Софи Хана
Убийства в Кингфишър Хил (4)

Глава 4
Изчезналият списък

Не бях виждал Поаро да се движи с такава бързина и с толкова напрегнат вид, както сега. Краката ми са по-дълги от неговите и съм по-висок, но пак не можех да го стигна и да вървя редом с него. Когато наближихме автобуса, започна да си мърмори нещо под нос, но долових само думите Noire Seigneur^[1].

Помислих си, че знам какво се моли да не намерим. Страхувах се от същото: Джоан Блайт все пак е била убита и всеки момент ще намерим тялото й.

Беше седнала на същото място, което я бяха предупредили да не заема — вярно, не задълго, но все пак достатъчно. Не повярвах на драматичната й история, но сега, когато се страхувах за нея, вече ми беше много лесно да й повярвам. Но не видях ли мис Блайт да се отдалечава от автобуса? Разбира се, би могла да се върне, докато ние с Поаро вечеряме в „Тартар Ин.“ Защо би го направила, е съвсем друг въпрос.

Намерихме автобуса наполовина празен. Вътре имаше около петнайсетина човека. Повечето от тези, които продължаваха след Кобъм, вероятно все още бяха в „Тартар Ин“. Смътно отбелязах присъствието на майката с пеленачето, докато се качвах и се оглеждах за признаците на трагедия.

Майката каза нещо несъществено от рода на това, че в автобуса е доста студено, а една кръчма не е място, където би завела бебето си. Беше разстроена и изглежда изобщо не я интересуваше, че е била пролята кръв.

— Стана ли нещо? — попитах я, защото единствено тя гледаше към мен.

— Qu’est-ce qui se passe^[2]! — обърна се Поаро към мъж, който седеше на една от предните седалки и изглеждаше напълно спокоен. — Ранен ли е някой?

— Не знам някой да е бил раняван — отвърна му човекът.

Диамантения глас се издигна зад нас.

— Чак в дъното е — каза тя. — Последната редица от седалки.

Спуснах се по пътеката с Поаро по петите ми.

— Не е тук, нито жива, нито мъртва! — извиках.

— Мис Блайт ли? — попита той.

— Да, няма и следа от нея. Макар да има нещо друго…

— Какво виждаш? — попита задъхано Поаро. — Дръпни се встрани, моля те.

Напъхах се в пространството между последните две седалки вляво и се заехме да го огледаме. Беше парче плат, което изглеждаше като откъснато от дреха или скъпа покривка за маса, бяло на цвят, около седем на четири инча, с дантела по единия ръб и цялото зацапано с петна кръв…

— Мадам! — Поаро размаха напоеното с кръв късче към възрастната дама, която седеше непосредствено пред седалката, на която го намерихме. — Можете ли да ни кажете как това парче от комбинезон се е озовало тук?

Жената се отдръпна нервно.

— Сигурна съм, че не знам нищо за това, и бих предпочела неприятни неща като кръв или скъсано бельо да не бъдат завирани в носа ми, благодаря много.

— Трябва да кажете на Еркюл Поаро, мадам — колко хора идваха в тази част на автобуса откак спряхме? Ще ми е необходимо да ги опишете…

— Нямате никакво право да се разпореждате с мен, надуто дребно човече! Не познавам никакъв Еркюл… каквото там изрекохте.

— Hercule Poirot. Това съм аз, мадам. Моля ви, кажете ми незабавно — беше ли нападнат някакъв човек? Станахте ли свидетелка, откак спряхме, на някакъв акт на насилие или на нещо от този род, което би могло да причини проливане на кръв?

— Със сигурност не съм.

В този момент вече всички в автобуса взеха да роптаят заради суматохата, която Поаро предизвика. Това внезапно ме накара да осъзная, че когато се качихме в автобуса и двамата в паника, всички насядали пътници изглеждаха напълно спокойни — все едно нищо необичайно не се е случило в наше отсъствие.

— Mesdames el messieurs! — привлече вниманието на присъстващите Поаро и после им зададе същите въпроси: дали са видели нещо? Някой бил ли е нападнат или ранен по някакъв начин? Откъде се е появило това парченце напоен с кръв плат?

Един по един, всички ни казаха едно и също — че не са видели нищо притеснително или заслужаващо внимание. Няколко души се бяха разхождали напред-назад по пътеката в различни моменти, за да се поразтъпчат, без да излизат навън в ужасния вятър, но не е имало никакво насилие — поне не и такова, което да са забелязали. Всички потвърдиха, че младата дама, предизвикала глупавата суматоха с настояването да смени мястото си, със сигурност не се е връщала в автобуса, откак слезе от него.

Поне това беше някакво успокоение — по всяка вероятност Джоан Блайт е невредима. Тъкмо се готвех да предложа да огледаме навън — в случай че нападението е било там, когато Поаро ме сграбчи за китката и прошепна яростно:

— Кечпул!

— Какво има?

— Виж! — с ръката, която не стискаше моята, той направи жест, в смисъл на целия автобус. — Поаро беше невероятен глупак! Не виждате ли? Тогава погледнете отново! Обърнете внимание на това, което липсва, което не е тук, че да го видите!

— Как мога…?

— Elle aussi est disparue — notre tueuse^[3]. Беше зад нас, подканяше ни да бързаме, а сега не е тук. Разбира се! — Поаро изпъшка тихо, когато се отпусна в мястото на задната седалка.

— Да не би току-що да каза…? Думата „tueuse“ не означаваше ли „убиец“?

— Убиец, принадлежащ на женския пол! Oui.

— Значи съм разбрал правилно. Каза, че нашият убиец също е изчезнал. Кого имаше предвид. О, да не би да…?

Чак тогава ме осени, че изглежда говори за Диамантения глас, която вече не беше с нас. Къде изчезна?

— Не схващаш какво се случи, Кечпул? Изиграха ни! Вечно ще проклинам собствената си глупост!

— Защо я нарече убиец? — попитах го. — Тя ли искаше да убие Джоан Блайт? Как?

Поаро ме погледна изумен, вдигна ръка, за да ме спре.

— Лаеш под грешното дърво, както често правиш, Кечпул Не, тя не е планирала да убие мис Блайт. Планирала е да убие друг и после е задействала плана си.

Онемях за момент. Това ли имаше предвид Поаро под „загадка Номер три“?

Останалите пътници започнаха да се качват и автобусът се изпълни с глъчка от високи гласове, но аз въпреки това снижих глас и прошепнах възможно най-тихо:

— Искаш да ми кажеш, че жената, която едва не ми издра очите за това, че погледнах към книгата й, е извършила убийство? Кого е убила? И как разбра за престъплението й?

— Тя ми разказа.

— Тя ти го е разказала?

Поаро кимна.

— Не знам името на жертвата й. Когато започна да ми го разказва, първо си помислих, че не може да е вярно. Кой човек, умишлено отнел живота на друг, ще описва престъплението си с такива подробности не пред друг, а пред Еркюл Поаро, който е известен с това, че изправя убийците пред правосъдието? Това беше моят аргумент, но сега, виж какво стана! Тя изчезна! Не знам нито името й, нито къде да я намеря. Където и да е, сега тя ми се надсмива, Кечпул, тя ме надхитри.

— Извинете ме, господа — от седалката пред нас се подаде глава. Беше млад мъж с тъмна коса и континентален акцент — италиански, може би. — Дочух, без да искам, малко от това, което казахте, и… ако ми простите намесата, смятам, че имам информация, която може да ви заинтересува.

Насърчихме го с въодушевени възклицания. В дадения случай това, че са ни чули, можеше да се окаже в наша полза, макар да реших в бъдеще да се придържам към шепота поне докато двигателят не започне отново да гърми.

— Вие сте мосю Еркюл Поаро? — попита италианецът.

— Да, аз съм — потвърди Поаро.

— Една дама зададе на мистър Биксби много въпроси за вас, след като излязохте навън — мъжът посочи с ръка към „Тартар Ин“. — Много красива дама със златиста коса. Тя попита за къде пътувате — мъжът се обърна към мен. — За вас също, за инспектора.

— Както си и мислех! — промърмори Поаро. — И как отвърна мосю Биксби на въпросите й?

— Каза й, че вие и инспекторът пътувате чак до крайната спирка — „Кингфишър Хил“.

— Казано ли бе нещо друго?

— Да, беше. Тя попита дали той не е в грешка. Той й отговори, че не е и й показа списъка с имената на пътниците. След това тя, изглежда, му повярва.

— Това е изключително полезна информация — каза Поаро, — и ми дава идея. Трябва да се надяваме и да се молим… Мосю Биксби!

— Да, мосю Поаро? — Домакинът ни забърза към нас по пътеката. — С какво мога да ви помогна? Потегляме след секунда!

— У вас ли е списъкът с пътниците? — попита го Поаро.

— Но, да, естествено.

— Може ли да го видя?

— Странно, мосю Поаро, вие сте вторият човек, който пита за него. Една млада дама…

— Да, да. Моля ви, дайте ми го незабавно.

— Разбира се, разбира се — Биксби бръкна в джоба си, премигна, после се намръщи. — Изглежда… Ама как, не е тук, не разбирам. Със сигурност беше в мен, когато спряхме.

— Може ли да е някъде другаде из вещите ви? — попита го Поаро. — Ще ви бъда изключително признателен, ако направите по-обстойно претърсване.

— Точно това ще направя — отвърна Биксби, изпънал рамене и напълно сериозен, все едно дава обет, който го обвързва за дълги години напред.

Двамата с Поаро го наблюдавахме, докато той огледа от горе до долу целия автобус, прерови всичките си джобове и надникна под всяка седалка. Накрая не му остана друго, освен да признае поражението си.

— Не мога да разбера — каза той, — изглежда, пътническият списък наистина липсва.

Вместо да го обезсърчи, тази новина сякаш изпълни Поаро с енергия.

— Мосю Биксби, възможно ли е младата дама, пожелала да види списъка, когато спряхме в Кобъм, така и да не ви го е върнала!

— Ами, аз… не виждам защо би искала да го задържи. — Биксби се огледа наляво, надясно, после огледа пода.

След това се завъртя около себе си, като че ли би могъл да намери списъка някъде в краката си.

— Спестете си безплодните усилия — посъветва го Поаро, — няма да го намерите. Младата дама, която го е взела от вас, е изчезнала, отнасяйки го със себе си. Предполагам, не знаете името й?

— Боя се, че не го знам — въздъхна Биксби. — Трябва да е в списъка.

— Да, и точно това е причината, вече да го нямаме. Имате ли друго копие? В офиса ви в Лондон, евентуално?

— Не, нямам, всеки беше платил пълната сума, затова списъкът ми трябваше единствено за да проверя пътниците, и да го дам на портиера на входа, когато пристигнем в имението „Кингфишър Хил“.

— Предполагам, че в такъв случай не знаете и дали жената, която изчезна със списъка, поначало е планирала да слезе в Кобъм?

Алфред Биксби поклати глава, изглеждаше потресен.

— Иска ми се да можех да съм ви по-полезен, мосю Поаро — после лицето му светна и той каза: — Сега, като се замислих, бих гарантирал, че първоначалният й план беше да продължи пътуването си и след Кобъм. Да, сигурен съм! Когато спряхме там, тя остана на мястото си. Аз стоях отпред, затова забелязах кой остава на мястото си, а тя не помръдна дори. И нямам нищо против да ви кажа, мосю Поаро, че й обърнах специално внимание — Биксби примижа и кимна многозначително. — Кой мъж с гореща кръв не би я забелязал, ако разбирате накъде бия? Така де!

— Разбира се — отвърна Поаро.

— Нямаше планове да ходи където и да е, но трябва да е видяла нещо. Гледаше през прозореца и трябва да е видяла, че… ами, каквото и да е било, то промени изцяло поведението й. Да, кълна се в това. От напълно апатична, както предполагам вие бихте казали, тя изведнъж се разбърза и започна да нервничи — попита за вашето пътуване, поиска да види пътническия списък, защото не повярва на това, което й казах, а именно, че вие с инспектор Кечпул ще пътувате до „Кингфишър Хил“. Затова й показах списъка като доказателство черно на бяло и отговорът й ми се стори напълно безсмислен. Каза — „О, значи няма да бъдат посрещнати пред автобуса от скъпия си стар приятел“.

— Благодаря ви, мосю Биксби — каза Поаро, — всичко е както предположих. Решила е да слезе в Кобъм чак след като е разговаряла с вас. Дотогава планът й е бил да пътува до края.

След като двамата с Поаро заехме първоначалните си места и автобусът потегли за втората част от пътуването, аз го засипах с въпроси. Не ми беше ясно дали нашите три загадки все още са на дневен ред и нерешени по негово мнение, или вече беше стигнал до някакви заключения. Също така исках да знам какво смята за белия плат с петната кръв по него.

— Платът е без значение — отговори ми той. — Беше примамка за отвличане на вниманието, това е всичко.

— Значи си решил една от загадките?

— Кечпул, размърдай сивите клетки! Как бих могъл да напредна по въпроса с убийството на брата на Ричард Девънпорт, когато съм затворен в леден char-a-banc без достъп до необходимата ми информация?

— Добре де, не настръхвай веднага. Говореше, все едно знаеш нещо.

— И Джоан Блайт, която толкова се страхува от кой знае какво — как бих могъл да реша този проблем, когато тя ми каза толкова малко от истината?

— Съгласен съм. Нямах намерение да…

Поаро продължи да говори, без да ме слуша.

— Що се отнася до другата жена, онази, която толкова живо се е заинтересувала от маршрута ни: не знам кого е убила и защо избра да разкаже за това на Поаро, но знам защо е извадила игла за шапка или друг подобен остър предмет от своята дамска чантичка и го е забила в палеца си. Забеляза, надявам се, че отстрани на ръката й имаше кръв, когато тя влезе да ни потърси в кръчмата? И начинът, по който изрече „Бързо, елате веднага!“ — за да ни накара да повярваме, че кръвта е на някой друг, някой, който спешно се нуждае от помощ и едва ли не вече е късно. Mais non, не беше кръвта на жертва, която чака ранена или умираща в това превозно средство, както тя ни подведе да мислим. Беше нейната собствена кръв от рана, която си е нанесла сама.

— Но защо ще го прави? — възкликнах.

— Ще разбереш защо, след като ти разкажа обезпокоителната история, която тя ми поднесе. Сега обаче се опитвам да ти кажа малкото, което знам, и как съм стигнал до него.

Той направи пауза, после продължи разказа си.

— Казах й, че пътувам само до Кобъм. Беше същата невярна информация, която дадох и на мадмоазел Джоан, инстинктът ме предупреди, че ще е неразумно да споделям прекалено много от истината със Статуята.

— Статуята?

— Да, така мисля за нея, тъй като не знам името й.

— Аз я наричам Диамантения глас — казах аз.

— Je comprends — отвърна той. — Не ти ли направи впечатление, че има структура, която би могла да е работа на майстор в скулптурата? Скулите и брадичката, челото, всичко изглеждаше като изваяно с най-голямо умение и деликатност от най-редките и прекрасни материали? Красотата й е завладяваща. Не забеляза ли, Кечпул?

— Вероятно бих, ако поведението й не беше толкова плашещо.

— Но от какъв материал е издялан характерът й, предпочитам да не разсъждавам. Това е другата причина, поради която инстинктът ми ме предупреди да не й разкрия истинската ни дестинация. Тя ми каза, че пътува до Мартирс Грийн.

— Тогава тя ни е видяла да се качваме отново на автобуса и е разбрала, че си я излъгал.

— Вярно е. Когато й казах, че възнамерявам да сляза в Кобъм, целта ми не беше да я въведа в заблуждение. Както казах, това не би било успешно. Не, аз просто исках да видя как ще реагира тя.

Смръщих чело озадачен. Защо би реагирала различно, ако чуе, че отиваме в Кобъм, а не в „Кингфишър Хил“?

На лицето на Поаро се появи лека усмивка.

— С положителност знаеш, Кечпул, отговорът едва ли би могъл да е по-очевиден.

— Не и за мен, боя се. А ти явно не желаеш да ми го кажеш. И така. Как реагира тя на лъжата ти за Кобъм?

— Не и по начина, по който очаквах. А след това дойде нещо още по-неочаквано: историята й за убийство, което е извършила. Не смятам, че предварително беше решила да признае, но искаше да ме предизвика. Да ми покаже превъзходството си. Не можеше да устои на желанието си да се похвали с… постижението си.

Той въздъхна.

— Значи е не само убийца, но и се гордее с това, така ли?

— Смятам, че гордост би било прекалено щастливо чувство за нея. По-скоро… гняв. Яростта й беше изгаряща — като дамгосване с лед по кожата — макар да не мога да кажа кои мои думи в нашия разговор й въздействаха по този начин. Имах усещането, че хвалбите й бяха повече като нападение — срещу мен и всичко, което аз символизирам за нея. Но най-интересното, Кечпул, беше, че ми разказа за престъплението, което е извършила, чак след като й казах, че слизам от автобуса в Кобъм.

— И защо това да има значение, Поаро? — попитах.

— Още ли не виждаш очевидното, mon ami? Ето какво стана: когато ние с теб слязохме. Статуята реши, че нашето пътуване е приключило и няма да види повече Еркюл Поаро. Остана спокойно на мястото си, апатична, както мосю Биксби ни каза. Но какво е видяла след това през прозореца на автобуса? Че ние двамата влизаме в „Тартар Ин“ и оставаме там известно време. Къде е, чуди се тя, скъпият стар приятел, за когото й разказах с толкова обич? Не ни ли очаква, за да ни отведе tout de suite в къщата си? Съвсем правилно тя преценява, че нещо не е наред. Когато Биксби и неговият списък на пътниците потвърждава съмнението й, тя разбира, че Поаро я е подвел! Той ще се върне в автобуса, и сега, след като си е признала за престъплението, дали няма да я последва, когато тя слезе на своята спирка „Мартирс Грийн“?

— Затова измисля историята с пътническия списък, където е вписано нейното име, с което прави почти невъзможно да я идентифицираме и… — тук внезапно спрях.

— Кечпул? — Поаро ме погледна с интерес. — Защо спряхте като часовник с развита пружина?

— Сега разбирам! — възкликнах. — Искала е да изчезне в Кобъм, но е знаела, че това ще е прекалено рисковано. Ако просто слезе от автобуса, не би могла да е сигурна, че ние няма да сме избрали точно този момент, за да излезем от „Тартар Ин“, и да я видим. Можехме да я проследим до дома й и след като вече имаме адреса й…

— Précisément^[4]. И това ще е краят! Ще е въпрос само на време да узная също и името й, и името на нейната жертва. Предвидила е всичко това. И какво прави тогава тя, la bête ingénieuse^[5]? Трябва да си осигури начин за незабелязано бягство, non? Къса парче от комбинезона си, порязва собствената си ръка и оставя кръвта да оцапа парчето плат, което после подхвърля в задната част на автобуса. След това разиграва малкото си драматично представление в „Тартар Ин“ и успява да ни подведе. Ние веднага се втурваме към автобуса. Щом вижда, че вниманието ни е напълно заето с фалшивата улика, която е оставила именно за нас, тя напуска сцената…

— Уверена, че по времето, когато открием истината ще е твърде късно да я последваме!

— Никога не е късно — заяви Поаро с мрачна решителност. — Аз ще я намеря. О, да. Дори и без нито една улика аз съм решен да я намеря. Където и да се намира „Мартирс Грийн“ все някой в околността ще я познава.

— Няма да слезем там, нали?

— Не, ще продължим към „Кингфишър Хил“, както беше планът ни — отвърна Поаро. — Хелън Актън е жената, за която времето е повече от оскъдно — от днес до десети март — датата на екзекуцията й остават само шестнайсет дни. Ако е невинна, трябва да установим фактите, които ще доведат до спасяването на живота й. След това ще насоча вниманието си към намирането на Статуята.

Междувременно мисълта ми привлече нещо друго.

— Поаро?

— Да, Кечпул?

— Не ти ли се струва странно, че сред пътниците в автобуса се оказаха две жени, които ни разказаха неправдоподобни истории, и двете свързани с убийства, а пък ние самите пътуваме, за да разследваме трето убийство?

— Това изисква обяснение, certainement^[6]. За щастие, всичко, което изисква обяснение, има такова. Просто трябва да го намерим. Кажи ми как стигна до заключението, че изповедта на Статуята е неправдоподобна история? Не си я чул.

— Добре де, какво ти разказа? Сигурен съм, че помниш всяка подробност.

Очите на Поаро бяха приковани в гърба на седалката пред него. Взираше се в нея, все едно е далечен хоризонт.

— Бяха най-вече абстрактни детайли и все пак тя ми разказа доста. Толкова много и в същото време толкова малко.

— Много бих желал да чуя тези абстрактни детайли — промълвих, подготвяйки се за разочарование от отказа му.

Поаро рядко даваше своевременно отговори на моите така неотложни въпроси и бях изумен, когато той каза:

— Разбира се, приятелю, ще ти разкажа без никакво забавяне всичко, което ми е известно за онова, което нарекохме мистерия Номер три.

И премина към историята.

Това, което следва по-долу, е моят преразказ на разговора, протекъл между Еркюл Поаро и жената, на която бяхме дали толкова много имена: жената с книгата, Диамантения глас, Статуята и — това, което намирах за най-смразяващото — la bele ingénieuse, изобретателното чудовище.