Софи Хана
Убийства в Кингфишър Хил (7)

Глава 7
Изповеди за вечеря

— Какво има, скъпа! — приближи се Оливър Прауд до своята годеница и я прегърна покровителствено през рамото.

Пази своето съкровище, помислих си, без да мога да залича в ума си асоциацията с мошеник.

— Дейзи, струваш ми се уплашена — потвърди брат й Ричард. — Какво е станало?

И двамата мъже бяха толкова заети с промяната в нея, че никой не забеляза моята изненада, нито тази на Поаро.

Дейзи отвори уста, но не излезе и дума. Беше вперила поглед в Поаро, сякаш очакваше да й подаде реплика.

Той бързо пристъпи напред с протегната ръка.

— Мадмоазел Дейзи! — възкликна той. — За мен е огромно удоволствие да се запозная с вас. Аз съм Еркюл Поаро — вероятно сте чували за мен, хъм, и сте виждали моята фотография във вестниците? Каква огромна изненада трябва да е за вас да ме намерите тук, във вашия фамилен дом! Може ли да ви представя приятеля си мосю Едуард Кечпул?

Значи така е решил да играе. Съгласен бях, защото предположих, че зад плана на Поаро има основателни причини. Изчаках да видя дали Дейзи ще се включи в шарадата. Тя пое ръката ми, без дори да ме погледне, но не откъсваше очи от Поаро.

— Значи вие сте Еркюл Поаро? — запита Оливър Прауд, когато пристъпи, за да се ръкува, а на Дейзи обясни, че той е ужасно известен.

— Знам — отвърна тя с глас, които излъчваше неприязън. — Чувала съм за безбройните му успехи.

— Mersi bien. Вярно е, много са — Поаро леко се поклони.

— Предполагам, че не сте тук в професионалното си амплоа — заяви Прауд.

— Че защо да е? — сряза го Ричард Девънпорт.

— Ами, точно така, това казвах и аз — сигурно е тук единствено с цел да си почине и да се позабавлява.

Двамата размениха поглед, който ми се стори многозначителен.

Поаро си даде вид, че не е забелязал нищо.

— Напълно прав сте в предположението си, мистър Прауд. Поаро си е взел почивка от работата, за да дойде тук, на това място с огромно значение.

— Значение? — намръщи се Дейзи Девънпорт, която едва не изплю думата, докато брат й и годеникът й отново размениха многозначителни погледи.

— Oui. Моят приятел Кечпул и аз, и двамата сме най-ентусиазирани играчи на „Пийпърс“.

Вероятно Поаро вече беше забравил, че аз трябваше да се интересувам само от търговските перспективи на играта. Но дали пък не трябваше да съм и двете: бизнесмен, който иска да оцени пазарния потенциал на играта „Пийпърс“, както и неин страстен поклонник? Щеше да ми е полезно да съм по-наясно с въпроса.

— За нас е изключително удоволствие да можем да се запознаем с двамата изобретатели на любимата ни игра! — продължи Поаро. — Надяваме се в идващите няколко дни да научим много за това, което е вдъхновило изобретателите на „Пийпърс“ — той сякаш подчерта дебело тези три думи.

Според мен Дейзи получи ясно послание — той ще има достатъчно време да изкопчи от нея истината за убийството, което твърдеше, че е извършила. Изглеждаше разярена.

— Скъпа, какво става? — попита я загрижено годеникът й.

— Млъквай, Оливър — сряза го тя безцеремонно.

В нея бушуваха емоции — поне това ставаше ясно от израза на лицето й, но очевидно бяха такива, които не искаше да сподели с него.

— Да вървим да намерим другите — предложи Ричард и ни поведе.

Зад него, но пред нас с Поаро, Оливър Прауд се опитваше да върви до Дейзи. Сякаш за да осуети намерението му, тя забави крачка и накрая тръгна редом с мен.

Разбирах огорчението й, макар да не й симпатизирах. Ако в автобуса знаеше, че Поаро пътува за нейната собствена къща, не би издала дори въздишка. Можеше ли убийството, за което му бе разказала, да е всъщност убийството на брат й Франк?

Колкото повече размишлявах по въпроса, толкова по-вероятно започваше да ми се струва. Та нали Ричард Девънпорт вярваше, че годеницата му Хелън е невинна за това престъпление, а ми се стори доста невероятно Дейзи Девънпорт да е лично въвлечена в две убийства. Освен това, като се върна на онова, което Поаро ми разказа за разговора мм в автобуса, в него сякаш се криеха доста следи: Дейзи казала, че обичала много мъжа, когото убила, но любовта й към него била напълно различна от любовта, която изпитва към годеника си.

Любовта към един брат трябва да е много по-различна от романтичната любов, нали?

Всичко си пасваше идеално.

Ричард Девънпорт беше казал в писмото си до Поаро, че едно време е работил във Финансовото министерство, но че наскоро напуснал длъжността си там и поел грижите за финансовите и бизнес делата на баща си. А Дейзи беше казала на Поаро, че крадецът, откраднал от Сидни Девънпорт, е отговарял за същите тези дела. Сидни е поверил своето богатство първо на единия си син — син, който предал доверието му и откраднал от него, а после, след смъртта на Франк, го предал на другия си син Ричард.

Ако теорията ми е правилна, това означава също, че Лилиан Девънпорт умира от изтощителна болест. Това би обяснило видимата й слабост.

Направо не можех да повярвам, че сме такива късметлии, благодарение на простото съвпадение да пътуваме в един и същ автобус с Дейзи Девънпорт… но, разбира се, това изобщо не е съвпадение. Пристигнахме в „Кингфишър Хил“ по молба на брат й, а тя отиваше там, защото това е мястото, където живее. Съвпадението беше в нещо друго — Дейзи пътуваше именно днес, в същия момент, когато и ние двамата пътувахме за „Кингфишър“.

Друго щастливо обстоятелство за нас, замислих се аз, когато завихме, и продължихме по друг, по-широк коридор с огледала, картини и гоблени, висящи по стените, беше характерът на Дейзи. Повечето хора, когато открият, че седят до Еркюл Поаро, няма да се възползват от възможността да си признаят за убийство и да решат, че ще им се размине.

Реших, че Дейзи трябва да е необичайно дръзка и уверена млада жена. Сегашното й емоционално състояние, както изглежда, потвърждаваше преценката ми — тя изпитваше гняв вместо окаян ужас. Студеното й, красиво лице излъчваше упоритост. Четеше се и негодувание, но също и голяма решителност. Почти сигурно е, че тя си мисли: „След като се озовах в тази ситуация, така да бъде“. Раздразнението й от Оливър Прауд също привлече вниманието ми. Според мен тя не желаеше да тъне в самосъжаление и да бъде утешавана, искаше да я оставят на мира, за да може да обмисли стратегически план, който да е в нейна изгода.

Вероятно, подобно на мен, и тя се чудеше колко ще изчака Поаро, преди да съобщи на семейството за нейната изповед и да потвърди невинността на Хелън Актън. Той можеше да направи разкритието във всеки един момент — дори веднага щом стигнем в стаята, известна като „Щаб на Пийпърс“.

Но, разбира се! Сетих се, че Дейзи май беше споменала за глупавия прякор в разговора с Поаро в автобуса. Не беше ли казала, че баща й я повикал в стая, която „вбесяващо“ наричал… нещо си? И после бързо променила намерението си, за да се предпази, а стаята в разказа й се превърна в „неговия кабинет“. Разбира се, ако беше изрекла името „Пийпърс“, Поаро би могъл да разбере веднага коя е.

Ако бях на мястото на Дейзи Девънпорт, щях да съм ядосан най-вече на себе си. Толкова лесно беше просто да не си отваря излишно устата. Вместо това, благодарение на собствената й неразумна бъбривост, ние узнахме почти всичко. Може да не е разкрила мотива за убийството и изобщо не можех да си представя защо нещастната Хелън Актън би пожелала да признае престъпление, което не е извършила, но начинът, по който се подреждаха нещата — и като се вземе предвид прекрасното настроение на Поаро (сега той едва ли не подскачаше радостно по коридора пред мен редом с Оливър Прауд) — ми даваше увереност, че всички оставащи въпроси скоро ще бъдат разрешени и до края на вечерта случаят със загадката с убийството на Франк Девънпорт благополучно ще е приключен.

Божичко, наистина бяхме късметлии! Ако Поаро не беше излъгал Дейзи, че пътуваме до Кобъм, тя никога не би изпуснала и дума за убийството. Ако й беше казал, че пътуваме за „Кингфишър Хил“, тя почти сигурно щеше да си мълчи, дори и да не се е досетила, че крайната цел на Поаро не е просто имението, а къщата „Малкото ключе“.

Най-сетне се озовахме в „Щаба на Пийпърс“, където заварихме другите с чаши в ръцете. Това бе странна малка сцена. Годфри и Върна Лавиолет стояха със Сидни Девънпорт близо до голям прозорец в далечния край на стаята, говореха и се смееха, Лилиан Девънпорт бе на няколко крачки от тях, седнала с лице към вратата. Беше се свлякла в креслото си, сякаш е заспала. Когато влязохме, тя се поизправи и погледът й се проясни. Погледна към нас, или поне така ми се стори. После разбрах, че по-точно би било да кажа, че погледна през нас, все едно сме прозрачни. Не даде знак, че ни е видяла с усмивка или дума, не поздрави дъщеря си, нито Оливър Прауд. Болестта й вероятно бе твърде напреднала и не позволяваше размяна на такива любезности.

Стаята, в която се намираме, не беше толкова щабквартира на „Пийпърс“, а по-скоро неин храм. Поставени в рамка, на стените висяха три различни проекта на дъската, а един прекомерно голям четвърти макет лежеше върху маса в центъра на помещението, заобиколен от неравни купчинки пулове с очи върху тях. Ефектът беше, че човек се усеща следен отвсякъде. В шкаф със стъклени врати бяха изложени правилата на играта, изписани в синьо върху няколко твърди картона, с калиграфски почерк.

Отидох до шкафа и опитах да се концентрирам върху четенето и запаметяването на правилата, в случай че по-късно бъда призован да демонстрирам добро ниво на познания върху играта. Напразно, думите танцуваха пред очите ми и не можех да извлека никакъв смисъл. Сигурен съм, че вината е била у мен, а не у съставителите на правилата, но без значение колко упорито опитвах, не успях да съсредоточа вниманието си върху „Пийпърс“. Вместо това мисълта ми упорито се връщаше към загадката с Джоан Блайт, ужасената жена от автобуса. И сега не вярвах на историята й повече, отколкото когато я чух за първи път, но нямаше съмнение, че мис Блайт се страхува от нещо — вероятно и напълно искрено, от убийство.

И все пак невъзможното съвпадение с конкретната история, която бе избрала да съчини, не ми излизаше от ума… Мястото, на което твърдеше, че е предупредена да не сяда, беше точно до мястото на Дейзи Девънпорт, която от своя страна си беше признала, че е убийца…

Не бях стигнал по-далече в размислите си, когато Ричард Девънпорт пъхна питие в ръката ми. Благодарих му с тон, обезкуражаващ надеждата за по-нататъшен разговор. С всяка изминала минута намирах за все по-непоносимо да стоя в тази светска среда, когато всичко, което исках, беше да седна с молив и лист хартия и да запиша всички въпроси, които ме измъчваха.

Ричард ме погледна напрегнато, сякаш копнееше за нещо, което аз не можех да му дам, после се отдалечи. До прозореца Оливър Прауд и Върна Лавиолет се оплакваха от Алфред Биксби — от вулгарните му синьо-оранжеви автобуси, от пошлата му помпозност, от богатството му, което и двамата бяха съгласни, че е натрупал със съмнителни сделки, от нахалството му да нарече фирмата си „Кингфишър“, сякаш името на имението било негово и можел да прави с него каквото си поиска. Последва оживено обсъждане на възможността да принудят Биксби да смени името на автобусната си компания.

През цялото това време Лилиан Девънпорт седеше в креслото си, загледана встрани от нас към вратата. Със същия успех можеше и да си помислиш, че не е в стаята. Дейзи Девънпорт седеше сама в един ъгъл и отпиваше големи глътки, стиснала чашата си с две ръце. На моменти изглеждаше уплашена, след това изражението на лицето й отново ставаше убийствено, като това, което вече съм виждал.

Поаро не отиде при нея, стоеше между Годфри Лавиолет и Оливър Прауд и пускаше забавни забележки в общия разговор, на които всички се смееха. Върна Лавиолет сменяше положението си на всеки няколко секунди, все едно фотограф я насочваше да опитва различни пози пред обектива му. Тя погледна към мен, след това към Дейзи, към Лилиан, после се намръщи на едно от остроумията на Поаро.

Обзе ме натрапчивото усещане, че Върна не е такава част от нещата, по начина, по който бяхме всички останали, въпреки че ми е трудно да дефинирам какво точно имам предвид. Дори Лилиан и Дейзи на своите отдалечени места изглеждаха по̀ на място в сцената, макар и по един доста изолиран начин. И в двете имаше някаква автентичност, което не мога да кажа за Върна. Постоянно беше нащрек и държеше всичко под око, обаче същевременно искаше непременно да бъде забелязана. Върна Лавиолет внимателно проследи как Оливър Прауд и Ричард Девънпорт последователно отидоха при Дейзи и направиха опит да разберат защо не е в настроение. Дейзи прогони и двамата с махване на ръка, все едно са досадни мухи. Ричард май се разстрои от това, но не и Оливър, той просто сви рамене и тръгна да си търси по-любезна компания, явно беше свикнал с променливите настроения на годеницата си.

Върна проследи Ричард, когато той отиде при майка си и проведе кратък разговор с нея — нещо за часа на вечерята, доколкото успях да дочуя.

За момент се развеселих, като си представих, че Върна е шпионин, изпратена от врага да се инфилтрира в операция „Пийпърс“. Замислих се дали създателите на „Играта на собственици“ знаеха за съществуването на „Пийпърс“, или представата за това съперничество е само една илюзия в главите на домакините ни?

Появи се мършава прислужница в престилка с няколко размера по-голяма от необходимата за нея и обяви, че вечерята ще бъде сервирана всеки момент. Когато всички насядахме около голямата овална маса в трапезарията, неудобството пролича още по-силно — трудно беше да се правиш, че не забелязваш празния поглед на Лилиан, както и злобните погледи на Дейзи към Поаро. Ричард Девънпорт, който седеше вдясно от мен, се размърда неловко на стола си.

Разговорът щеше да секне напълно, ако не беше Оливър Прауд, който, докато прислужницата сервираше доматената супа като първо блюдо, каза:

— Чух нещо онзи ден, Сидни, което мисля, че ще те заинтересува много. И теб, Годфри. В Лондон се говори, че „Играта на собственици“ е открадната.

— Открадната? — възкликнаха едновременно двамата изобретатели на „Пийпърс“.

Прауд кимна.

Подробностите са неясни и объркани, а и аз бързах, така че не чух цялата история, но изглежда онези, които твърдят, че са измислили „Играта на собственици“ всъщност са откраднали чужда работа — на оригиналния изобретател, който и да е той. „Неизбежен скандал“, така ми беше описана ситуацията.

— Тогава успехът на „Пийпърс“ е повече от гарантиран! — сякаш изграчи Сидни Девънпорт.

Наблюдавах го внимателно, за да видя дали усмивката му няма да стане по-голяма в отговор на такава добра новина, но тя нито се уголеми, нито се смали. Лицето му сякаш наистина не можеше да се движи. Разбира се, вероятно има и някакво медицинско обяснение — инсулт или инфаркт, кой знае?

— Не можем да разчитаме на нещастието на съперниците, за да… — тъкмо започна да казва Годфри Лавиолет, когато жена му го прекъсна.

— Тази супа е студена като гроб — възкликна Върна, оглеждайки се, за да е сигурна, че всички са я чули. — Не знам какво Уини… — тя спря, притисна устни с ръка и каза през пръстите си: — О, толкова съжалявам, че споменах Уини. Тя не е тук, нали? Супата не е нейно дело! И къде ми е умът. Не биваше да споменавам гробове! Оливър… Лилиан… Моля ви, простете ми болезнената метафора.

Никой не проговори в течение на няколко секунди. Атмосферата в стаята стана тежка и внезапно ме обзе усещането, че сме много по-близо един до друг, отколкото преди. Не повярвах и за миг, че Върна съжалява за споменаването на Уини или на гробовете. Независимо че не я познавам, бих заложил дебела пачка на това, че е жена, която умишлено прави нетактични и разстройващи забележки именно за да притеснява хората, а после лее извинения, предназначени да я освободят от отговорността за болката, която е нанесла. Майка ми беше от този вид хора, така че лесно разпознах типа.

Тишината беше нарушена от Поаро, той се поизкашля и каза:

— Съгласен съм с вас, мосю Лавиолет. Да се разчита на провал на съперника, не е най-бързият път към успеха за „Пийпърс“. Категорично не! Само чрез нашите собствени усилия…

— Вие сте мошеник, мосю Поаро! — кресна Дейзи Девънпорт, надигайки се от мястото си.

Брат й Ричард ахна, после се сви, а Върна Лавиолет опита, но не успя да прикрие усмивката си.

— Дейзи, скъпа, какво, да му се не види, имаш предвид? — възкликна Оливър Прауд.

Дейзи насочи отговора си към Лилиан Девънпорт.

— Майко, мосю Поаро излъга теб и татко. Той е тук под фалшив предлог. Приятелят му не е мистър Кечпул, а инспектор Едуард Кечпул от лондонската полиция. Двамата изобщо не се интересуват от „Пийпърс“. Наистина ли вярвате, че знаменит детектив, който постоянно е търсен, ще си губи времето да говори с абсолютно непознати за настолна игра!

От устата на Сидни Девънпорт излезе странен звук.

— Вярно е, татко — продължи Дейзи. — Мосю Поаро не е тук, защото се възхищава на скъпоценното ви творение с Годфри. Тук е във връзка с неразрешено убийство — убийството на твоя син и мой брат Франк. — Тя се обърна към Поаро и добави бавно и спокойно: — Макар че то, разбира се, вече е разрешено, нали, мосю Поаро? Както ви казах, когато се срещнахме в автобуса по-рано днес: „Аз убих Франк“. Аз съм единствената виновна за убийството му.

Глъчката, която последва, беше невероятна. Сидни Девънпорт се изправи със залитане на крака, като блъсна стола си на земята. Издаде поредица от звуци — като див звяр, който ръмжи и вие, докато го разкъсват с нокти на кървави парчета, и тези звуци ме накараха да пожелая буквално да избягам от стаята. Лилиан най-сетне се съживи и заплака високо, захлупила лице в ръцете си, а Ричард Девънпорт се обърна към мен и каза:

— Значи Хелън е невинна. Знаех си, че не може да е убила Франк.

— Като същевременно смяташ, че аз бих могла — и съм го направила? — Дейзи му се усмихна. Гневът й сякаш се беше изпарил. Тя беше спокойна и напълно се владееше. — Защо бих направила нещо такова, Ричард? Знаеш колко обичах Франк.

Ричард я погледна.

— Ти каза, че си го убила. Не го ли каза току-що?

— Да, убих го… но защо? — Гласът й звучеше провокативно, подходящ повече за светски игрички. — А ти, татко, защо мислиш, че съм го убила?

Лицето на Сидни представляваше чудовищна комбинация от мораво червени и бели петна. Имаше вид, че се дави с нещо и се бори да си поеме дъх. Годфри Лавиолет го доведе обратно до масата, вдигна и оправи стола му и го настани на него.

— Нека ти налея малко вода, Сидни — предложи той.

Забелязах, че Върна сви устни и поклати глава, явно не одобряваше загрижеността на съпруга си.

Оливър застана до Дейзи, стисна ръката й и каза:

— За какво говориш, скъпа? Разбира се, че не си убила Франк! Всички знаем кой го направи. Да не споменаваме името й.

— Всички си мислят, че знаят — весело отвърна Дейзи. — Но всички грешат… Както често се случва.

Оливър я пусна, лицето му пребледня и горната му устна потрепери.

— Дейзи, какъв е този фарс? Защо казваш това? Знаеш, че не е вярно.

— Бедничкият Оливър — каза тя. — Ще се разплачеш ли? Боиш се, че ще обесят мен?

— Защо, скъпа? — прошепна той. — Защо сега, тази вечер?

Върна се разсмя.

— Значи е вярно? И ти си знаел, Оливър?

— Моля? Не! — Прауд залитна назад. — Това не е вярно. Не може да е… Аз… аз видях Хелън да бута Франк!

Ричард Девънпорт повиши глас.

— Трябва да се обадим веднага в полицията. Трябва да им се каже, че Хелън е невинна. Ще бъде непростимо да позволим процедурата по екзекуцията на невинна жена да продължи сега, когато знаем истината. Инспектор Кечпул, бихте ли телефонирали незабавно в Лондон и…

— Истината? — прекъсна го Дейзи. — Ти с радост ще приемеш моята история за вярна, значи, въпреки че не можеш да се сетиш и за една причина, поради която бих пожелала да убия Франк.

— Аз… аз… — Ричард преглътна като риба на сухо.

Поаро не беше мръднал от стола си. Наблюдаваше и слушаше с огромно внимание.

— Почакайте за секунда — провикна се Върна Лавиолет към всички. — Хелън си призна. Защо ще го прави, ако не е убила Франк?

— Ти ли я убеди да излъже заради теб? — обърна се Ричард към Дейзи.

— Не, не съм.

— Сигурна ли си? Ти можеш да накараш всеки да направи каквото искаш.

Дейзи се завъртя към Сидни.

— Прав ли е, татко? Толкова убедителна ли съм, колкото Ричард си мисли? Майко? — тя отиде при Лилиан и сложи ръка на рамото й. — Мамо, ти знаеш ли защо убих Франк?

Тънка червена струйка потече от устата на Лилиан по брадичката й. В първия момент помислих, че е кръв, после се сетих, че е от доматената супа. В гърлото ми се надигна ужасна горчилка и трябваше да отместя поглед.

— Достатъчно! — гръмна гласът на Сидни Девънпорт.

Лицето му беше загубило моравите и белите си петна и сега беше равномерно оцветено в яркочервено. Независимо от гнева в гласа и очите му, неизменната му усмивка с полуотворени устни си беше на място, все едно собственото му лице си правеше с него грозна шега.

— Мосю Поаро, вярно ли е това, което Дейзи казва? Измамник ли сте, или лъжец? Мистър Кечпул — или инспектор Кечпул? — интересът ви към „Пийпърс“ ли е истинската причина за вашето посещение, или сте влезли в къщата ми с измама?

Прозвуча като някакъв друг човек, съвсем различен от сърдечния домакин, който ни приветства толкова топло в началото. Уплаших се, макар да нямаше признаци, че смята да прибегне към физическо насилие по отношение на мен, и се помолих Поаро да ни спаси някак, преди всички хрътки на ада да изскочат от Сидни Девънпорт и да ни унищожат. Изглеждаше ми съвсем реално…

За щастие, приятелят ми се притече на помощ.

— Мосю Девънпорт, трябва да ви поднеса извинението си. Да, мадмоазел Дейзи е права. Не бях напълно искрен в кореспонденцията си с вас. Вината е моя и единствено моя, моля ви, не приписвайте и частица от нея на инспектор Кечпул. Той не знаеше каква е целта на пътуването ни, когато днес следобед тръгнахме към „Кингфишър Хил“. Бях изключително потаен. Позволете ми също да кажа, че макар несъмнено да имаше известно лукавство от моя страна, все пак е вярно, че аз изпитвам голяма привързаност и възхищение към тази чудесна игра, която вие и мосю Лавиолет…

— Млъкнете! — изрева Сидни Девънпорт.

Всички се свихме. Последва гръмотевичен порой от въпроси, после заповяда на Поаро да обясни какво точно му е казала Дейзи в автобуса. Поаро се впусна в още повече „лукавство“, както самият той го нарече, и каза, че в автобуса Дейзи му е признала за убийството на „мъж, когото обичала“, но не е разкрила нищо повече от това. Забелязах с интерес, че Дейзи не поправи разказа на Поаро. На практика двамата — детективът и призналата си убийца — сякаш се бяха наговорили да измамят Сидни Девънпорт. Аз също бях съучастник в заговора им.

След това Сидни настоя Поаро да му каже дали Дейзи ни е поканила в „Малкото ключе“, за да станем свидетели на публичното й признание пред семейството й — това ли е бил начинът, по който е привлякла вниманието на Поаро към убийството на Франк? Защо и как по друг начин той би могъл да се заинтересува, след като случаят вече е решен официално и виновната страна се готви да плати предстоящата ужасна цена за своето престъпление?

Ричард Девънпорт, който седеше до мен, се вцепени. Усетих страха му толкова остро, все едно струи във въздуха между нас и се влива право в сърцето ми. Баща му никога не трябваше да узнае, че именно той ни покани тук. Важността на това бе толкова очевидна за мен, колкото и за него. Сега прекрасно разбрах защо бедният момък е толкова уплашен от баща си. След като на мен самия тази версия на Сидни Девънпорт, която виждах в момента, ми се струваше толкова сатанинска и ужасяваща, можех само да си представя колко по-зле би трябвало да се чувства всеки, живял в това семейство от раждането си.

Дейзи дори не потрепна. Остана спокойна през цялото време и излъчваше задоволството на режисьор на пиеса — все едно всеки един действа и казва точно както тя е определила. Лилиан, Годфри и Върна изглеждаха застинали в обща решителност да не помръднат и с едно мускулче, докато не стане безопасно да го направят.

Поаро обясни, че срещата с Дейзи в автобуса от Лондон е била чиста случайност. Убийството на Франк Девънпорт, признанието на Хелън Актън и предстоящата екзекуция са привлекли вниманието му чрез „наш общ познат от средите на правораздаването“. Чух как Ричард Девънпорт въздъхва облекчено.

Сидни се обърна към Дейзи и я попита защо, след като е била в автобус, който пътувал за „Кингфишър Хил“, не е останала в него? И защо вместо това е слязла в Кобъм, което е наложило Оливър да вземе колата и да я прибере от там?

— И това е първият ти въпрос към мен, татко, след всичко, което ти казах? Интересуваш се повече от начина ми на придвижване, отколкото защо убих сина ти?

— Нищо такова не си направила — изрева Сидни и се обърна към Поаро. — Тя говори глупости! Кажете ми, че го виждате така ясно, както и аз. Не знам защо е избрала да изтезава мен и майка си с подобна позорна лъжа, но точно това е — лъжа! Хелън Актън уби Франк и ще бъде обесена за това. Що се отнася до полицията… Никой няма да ги уведомява за нищо, никой няма да ги вика.

Обърна изпълнен с враждебност поглед към мен. Постарах се да изглеждам неуведомен и неповикан, не знам дали успях да постигна изражението, което най-вероятно би възпряло Сидни Девънпорт да ми се разкрещи, но категорично положих огромно усилие.

— Чухте ли ме? Никой! — изръмжа той, вперил очи в мен като див звяр.

От устата му се разхвърча слюнка. За късмет, не бях достатъчно близо, че да ме опръска. После отново се обърна към Поаро.

— Ще забравите лъжите на Дейзи и ще напуснете къщата ми незабавно! Ричард ще отведе вас и вашия… безличен блюдолизец обратно в Лондон. Ричард, веднага изпълни нареждането ми! Искам тези двама подлеци вън от тази къща.

И така, двайсет минути по-късно ние с Поаро седяхме с набързо стегнатите си куфари в автомобил, шофиран от Ричард Девънпорт в тъмнината, на път за портите на имението „Кингфишър Хил“, през които влязохме на идване.

Думите „безличен блюдолизец“ — най-неприятният епитет, с който съм бил наричан досега — кънтяха в главата ми, докато чаках Поаро да започне да разпитва нашия шофьор. Той обаче изглеждаше напълно доволен да си седи потънал в мълчание и накрая Ричард беше този, който заговори пръв:

— Той не може да ви спре.

— Pardon, мосю? — каза Поаро.

— Баща ми… Аз трябва да се подчинявам на всяка негова заповед, но той няма власт над вас — над никого от вас двамата. Вие можете и трябва да уредите Хелън да бъде освободена. Инспектор Кечпул, умолявам ви!

Не казах нищо. Точно в този момент не се чувствах склонен да уреждам никаква услуга на който и да е член, приятел или сътрудник на семейство Девънпорт. Бях напълно изтощен, отново замръзвах от студ, а стомахът ми беше болезнено празен, всичко, което хапнах след „Тартар Ин“, бяха няколко лъжици безвкусна доматена супа. Предпочетох да си седя мълчаливо и да си представям току-що излязло от фурната агнешко бутче с ментов сос, от което се издига пара. Това щях да помоля моята хазайка мисис Ънсуърт да ми го приготви веднага щом се прибера вкъщи.

— Не е толкова просто, mon ami — отвърна Поаро на Ричард Девънпорт, защото аз не отговорих. — Вашата Хелън е признала за убийството, нали така? Тя е била призната за виновна в престъплението и осъдена на смърт. Не е толкова лесно това да бъде отменено.

— Да не би да искате да ми кажете, че възнамерявате да…?

— Това, което възнамерявам, е да говоря с правилните хора и да ги предупредя за новото развитие, произтичащо от второ признание за убийството на Франк Девънпорт. Също така ще говоря с мадмоазел Хелън при първа възможност. Кажете ми, мислите ли, че тя може да реши, че в крайна сметка е невинна за убийството, след като разбере, че мадмоазел Дейзи си е признала?

— Не знам — мрачно каза Ричард. — Надявам се. Ами, ако…? — Той остави въпроса незавършен.

— Ами ако не се откаже от първоначалната си история, според която е виновна? Eh bien, тогава нещата стават още по-сложни. С малко късмет и с моята намеса може да има забавяне на законовите процедури, ще се наложи да има разследване, разбира се, което да установи истината. Може ли да ви задам един въпрос, мосю Девънпорт?

— Давайте.

— Вярвате ли, че сестра ви Дейзи е убийца, както тя твърди?

Ричард не отговори веднага. След почти минута той каза:

— Никога не бих си го помислил, но не бих могъл да кажа, че е невъзможно. Дейзи прави много неща, които обикновените почтени хора не биха направили. Намирам за напълно невъзможно да я разбера, ако искате да знаете истината. С Оливър, нейното обожаващо я кученце, и с мен тя винаги е мила и лъчезарна в един момент и груба и студена в следващия, защото знае, че ще й се размине, но начина, по който говори на татко и майка тази вечер… Ако не го бях видял със собствените си очи… — Той поклати глава в израз на пълното си недоумение, — През целия си живот се е отнасяла към тях с най-голяма почит и уважение, дори когато най-малко са заслужавали подобно отношение. Просто нямаше друг избор — винаги се е страхувала от тяхното неодобрение и наказанията, с които я заплашваха, точно като мен — точно както се страхувам и сега. Те бяха единствените хора, единственото нещо на света, което можеше да я обуздае. Но след представлението й тази вечер… Изведнъж тя стана силната, а те — жертвите. Беше изключително.

Тонът му излъчваше смесица от възхищение и негодувание. След малка пауза той добави:

— Макар че като се замисли човек, в това имаше смисъл.

— В кое е имало смисъл? — попита Поаро.

— Признала е за убийството, когато по една случайност е седяла до вас в автобуса и не е имала представа, че идвате в „Кингфишър Хил“. Несъмнено го е направила, за да се представи като скандална личност. Обича да шокира и да е център на вниманието, била е сигурна, че признанието й няма да има неприятни последици за нея. След това пристига вкъщи, намира ви тук и разбира, че няма нищо, което би могло да ви възпре да ни разкажете как е признала за убийството. Осъзнава, че баща ми скоро може да разбере, че тя, а не Хелън, е убила любимия му син. Това я прави необичайно смела — или безразсъдна, в зависимост от гледната точка. Отказва да понесе унижението да изглежда слаба и победена пред всички нас — много горделива и суетна е моята сестра — затова признава сама, изпреварвайки възможността вие да я обвините…

— Може би сте прав — отвърна Поаро. — Понякога, когато тава, от което се страхуваме, вече е неизбежно, успяваме да намерим у себе си кураж, който не сме знаели, че притежаваме.

— Не и аз — промърмори Ричард Девънпорт. — Сестра ми обяви, че е виновна за убийството на брат ми, а аз все още съм вцепенен от ужас, че баща ми може да разбере, че именно аз съм ви поканил в „Малкото ключе“.

— Няма нужда да разбира за това — успокои го Поаро.

— Благодаря ви. Не мога да ви кажа колко благодарен съм за вашата помощ. И за вашата също, инспектор Кечпул. И въпреки всичко, което казах за Дейзи, аз наистина не мога да си представя, че тя може да убие някого. Мисля, че тя трябва да има някаква особена и сложна причина за странното си поведение. При нея нищо не е просто и ясно.

— И все пак вие искате да използвам признанието й, за да освободя мадмоазел Хелън? — запита Поаро.

— Сигурен съм, че Хелън е невинна — отвърна той.

— Как може да сте толкова сигурен?

— Говорете с нея и ще се убедите сам. Няма причина да е искала смъртта на Франк. Никаква. Тя… тя много го обичаше.

— Да предположим, че и двете жени са невинни: вашата сестра и Хелън Актън. Това означава, че Франк е убит от друг, нали така? Кой смятате, че би могъл да го убие? Кой е имал причина да го направи?

— Не знам! Никой — отговорът му изскочи малко прекалено бързо и настойчиво. — Загрижен съм за невинните. Не искам нито Хелън, нито Дейзи да бъдат обесени и не вярвам, че някоя от тях трябва да бъде обесена…

— Какво искате да кажете? — попитах аз.

— Ако двама души признават за едно и също убийство, и двамата настояват, че те са го извършили — те и никой друг! — и няма свидетели, тогава, разбира се, никой не може да бъде обесен — обясни Ричард Девънпорт.

Облекчението в гласа му показа ясно, че това е предпочитаният от него изход, без значение, че жертвата е била собственият му брат.

— Всяко признание ще отмени другото и няма да има начин да се открие какво е станало в действителност. Никакъв начин.