Софи Хана
Убийства в Кингфишър Хил (16)

Глава 16
Малкото ключе, тежката врата

На следващия ден по обяд гостната на „Малкото ключе“ се изпълни с хора. Всеки стол, включително и тези, донесени от щабквартирата на „Пийпърс“, беше зает. Поаро, сержант Гидли, инспектор Маркъс Кейплинг и аз седяхме на твърдите столове с високи облегалки в редицата най-близо до вратата. Хелън Актън, с непроницаемо изражение на лицето, бе на табуретката пред пианото, но с гръб към него. Представих си как се обръща, вдига капака и започва да свири, макар да ми беше трудно да реша каква музика би била подходяща за случай от този род.

В далеч по-удобните столове и дивани бяха насядали Сидни, Лилиан, Дейзи и Ричард Девънпорт, Оливър Прауд и Годфри и Върна Лавиолет.

— Дами и господа — започна Поаро.

Веднага беше прекъснат от Оливър Прауд, който каза:

— Ами Пърси Симли? Не трябва ли и той да е тук?

— Не — отговори Поаро. — Ще говоря за него по-късно, защото той е важен, но присъствието му тук не е необходимо. И така, да започнем с фактите. Имаме две убийства, които трябва да обсъдим днес — убийството на Франк Девънпорт и убийството на Уини Лорд.

— Уини? — възкликна Лилиан. — Тогава трябва ли да предположим…

— Това не е предположение, мадам — прекъсна рязко въпроса й Поаро, — това е факт, тялото, намерено в тази стая, бе на Уини Лорд.

— Боже милостиви — ахна Ричард Девънпорт. — Кой би искал да убие Уини?

— Личността на убиеца скоро ще стане известна на всички — продължи Поаро. — Засега ще кажа това — за нападателя е било от изключително значение тялото да не бъде разпознато като това на Уини. Затова роклята, ръчната й чанта и обувките бяха свалени от тялото и изгорени в камината. — Той посочи към решетката пред огнището. — Всеки от вас би могъл да разпознае тези вещи като нейни, защото не са били нови. Като е свалил всички познати стари неща и оставил само чисто новата зелена шапка и палтото, които тя никога преди не е носила в тази къща, някой — и не е задължително да е нейният убиец — се е подсигурил, че Уини няма да бъде разпозната.

— Кой я е убил? — запита Лилиан. — Бих искала да ми бъде казано веднага.

Думите й бяха последвани от одобрително мърморене.

— Мадам, има ред, който съм определил и към който бих желал да се придържам — Поаро огледа стаята. — Човекът, който е изгорил дрехите на Уини Лорд, така че никой да не узнае коя е тя, е обезобразил и лицето й по същата причина. Сега, да помислим кой би могъл да е убиецът на Уини. Не е Хелън Актън, която по това време е била в затвора „Холоуей“. И ако повярваме на цялата информация, която ни бе дадена, то повечето от вас са били заедно с поне още един човек, когато Уини е била убита. С изключение само на един от вас, вие, мадам Лавиолет.

— Не съм я убила! — ахна Върна. — Годфри, не съм! Не бих могла. Какво бих могла да имам против бедната Уини?

Съпругът й се пресегна и я потупа по ръката.

— Знам, че не си. Върна, успокой се. Нека мосю Поуроу си каже приказката.

— Върна Лавиолет може също да е блъснала и Франк Девънпорт, за да го убие — продължи Поаро. — Тя е била горе, когато той е паднал от вътрешния балкон. Но там са били и Дейзи. Сидни и Лилиан Девънпорт, както и Хелън Актън, която признала почти незабавно, че тя го е направила. Всички са единодушни, че Ричард Девънпорт, Оливър Прауд, Годфри Лавиолет и Пърси Симли са били долу, когато Франк е паднал, така че те не биха могли да са го убили. Уини Лорд също е била долу, приготвяла е вечерята. Тя също е елиминирана от заподозрените.

— Отговорът не е ли очевиден? — отбеляза Лилиан. — Не може в „Малкото ключе“ да се разхождат двама убийци. Невъзможно е. Това с положителност означава, че и двете убийства следва да са били извършени от Върна.

— Лоялността ти е трогателна, скъпа. — Върна хвърли смразяваш поглед на старата си приятелка.

— Хелън Актън уби Франк — рязко каза Сидни, втренчил очи в краката си.

— Да, аз го направих — обади се Хелън. — Мистър Девънпорт казва истината. Трябва да го послушате, мосю Поаро.

— Двете убийства не са извършени от един и същи човек — обяви Поаро. — Мадам Лавиолет всъщност не е извършила нито едно от двете. И… за съжаление, мадам Девънпорт, това, което вие обявихте за невъзможно, е истината — в „Малкото ключе“ има двама убийци. И двамата сега са в тази стая.

— Това е ужасно — промърмори Ричард.

— Мадам Лавиолет, вие може да не сте убийца, но също като Хелън Актън и Дейзи Девънпорт сте лъжкиня. Двамата със съпруга ви не сте решили да продадете тази къща, защото сте имали финансови трудности. Преди два дни говорих с банкера ви в Лондон. Каза ми, че сте изключително богати откак ви познава. Тогава защо внезапно решихте да продадете къщата си в „Кингфишър Хил“ и защо излъгахте за причината да го направите?

— Колкото и интересно е да се чуе този отговор, какво общо има той с убийството на брат ми? — попита Дейзи.

Поаро се усмихна.

— Мислите, че ви губя времето с дребни незначителни подробности, мадмоазел? Non. Тези дребни детайли, видимо несвързани с двете убийства, са от огромно значение. Те са малкото ключе, което ще отвори тежката врата.

— Финансови затруднения — промърмори Годфри Лавиолет. — Каква глупава лъжа.

— Мосю Лавиолет, вие не чувствахте необходимост да кажете на добрия си приятел Сидни Девънпорт какво в имението „Кингфишър Хил“ ви е накарало да пожелаете да го напуснете възможно най-бързо, като продадете къщата си на цена много по-ниска от истинската й стойност. Казахте, нали така, че не било нещо, което би притеснило семейство Девънпорт? Eh bien, значи не смятате, че сте скрили от тях нещо, което би могло да ги откаже?

Каква ли би могла да е тази мистериозна особеност на имението? — театрално се замисли Поаро, ставайки от стола си, за да се разходи из стаята. — Попитах Хестър, лелята на Пърси Симли, която е страстен и педантичен наблюдател на живота в „Кингфишър Хил“. Тя ми каза, че непосредствено преди семейство Лавиолет да реши да продаде „Кингфишър Рест“, както едно време се е наричала тази къща, в имението се е променило само едно нещо — портиера на главната порта. Хестър Симли възразила срещу назначението на новия портиер и случайно спомена, че само едни друг съсед я подкрепил по въпроса, някоя си Лавиния Стент. Това много ми помогна, защото ако Лавиния Стент и Хестър Симли са били единствените, които не са одобрявали новия човек, това би означавало, че Годфри и Върна Лавиолет не са имали възражения за назначението му.

— Той е изключително почтен и възпитан човек — обади се Годфри.

Поаро му хвърли остър поглед, после продължи.

— Разбира се, имало е и друга значителна промяна в „Кингфишър Хил“ по същото време, когато семейство Лавиолет решава да продаде къщата си — или малко преди да вземат това решение, бих казал, семейство Девънпорт са обявили, че възнамеряват да купят къща в имението. Мислят да купят къщата на Хестър Симли. Това, дами и господа, е накарало Годфри и Върна Лавиолет да пожелаят да се махнат. След като не е бил новият пазач и нищо в имението не се е променило, тогава не би могло да е нищо друго, мадам Лавиолет, прав ли съм или не?

— Не сте ли винаги прав? — каза иронично Върна с наведен поглед.

Поаро продължи невъзмутимо:

— Повечето хора, които купуват къща тук, търсят идилично провинциално убежище от натоварения си лондонски живот. Семейство Лавиолет не са изключение. Годфри Лавиолет и Сидни Девънпорт са били бизнес партньори, семействата им прекарвали значително време в компанията си, двамата са създали богатствата си заедно, работели са заедно по играта „Пийпърс“…

Потреперих при споменаването й.

— … което, от друга страна, е причината двамата Лавиолет да търсят спокойствие в идиличното провинциално имение, което приемат за единствено свое, а не поредното нещо, което споделят със семейство Девънпорт. Да им идват на гости, е едно, но идеята, че приятелите им се готвят да купят парченце от техния личен рай… non, c’etait insupportable. И какво биха могли да направят? Притежавали са само една къща, не цялото имение, не са могли да попречат на Сидни Девънпорт да купи къща тук. Затова са решили проблема по единствения възможен за тях начин. Вместо да делят своето лично убежище, ще го напуснат — и то бързо. Мога да си представя, мадам Лавиолет, че не сте искали да сте съседи в „Кингфишър Хил“ със семейство Девънпорт дори и за седмица, стига да може да го избегнете. А единственият начин да го избегнете, е да им продадете къщата си, преди те да купят тази на Хестър Симли.

— За мен в това няма много смисъл — обади се Ричард Девънпорт. — Всеки с провинциална къща в „Кингфишър Хил“ дели земята и другите неща с много други семейства. Това е основен момент в подобен род провинциални имения и всеки знае какво получава, когато купи имот в подобно място.

— Да ги делиш с непознати, е едно — заяви Върна Лавиолет. — Но личното ти малко убежище да бъде съсипано с нашествие на лондонските ти приятели — хора, принадлежащи на друга част от живота ти — това е съвсем различно.

— Да не искаш да кажеш, че мосю Поаро е прав за вашата причина да продадете къщата? — учуди се Ричард.

Върна повдигна рамо.

— Както казах и преди, не е ли той винаги прав?

— Но, Върна, ти и Годфри сте постоянно тук — намеси се Оливър Прауд, който, изглежда, споделяше недоумението на Ричард.

— Боже мой, момчета, май наистина сте доста глупавички? — отвърна Върна. — Знаете ли какво ви пречи да разберете? Нещо типично за мъжете — фокусирате се само върху интелектуалната страна на нещата. Никога не поспирате да се замислите как би се чувствал човек. Мосю Поаро обаче е различен. Той разбира човешката душа, нали, мосю Поаро? — Върна въздъхна дълбоко. — Продажбата на тази къща означаваше, че „Кингфишър Хил“ вече не е наш. Беше на Девънпорт. Беше ми приятно да им гостувам в тяхната къща, след като тя вече не е моя. Разбира се, защо не?

— Приятно ви е било, да — каза Поаро, — но бяхте ли щастлива да го правите?

— Нямах избор — отвърна тя прямо. — Годфри и Сидни бяха обсебени от „Пийпърс“, което означава, че искат да са заедно през цялото време. Можех да остана у дома сама, но това не би било забавно, нали така?

— Кажете ми, мадам, а какво беше забавното в това да гостувате на семейство Девънпорт?

— Нямаше нищо забавно. Току-що ви казах, Годфри постоянно беше тук, така че нямах избор.

— Значи не сте намирали за забавно да идвате тук и да давате воля на омразата си към Сидни и Лилиан Девънпорт?

По лицето на Върна Лавиолет плъзна лукава усмивка.

— Ами, сега, когато го представяте от този ъгъл…

— Двамата с Кечпул не можехме да разберем в началото — каза Поаро. — Описаха ви пред нас като мил и внимателен човек, първо Хелън Актън, а след това и Хестър Симли. Но в наше присъствие вие винаги изглеждахте… различна. Зад думите и вашето comportement^[1] винаги прозираше жестокост. Едва наскоро осъзнахме, че с Кечпул сме ви виждали само в компанията на семейство Девънпорт — хората, които, така както вие виждате нещата, са ви прогонили от „Кингфишър Хил“. И сте намирали за непоносимо да изпитвате доброта и симпатия към Сидни и Лилиан Девънпорт в тяхно присъствие, n’est-ce pas?

Върна хвърли поглед към Дейзи, после към Ричард.

— Не храня лоши чувства към никого от вас двамата — каза тя. — Надявам се да го знаете.

— Знам го — отговори веднага Дейзи.

Спомних си, че Върна Лавиолет беше от онези, на които тя е подарила екземпляр от „Среднощна сбирка“. Зачудих се дали Дейзи не харесва Върна точно защото е доловила негодуванието на възрастната жена към Сидни и Лилиан?

— Лилиан дори не ме попита как бих се чувствала, ако те купят къща тук — обясни Върна. — Представяте ли си? Дори не ме попита?

— Мадам Лавиолет, вие не само излъгахте защо сте продали тази къща — каза Поаро. — Излъгахте също и че сте видели Лилиан Девънпорт да слиза по стълбището сутринта на убийството на Уини Лорд. Но не сте видели нищо такова. Просто искахте да замесите Лилиан, надявайки се, по чисто злонамерени причини, да я видите обвинена в убийство. И тя, и Сидни дадоха напълно различни от вашите показания. И двамата се заклеха, че между десет и единайсет часа са били заедно в спалнята на Лилиан и никой от тях не е излизал от стаята. Така че, за да осъществите вашия злостен план, е било необходимо да направите две неща: да хвърлите съмнение върху алибито на Лилиан и да измислите алиби за двамата, които не са го имали — Дейзи Девънпорт и Оливър Прауд, Те не са излезли в градината заедно в онази сутрин — вие излъгахте за това, мадам Лавиолет. Веднага сте се усетили, нали така, че Уини Лорд трябва да е била убита или от Дейзи, или от Оливър?

Върна мрачно каза:

— Не знаех, че е била Уини, но… да, в гостната определено ставаше нещо. Наблюдавах през полуотворената врата на моята спалня и видях как Оливър изскочи от гостната. Дейзи се втурна вътре… После, малко по-късно видях, че Дейзи е с други дрехи.

— Моите бяха целите в кръв, след като размазах главата на Уини — обърна се Дейзи към Поаро. Баща й издаде звук, наподобяваш ръмжене. — Сложих си чисти и изгорих окървавените, заедно с тези на Уини.

— Достойна си за презрение, Върна — изрече тихо Лилиан.

— Е, знаеш как е, сестро. — Върна се огледа разстроена. — Ще престанете ли всички да ме гледате така? Лилиан и без това вече е с единия крак в гроба. Какво би променило това? Харесвам Дейзи и Оливър и не искам никой от тях двамата да загази.

— Вероятно и двамата са били изненадани и очаровани да чуят вашата измислица как са били на разходка в градината, което всъщност не е вярно — отбеляза Поаро. — Веднага се втурнаха да потвърдят историята, за да се изчистят от подозрение. Мадмоазел Дейзи, може би вие ще пожелаете да обясните бележката, която написахте и оставихте върху тялото на Уини Лорд, за да бъде намерена от полицията. Може ли първо всички да чуем какво беше написано върху бележката, моля?

Сержант Гидли изрецитира съдържанието: „Зае седалка забранена, сега шапката ти разбита е с ръжена!“

Всички слушахме внимателно, когато Дейзи започна да разказва за деня на пътуването с автобуса. Разказът й предизвика доста възклицания, тук-там се дочуваше и случайна въздишка. Каква талантлива разказвачка беше само. Прозвуча двайсет пъти по-вълнуващо, отколкото ако го разкажа аз. Не пропусна нито една подробност и беше особено горда с историята, която измислила само за секунди, за да може Уини да ни я разкаже — за мистериозния непознат и предупреждението за мястото.

Когато тя приключи, Поаро отново поде разказа.

— Дейзи Девънпорт е знаела, че предупреждението от безименния непознат е примамлива загадка, която ние двамата с Кечпул ще намерим за неустоима. Била е свободна да я направи толкова изкушаваща и странна, колкото й се иска, знаейки, че никога няма да бъде разрешена. Всъщност, вярно е точно обратното: трябвало е никога да не бъде разрешена, за да държи във властта си нашето въображение. Използвала е същата логика и когато е написала бележката и я е поставила върху тялото на Уини Лорд. Било е умишлен опит да ангажира мислите ми с дедукции, които няма никаква вероятност да отведат до отговор. Но бележката беше трик — няма верен отговор! И докато с Кечпул бяхме заети да се чудим защо някой ще убива тази бедна жена, понеже била седнала на грешното място и какво точно е станало в „Малкото ключе“, щом Джоан Блайт от автобуса няма никаква връзка с тази къща, ние не бихме могли да напредваме с разрешаването на истинските загадки.

Такива са били намеренията на мадмоазел Дейзи, която едновременно хем е искала, хем не е искала тялото да бъде правилно идентифицирано. Искала е да идентифицирам жертвата на убийството като жената от автобуса, тоест, като напълно непозната на хората от тази къща — поради това зелената шапка и палто бяха оставени върху тялото. В същото време е искала никой да не разбере, че мъртвата жена е всъщност Уини Лорд или че Уини и Джоан от автобуса са едно и също.

— Но Уини беше твоя приятелка — обърна се Върна Лавиолет към Дейзи. — Защо, за Бога, би искала да я убиеш?

— Не съм — отвърна тъжно Дейзи.

— Да, мадмоазел, не сте я убили вие — съгласи се Поаро, после огледа стаята. — Това, което повечето от вас не знаят, е, че Дейзи Девънпорт е признала пред Уини Лорд, че е убила брат си Франк. Не го е убила обаче — някой друг го е направил, — но Дейзи е решила да се позабавлява, като признае публично за извършването на престъплението. Първият човек, чул измислената й история, била Уини Лорд. Дейзи казала на Уини, че тя, а не Хелън Актън, е убила Франк и планира да признае пред великия Еркюл Поаро, който чака наблизо, за да се качи в същия автобус. Освен това предлага на Уини значителна сума пари в замяна на мълчанието й за истинския мотив за убийство, което всъщност не е извършила. Обаче Уини, макар първоначално да се съгласила да излъже, имала съвест, която никакви обещания за пари не можели да заглушат. Решила, че трябва да каже на полицията какво знае, затова отишла в Скотланд Ярд и помолила да говори с инспектор Едуард Кечпул. А сега, тук имаме момент, които си заслужава да се отбележи…

Поаро ми се усмихна.

— Обърнете особено внимание, Кечпул. Сержант Гидли, моля, кажете ми, когато Уини Лорд попита за Кечпул, вие бяхте ли й казали вече, че той е човекът, водещ новото разследване за убийството на Франк Девънпорт?

— Не, мосю Поаро, не бях — отвърна Гидли. — Тя дойде и попита за инспектор Кечпул, преди да имам възможност да й кажа каквото и да е.

— Разбира се! — изрече триумфално Поаро. — Това, Кечпул, е важният момент, който ти пропусна да включиш в списъка си. Ти говори със сержант Гидли, след като чу от хазайката си, че той има новини за теб във връзка с посещението на Уини Лорд в полицията, но пропусна да му зададеш този жизненоважен въпрос: дали Уини е попитала за теб преди или след като й е било казано, че ти си човекът, който отговаря за убийството на Франк Девънпорт. Ако е било преди, как би могла Уини Лорд да знае името ти? Джоан Блайт от автобуса, от друга страна… тя може да е пожелала да разкаже на инспектор Едуард Кечпул по специално, че го е излъгала и сега желае да му каже истината за убийство, за което е осъдена невинна жена.

— Прав си! — възкликнах. — Нищо от това не ми мина през ума, дори и за секунда. Много добра дедукция, Поаро. Значи това е имала предвид Уини, когато каза „Знам кой се отърва от Франк Девънпорт и знам защо, и не е заради причината, която всички вие си мислите.“

— Precisement! — потвърди Поаро. — Имала е предвид фалшивия мотив на Дейзи Девънпорт и нейния евентуално истински мотив, и двата казани й от Дейзи. Смятала е, че по това време фалшивият мотив вече ще е станал известен на полицията. Сержант Гидли й обяснява, че инспектор Кечпул не е в Скотланд Ярд, а в „Малкото ключе“.

Именно тогава Уини Лорд научава за новото разследване на убийството на Франк Девънпорт.

Решена да говори с Кечпул възможно най-бързо, Уини заминава за „Кингфишър Хил“, без да съобщи на майка си къде отива и защо. Майка й беше обезумяла от тревога. Когато Уини пристига в „Малкото ключе“ — това е било чукането на вратата, което Ричард Девънпорт е чул от библиотеката — вратата й отваря Оливър Прауд. Наивна глупачка, каквато си е била винаги, Уини му доверява причината за идването си. Казва му, че знае, че Дейзи е убила Франк и си е признала пред нея, и колко важно е полицията да узнае истинската причина за смъртта на Франк; че Дейзи е признала пред нея и истинския си мотив да убие Франк и че Уини смята да разкаже за това на инспектор Кечпул веднага щом той пристигне. Ние с Кечпул все още не бяхме в къщата. Бяхме в затвора „Холоуей“ и разпитвахме Хелън Актън. Мосю Прауд, вие поканихте Уини в гостната и затворихте вратата. После взехте ръжена от камината и я ударихте по главата с него. Убихте я, нали?

Оливър Прауд не отрече. Запази мълчание с непроницаемо лице.

— Защо, Оливър? — Ричард Девънпорт беше пребледнял от шока. — Защо би направил подобно нещо? Дейзи, как си могла…? Знаела си, че го е направил и си… си…

Дейзи му хвърли нетърпелив поглед.

— Какво очакваше да направя, Ричард? Да припадна и да се разплача? Бях шокирана, разбира се, но човек не бива да се оставя на шока и самосъжалението, когато има практически проблем за решаване. Оливър го направи единствено за да ме защити. В отговор аз… аз направих каквото можах, за да защитя него.

— Колко трогната трябва да сте били, че той е убил заради вас — саркастично вметна Поаро. — Разглеждате моралността, пречупена единствено през ползата й за вашата личност, мадмоазел. Това ми стана напълно ясно. После се обърна към другите и продължи:

— Мосю Прауд е знаел, че Дейзи вече си е признала за убийството на Франк, като същевременно е видял и че никой не е повярвал на признанието й, с изключение на Сидни и Лилиан Девънпорт може би. А Хелън Актън вече е направила самопризнание за същото убийство и е била осъдена за него. В онзи момент мосю Прауд е убеден, че за неговата любима Дейзи няма сериозна опасност да бъде обесена за убийство. Самият той не мисли, че тя е убиецът — вероятно е мислил, че разиграва някаква нейна си сложна игра. Предполагам, че се е надявал да я убеди да оттегли признанието си. Обаче, когато пристига Уини Лорд с нейната история за лъжливия мотив и за истинския — разказ, който звучи далеч по-правдоподобно от психологическа гледна точка, — страховете на Оливър Прауд значително нарастват. Решава, че Уини Лорд трябва на всяка цена да бъде спряна да разкаже историята си на инспектор Кечпул.

— Оливър искаше единствено да ме предпази — с разтреперан глас каза Дейзи. — Всичко е по моя вина, не по негова.

— А сега — обяви сериозно Поаро, — накрая да разрешим убийството на Франк Девънпорт…

— Когато посетих Хестър Симли, тя ми разказа разговор, който е дочула, проведен в нейната къща в деня на смъртта на Франк Девънпорт — поде Поаро. — Мосю Прауд е говорил за жена, с която се е държал по неморален и нехристиянски начин. Признал е, че се е отнесъл с жената зле. Споменал е също, че двамата с нея са потърсили помощ от лекар — същият, който се е грижил за умиращия баща на мосю Прауд. Докторът отказал да помогне и несъмнено бил шокиран, че го молят за подобно нещо. Дами и господа, Хестър Симли незабавно направила съвсем разбираемо заключение.

— Бебе? — ахна Дейзи. — Не, това е невъзможно! Оливър би ми казал…

— Allendez-vous, мадмоазел. Нямало е никакво бебе. Хестър Симли не е права в заключението си, че е намесена бременност. Разговарях с въпросния доктор, от него чух истинската история. Младата жена била преподавателка в училище, собственост на Франк Девънпорт и Оливър Прауд. Когато състоянието на бащата на мосю Прауд се влошило дотолкова, че вече не бил в състояние да стане от леглото си, той изразил едно свое желание пред сина си. Знаел, че му остава съвсем малко време и искал да изучи нещо ново — да използва ума си за нещо стимулиращо, докато все още има ум, който да използва. Alors, мосю Прауд помолил тази млада жена, тази учителка, да идва в дома му и да преподава на умиращия му баща френски език — това бил нейният предмет.

Тази уговорка вървяла много добре. Ото Прауд бил много щастлив за известно време, докато здравето му не се влошило до степен, когато вече не бил в състояние да продължи с уроците. Явно наближавал краят… и все пак, не бил съвсем на смъртно легло.

— Какво искате да кажете? — попита Ричард Девънпорт.

— Младата учителка се била привързала много към стареца, който бил толкова запален и добър ученик, а когато Оливър Прауд й казал, че според доктор Ефгрейв на Ото Прауд вероятно му остава може би само месец, младата жена решила, че това е непоносимо. Оливър Прауд се съгласил — не искал баща му да прекара следващия месец в агония, без никаква надежда за възстановяване. Двамата заедно отишли при доктор Ефгрейв и го помолили да сложи край на страданията на стария човек, като му даде някакво лекарство, което би му помогнало да приключи живота бързо и спокойно. Уви, докторът не се съгласил с това предложение.

— Беше ужасен педант — вметна Оливър.

— Два часа след като доктор Ефгрейв отказал да помогне с този план. Ото Прауд бил мъртъв — обърна се Поаро към публиката си в гостната. — Кой е държал възглавницата върху лицето му, мосю Прауд? Може би сега ще ни кажете. Доктор Ефгрейв не е съобщил нищо на полицията, защото не е имал начин да го докаже, но е подозирал, че или вие, или учителката по френски сте задушили баща ви. Прав е, нали? Това е нехристиянската постъпка, която сте извършили заедно с една млада жена?

Оливър кимна.

— Не бяхме в състояние да понесем да го гледаме как страда. Той искаше да го направим. Направихме го с пълното му съгласие — двамата заедно. Съгласихме се, трябва да бъде направено по този начин, или изобщо да не бъде правено, за да може да носим заедно отговорността. И двамата притискахме възглавницата. Беше ужасно, но необходимо. Имах чувството обаче, че постъпвам правилно. Спестих на татко страданието.

— Но не и на себе си — отбеляза Поаро. — Pas du tout, съвсем не. Съвестта ви е мъчила дълбоко и непрестанно — както и би трябвало. Ние, хората, нямаме правото да си играем на Бог, мосю Прауд. Да, има болести, има страдание, но не е наша работа да решаваме кога трябва да приключи един живот. Вашата съвест го е знаела, дори самият вие да не сте. Тревожила ви е толкова мъчително, че скоро след извършването на деянието сте решили, че не искате да споделяте вината. Решили сте, че задушаването на Ото Прауд е било главно по вина на младата жена, която е била ваша съучастничка.

— Да, бях зъл и жесток към нея. Тя беше по-силната от нас двамата. О, не физически, волята й беше по-силна. Успях да убедя себе си, че ако не е било нейното влияние… — той не довърши изречението.

— Точно както обвинихте Франк Девънпорт за кражбата на парите от родителите му, макар и да знаехте предварително за нея — каза Поаро. — Съгласили сте се и сте се възползвали от нея! Вие сте морален страхливец, мосю Прауд! Мислите ли, че можете да убиете веднъж и да останете чист? Не можете! Но това е причината да ви е било толкова лесно да отнемете още един живот, когато Уини Лорд ви е казала думите, които изобщо не сте искали да чувате.

— Мислите ли, че не знам какъв съм? — горчиво попита Оливър. — Знам по-добре от вас. Чувствам се ужасно заради начина, по който се отнесох и към двамата, към Франк и… учителката. Чувствам се жалък и заради Уини Лорд и дори за откраднатите пари, но никога няма да съжаля за това, че спасих баща ми от агонията, която трябваше да понесе. Никога!

— Моля ви, не го измъчвайте, мосю Поаро — в очите на Дейзи имаше сълзи. — Нима никога не сте се страхували от нещо? Толкова съвършен и чист ли сте, че няма за какво да се укорите? Казвам ви, убийството на Уини беше по моя вина. Нека обесят мен за него вместо Оливър!

Поаро не обърна внимание на думите й.

— След като чух тази история от доктор Ефгрейв, внезапно всичко си дойде на място — продължи той. — Най-накрая бях в състояние да обясня най-притеснителния детайл от цялата тази история, детайл, който като че ли изобщо нямаше смисъл.

— Какъв детайл? — запита Ричард Девънпорт.

— Преди да ви кажа, искам да ви задам един въпрос, мадмоазел Хелън.

— Задайте го — отвърна тя.

— Как се запознахте с Франк Девънпорт?

— Знаете отговора.

— О, знам го, разбира се, че го знам.

Но аз не го знаех. И ако съдя по израженията на лицата, никой от останалите в стаята не го знаеше.

— Франк Девънпорт трябва доста да ви е говорил за стария си приятел Оливър, нали?

— Да — въздъхна тя, — говореше много за Оливър, двамата бяха все още партньори в бизнеса, макар вече да не се срещаха.

— C’est ca — каза Поаро. — Дами и господа. Франк Девънпорт не е знаел за годежа на Оливър Прауд със сестра му Дейзи. Не е поддържал връзка с нито един от двамата, така че как би могъл да знае? По същата причина нито Дейзи Девънпорт, нито Оливър Прауд са знаели за годежа на Франк и Хелън Актън.

— Защо ни разказвате всичко това? — попита Лилиан Девънпорт. — Каква връзка би могло да има?

— Мадмоазел Хелън — обърна се към нея Поаро, — Франк Девънпорт казвал ли ви е някога, че Оливър Прауд е тъмнокос и красив?

Хелън го погледна изненадана.

— Не, мъжете обикновено не говорят подобни неща за други мъже. Говорил ми е само за характера на Оливър и техните отношения.

— И значи не е споменавал нищо за външния му вид?

— Не.

— Мадмоазел, изслушах няколко разказа как сте се втурнала надолу по стълбището, хванали сте Оливър Прауд за ръцете и сте му признали, че сте убили Франк. Съгласна ли сте, че точно това е станало?

Хелън кимна.

— Казала сте му, според повече от един човек, свидетел на сцената, „Аз го убих, Оливър“. В този момент във вестибюла е имало трима мъже: Годфри Лавиолет, Оливър Прауд и Пърси Симли. Току-що са пристигнали от „Кингфишър Вю“. Като годеница на Франк, която идва за първи път в „Малкото ключе“, вие не сте срещала никого от тях до този момент. Това е било първият път, когато се предполага, че очите ви ги виждат, нали? Предполагам, че вие, мадмоазел, поради тази причина не бихте могли да знаете, че красивият мъж с тъмната коса е Оливър Прауд, нито че се нарича Оливър. Не са ви запознали, така че как бихте могли да знаете, че е тон?

— И все пак знаех — отвърна Хелън с лека, тъжна усмивка. — Je le savais aussi bien que je connaissais mon proper nom^[2].

Защо, за Бога, изведнъж заговори на френски, зачудих се. После веднага се усетих.

— Вие сте учителката по френски език? — попитах Хелън. — Вие… вие вече сте познавали Оливър?

Хелън кимна.

— Той беше последният човек, когото очаквах да срещна в дома на родителите на Франк. Както казахте, мосю Поаро, Франк също нямаше представа, че Оливър ще бъде тук или че е сгоден за Дейзи. После, когато се запознах с Дейзи и тя започна да ми говори за годеника си Оливър… е, истината скоро стана ясна: беше същият Оливър. Франк беше изненадан, но не и ужасен като мен. Той нямаше от какво да се страхува. Но аз изпаднах в ужасна паника, трябваше да напусна гостната и да се кача горе. Всичко, за което можех да мисля беше само как Оливър ще се върне от другата къща и ще разкаже на Франк единственото нещо, което не съм му казала, единственото нещо, заради което по-скоро бих предпочела да умра, отколкото да позволя той да узнае — че съм убийца и което е още по-лошо, че съм го скрила от него. Честност, почтеност… Франк ценеше тези качества над всички останали. Какво да измисля, че той никога да не разбере? Главата ми не раждаше нищо! Почти полудях от паника. И тогава Франк влезе в стаята ми и аз… аз трябваше да се престоря, че всичко е наред. После чухме входната врата и гласовете… — Хелън спря и се загледа втренчено, все едно виждаше сцената от миналото да се разгръща пред очите й.

— И тогава Франк излезе на вътрешния балкон — продължи Поаро тихо. — Вие го последвахте и видяхте Оливър Прауд във вестибюла долу. В този момент изглеждало неизбежно, че Франк ще открие истината. И това не бивало да му се позволи. Не било възможно мъжът, когото сте обичали повече от всичко на света, да види как ви обесват за убийството на Ото Прауд. И затова… вие го блъснахте.

— Нямах намерение да го направя — отвърна Хелън. — Да, направих го, но нямах такова намерение. Не бях на себе си — не бях в състояние да мисля в онзи момент. Ръцете ми сякаш се протегнаха сами, без участието на ума. И после Франк вече падаше от балкона и беше прекалено късно.

— Мадмоазел, ако не сте имали намерение да го направите, нямало е да бъде направено — отвърна с горчивина Поаро. — Ръцете не се движат, освен ако умът не ги накара. Подобно на мосю Прауд, вие сте убили и преди — в онзи случай сте вярвали, че имате отлична причина да постъпите така. В случая с Франк се опитвате да ми кажете, че не е бил замесен нито умът, нито изборът. Нито едно от тези две твърдения не е вярно. Не може да има оправдание за подобни действия. А веднъж щом е извършено първото убийство, второто става далеч по-лесно. Законът, наказващ убийството на нашите събратя мъже и жени, не е само за да ги защити, но също и за да ни предпази от нашите най-лоши импулси.

— Може да мислите и вярвате каквото искате — тихо изрече Хелън. — Но спомнете си, мосю Поаро, че не се опитвам да избегна правосъдието. Всичко, което желая, всичко, което желая от известно време, е да умра и отново да бъда с Франк. Признах си незабавно, излъгах единствено за причината поради която го направих, за да защитя Оливър. Не исках да го обесят заради това, което направихме на Ото. Съгласна съм с него — да приключиш страданието на един човек по негово изрично настояване, когато смъртта му предстои всеки момент — не вярвам, че това е грях.

— Законът не е съгласен — обърна се към нея Поаро.

— Веднага щом блъснах Франк и го видях да пада, аз… разбрах, че съм допуснала най-ужасна грешка — продължи Хелън.

— Разбира се. Допуснали сте сериозна грешка — отбеляза Поаро. — Мосю Прауд никога нямаше да каже на Франк, че двамата заедно сте убили баща му. Искал е да се предпази точно толкова, колкото и вие.

— Осъзнах го, когато вече беше прекалено късно — отвърна Хелън. — До онзи момент единственото, което си мислех, беше как Оливър ме обвини — мен единствено, за това, което направихме с баща му. Оливър, не настояваше ли ти не един и два пъти, че аз съм те принудила да предприемеш този начин на действие? Мислех си, че в момента, когато погледнеш нагоре и ме видиш на балкона, ще кажеш — „Ето я жената, която уби баща ми“. А след това… след това Франк вече падаше и се удари в земята, и беше мъртъв, и аз исках също да умра. Само миг по-рано отчаяно копнеех да избегна бесилката за убийството на Ото. Сега Франк беше мъртъв, вината беше моя и изведнъж бесилката беше всичко, което искам.

— Затова сте изтичали надолу по стълбището и сте признали на Оливър Прауд какво сте сторили — каза Поаро. — В този момент той се е държал мило с вас, за разлика от последния път, когато сте се видели. Мосю Прауд, могли сте да си позволите да проявите симпатия този път, нали — това тук е била смърт, за която вие не носите отговорност.

Ричард Девънпорт се изправи и тръгна бавно през стаята към Хелън, която седеше до пианото.

— Бях толкова сигурен, че си невинна — каза й той. — Толкова сигурен. Любовта ти към Франк… да, никога не съм се съмнявал в нея. Мислех си, че това означава, че никога не би го убила. Мислех си, че мосю Поаро ще открие истината и… — остави изречението недовършено.

— И какво, Ричард — попита го Хелън. — Мислеше, че после щях да обичам теб по начина, по който обичах Франк, защото ти щеше да си моят спасител?

Той гневно се извърна от нея.

Поаро кимна на сержант Гидли, който стана и извади два комплекта белезници от джобовете на панталона си.

— Мис Актън, вие вече сте осъдена за убийството на Франк Девънпорт и скоро ще трябва да платите цената за престъплението си.

— Слава Богу — Хелън затвори очи и се усмихна.

— Оливър Прауд — продължи Гидли, — арестувам ви за убийството на Ото Прауд и Уинифред Лорд.

— Не! — ахна Дейзи. — Не! Оливър! Къде го отвеждате? — тя с усилие се изправи на крака, докато сержант Гидли и Маркъс Кейплинг извеждаха Оливър Прауд и Хелън Актън от стаята. — Спрете! Спрете незабавно!? Мосю Поаро, това е грешка. Смъртта на Уини беше по моя вина — знаете, че е така. Ако не бях помолила Оливър да се ожени за мен, той нямаше да е в тази къща, когато Франк доведе Хелън и… — Тя стисна здраво очи. — Защо човек не може да върне миналото? Само да беше възможно. Горкичката, горкичката Хелън. Не разбирате ли, че тя никога не е искала да нарани никого? А мислех, че сте умен!…

— Мадмоазел, боя се, че…

— Не! Не казвайте и дума, не искам да слушам. Не искам Оливър да умре! Нито Уини и Франк. Нито ти, майко. Не искам никой да умира. Искам да останем в тази стая завинаги и никога да не отваряме вратата. Можем да си стоим тук и да си разказваме, че всичко е наред и цялото сторено зло може да бъде поправено.

В този момент на лицето й видях изражение, което не бях виждал досега — видях покой.

— Моля ви, никой да не казва и дума. Моля ви, оставете ме да вярвам в това възможно най-дълго…