Софи Хана
Убийства в Кингфишър Хил (5)

Глава 5
Една доста мъглява изповед

— Не мислите ли, че е актриса?

Разговорът на Поаро със Статуята започнал с този директен въпрос и веднага разбрал, че тя има предвид Джоан Блайт, после продължила:

— Възможно ли е някой да е толкова тъп, колкото изглеждаше тя? Смятам, че от началото до края си беше представление.

— Не вярвате, че страхът и тревогата й бяха действителни?

— Не, тя просто играеше роля, а що се отнася до това защо точно тази роля… това е наистина озадачаващо. Не мога да повярвам, че той би я помолил за подобно нещо, но като нищо може и да го е направил.

— Той? — запитал озадачено Поаро.

— Мистър Биксби. Мисля, че няколко човека в автобуса са актьори, а не истински клиенти на компанията му.

— Може ли да ви попитам защо го казвате, мадмоазел?

— Колко пъти досега привлече вниманието ви към факта, че всяко място е заето, че човек не може да разчита само на късмета си в последния момент, ако иска да пътува с автобусната компания „Кингфишър“? Че човек предварително трябва да резервира място за желаната дата на пътуването си! Е?

— Много пъти — съгласил се Поаро.

— Това е всичко, което слушаме от него откак пристигнахме на сборното място в Лондон, и имам чувството, че рецитира добре заучени реплики. Помислете за това, мосю Поаро. Защо ще си прави труда да ни го повтаря, ако беше истина? Щяхме и със собствените си очи да видим, че автобусът е пълен, но въпреки това той продължава да повтаря отново и отново. Когато един факт е едновременно очевиден и верен — и когато никой не се опитва да отрече достоверността му — човек не изпитва необходимост да го подчертава толкова настоятелно. Помислете само колко отвратителен спътник е, как се натрапва на клиентите си, които едва ли биха искали да слушат безкрайните му отегчителни речи. Прави ли ви впечатление на човек, който се справя добре с бизнеса си? Разбира се, че не. Което означава, че трябва да е платил поне на половината от пътниците тук да се преструват, че са си купили билет, с цел да представи фирмата си като много по-печеливша, отколкото е всъщност.

— Не виждам никакви доказателства за това — казал й Поаро, — макар да е интересна възможност.

— Като казвам „актьори“, нямам предвид, че играят „Крал Лир“ в театър „Фортуна“ или нещо подобно — нетърпеливо продължила Статуята. — Говоря за няколко шилинга, пъхнати в джобовете на познати на мистър Биксби. Ролята не е от най-трудните, нали? Сядаш в автобус и оставяш хората около теб да си мислят, че си платил билета си, както те са платили своя.

— Ако сте права, мадмоазел, защо досега не сме чули никой от спътниците ни словоохотливо да превъзнася чудесата на автобусите на „Кингфишър“ и да обявява намерението си никога да не пътува с друга компания?

— Трудно е да чуете каквото и да е заради шума на онзи клет двигател — казала Статуята. — Напълно възможно е мистър Биксби да не се е сетил да отправи това допълнително искане към тях, приписвате му прекалено голямо въображение.

— Бих могъл да кажа същото за вас, мадмоазел. Историята за пътниците, които не са истински пътници, това е схема, която изисква доста по-голяма фантазия, отколкото нашият мосю Биксби притежава.

— И отново не сме съгласни — отвърнала тя хладнокръвно. — Отчаянието подхранва въображението дори в главите на тъпаците.

— Може ли да ви задам един въпрос, мадмоазел? Направил ли съм нещо, с което да ви обидя?

Тя се засмяла.

— Аз съм тази, която ви обижда, мосю Поаро, независимо дали го осъзнавате, или не. Разглеждате под лупа всяка моя забележка в търсене на нямото обожание, което сте навикнал да очаквате, но не го намирате при мен. Това ви озадачава. Толкова сте свикнал да чувате раболепни похвали, че всеки, който ви говори като ваш равен, ви се струва изпълнен с враждебност.

— И не бихте определили поведението си към мен като враждебно? — попитал спокойно Поаро.

Статуята се обърнала така, че да може да го изгледа по-добре. Сторило му се, че преценява дали да каже нещо.

— Делото на живота ви — мисията, която сте си поставили, това призвание, което, сигурна съм, смятате за благородно и свещено — е да изправяте убийците пред правосъдието. Съгласен ли сте?

Поаро размислил, накрая казал:

— Никога не съм мислил за себе си като за човек с мисия. Има неща, които вярвам, че са свещени: правото на всички мъже, жени и деца да изживеят живота, който им е даден, и този живот да не бъде приключен преждевременно с насилие. Както и важността на действията размирните елементи на обществото да бъдат задържани, така че светът да е безопасен за тези, които желаят да живеят в мир и според закона. — Кимнал, доволен от отговора си. — Това е целта на Еркюл Поаро. Изправянето на убийците пред закона се явява необходима част от нея, съгласен съм, но всичко, което правя, правя в името на това, което ценя и искам да съхраня. Ужасна трагедия е животът ви да е отдаден на преследване на нещо, което ненавиждате.

Поаро забелязал, че докато говори. Статуята все повече се изнервя. Когато спрял, облекчението й било видимо и казала рязко:

— По целия свят ви уважават за постиженията ви, но аз намирам хипотезата ви за много наивна — тази вяра, че можете да предпазите всички от злото, че убийствата трябвала бъдат предотвратени и убийците изпратени на бесилото… — Махнала пренебрежително с ръка. — Убийството не е единственото, нито дори най-голямото зло, което един човек може да стори на друг, и освен това, то не може да бъде спряно.

Поаро я погледнал сериозно.

— Сега аз започвам да се чудя дали вие не сте актриса, мадмоазел. Вие наистина ли предлагате да позволим на убийците да извършват престъпленията си, без да се намесваме?

— Не е въпрос на позволение — отвърнала тя, напомняйки му на учителка, която се опитва за пореден път да набие елементарни истини в главата на най-задръстения си ученик. — Те така и така ще го направят, както винаги. Какво е вашето решение? Да избием всички убийци? Ако това е вашият отговор, тогава вие наистина вярвате, че отнемането на живот понякога е оправдано. Мнозина убийци ще се съгласят с вас. Предполагам, че пътувате за имението „Кингфишър Хил“.

— Не, само до Кобъм. — Поаро дори поукрасил малко нещата. — Приятелят ми Кечпул и аз ще бъдем посрещнати от много скъп мой стар приятел, с когото се запознах като млад policier… — млъкнал и се усмихнал. — Но вие едва ли искате да слушате за моя скъп приятел. Защо попитахте дали отивам в „Кингфишър“? И вие ли отивате там?

— Не — подскочила тя, все едно идеята я ужасява. — Слизам в „Мартирс Грийн“. Но си помислих, че вие може да имате провинциален дом в „Кингфишър Хил“. Би ви подхождало.

— Нямам.

— Всички надути лордове и дами там несъмнено биха се съгласили с вас, че силните на деня трябва да могат да наказват всеки, който не им е приятен, и при това да твърдят, че го правят в името на справедливостта.

— Възприемате ме единствено в лоша светлина, мадмоазел — погледнал я замислено Поаро. — В същото време… да… правите всичко възможно да представите самата себе си в най-неблагоприятна светлина. Защо? Не вярвам, че вие наистина, дълбоко в сърцето си, одобрявате убийството.

— Не съм безпристрастна по въпроса. — Тя се поколебала за момент, после продължила: — О, по дяволите предпазливостта! Ще ви го разкажа и вие няма да можете да направите нищо, тъй като не ме познавате. — Понижила глас и му казала: — Аз самата извърших убийство.

— Моля ви, кажете ми, че това не е вярно — обърнал се към нея Поаро. Искало му се да вярва, че не е чул правилно заради гневния вой на двигателя, но знаел точно какво казала тя. И тогава тя го казала отново:

— Напълно вярно е. — Оформила думите само с устни: — Убих един мъж.

После, заговаряйки отново с нормален глас, казала:

— Никой не можеше да ме спре. Направих го съзнателно и бях твърдо решена да го извърша. След това не почувствах никакво съжаление. Радвам се, че го направих. Ето, сега знаете. Какво ще кажете на това?

Усмихнала му се студено.

— Кого убихте и защо? — попитал Поаро.

— Ако ви кажа това, може да се досетите кой е въпросният случай. Не мога да рискувам. Признах само колкото е възможно с надеждата, че ще направите усилие да видите нещата и от другата страна — от гледната точка на убиеца, както ги виждате от тази на жертвата.

— Гледната точка на убиеца — повторил Поаро бавно.

Било му трудно да намери думи, с които да отговори на странната й логика.

— Да! — Враждебният израз бил изчезнал и тя внезапно изглеждала ликуваща. Навела се към Поаро, прошепнала, все едно споделя с него най-прекрасна тайна: — След като веднъж си убил човек, направо се вбесяваш, когато се сетиш за такива като Еркюл Поаро с тяхната решителност да изтрият от лицето на земята и да накажат нещо, което е неотделима част от живота и винаги ще бъде — нещо, което при дадени обстоятелства, може да е естествено и дори полезно. Желанието да се убива, е просто част от човешката природа.

Поаро бил дълбоко разстроен.

— Дано Бог ви прости за тези безсърдечни думи — промърморил той.

— Е, няма нужда да се изпада в истерия — казала Статуята. — И помнете, Бог има да ми прощава за доста повече от едни думи. Не мога да не забележа, че според вас той споделя вашите принципи — разбира се, че го вярвате. Ами ако ви кажа, че той напълно одобрява убийството и поради това то е толкова разпространено по цял свят?

Поаро ударил по коляното си със свит юмрук.

— Вие просто провокирате Поаро. Точно това правите, мадмоазел. Никой не може да изрича такива неща и да вярва в тях.

Изглежда, тя го съжалила.

— Прав сте: дразня ви мъничко. Не одобрявам убийството във всички, всъщност в повечето случаи. Ето, по-добре ли се чувствате? Обаче наистина се чудя… необходимо ли е вие и вашите подобни да вдигате толкова много шум, когато то се случи?

— Аха, значи си признавате, че е било шега! — казал Поаро — Mersi á Dieu^[1]! Значи не сте извършили убийство.

Тя намръщила чело.

— Не съм казала такова нещо. Извърших едно убийство. Нямаше друг възможен избор в дадената ситуация. Не одобрявам убийствата под път и над път, точно като вас, но в онзи момент то беше необходимо, и аз… да, ще го кажа — радвам се, че го направих.

Поаро започнал да усеща как му се повдига. Ясно било, че играе някаква игра, но се страхувал, че по същество тя говорела истината.

— Мога да ви разкажа малко от историята, ако искате да я чуете — предложила Статуята. — Мисля, че мога да я представя в един по-завоалиран вид, така че да няма възможност да ме откриете след днешния ден. Всъщност бих се радвала да чуя размишленията на един експерт по убийствата. Това е нещо, което никога досега не съм могла да обсъдя с друг и… е, вие не сте просто кой да е, мосю Поаро. Какво ще кажете? Да ви разкажа ли?

Поаро потръпнал, което изглежда я възбудило още повече.

— О, моля ви, кажете да! Чувствам, че с вас може да проведем изключително плодотворна дискусия по тема, която е от огромно значение и за двама ни. Такъв обмен на мисли е толкова рядък…

Сега поведението й било като на превъзбудено дете, макар Поаро да очаквал, че студеното злорадо превъзходство може да се завърне всеки момент.

Чувствайки се съучастник в нещо чудовищно — и все пак казвайки си за утешение, че всичко може да е лъжа, или че тя може, без да иска, да изпусне информация, която той по-късно би могъл да използва в полза на правосъдието — Поаро отвърнал:

— Много добре. Разкажете ми историята си. Но нека първо ви задам един въпрос: във вашата чанта носите книга, n’est-ce pas? Книга със заглавие „Среднощна сбирка“.

— Аха! Вашият любопитен инспектор вече се е оплакал от мен? Защо питате за книгата?

— Вие обичате престъпленията, мадмоазел. Откраднахте ли я?

— Дали съм откраднала „Среднощна сбирка“? Какъв изумителен въпрос. Не, не съм.

— И ако не ви повярвам?

Тя се вгледала внимателно в лицето му, после се засмяла колебливо.

— Щом настоявате да знаете, книгата в чантата ми беше първоначално подарък от… Е, няма да ви кажа нищо повече, защото не е ваша работа. Ако не внимавате, ще променя решението си да ви разкажа изобщо нещо. Имате един последен шанс, мосю Поаро. Не ми е ясно защо ще искате да ме разсейвате с разговор за книги, когато аз изгарям от нетърпение да ви разкажа за — понижила глас — мъжа, когото убих. Да ви отпиша ли като безнадежден хахо, или вече можем да говорим за убийството?

Изпълнен с нежелание да чуе това, което си представял, че ще последва, той я приканил да започне историята си.

Статуята замълчала за няколко секунди, за да се подготви. После, веднага щом започнала да говори, лицето й загубило острите си черти и очите й се изпълнили със сълзи. За първи път, откак се срещнал с нея, Поаро я видял като човек, способен да изпитва болка, а не само да я нанася на другите.

— Имаше един мъж — започнала тя, — обичах го много. Повече от всеки, когото съм обичала преди или след това. И аз го убих.

Извадила кърпичка от чантата си и попила ъгълчетата на очите си.

— Това е в общи линии всичко. Разбира се, има и още, но никога не забравяйте, докато слушате останалата част от историята, че когато го убих, любовта ми към него беше толкова силна, колкото винаги е била. Не беше намаляла по никакъв начин.

— Това не е толкова необичайно, колкото може би си мислите — казал й Поаро. — Някои убийци мразят жертвите си, но онези, които убиват любимите си хора, са също толкова многобройни и страдат още повече.

— Да, мога да го разбера.

— Предаде ли ви?

— Да. Поне аз си мисля, че ме предаде. Той би го отрекъл и вие вероятно бихте взели неговата страна. Струва ми се, че повечето хора биха го направили. Във всеки случай, не предателството му беше причината, поради която го убих. Направих го заради… заради семейството си. Виждате ли, той беше извършил престъпление. Открадна от баща ми… много пари. След това татко настоя да се откажа от него. Той беше злото, врагът, вече не му беше позволено да идва в нашия дом. Родителите ми не искаха нито да го виждат, нито да говорят с него. Отказваха да изслушат неговата страна от историята — и не ми казвайте, мосю Поаро, че един крадец не може да има защита, която си струва да бъде изслушана!

— Не бих и помислил да го направя. Гневът на баща ви е разбираем, нали? Разбирам, че е имал доверие на този млад мъж?

— Би му поверия и живота си преди кражбата на парите, но работата е там, че човекът никога не би откраднал от когото и да е, ако положението не било толкова отчайващо. Кражбата му не е била, за да се облагодетелства той самият. Той работеше за баща ми и разбирате ли, баща ми го възнаграждаваше щедро. Но докато той бил в отлично финансово състояние, имал приятел, чието семейство загубило всичко, когато преди две години борсата се срина. Всичко. А бащата бил болен и много стар, и… е, нашият крадец, ако можем да го наречем така, не можел да понесе да гледа как приятелят му се топи от страх да не се окажат в приют — и тъй като отговарял за татковите инвестиции и бизнеса му, си помислил… ами, знаел, че баща ми няма да усети липсата на определена сума. Семейството ни нямало да почувства никакво затруднение, ако той вземе тези пари и ги даде на приятеля си. Така и направил. Но всъщност не гледал на постъпката си като на даване на пари или дори като на кражба. Смятал го за заем и с положителност така го е приел и приятелят му. Било е предложено не като благотворителен жест, а като предизвикателство.

— Какво предизвикателство? — запитал Поаро.

— Крадецът и приятелят му вярвали силно в предприемчивостта. В това отношение те двамата, както и баща ми, са замесени от едно тесто. Всички те вярват — вярваха, — че всеки може да започне със съвсем малко и да изгради империя, да натрупа богатство, надвишаващо и най-смелите фантазии. Споразумението било приятелят да вземе тези пари на заем и да ги използва умело, за да направи още повече пари.

— При борсов пазар като този преди две години — какъвто си остана и до днес — не е лесно — отбелязал Поаро.

— Да, не е — съгласила се Статуята. — Но мъжът, когото обичах, винаги е вярвал, че… ами, че абсолютно всичко е възможно, и че ако искаш нещо достатъчно силно, винаги можеш да намериш начин да го постигнеш. Успяваше да накара и другите да го повярват. Иска ми се… — Тя погледнала надолу към ръцете си. — Иска ми се да можеше да се срещнете, мосю Поаро.

— Казвате това сега, макар само преди минути да споменахте колко се радвате, че сте го убили.

— Искам да кажа, че ми се иска да го бяхте срещнали преди… докато все още бяхме щастливи.

— Разбирам. Моля ви, продължете историята си.

Тя докоснала очи още няколко пъти с кърпичката си.

— Крадецът и приятелят му заедно направили няколко изключително рисковани инвестиции. Повечето се провалили, както обикновено става с рисковите инвестиции, но една надминала всичките им очаквания — и била достатъчна крадецът да върне дори повече, отколкото откраднал от семейството ми, а приятелят му да осигури комфортен живот за себе си и стария си баща. Дори и след това останали много пари и крадецът и приятелят му ги използвали, за да създадат няколко отлични училища, в които учениците да бъдат възпитавани с уважение — като истински хора, които имат значение. Така би трябвало да е във всички училища, но рядко се случва. И тогава… — тя млъкнала, задавена от чувства.

Поаро виждал, че не й е лесно да разказва тази история и се зачудил защо се подлага на това изпитание.

— Тогава крадецът направил ужасна грешка — казал на баща ми, разказал и на него, и на майка, какво е направил.

— О! Предпочел е честността пред укривателството.

— Беше честен човек, мосю Поаро. Поставяше почтеността над всичко друго и винаги е смятал да каже истината веднага щом парите бъдат възстановени. Знаеше колко много му се възхищава баща ми и не можеше да позволи това възхищение да се основава на фалшива основа. Разбира се, очаквал е, че татко първоначално ще се ядоса, но вярвал, че ако се извини и опише точните обстоятелства… — Сега вече тя говорела бързо и почти без да си поема дъх, сякаш е притисната в капана на кошмара и отчаяно искала да избяга, явно забравила, че това са събития от миналото.

— Мислел си, че ако посочи ясно как не би си дал и миг почивка, докато всяко едно взето пени не бъде върнато… Но баща ми е човек с неумолим характер, а майка ми за всичко се съгласява с него. Тя няма кураж дори да му каже, че книга или пиеса, която той харесва, не е по вкуса й, защото се страхува от тираничните му избухвания. И така крадецът беше… — спряла и притиснала устата си с кърпичката — отпратен. Беше прогонен.

— Родителите ви знаеха ли, че обичате този мъж?

— О, да… но това нямаше значение за тях. Баща ми ми каза, че ако си позволя да се видя с него, ще бъда оставена без петак на мое име. В онзи момент повярвах, че нямам друг избор, освен да се подчиня.

— Може ли да попитам… преди тези събития да станат, бяхте ли сгодена за този крадец?

— Не. — Тя го погледнала изненадана. — Какво ви накара да попитате за това?

 

— Просто се чудех, забелязах, че носите пръстен с рубин…

— О, това ли. Да… сега съм сгодена.

— За друг?

Статуята възкликнала нетърпеливо.

— Харесва ми да мисля, че съм личност с огромна решителност и изобретателност, но дори и аз не бих успяла да се омъжа за мъртъв мъж.

— Мъжът, за когото възнамерявате да се омъжите… обичате ли го?

Лицето й станало сериозно и съсредоточено, сякаш се концентрирала върху нещо важно.

— Да, обичам го. Ако се готвите да ме попитате дали обичам годеника си толкова, колкото обичах крадеца — макар само един господ да знае защо се интересувате от това, след като то не е част от историята ми — отговорът е не, не го обичам толкова. Надявам се това да не ви притеснява, мосю Поаро. За мен това не представлява проблем. Обичта ми към крадеца едва ли би могла да е от по-различно естество, а крадецът е мъртъв — тази последна дума, изречена с ударение върху нея, предизвикала още сълзи. — Положих всички възможни усилия да убедя татко да му прости, но се оказа невъзможно! Опитвали ли сте се някога да убедите упорит човек, че бърка, като в същото време твърдите, че всъщност сте напълно съгласен с него по всички въпроси?

— Това не е ли абсурдно противоречие? — попитал Поаро. — Никой не може да прави и двете едновременно.

— О, да, може. Аз го направих. Казах му „Хайде, тате, ти си толкова мъдър и справедлив — всеки го знае. А мъдрото и справедливото нещо, което можеш да направиш тук, е точно това, което си правил досега, защото би било грешка да си прекалено снизходителен, когато за първи път си чул за прегрешението. Но сега, следващото правилно нещо, което следва да бъде направено, е да му дадеш втори шанс, както съм сигурна, че ти самият пръв си осъзнал. Сигурна съм всъщност, че тази блестяща идея отдавна ти е хрумнала и не е било необходимо аз да ти я подсказвам“. Мислех си, че ако го засиля с ласкателства… — Тя въздъхнала. — Тази стратегия понякога работи при татко.

— Но този път не проработи?

— Не, само го разгневи още повече. Отправи още по-екстравагантни заплахи към мен: щял да ме остави без петак, без дом, без роднини. Ако предам семейството, като заема страната на крадеца, той щял да ми отмъсти по ужасни начини, които дори не съм била в състояние да си представя.

— Страхувахте ли се от него?

— Страхувам се от него и сега.

— Все пак не мога да схвана голямата картина — казал Поаро. — Обичате крадеца и не обичате баща си. Чудя се възможно ли е — като се има предвид вашата собствена преценка — да сте убили погрешния човек?

— О, аз обичам татко — казала Статуята. — Страхувам се от него, не го харесвам и не понасям да съм в неговата компания, но мисля и че го обичам по някакъв странен начин. Майка също, макар че застана безропотно на негова страна и не протестира и с едничка дума срещу онези отвратителни заплахи към мен.

— Но дори и така — настоял Поаро, — това, което ми разказахте, не е историята на дъщеря, убила баща си. Всеки би очаквал той да е избраната от вас жертва, non?… а не крадецът, когото сте обичали и на когото сте се възхищавали. Какво, бих искал да знам, може да ви е довело до решението да убиете него?

— Какво ли, наистина? — възкликнала тя, все едно се опитвали да решат загадката заедно. — Всички събития, които описах, станаха между ноември 1929 година и март миналата година, когато крадецът беше прогонен от родителите ми. Колкото и идиотско да звучи, но тогава бях убедена, че нямам друг избор, освен и аз да им се подчиня. Никога не бяха търсили моето мнение по какъвто и да е въпрос. Моето мнение беше винаги това на баща ми — наложено ми от него! Крадецът бил човешкото въплъщение на злото и при никакви обстоятелства не бивало да му се позволява да се върне в нашия живот. Аз трябвало да престана да го обичам и това бяха думите, които баща ми отправи към мен: „Ти повече не го обичаш. За теб той е враг. Опасен човек. Порочен. Заплаха за семейството“. Трябваше да изтърпя часове подобни приказки. Татко не ме остави на мира, докато не се убеди, че е заличил всичките ми мисли и чувства и ги е заменил със своите собствени. И тогава, пет месеца по-късно, през август същата година казаха на майка, че умира.

— Съжалявам, мадмоазел.

— Все още е жива, но няма да е задълго — отвърнала тя. — Страда от болест, която я топи пред очите ни. — С фалшиво приповдигнат, весел тон Статуята продължила: — Както и да е, никога няма да се досетите какво стана две седмици, след като тя научи диагнозата си, мосю Поаро. Беше толкова прекрасна изненада. Баща ми ме повика в стаята, която толкова вбесяващо наричаше… — Тя спряла, както и да е наричал баща й тази стая, тя решила да не споменава думата. — … в своя кабинет — казала тя вместо това. — Каза ми, че сега, когато на майка й остават само определен брой дни, крадецът трябва да бъде приет обратно в лоното на семейството ни.

— Quoi^[2]? — Поаро не очаквал историята да приеме такъв обрат.

— Прекрасна изненада — повторила тя с глас, треперещ от гняв. — Боя се, че не мога да ви кажа защо предстоящата смърт на майка ми ни изправи пред неотложната необходимост да простим на крадеца и да го поканим обратно в живота си — не и без да разкрия определени обстоятелства, които предпочитам да не обсъждам. Това, което има значение, е, че майка и татко внезапно бяха готови да го приветстват обратно — и ми беше казано, че и аз трябва да направя същото. И така, той се върна и отново беше назначен да се занимава с бизнес делата на баща ми. На мен не само ми беше заповядано да му простя — и само това би било достатъчно лошо, — но ми беше казано също и че ще бъда обезнаследена и изхвърлена от живота им завинаги, ако не участвам в тяхното лицемерие и не се преструвам, че никога нищо не се е случвало.

— Incroyable!^[3] — ахнал Поаро.

— Така си е — казала Статуята. — Толкова се радвам, че сте съгласен.

— Моля ви, продължете, мадмоазел.

— Не остана много. Крадецът беше щастлив да се върне и щастлив да участва в преструвката, че нищо неприятно не се е случвало. Върна се в края на август… и след малко повече от три месеца аз го убих. Ето, това е цялата история. Край.

— Защо го убихте? Когато мотивът е неизвестен, историята винаги е непълна. Липсва и най-важната част.

Статуята се засмяла.

— Извинете ме, но изглежда не сте ме разбрали добре. Не сте ли вие Еркюл Поаро? Със сигурност не е необходимо да ви казвам защо го направих. Вие сте великият детектив, нали така? Не би ми било приятно да ви лиша от възможността да го откриете сам. Казах ви всичко, което трябваше да знаете. И така, как мислите вие, защо убих мъжа, когото обичах толкова много?

— Казахте, че сте го направили заради семейството си… а аз отново ви казвам, че за мен в това няма никакъв смисъл. Да убиете човек, когото обичате толкова много, заради… кого? Вашите родители? Твърдите, че обичате и тях, но не обичахте ли крадеца повече?

— О, да, много повече.

— Тогава защо сте убили него и защо в името на семейството ви? Обяснете ми това, моля ви.

— Не — казала Статуята, — предполага се, че сте майстор именно в изясняването на подобни неща. И… ами ако това, че съм го направила заради семейството си, не е вярно?

— Казахте, че това е била причината.

— Тогава запитайте се защо бих го казала, щом не е вярно?

— Мадмоазел, вие много ме обърквате.

— С положителност не съм го искала — казала тя сериозно. Очите й отново се напълнили със сълзи. — А сега млъквам и няма да кажа дума повече.

Поаро се зачудил дали някога преди е имал подобен неудовлетворителен разговор. Опитал всяка тактика, за която се сетил, за да я убеди да му обясни мотива си, но решителността й си останала все така силна и когато пристигнал в Кобъм, той бил все така дълбоко смутен.