиш сега. Получих това изключително странно писмо преди два дни.

Любопитството ми се пробуди, разгънах листа и започнах да чета:

Уважаеми, мосю Поаро,

Толкова много бих искал да кажа, че се радвам да ви се представя. Репутацията ви е забележителна и ако нещата бяха по-различни, нищо не би ме зарадвало повече от това да започна писмото си именно с тези думи. За жалост, нищо вече не ми носи радост след трагедията, която застигна семейството ми през декември миналата година, и тежките неправди, които я последваха, — макар че дали те биха могли да бъдат наречени неправди, зависи единствено от собственото ни определение за думата.

Несъмнено вече ви обърках достатъчно, така че позволете ми да започна с важните неща. Името ми е Ричард Девънпорт. Аз съм по-малкият син на Сидни Девънпорт, за когото съм сигурен, че сте чували. Напоследък станах също и управител на неговите инвестиции, независимо че до средата на миналата година работех за Министерството на финансите, и ако имате нужда от препоръка за почтения ми характер, бих ви посъветвал да се обърнете към ваши познати, които работят там.

На 6 декември миналата година по-големият ми брат Франк Девънпорт (името му е Франсис, но всеки го познава като Франк) беше убит във фамилния ни дом в „Кингфишър Хил“. Обичах много брат си, мосю Поаро, и му се възхищавах. Беше уникален, бляскав човек. Срамувам се да призная, че след неговата смърт аз затънах в мъка и объркване и поради това досега не се чувствах способен да предприема правилните мерки, като например да ви помоля за помощ. Можеше да тъна в мъката си с месеци и дори години, ако във връзка със случая нямаше нещо, което не може да бъде пренебрегнато — или поне аз не можех да го пренебрегна.

Една жена си призна за убийството на брат ми, мосю Поаро. Тя призна почти веднага и предстои да бъде обесена на 10 март. Това не ни оставя много време, ако приемем, че ще се съгласите да ни предложите помощта си. Разбира се, ще ви възнаградя щедро за услугите. Вашето име се върти в ума ми от няколко седмици, непрекъснато си повтарям „Само човек от калибъра на Еркюл Поаро може да спаси Хелън сега“.

Хелън Актън — това е името на жената, която твърди, че е убийцата на брат ми Франк. Вероятно сте чели във вестниците за случая. Хелън е също и моя годеница. При нормални обстоятелства това би означава, че двамата сме сгодени и ще се женим, но съжалявам, че трябва да го кажа — от известно време аз не живея в нормален свят. Съжалявам още повече че се налага да ви съобщя, че нито един аспект от връзката ми с Хелън не е нормален или обикновен.

Мосю Поаро, невъзможно е да се обясни в едно писмо всичко, което ще ви е необходимо да знаете, за да предотвратите още една трагедия. Повечето неща може да чакат, разбира се, ако решите, че желаете да ми помогнете. Но има още едно нещо, което трябва да ви кажа в това писмо, и то е най-важното от всички — Хелън не е убила Франк. Тя е невинна и не е извършила престъплението, за което ще бъде обесена напълно невинна. В същото време е твърдо решена да повтаря пред всеки, който би я изслушал, че е виновна.

Защо някой би се държал по този упорит начин и защо ще застрашава собствения си живот? Убеден съм в две неща — единствено привидният отговор на този въпрос може да спаси Хелън от бесилката на затвора „Холоуей“, и че само вие, мосю Поаро, притежаваше необходимия ум и разбиране на човешката природа, за да стигнете до правилния отговор.

Надявам се и ви умолявам да погледнете благосклонно на искрената ми молба и да ми пишете незабавно, за да ме уведомите дали приемате това поръчение. Искрено ваш:

Ричард Девънпорт, ескуайър

— Боже мили! — възкликнах. — Какво е това?

— Точно затова исках да го видиш — каза Поаро. — Когато тръгнахме от Лондон, имаше само една загадка, която трябваше да бъде решена — тази, представена в писмото на Ричард Девънпорт — взе писмото от мен, сгъна го и го върна обратно в джоба на жилетката си. — Но оттогава се сдобихме с още две мистерии. Всяка от тези две нови включва, както мосю Девънпорт казва в писмото си, трагедия или възможна трагедия — или и двете! Комбинацията от всичките три предизвиква у Поаро сериозно безпокойство, приятелю. Не бих могъл да понеса товара сам, Кечпул, прекалено голям е.

— Почакайте — учудих се, — три загадки?

— Oui, mon cher. Имаме годеницата на Ричард Девънпорт мадмоазел Хелън. Убила ли е или не брат му Франк? Ако не го е извършила, тогава защо признава? Това е гатанка номер едно. Следва номер две: странната история на Джоан Блайт, която говори за мистериозни предупреждения за собственото си бъдещо убийство и със сигурност е сериозно уплашена от нещо.

— А номер три?

— Ти все още не знаеш за номер три, въпреки че това ще бъде поправено, когато се върнем в онзи char-a-banc. Сега, когато мадмоазел Джоан вече не пътува с нас, можем отново да седнем заедно.

Предположих, че мистерия номер три има нещо общо с разговора на Поаро със собственицата на „Среднощна сбирка“: диамантения глас, както мислено я наричах.

— Има и четвърта загадка — казах аз, когато се изправихме, за да си тръгнем от „Тартар Ин“.

Поаро си разтърка кръста и се намръщи, поглеждайки неодобрително към стола.

— Каква четвърта?

— „Пийпърс“. Какво общо има играта с всичко това? Предполагам, че отиваме в „Кингфишър Хил“, за да говорим с Ричард Девънпорт, но…

— Да, наистина. Отговорих tout de suite^[3] на писмото, което ти показах, и изразих готовност да се намеся. Мосю Девънпорт предложи да дойда в дома му в „Кингфишър Хил“ при първа възможност, но пожела първо да разговаряме по телефона. Когато говорихме, той ми каза, че ще има едно условие във връзка с посещението ми.

— Надявам се, че сте поискали разрешение да ме вземете със себе си — казах аз.

Поаро ме изгледа строго.

— Не съм imbecile, Кечпул. Но същото условие се отнася както към Поаро, така и към теб: не трябва да споменаваме пред никого в домакинството истинската причина за присъствието ни там.

— Моля? — изумих се аз. — Това някаква шега ли е?

— Non, c’est serieux^[4]. Казвам ти го напълно сериозно: убийството на Франк Девънпорт, името на Хелън Актън, увереността на Ричард Девънпорт в нейната невинност — никое от тези неща не бива да бъде споменавано щом пристигнем в къщата. Трябва да се държим, все едно не знаем нищо за тях.

— Но това е повече от абсурдно — заявих аз.

— Не го намирам за толкова странно — каза Поаро. — Когато се случи нещо опустошително и трагично, мога да си представя, че между членовете на семейството може да възникне известно entente^[5]. Но преди всичко, Ричард Девънпорт наблегна върху това, че никой не бива да разбира, че съм повикан от него. Смята, че семейството ще му обърне гръб, ако този факт излезе на бял свят.

— Поаро, това е крайно странно.

— Non, non, Кечпул. Правиш обичайната грешка.

— Каква грешка?

— Смяташ, че поведението и навиците, тревогите и неврозите на семейство Девънпорт са нещо необичайно. И аз бих очаквал да видя нещо точно толкова необяснимо в повечето семейства. Помисли за правилата, наложени от собствената ти майка, Кечпул. Vacances a la mer^[6], които никой от вас не обича — не е ли това безсмислена традиция и същевременно такава, която не може да бъде нарушена?

Майка ми нямаше нищо общо с конкретния въпрос, нито пък редовните морски почивки, които правехме заедно с нея, така че игнорирах провокативното отклонение на Поаро.

— Ако приемем, че Ричард Девънпорт е прав и неговата годеница е невинна — казах аз, — как ще откриеш истината, след като ти е забранено да споменаваш убийството на франк Девънпорт? Пристигането на Еркюл Поаро в дома на семейството може да означава само едно. И всеки знае какво.

— Отново си в грешка, приятелю. Поаро идва в „Кингфишър Хил“, за да се срещне с гениалния Сидни Девънпорт и най-добрия му приятел Годфри Лавиолет. На тези двама мъже трябва да се преструвам, че съм пламенен почитател! Сидни е бащата на Ричард и покойния Франк, а мосю Лавиолет е кръстник на Ричард.

— И какво са направили Сидни Девънпорт и Годфри Лавиолет, че да заслужат твоето високо уважение?

— Не можеш ли да отгатнеш? — подсмихна се Поаро. — Те двамата заедно са измислили… — Той махна с пръст към мен, все едно бях оркестър, а той диригент.

Изстенах.

— Не и „Пийпърс“?

— Oui, c’est ça^[7]. И точно тук аз излизам на сцената в ролята на страстния играч на настолни игри. Такъв съм бил от много години!

— Едва ли — казах, макар че не успях да скрия усмивката си.

Поаро изглеждаше абсолютно убеден в собствената си история.

— Но това е точно така, Кечпул — отвърна той сериозно. — И все пак никога досега не съм се сблъсквал с игра, която да е толкова стимулираща за интелекта, като това творение на мосю Девънпорт и мосю Лавиолет. И ето защо Поаро идва в „Кингфишър Хил“ — като страстен почитател на игрите и за да се запознае с героите си.

— Да, но да си побъбриш с момчетата за тази глупава игра едва ли ще те доведе донякъде, нали? Как смяташ да постигнеш истинската си цел?

— Голямо предизвикателство ще е, нали? — усмихна се Поаро. — Отчасти именно трудностите ме привлякоха. Не ми е позволено да говоря за проблема, освен ако не съм насаме с Ричард Девънпорт. Разбира се, възможно е един или повече човека да споменат трагичния инцидент пред мен по собствено желание. И ако това стане, е, тук вече ще получа възможността, която ми е нужна.

— Но Ричард Девънпорт е казал, че това никога не се споменава — напомних му.

— Между членовете на семейството. Но понякога се оказва по-лесно да се довериш на непознат…

— Ами ако никой не ти се довери? Как…?

— Престани с твоето как-как, Кечпул. Подхождаш към проблема от грешната страна. Защо ме питаш как, преди да знам как? Когато го направя, тогава ще знам как съм го направил. И тогава ще ти кажа.

Само след миг продължи:

— А сега по-добре ми разкажи правилата на „Пийпърс“, Кечпул, в случай че се наложи да я играя и да се преструвам, че ми доставя огромна радост.

Потръпнах.

— Смятах, че знаеш правилата, едва ли разчиташ на мен да ти ги обясня!

— Хвърлих им бегъл поглед, да, не е наложително и ти да ги знаеш или да играеш играта.

Това беше най-прекрасната новина, която чувах от известно време.

— Имам по-добра идея — грейна Поаро. — Аз съм поклонникът на настолните игри, ти, приятелю, си бизнесмен.

— Бизнесмен… Поаро, не съм никакъв бизнесмен, аз съм полицейски инспектор.

— Зная каква е професията ти, Кечпул, но Сидни Девънпорт не знае и няма нужда да знае.

— Отказвам да се преструвам…

— Напротив — Поаро ми хвърли властен поглед. — Приемаш! — После смекчи малко тона. — Кечпул, умолявам те, направи ми тази любезна услуга и прояви интерес към бизнеса с настолни игри. Може да задаваш въпроси като например как „Пийпърс“ може да бъде произвеждана в големи количества, така че в течение само на пет години да не остане дом в цивилизования свят без… бройка от нея?

Шумът от бързо приближаващи се стъпки ми спести необходимостта да отговоря. Обърнах се и видях Диамантения глас непосредствено зад себе си. Едва дишаше. Устата й се отваряше и затваряше, но излизаха само накъсани възклицания. И да беше регистрирала присъствието ми, не го показа. Беше съсредоточила цялото си внимание върху Поаро.

— Мосю Поаро, елате веднага! — протегна ръка към него и на ръкава й видях петно кръв. — Елате!

Двамата с Поаро вече вървяхме към вратата на „Тартар Ин“, следвайки я по петите.

— Накъде, мадмоазел?

— Автобусът! Стана нещо ужасно! О, моля ви, побързайте!