Софи Хана
Убийства в Кингфишър Хил (1)

Глава 1
Среднощна сбирка

Тази история не започва посреднощ, а десет минути преди два часа следобед на 22 февруари 1931 г. Именно тогава взеха да се случват странните неща — докато мосю Еркюл Поаро и инспектор Едуард Кечпул (негов приятел и разказващ настоящата история) се намираха на лондонската „Бъкингам Пелъс Роуд“ с още трийсетина непознати. Групата бе доста рехава — никой от хората не бе прекалено близо до останалите, но все пак бе ясно, че са заедно.

Мъже, жени и едно дете (бебе, така стегнато повито, че приличаше по-скоро на мумия) щяхме да бъдем спътници в пътуване, което ми изглеждаше странно и озадачаващо много преди да осъзная по-късно колко необичайно ще се окаже.

Бяхме се събрали край автобуса, който трябваше да ни отведе до прочутото провинциално имение „Кингфишър Хил“, близо до Хейзълмиър в Съри, според мнозина, място с изумителна природна красота. Независимо че пристигнахме доста по-рано от обявения час, на никой от нас, пътниците, не бе позволено да се качи в автобуса, затова треперехме във влажния февруарски студ, потропвахме с крака и топлехме ръцете си в ръкавици с дъха си, доколкото можем.

Беше един от онези зимни дни, които са сумрачни още от сутринта и остават все така потискащи през всичките си часове, все едно е среднощ.

В автобуса имаше трийсет места, а щяхме да пътуваме трийсет и двама, включително пеленачето, в здравата прегръдка на майка му, а всички останали трябваше да заемем седалките от двете страни на пътеката. Групата ни включваше и един представител на автобусната компания.

Докато треперех от студ до Поаро, ме порази мисълта, че имам доста повече общо с пеленачето, отколкото с който и да е от останалите пътници. Трийсет души от общо трийсет и двамата тук знаеха защо отиват там, където отивахме в онзи ден. Поаро беше един от тези щастливци. Шофьорът на автобуса също бе наясно — така си осигуряваше храната, убедителен мотив, откъдето и да го погледнеш.

Аз и бебето обаче бяхме единствените, които нямахме и най-бегла представа защо ще се качим в ярко изрисувания автобус, но само единият от двама ни възприемаше невежеството си като проблем. Всичко, което знаех досега, беше крайната точка на пътуването — „Кингфишър Хил“, частно провинциално имение от деветстотин акра, с голф клуб, два тенис корта, плувен басейн, проектиран и построен от знаменития архитект сър Виктор Маркъл, който беше забележителен с това, че водата му е топла през цялата година.

Провинциален дом в спокойствието и зеленината на „Кингфишър Хил“ е по джоба единствено на най-богатите, но това не пречи на лондончани от всички класи да го обсъждат до безкрай. Вероятно и аз щях да съм развълнуван от първото влизане през благословените порти, стига Поаро да не бе така твърдо решен да не разкрива пред мен причината за нашето посещение. Обаче мисълта, че ме държи „на тъмно“ повече от обичайното, се оказа прекалено голям дразнител. Дали не съм на път да срещна бъдеща кралица? В Скотланд Ярд понякога говореха, че обитателите на „Кингфишър Хил“ са предимно кралски персони и аристократи, а при пътуване, замислено от Поаро, всичко беше възможно.

Автобусът тръгна точно в два часа и не бих казал, че събитията, станали преди шофьорът да се провикне с жизнерадостното „Потегляме, дами и господа“, са отнели четвърт час. Поради това уверено мога да посоча два без десет като момента, в който забелязах нещастната жена с някак си безлично лице.

Мога да ви кажа също, че първоначалното заглавие на тази глава беше „Жената с безличното лице“. Поаро го предпочиташе и протестира, когато му заявих, че съм го променил.

— Кечпул, притежаваш дълбоко вкоренена естествена склонност към необосновани твърдения — заяви Поаро и ме погледна гневно. — Защо даваш на тази най-важна глава заглавие „Среднощна сбирка“, което ще предизвика объркване? Нищо значимо не е станало в полунощ в този или в който и да е друг ден! Беше си посред бял ден, докато чакахме в студа, почти превръщайки се в бучки лед, без да получим обяснение защо вратите на онзи char-a-banc^[1] не са отворени, за да влезем на топло вътре — Поаро млъкна и се намръщи. Изчаках докато разплете двата отделни източника на раздразнението си, които, без да иска беше заплел в жлъчния си коментар. — Категорично не беше посреднощ.

— Но аз го казвам в моя…

— Да, да, наистина го казваш, твое задължение е, n’est ce pas^[2]! Измислил си, без никаква необходимост, изискване immediatement^[3] да заявиш, че конкретното условие не е спазено. Това е алогично, non^[4]!

Кимнах смирено. Мисля, че щеше да прозвучи много надуто да му дам отговора, който се въртеше в ума ми. Поаро може и да е най-добрият детектив в цял свят, но не е твърде добър разказвач на истории в писмена форма, и макар и рядко, все пак понякога греши. Посред бял ден си остава погрешно описание на онзи конкретен следобед, както вече споменах, а казвам среднощ не като час от деня, а като метафора, израз, и си е съвсем на място във връзка с нашия случай. Ако заглавието „Среднощна сбирка“ върху корицата на книга не бе привлякло погледа ми на тръгване в онзи ден, навярно никога нямаше да узнаем кой е отговорен за убийствата в „Кингфишър Хил“.

Но аз изпреварвам събитията. Трябва да се върна на студената улица в деня 22 февруари. Разбирах защо трябваше да чакаме навън, в безмилостния вятър, и дори Поаро не го разбираше. Става дума за суета, както често се случва, когато са замесени човешки същества… Става дума по-специално за суетата на Алфред Биксби, ескуайър, собственик на новоизлюпената автобусна компания „Кингфишър“^[5], и искаше всички ние да се насладим на красотата на транспортното средство, което щеше да ни превози. Откак двамата с Поаро пристигнахме, той се залепи за нас, все едно е привлечен от силата на гравитацията. Така беше порозовял от удоволствие, че великият Еркюл Поаро е сред пътниците му, та сякаш е готов да игнорира всички останали. Не мога да кажа, че се почувствах облагодетелстван от това отношение. Близостта до приятеля ми като пътуващи, заели съответното място, гарантираше единствено, че трябва да изтърпя всяка дума, насочена към него.

— Не е ли великолепен, мосю Поаро? Синьо и оранжево — като окраската на земеродното рибарче! Нов-новеничък! Вижте само формата му! Красива, бих казал, не сте ли съгласен, мосю Поаро? Няма втори като него на пътя! Последна дума на лукса, естествено! Погледнете вратите само, затварят се идеално — грандиозно постижение на дизайна и инженерните науки. Вижте ги само!

— Наистина е много хубав — отговорих дипломатично, знаейки, че ще ни бъде позволено да се качим едва след като сме се възхитили в достатъчна степен на возилото на г-н Биксби, а Поаро изсумтя, очевидно нямаше никакво желание да се преструва.

Биксби беше слаб, с ъгловато лице и изпъкнали, натрапчиво взиращи се в теб очи. Когато забеляза две жени с шапки, увити зиморничаво в палтата си, да вървят по отсрещната страна на улицата, той привлече вниманието ни към тях и внезапно изкряска:

— Онези дами са прекалено закъснели! Ха-ха! Трябвало е да си резервират места предварително. Ако желаете да пътувате с автобусна компания „Кингфишър“, не може да си позволите да разчитате на случайността, защото няма да остане място за вас! Съжалявам, дами!

Двете жени вероятно го чуха, но не му обърнаха внимание, и продължиха по пътя си; едва ли изобщо щяха да забележат присъствието ни, ако Биксби не се беше провикнал към тях. Те не се интересуваха нито от автобусната компания „Кингфишър“, нито от нейния синьо-оранжев представител. Откровено натрапливото и недостойно поведение на Биксби ме накара да се запитам дали фирмата му наистина е толкова печеливша, колкото се опитва да ни убеди през цялото време досега.

— Чу ли това? Наложи се мистър Биксби да откаже на две дами — обърна се мъж близо до мен към своята спътница. — И правилно, щом не са се записали… Той каза, че всички сме тук, нали, след като ни провери по списъка си? Не разбирам защо наистина хората не си планират пътуванията от по-рано.

И без това вече бях достатъчно вкиснат за деня, та се подразних още повече че недодяланата измама на Биксби заблуди поне двама души.

Продължих да кимам и издавах съответните одобрителни възклицания в правилните моменти, поне така се надявах, докато той обясняваше как се е родила фирмата му, нещо от рода на как повечето хора не са инициативни и не са в състояние да си представят нещо, което все още не съществува… че самият той притежавал имот в „Кингфишър Хил“ благодарение на доходи от предишно начинание, обясняваше за неудобството да се стигне до Лондон, въпреки че е относително близо в географско отношение… че не позволил на страха да го спре дори когато националната, както и глобалната икономика били в настоящото си катастрофално състояние…

Помня, че си помислих — „Е, щом и Алфред Биксби притежава къща в «Кингфишър Хил», тогава значи не са само кралски особи и аристократи“, секунди преди да видя жената, която стоеше сама на опашката на групата ни, и забелязах ужасеното й изражение и странното й лице…

В този миг всички други разсъждения излетяха от ума ми.

„Безлично лице“, измърморих под нос.

Никой не ме чу. Алфред Биксби беше зает да облива Поаро със списъка от безкрайните провали на Рамзи Макдоналд и неговото „фаворизиращо Русия правителство от негодници и мошеници“, И думите му някак заглушиха моите.

Прецених, че жената е на около двайсет години. Носеше модна зелена шапка и зелено палто над избеляла, почти обезцветена рокля, която имаше вид на поне сто пъти прана. Обувките й също бяха износени.

Не беше лишена от привлекателност, но кожата й бе подчертано бледа, някак безкръвна, а чертите й имаха едно общо качество, което мога да опиша така — сякаш някой е спрял, преди да нанесе последните щрихи, които биха й придали по-традиционна привлекателност. Устните й бяха тънки, безцветни, и здраво стиснати, а очите й напомняха на две черни дупки в пръстта. Като цяло, на лицето й сякаш не достига малко повече детайл и форма, мислех си, частите, които бяха хлътнали, би трябвало да бъдат малко по-изпъкнали.

Обаче всичко дотук беше просто наблюдение. Онова, което всъщност привлече вниманието ми и ме обезпокои, бе, че тя изглеждаше уплашена, някак отвратена и нещастна до дъното на сърцето си и всичко това се излъчваше от нея едновременно. Сякаш само преди минута е преживяла най-ужасния и мъчителен шок. Погледът й беше прикован в автобуса — гледаше с широко отворени очи и с някак безумен израз, и мисля, че никакво неодобрение на странните нюанси на синьо и оранжево не би могло да обясни такъв поглед. Ако превозното средство не беше нещо неодушевено, бих могъл да заподозра, че докато всички ние сме гледали в друга посока, тази жена е станала свидетел как се извършва изключително жестоко престъпление…

Стоеше във външния кръг на малката ни група и явно беше сама. Без никакво колебание се приближих до жената.

— Извинете, простете, че се натрапвам, но изглежда, сте преживели ужасен шок. Мога ли да ви помота по някакъв начин?

Ужасът на лицето й беше толкова дълбок, че изобщо не се запитах дали пък не виждам проблем там, където няма такъв.

— Не, благодаря ви — думите прозвучаха някак неясно, а тя самата бе сякаш доста разсеяна.

— Сигурна ли сте, госпожо?

— Да, аз… Да, благодаря ви.

Тя се отдалечи на четири-пет стъпки от мен в посока към автобуса.

Не можех да настоявам да й окажа помощ в момент, когато тя категорично я отказва, затова се върнах при Поаро и Алфред Биксби, но продължих да следя поведението й, което скоро стана още по-възбудено. Започна да крачи в кръг, устните й се движеха, без да издават звук и нито за миг ужасеното изражение не напускаше лицето й.

Готвех се да прекъсна монолога на Биксби и да привлека вниманието на Поаро към обекта на тревогите ми, когато чух висок женски глас вляво от мен да казва презрително:

— Виждате ли онази жена, там? Какво, за Бога, й има? Вероятно майка й я е изпуснала на главата, когато е била бебе.

Майката на пеленачето ахна и притисна детето си още по-здраво към гърдите си.

— Няма нужда от обиди, мис — обади се възрастен мъж и забележката му предизвика одобрително мърморене сред групата.

Единствените хора, които не уловиха размяната на тези реплики, бяха жената с безличното лице и Алфред Биксби, който продължи да залива Поаро с думи, макар той вече да не го слушаше.

— Тя наистина изглежда разстроена — каза някой. — Трябва да проверим дали името й е в списъка с пътниците.

Думите му предизвикаха хор от забележки.

— Мистър Биксби вече каза, че всички сме тук.

— Тогава какво пречи да се отворят вратите? Шофьор! Вие сте шофьорът, нали? Може ли вече да се качваме?

— Предполагам, че след като името й е в списъка, значи не е побъркана, или избягала от някоя лудница, макар поведението й да показва точно обратното — високо заяви невъзпитаната жена, както я определих мислено.

Тя също беше млада, приблизително на същата възраст като девойката с безличното лице. Гласът й прозвуча в абсолютен дисонанс със злобата в думите й — мога да го определя като изненадващо музикален и женствен, лек, ясен, почти искрящ.

„Ако диамантите можеха да говорят, щяха да имат нейния глас“, помислих си неволно.

— Онзи джентълмен говореше с нея преди няколко секунди — възрастна дама махна почти обвинително с ръка към мен, после се обърна и ме изгледа. — Какво й казахте? Познавате ли я?

— Не — отвърнах, — просто забелязах, че не изглежда добре и я попитах дали има нужда от помощ. Отговори ми, че няма.

— И така, дами и господа — намеси се Алфред Биксби, нетърпелив да насочи вниманието обратно към обекта на своята гордост и радост, — време ли е да разкрием луксозния интериор на тази чисто нова красавица? Е, аз смятам, че е време!

Няколко души веднага се втурнаха, бързаха да се скрият от студа в автобуса, но аз останах встрани и видях как жената с безличното лице се отдръпна от отворените врати на автобуса, сякаш се страхува, че може да я погълнат… Чух гласа на Поаро до себе си.

— Да вървим, Кечпул, поех достатъчно от чистия ви английски въздух за един ден. А, ти наблюдаваш la pauvre mademoiselle^[6].

— Какво, по дяволите, й има, Поаро?

— Не знам, приятелю, вероятно умствените й способности са увредени.

— Не мисля — обърнах се към него, — когато я заговорих, ми се стори съвсем нормална и с ясен разсъдък.

— В такъв случай състоянието й трябва да се е влошило след това.

Отидох при нея още веднъж и казах:

— Ужасно съжалявам, че се натрапвам отново, но сигурна ли сте, че нямате нужда от помощ? Казвам се Едуард Кечпул, полицейски инспектор от Скотланд Ярд и…

— Не! — устата й се изкриви при изричането на думата, — не може да сте!… Невъзможно е!

Тя се отдръпна от мен, блъскайки се в жената с бебето, сякаш не виждаше нищо и никой, освен мен. Първия път, когато я заговорих, беше прекалено потънала в тревогите и страховете си, за да ме забележи, сега обаче съсредоточи вниманието си само върху мен, без да забелязва нищо от останалия свят.

— Кой сте вие? — настоя тя. — Кой сте в действителност?

Поаро бързо ми се притече на помощ.

— Мадмоазел, мога да ви уверя, че това е самата истина. Двамата с инспектор Кечпул пътуваме заедно, аз съм Еркюл Поаро.

Думите му предизвикаха видим ефект, а поведението й внезапно се промени. Огледа се наоколо и изглежда за първи път осъзна, че е привлякла любопитните погледи на мнозина пътници. Главата й клюмна и жената прошепна:

— Простете ми, инспекторе, разбира се, че сте този, който казахте, че сте, не знам какво ме прихвана.

— Какво става с вас? — попитах я вече съвсем директно, за трети път.

— Нищо, добре съм.

— Трудно ми е да го повярвам, госпожице.

— Ако имах нужда от помощ, щях да я поискам, инспекторе, сър. Моля ви, не се безпокойте за мен.

— Добре — отвърнах, но изобщо не бях удовлетворен от отговорите й. — Да се качваме ли? — посочих към автобуса и бях много любопитен да видя дали оттук нататък ще се държи разумно.

Въпреки досегашното й неуравновесено поведение, сега не показваше никакви признаци на нестабилност. Проблемът очевидно е бил емоционален.

— Аз… вие… — заекна тя.

— Да сядаме на нашите места, Кечпул — твърдо заяви Поаро. — Двамата с теб, приятелю. Тази млада дама иска да бъде оставена сама.

При тези думи по лицето на жената се изписа видимо облекчение и след като с Поаро вече явно се съюзиха срещу мен, наложи се да приема поражението. Когато се качихме в автобуса и оставихме куфарите си при останалите, тя се отдръпна. Вероятно името й не е в списъка с пътниците на Алфред Биксби и тя нямаше, и никога не е имала, намерение да пътува за „Кингфишър Хил“. Като се замисля, май не видях да носи куфар, нито пътна чанта, нито пък дамска. Може да се е мушнала между нас, за да се скрие от някого. Реших, че след като никога няма да узная истината, няма никакъв смисъл да продължавам с размишленията си.

Когато влязох в автобуса, видях, че има доста места. Но обяснението беше просто — много хора бяха слезли, изгарящи от желание да чуят как разпитвам жената със странното лице. Сега, когато разговорът вече приключи, всички си спомниха колко им е студено. Зад мен се струпа тълпа от нетърпеливи хора.

— Напред, ходом марш! — изкомандва някой тихо.

— Да, побързай, Кечпул — обади се и Поаро.

Последвах съвета му и продължих напред, но след секунда рязко спрях. С периферното си зрение мернах книга, оставена отворена на една от седалките в автобуса и с корицата нагоре. Ясно се виждаше заглавието. Възможно ли е…?

Разнесоха се недоволни възклицания, не на последно място и от страна на Поаро, докато направих крачка назад, принуждавайки хората зад мен да направят същото, защото исках да видя по-добре корицата. Сигурен съм, че бях видял нещо погрешно, заглавието на книгата беше „Среднощна сбирка“. Премигнах и отново погледнах. Да, категорично е „Среднощна сбирка“, и все пак не ме напускаше силното усещане, че видях две съвсем различни думи.

— Какво е намислил онзи младеж отпред? — чух глас с американски акцент да се провиква от задръстването, което предизвиках в прохода. — Сума народ чакаме тук!

— Alors, on y va^[7], Кечпул — подкани ме Поаро.

В същия момент една ръка се пресегна и грабна книгата от седалката. Бързината на действието прекъсна мисловния транс, в който бях изпаднал, и вдигнах глава. Беше онази груба жена с диамантения глас. Тя притисна романа към гърдите си и ми хвърли гневен поглед, сякаш дори само с това, че съм го погледнал, съм го измърсил необратимо.

— Съжалявам, нямах намерение… — промърморих нещо като извинение.

Тя ме изгледа още по-гневно, всъщност лицето й приличаше на гласа й, което ме изуми. Ако към едното, или и към двете, се добави малко доброта и състрадание, ефектът би бил наистина очарователен.

Осени ме усещане за дежа вю: тази млада дама с нейните великолепно скулптирани скули, деликатен овал, сини очи и разкошна златисто руса коса, беше във всяко отношение любимият тип на майка ми, е, поне като външност. Всички жени, за които тя настояваше, че трябва да пожелая да се оженя, изглеждаха повече или по-малко като тази, но без гневната гримаса.

На безименния пръст на лявата си ръка собственичката — явно — на „Среднощна сбирка“ носеше пръстен с огромен рубин. „Съжалявам, мамо, закъснях“, помислих си с ирония. „Вече се е врекла на друг. Надявам се нещастникът да не е от чувствителния тип, защото иначе няма да преживее изпитанието.“

Извърнах се и се канех да продължа по пътеката, когато тя направи изключително специфичен и дребнав жест. Протегна ръка, все едно има намерение да върне книгата в същото положение на седалката, после съвсем показно спря точно преди да го довърши и остави ръката, с която я държеше, да се разлюлее във въздуха над седалката между нас двамата. Посланието й беше недвусмислено и тя ми отправи злобна усмивка, сигурна, че ще го схвана.

Каква неприятна жена! Наслаждава се на безмълвната си подигравка над мен. Усмивката й казваше „Нямам нищо против всеки друг да я види, но не и вие“. Наказваше ме за това, че съм любопитен досадник. Е, може и да има право. Сигурно се бях загледал прекалено втренчено.

След като се настанихме на местата си в задната част на автобуса, Поаро веднага се обърна към мен.

— Кажи ми, Кечпул, какво толкова интересно видя, та се почувства задължен да ни държиш на пътеката толкова дълго?

— Нищо, както се оказа, направих грешка. И не ви задържах чак толкова дълго… цялата история продължи не повече от няколко секунди.

— Каква грешка?

— Видяхте ли книгата, която жената чете, Поаро?

— Красивата ядосана жена?

— Да.

— Видях я, да, стискаше я много здраво.

— Явно се страхуваше, че може да я грабна от ръката й — отвърнах, — и точно нея исках да погледна още веднъж, книгата. Заглавието беше „Среднощна сбирка“. Когато я видях в първия момент, бях сигурен, че заглавието на корицата е „Майкъл Гедъркоул“. Вероятно съм се подвел по началните букви.

— Майкъл Гедъркоул — Поаро сякаш се заинтригува, — адвокатът Майкъл Гедъркоул? Това е любопитно, Кечпул.

Запознахме се с Гедъркоул миналата година по време на едно изпълнено със събития пребиваване в Клоунакилти, Ирландия.

— Защо името на Майкъл Гедъркоул, с нищо незабележителен правист, ще е заглавие на книга, Кечпул?

— Ами, вероятно не би имало защо. И не беше. Просто сбърках, няма нужда да го обсъждаме повече.

— По-вероятно е Гедъркоул да е написал книга и неговото име да е било на корицата като автор — продължи разсъжденията си Поаро.

— Гедъркоул няма нищо общо тук, някакъв друг човек е написал книгата със заглавие „Среднощна сбирка“…

„Господи, моля те, нека това да е краят“, помолих се наум.

— Мисля, че разбирам защо си видял име, което не е било там, Кечпул… и защо е било точно това име.

Зачаках Поаро да продължи.

— Умът ти е зает с онази нещастна жена, която те обвини, че се представяш за инспектор Кечпул от Скотланд Ярд. Тя ни каза, че няма нужда от помощ, но ти не си съгласен, и затова си нащрек за някаква опасност. За нещо лошо. Alors^[8], в частта от ума ти, която не е съгласна със собствените си заключения, правиш връзка между днешния инцидент и събитията от миналата година в Клоунакилти, където опасността наистина съществуваше и бе извършено ужасно зло.

— Вероятно си прав, Поаро. Тя, изглежда, все още не се е качила?

— Не мога да ти кажа, mon ami. Не я следя. Сега има по-важни неща, за които трябва да се погрижим. — Той извади малко, сгънато парче хартия от джоба на палтото си. — Прочети го преди автобусът да тръгне, защото не е разумно да се чете, докато си в движение, води до киселини в стомаха.

Взех листчето от ръката му с надеждата, че написаното ще ми разкрие защо отиваме в „Кингфишър Хил“. Вместо това се оказа, че се взирам в невероятно дълга поредица от най-миниатюрните думи, които някога съм виждал напечатани върху лист хартия.

— Какво е това? Някакви инструкции? За какво?

— Обърни я, Кечпул. Направих го.

— Сега виждаш ли? Да, инструкции са. Правила. Правилата на игра, която се играе с дъска и известен брой кръгли пулчета с „очи“ върху тях — играта „Пийпърс“!

— Очи?

— „Очи“, Кечпул — Поаро няколко пъти затвори и отвори широко своите, за да ми демонстрира.

Изглеждаше толкова нелепо, че бих се разсмял, ако не бях ядосан.

— За какво става дума, Поаро? Защо разнасяш правила на игра в джоба си?

— Не го правя — зелените му очи проблеснаха. — В твоите ръце са.

— Знаеш какво имах предвид…

— Нося със себе си нещо повече от правилата на тази игра. Нося и самата нея — в кутия в куфара ми! — Обяви го с някаква триумфална нотка в гласа. — Казвам ти да прочетеш правилата сега, защото съвсем скоро ние двамата с теб ще я играем. Ставаме експерти и ентусиазирани почитатели на играта! Ще забележиш, че минималният брой играчи е двама.

— Моля те, обясни ми… Не обичам настолните игри, мразя ги всъщност. И какво общо има тази игра с решението ти да ме водиш със себе си в имението „Кингфишър Хил“? Не ми казвай, че двете неща нямат нищо общо, няма да повярвам!

— Не мразиш играта, Кечпул, невъзможно е, защото никога не си я играл. Моля те, бъди отворен за новостите. Не е шах, все пак.

— А прилича ли на „Собствениците“? Тази пък въобще не мога да я понасям.

— Имаш предвид „Монополи“, ne ’est ce pas?

— Да, чувал съм да я наричат и така… Възмутителна загуба на време за всеки интелигентен човек.

— А! Pourrait-il être plus parfait.^[9] — Поаро никога не беше изглеждал по-доволен. — Това са идеалните думи, които трябва да кажеш, когато пристигнем в дома на la famille Девънпорт!

— Кои са семейство Девънпорт? — учудих се.

— Трябва да го кажеш така, че всеки да го чуе: че презираш играта „Монополи“.

— За какво говориш, Поаро? Не съм в настроение за… — канех се да кажа „игрички“ — обичайната ти колекция от номера.

— Не притежавам никакви колекции, mon ami. А сега прочети правилата, моля те, не се бави, скоро ще потеглим.

Въздъхнах и започнах да чета, или по-скоро да се взирам в миниатюрните думички и да се опитвам да се концентрирам върху тях, но колкото и старание да полагах, не можех да ги разбера. Тъкмо се готвех да го кажа, когато чух възмутения глас на Алфред Биксби да се извисява над общата гълчава около нас.

— Боя се, че това е последният ви шанс, мис — каза той.

Седях на такова място, че го видях как се навежда напред, беше на едно от предните места непосредствено зад шофьора, точно срещу вратата, и отправяше забележките си към човек, който стоеше отвън.

— Никой автобус на компанията „Кингфишър“ не е забавял дори и с минута часа на потеглянето си и това е традиция, която възнамерявам да спазвам! Не сте единственото камъче на плажа, млада госпожице! Имам двайсет и девет други пътници, за които трябва да мисля, и които не искат да закъсняват… има и жена с пеленаче! Така че, тръгвате ли с нас, или не?

Тя е, промърморих под нос, когато миг по-късно се появи жената със странното лице.

Свиваше се, все едно я е страх, че Биксби може да стане от мястото си и да се нахвърли върху нея. Що се отнася до него, той наистина изглеждаше така, сякаш иска да направи точно това.

— Шофьор, затворете вратите — заповяда с овладян глас Биксби.

Шофьорът изпълни нареждането му. После завъртя ключа за двигателя.

Жената, по чието лице имаше следи от сълзи, остана неподвижна в предната част на автобуса.

— Моля, заемете мястото си, мис — обърна се Биксби към нея, — има само едно свободно, не е като да са дузини и да трябва да избирате! — той се изправи на крака и посочи. — Там, седми ред.

— Мисля, че наистина беше прав, Кечпул — каза Поаро. — Поведението на la pauvre започва да ми става интересно. Виж как усилено мисли, в ума й има загадка. Докато не я разреши, няма да знае…

— Да знае какво, Поаро?

— Дали иска да пътува с нас, или не. Собствената й нерешителност й създава голямо притеснение.

Когато тонът на неодобрителните забележки на другите пътници започна да се повишава, нещастната жена забързано се придвижи и седна. Секунди след това потеглихме, но не мина много и Биксби отново стана. Тръгна нагоре-надолу по пътеката с твърдото намерение да разкаже на всеки един от нас колко дълбоко съжалява, че едва не сме били принудени да претърпим забавяне при това пътуване, което несъмнено щяло да се окаже най-щастливото преживяване в нашия живот. Пропуснах някоя и друга дума благодарение на прекалено силния вой на двигателя. Биксби обаче не спомена това печално обстоятелство — не предложи нито извинение, нито обяснение — и от мълчанието му по въпроса заключих, че грохотът ще ни съпровожда по целия път до „Кингфишър Хил“.

След малката реч, вече от почти десетина минути разучавах правилата на „Пийпърс“, когато чух отчаян писък. Дойде от място на няколко седалки пред мен. Веднага след писъка жената със странното лице се появи на пътеката.

— Спрете, моля! — провикна се тя към Биксби. После се обърна към шофьора: — Спрете незабавно автобуса! Трябва… Моля, отворете вратите! Не мога да остана тук, да седя тук — Тя посочи към мястото си. — Аз… освен ако някой не пожелае да смени мястото си с моето, ще трябва да ме оставите да сляза.

Биксби поклати глава, горната му устна се сви.

— А сега вие ме чуйте, мис — каза той, докато бавно вървеше към нея.

Поаро се изправи и застана между жената и Биксби.

— Мосю, бихте ли ми позволили да се намеся? — каза той, като се поклони леко.

Биксби се поколеба, но после кимна.

— Стига това да не доведе до забавяне, мосю Поаро. Сигурен съм, че разбирате, тези хора имат домове и семейства, които ги чакат.

— Bien sûr^[10] — Поаро се обърна към жената. — Mademoiselle, желаете да седнете на друго място, така ли?

— Да. Трябва. Аз… важно е. В противен случай не бих молила.

Категоричен, рязък глас, който ми беше добре познат, каза:

— Мосю Поаро, моля ви, бъдете така добър да изпълните желанието й и й отстъпете мястото си. Предпочитам да седя до световноизвестен детектив, отколкото до истерична глупачка. През последните петнайсет минути не прави нищо друго, освен да охка и да трепери, изключително досадно е.

Значи la pauvre mademoiselle, клетата госпожица, както Поаро я нарече, през цялото време бе седяла до собственицата на онази проклета книга! Нищо чудно, че не иска да остане там и секунда повече. Вероятно е направила грешката да погледне корицата на книгата и е получила съответното кастрене.

— Какво му има на мястото ви? — попита Поаро. — Защо желаете да се преместите?

Тя поклати диво глава, после извика:

— Няма да ми повярвате, но… ще умра, ако седя там. Някой ще ме убие!

— Моля ви, обяснете ми какво имате предвид — продължи Поаро. — Кой ще ви убие?

— Не знам! — проплака жената. — Но знам, че е това място. До пътеката, на седмия ред вдясно. Само това място и никое друго, така каза той. Нищо няма да ми се случи, ако седя на всяко друго място. Моля ви, сър, нека заема вашето място, а вие седнете на моето!

— Кой ви го каза?

— Мъжът! Един мъж… Аз… не го познавам.

— И ако седите точно на това място, какво ви каза той, че ще стане? — попита отново Поаро.

— Не ви ли казах току-що? — изстена жената. — Каза, че ще бъда убита! „Помни ми думите“, каза той. „Запомни предупреждението ми, или няма да слезеш жива от оня автобус“.