Софи Хана
Убийства в Кингфишър Хил (14)

Глава 14
Поаро прави списък със задачи

— И така? — Едва не се задавих, опитвайки се да избегна поглъщането на вода… — Попитахте ли Хестър Симли как книга, принадлежаща на Дейзи Девънпорт, се е оказала в нейната къща?

Плувах в знаменития плувен басейн на Виктор Марш в имението „Кингфишър Хил“. Поаро вървеше успоредно с мен по тревата — 65 фута в едната посока и 65 фута обратно — и си говорехме, докато плувам. Беше предложение на Поаро — „за да не губим време заради водните ти занимания, Кечпул“.

Опитах да го убедя да поплува с мен, но той отказа, изтъквайки, че водата е леденостудена. Не беше, басейнът се отоплява до температура, която е напълно поносима, стига да не стоиш неподвижно вътре. Смятах за забележително, че разполагам с целия басейн само за себе си, но не можех да плувам бързо, както би ми се искало, и трябваше да намаля темпото, за да съответства на крачките на Поаро. Както И да е, всъщност си беше много освежаващо, независимо от скоростта. Няма нищо по-хубаво от плуването на открито със свежия въздух и водата в лицето ти.

— Наистина трябва да опиташ, Поаро — тъкмо му казах преди секунди, — безценно е за прочистване на мислите.

— Мисълта ми няма нужда от прочистване — отвърна тон, — и ако ти не можеш да кажеш същото за себе си, в бъдеще трябва да се посветиш не на лудуване във водата като някакво куче, а на подреждането на мислите си по-внимателно, със съответния ред и метод. Не съм ли ти го казвал винаги, Кечпул?

След малко продължи:

— Разбира се, че попитах за книгата, Кечпул. Защо обаче реши, че именно екземплярът на Дейзи Девънпорт на „Среднощна сбирка“ се е озовал в „Кингфишър Вю“? Не беше той, а беше бройка, подарена от Дейзи на Върна Лавиолет. Върна я прочела, харесала я и после я дала на Хестър Симли.

— Значи Дейзи я е получила като подарък и след това я е дала като подарък — казах, опитвайки се, докато говорим, да следя колко дължини съм направил в басейна. Беше ми трудно да броя и да приказвам едновременно.

— Подарила я е не само на Върна Лавиолет — отвърна Поаро. — Според Хестър Симли, дала е екземпляр и на Оливър Прауд, след като той приел предложението й за брак. Когато я подарила на Върна, казала, че това е най-любимата й книга на този свят. Казала й — „Подарявам тази книга на всички най-важни хора в моя живот“. Прочетох няколко части от нея преди малко: изглежда доста интересна история за едно крайно неприятно и дразнещо семейство.

— Нищо чудно, че Дейзи Девънпорт я харесва толкова много! — възкликнах аз.

— Кажи ми, Кечпул, защо реши, че мадмоазел Дейзи, освен дето е подарила книгата „Среднощна сбирка“, я е получила също и като подарък?

Спрях да плувам и го изгледах. Сигурен бях, че не е забравил.

— Тя ти го е казала, докато седеше до нея в автобуса. Тя ти каза, че екземплярът от книгата, който носи със себе си, онзи, който се вбеси, че съм погледнал, й бил всъщност подарък от… И тогава спряла, преди да ти каже от кого е този подарък.

— Прав си за всеки детайл. Не е ли поразително?

— Кое, че първо са й я подарили, и после, очевидно толкова й е харесала, че е започнала да я подарява и на други? Не виждам нищо забележително в това, Кечпул. Това, което ме интересува много повече, е името на автора. Как можах да не го прочета! Трябва да е бил на корицата, точно под заглавието.

Първото, което Поаро ми каза, като се видяхме след посещението му при Хестър Симли, беше:

— Няма да повярваш, Кечпул, като ти кажа името на автора на „Среднощна сбирка“. Книгата е написана от жена на име Джоан Блайт! Да, уверявам те, напълно сериозен съм.

Отговорих почти веднага:

— Чудя се дали това не е причината нашата Джоан Блайт да се стресне толкова, когато в автобуса ме чу да изричам „Среднощна сбирка“? Не беше споменала, че е написала или издала книга, а изведнъж аз изтърсвам заглавието й. Можела си е помислила… ами, не знам какво може да си е помислила, но разбирам как това може да я е разтърсило някак.

— Каза ми, че била ужасена, не просто леко стресната — напомни МИ Поаро. — Освен това приемаш, че Джоан Блайт от автобуса е същата Джоан Блайт, която е написала книгата. Няма причина за такова предположение, Кечпул.

— Все тая, съвпадение от такъв порядък… невъзможно е! Имаме два варианта — или Дейзи пътува с екземпляр от „Среднощна сбирка“ и случайно седи до жена, която е авторка на същата тази книга, или — още по-невероятно — Дейзи седи до жена, която не е авторка на книгата, която тя чете, но е със същото име като авторката на книгата.

— Кечпул, Кечпул — въздъхна Поаро, — още ли не виждаш това, което е толкова ясно?

Изведнъж го видях, или поне си помислих, че го виждам.

— Джоан Блайт може да не е било истинското име на жената от автобуса — възкликнах. — Не е искала да ни каже истинското си име. Видяла е книгата на Дейзи, видяла е името на авторката и ни е казала, че се нарича Джоан Блайт, което е фалшиво име.

— Понякога ме отчайваш, приятелю — отвърна Поаро. — Може да е избрала Джоан Блайт за фалшиво име, след като го е видяла върху книгата на мадмоазел Дейзи, но… как може да видиш това, а да не виждаш останалата част от картината?

Потопих глава под водата и заплувах бързо към далечния край на басейна, после обратно до мястото, където стоеше Поаро, все още чакайки ме. Подадох глава на повърхността и казах:

— Жената в гостната на семейство Девънпорт със смазаната до неузнаваемост глава… беше ли Джоан Блайт от автобуса, както предполагам трябва да я наричам отсега нататък, за да я различаваме от Джоан Блайт авторката, или не беше?

— Официално тя още не е…

— … идентифицирана. Знам. Независимо от това, ти имаш предположение. Смяташ, че знаеш коя е.

— Искаш да те включа в моите предварителни размишления, n’est-ce pas? — каза Поаро. — Много добре. Да, мъртвата жена е, както ти я нарече, Джоан Блайт от автобуса. Истинското й име не е Джоан Блайт и тя категорично не е авторката на „Среднощна сбирка“.

— Тогава коя е?

Поаро се усмихна.

— Скоро, приятелю, ще бъда в състояние да ти разкажа всичко, което желаеш да знаеш. В момента съм много близо до пълното подреждане на различните парченца от този ребус. Обаче преди това има няколко неща, които трябва да направя, както и още няколко, които ти трябва да направиш.

— Така си и знаех — промърморих, мислейки си не за първи път какъв късмет е, че шефът ми в Скотланд Ярд има толкова високо мнение за Поаро, защото всички други мои случаи тихомълком се прехвърляха на колегите, което ми даваше възможност да се посветя изцяло на Поаро и да му помагам толкова време, колкото той имаше нужда от мен.

— Разкажи ми първо за деня на убийството на Франк Девънпорт — каза той. — Надявам се, че си говорил с всички и си записал показанията им?

— Да, и всичко изглежда нормално. Ничия версия за шести декември не противоречи на версията на някой друг. Оливър Прауд заминал за Лондон много рано сутринта. Малко след девет Дейзи и Ричард Девънпорт и двамата Лавиолет тръгнали към „Кингфишър Вю“, къщата на Симли, където пристигнали в девет и половина. Франк се появил в „Малкото ключе“ в десет часа заедно с Хелън Актън. Прекарали сутринта заедно с Лилиан и Сидни Девънпорт.

Малко преди два часа Оливър се върнал от Лондон и отишъл в „Кингфишър Вю“, както бил инструктиран. После, в два часа, пристигнала Уини Лорд, за да каже на изгнаниците, че вече могат да се върнат. Дейзи, Ричард и Върна Лавиолет тръгнали веднага, но не и Оливър и Годфри — те тръгнали от „Кингфишър Вю“ чак в пет, влачейки със себе си и Пърси Симли. Пърси явно се самопоканил. Бил чувал чудесни истории за Франк от разни хора от имението „Кингфишър Хил“ и искал да се запознае с него. Нито Годфри Лавиолет, нито Оливър Прауд имали куража да му кажат, че присъствието му няма да е желано.

Междувременно, когато Дейзи, Ричард и Върна се прибрали от „Кингфишър Вю“ някъде към два и двайсет, всички се събрали в гостната на „Малкото ключе“. Следователно присъстващите на тази сбирка в гостната били всичките петима Девънпорт — Франк, Ричард, Дейзи, Сидни и Лилиан — както и Хелън Актън и Върна Лавиолет. Уини Лорд влизала и излизала, за да сервира напитки и да разчисти след това.

— Отлично! Всичко е както очаквах — заяви Поаро, — продължавай. Кечпул.

Потреперих. Дългото говорене правеше невъзможно дори бавното плуване и започна да ми става студено.

— Всички потвърдиха, че Хелън Актън напуснала гостната към четири часа. Била уморена, така казала, и имала нужда от почивка преди вечерята. Качила се горе. Десетина-петнайсет минути по-късно другите също започнали да напускат гостната. Върна Лавиолет, Сидни, Лилиан и Дейзи отишли горе в спалните си. Франк също, но в стаята на Хелън, а не в своята.

Към четири и половина, преди да се прибере в стаята си, Дейзи изпратила Уини Лорд в „Кингфишър Вю“, за да доведе Оливър. Ричард Девънпорт, който не се качил горе, след като всички излезли от гостната, отишъл в библиотеката, казва, че Уини се прибрала от „Кингфишър Вю“ в пет и половина.

— После, според Ричард Девънпорт, той бил известно време сам в библиотеката? — попита Поаро

— Да, твърди, че чул Уини да казва, че трябва да се заеме с приготвянето на вечерята, и след това чувал само гласовете на тримата мъже, докато… ами, докато Франк паднал от вътрешния балкон и Хелън се спуснала по стълбището и викала — „Оливър, аз го направих, аз го убих“. Във връзка с точните думи на признанието и има известно противоречие, но всички версии твърдят, че Хелън Актън напълно сама си е признала, че е блъснала Франк от извития вътрешен балкон… Поаро, ако не плувам, трябва да изляза и да се завия с онези хавлиени кърпи. — Посочих към тях. — Но най-добре ще е да се върнем в „Малкото ключе“ и да продължим разговора си там.

— Отчетът ти досега беше изключително полезен — заяви Поаро. — Сега искам да чуя по-подробно за онези десет минути между пет и половина и шест без двайсет. Прекъсването, за да се върнем в къщата, ще наруши потока на мислите ми.

— Поаро, моля те, кръвта във вените ми стана почти синя от студ — посочих му ръката си.

— Виждам. Уви, невъзможно е да ме накараш да се почувствам отговорен за този обрат на събитията, колкото и да се стараеш, Кечпул. Не Поаро беше този, който те убеди да се хвърлиш в ширналата се ледена вода. Продължавай, моля.

— Ще го запомня това — отвърнах огорчено.

С въздишка се потопих до шия във водата и направих серия от енергични движения с ръцете и краката, за да стимулирам кръвообращението си.

— Именно след пет и половина започват да се появяват разликите в разказите. Дейзи казва, че чула гласа на Оливър и така разбрала, че се е върнал. Когато излязла на вътрешния балкон, видяла, че е довел Пърси Симли и се ядосала, Симли не бил поканен и било крайно неуместно от страна на Оливър да го води. В този момент, според Дейзи, вратата на спалнята на Хелън се отворила и от стаята излязъл Франк. От балкона видял Симли, Годфри Лавиолет и Оливър Прауд долу във вестибюла и тръгнал към стълбището, явно с намерение да слезе при тях. Дейзи твърди, че това бил моментът, когато решила да предприеме действия, за да защити семейството си от опасността, която представлява според нея завръщането на Франк. Тя яростно го блъснала през парапета, той паднал и… знаем какво е станало с него след това.

Дейзи ми каза, че не разбира станалото след това. Изведнъж Хелън се озовала до нея — изобщо не я чула кога е излязла от спалнята си — и после, за огромна изненада на Дейзи, станало нещо, което нямало никакъв смисъл: Хелън се втурнала надолу по стълбището и признала за убийството на Франк. В този момент, след като чули силния трясък и възклицанията на мъжете долу, всички, които не били долу в преддверието, наизскачали на вътрешния балкон — не само Дейзи, а и Върна Лавиолет, Сидни и Лилиан Девънпорт. Ричард Девънпорт излязъл от библиотеката и се затичал към мястото, където лежало тялото на брат му. Единственият човек, който не се появил, била Уини Лорд — може да е била все още заета в кухнята и да не е чула суматохата. Що се отнася до хората на площадката, които гледали от парапета горе… ами, тук се сблъскваме с проблем. Разказите на Върна, Сидни и Лилиан са напълно различни един от друг, както и от това, което ми описа Дейзи.

— По какво се различават, Кечпул? — попита Поаро.

Бях установил добър ритъм за движенията на ръцете и краката и се постоплих малко.

— Версията на Върна е най-интересна — продължих аз. — Тя казва, че Хелън Актън не може да е блъснала Франк, нито пък Дейзи би могла да го направи, защото Франк вече падал, просто бил във въздуха, когато Хелън и Дейзи се появили на прага на стаите си. Казва, че може да се закълне в това. Когато я попитах кой може да е блъснал Франк, тя без никакво колебание заяви — „Лилиан. Тя стоеше достатъчно близо до него, за да може да го е направила“. Сидни Девънпорт също бил там, каза Върна, макар и малко по-далече, но тя смята, че той също би могъл да блъсне Франк, докато Лилиан е стояла и наблюдавала. Не знам за теб, Поаро, но аз изобщо не намирам за правдоподобно как, след като най-накрая са решили да простят на Франк прегрешенията му…

— Е, ако Сидни и Лилиан са го убили, тогава представлението с прошката и одобряването биха били добра заблуда, n’est-ce pas?

— Предполагам — изрекох колебливо. — И все пак това, което Върна ми каза, се различава напълно от описанието на Сидни, Лилиан и Дейзи. Сидни и Лилиан казаха, че когато излезли от стаите си, Хелън стояла на площадката и Франк вече падал. И двамата твърдят, че Дейзи се появила секунда-две по-късно, когато Франк вече бил проснат на пода долу. В същото време според Дейзи родителите й изобщо не са били на вътрешния балкон — никой от тях — или ако са били, тя не ги е забелязала. Твърди, че тя е блъснала Франк и че съзнавала присъствието на Върна, а няколко секунди по-късно и това на Хелън, но че не е видяла нито Сидни, нито Лилиан горе на балкона, докато не последвала Хелън надолу по стълбището. Що се отнася до насъбралите се хора долу във вестибюла, никой от тях не гледал нагоре преди Франк… да се приземи, да речем, така че не бяха полезни в изясняването на момента кой и в какъв ред се е появил на вътрешния балкон.

— Направи отличен доклад, приятелю — доволно отбеляза Поаро. — Сега може да излезеш от водата, ако искаш. Не трябва да губим време, защото има много неща дв се свършат. Боя се също, че за известно време ще се наложи да те оставя сам в „Кингфишър Хил“.

— Защо? — попитах, докато се увивах с две хавлиени кърпи. Не бяха от голяма полза, защото извън водата беше по-студено, отколкото в нея.

— Нашата мъртва жена от автобуса, Кечпул… Трябва да посетя нейна близка роднина.

— Джоан Блайт? Но… имате предвид лелята в Кобъм?

— Тя няма такава роднина. Възнамерявам да посетя майка й, за да я попитам за зеленото палто и шапка на дъщеря й. Твоят сержант Гидли беше много полезен и ми предостави адрес. След това ме чака среща с доктора на покойния Ото Прауд — доктор Ефгрейв от „Харли Стрийт“. Ще говоря с него и след това ще посетя банка „Коуст“, за да обсъдя финансовите дела на Годфри Лавиолет с неговия банкер. Накрая ще посетя офиса на издателя на една определена книга.

— „Среднощна сбирка“ — предположих плахо.

Поаро се усмихна.

— Много добре. Кечпул, плуването, изглежда, е подобрило функционирането на малките сиви клетки. Днес е наистина хубав ден — защото съм почти сигурен в резултатите от всички проучвания, които предстои да направя. А аз рядко греша.

Виждайки изражението ми на безпомощно разочарование, той продължи:

— Ти също би могъл да си в подобно завидно състояние, ако решиш да използваш ума си за интересуващия ни проблем. Ето, ще направя приятелски жест. Помисли, mon ami — „Среднощна сбирка“, книгата, къде беше тя, когато я видя за първи път? Помисли за това, което Дейзи ми каза в автобуса — че й била подарък, ти повтори точните й думи само преди минута, затова знам, че ги помниш. После си спомни признанието на Хелън Актън секунди, след като Франк пада и умира, какво е казала на Оливър Прауд, когато се е спуснала надолу по стълбището?

— Да, но какво общо има между всички тези елементи? — Потреперих в хавлиените си кърпи, завиждайки на Поаро за дебелото палто, шапката и ръкавиците.

— Това е въпросът, на който трябва да отговорим — гласът му изразяваше весело очакване, а не страх. — Помисли за признанията на Оливър Прауд пред Годфри Лавиолет, както ми ги описа Хестър Симли. Помисли за Хелън Актън, която се преструва, че е уморена, за да се отърве от негостоприемната компания на семейство Девънпорт. Отишла в стаята си, нали така? После имаме и двете къщи: „Кингфишър Вю“ и „Малкото ключе“. Защо Девънпорт са купили къщата на Лавиолет, а не тази на Хестър Симли? И един още по-важен въпрос: защо двамата Лавиолет са искали да продадат къщата си в „Кингфишър Хил“? Само едно нещо се е променило в имението непосредствено преди да решат да продадат имота си тук, един детайл, който едва ли може да е от значение — смяната на пазача на портата. И не забравяй Лавиния Стент!

— Подозирам, че си правиш шега с мен, Поаро. Умишлено пълниш главата ми с безполезни дреболии?

— Non. Pas du lout.

— Не виждам как Лавиния Стент, жена, която е подкрепила Хестър Симли, макар и не особено ефективно, по въпроса за неподходящия нов пазач на портите, може да е замесена в убийството на Франк Девънпорт или в убийството на Джоан Блайт.

Поаро кимна бързо.

— Не се безпокой, приятелю. Допусках, че ще ти липсва възможността или желанието да обмислиш подобаващо нещата, затова ти подготвих списък с важните задачи. Работи по тези точки и ще помогнеш да придвижим нашето разследване напред, дори и да не си съвсем наясно. Просто прави това, което те моля, следвай прилежно инструкциите ми и записвай точно и с подробности резултатите от действията си. Това със сигурност е във възможностите ти, нали Кечпул?

Поаро отказа да ми даде списъка, докато не се изсуша и облека. След като вече бях в състояние, което се надявах да признае за приемливо, последвах първата му инструкция и почуках на вратата на неговата стая в „Малкото ключе“, която, както научих предния ден от Върна Лавиолет, била същата, в която Хелън Актън трябвало да си почине в онзи трагичен ден, когато тя гостувала тук. Върна ми каза, че аз съм настанен в стаята на Франк и вече я бях претърсил два пъти с надеждата да намеря нещо полезно за нашето разследване. Уви!

Двамата с Поаро получихме временен прием в „Малкото ключе“ с едничката цел да можем да проведем разследването си, макар да беше ясно, че изобщо не сме добре дошли. Сидни Девънпорт се мръщеше гневно всеки път, когато се срещне случайно с някой от нас, после се врътваше и тръгваше в обратната посока. Дейзи, в зависимост от настроението си, или ни хвърляше отровен поглед, или се подсмихваше пренебрежително, все едно знае нещо, което ние никога няма да научим. Лилиан и Ричард Девънпорт избягваха да ни погледнат в очите, а Годфри Лавиолет никакъв не се виждаше, беше започнал да се затваря с часове в стаята, известна като „Щаба на Пийпърс“. Сидни, за разлика от него, не се вясваше натам и както изглежда, беше загубил всякакъв интерес към своята доскоро толкова любима настолна игра. В началото Оливър Прауд се влачеше по петите ни през цялото време, молейки да му разказваме с подробности какво правим, както и какво мислим за двете убийства във всеки един момент. После, щом разбра, че и Поаро, и аз нямаме намерение да го включваме в нашите обсъждания, отношението му се преобрази в ледено възмущение.

Единственият човек, който сякаш се радваше да ни види, беше Върна Лавиолет, която с удоволствие разговаряше надълго и нашироко с нас, без да иска нищо в замяна. Странно е, че когато за първи път я описаха пред мен като „мила“, аз просто не бях в състояние да си го представя. Тогава тя ми се струваше язвителна и прекалено рязка, за да е способна на някаква добрина. Напоследък, обаче, забелязвах у нея едно по-меко отношение. Сега, останали в къщата без прислуга, след като Уини и кльощавата й заместничка си бяха отишли. Върна, с помощта на Дейзи, приготвяше храната и именно тя поднасяше всяко блюдо на Поаро и на мен. При повторното ни идване в „Малкото ключе“ двамата се хранехме отделно от другите, в сутрешната гостна — отчасти защото така предпочитахме, но главно защото Сидни Девънпорт бе дал ясно да се разбере, че не желае да споделя своята трапезария с нас. Доста често Върна предпочиташе нашата компания и се хранеше с нас, вместо със съпруга си и семейство Девънпорт. В тези случаи поведението й изобщо не беше така високомерно, както преди. Казват, че трагедията и нещастието изваждат най-доброто у някои хора — може би Върна Лавиолет беше една от тях.

Поаро не отговори на първото ми почукване, затова пробвах отново. Този път реагира веднага.

— А, Кечпул! Влизай, влизай.

— Хайде да го видим този списък със задачи — обърнах се към него с неприятно предчувствие.

Не се боях да хвърлям усилие или енергия, но тъй като вече познавах добре Поаро, не се съмнявах, че е способен да ме помоли да направя абсолютно всичко — от възможното до невъзможното. Откак се запознахме, имам чувството, че почти не контролирам собствения си живот и винаги съм в очакване на някоя нова изненада или приключение. Вълнуващо е, а често и стимулиращо, но се отразява доста на нервите.

Поаро ми подаде лист хартия и аз хвърлих око на списъка, който беше направил за мен.

Задачи за Кечпул

1. Открий кой е подарил книгата „Среднощна сбирка“ на Дейзи Девънпорт.

2. Попитай Дейзи също: защо баща й е разрешил Ричард да предложи брак на Хелън Актън и да остане сгоден за нея, след като тя е убила неговия син?

3. Също: ако Франк е бил толкова лош и опасен, че Дейзи е трябвало да го убие, за да защити семейството си от следващи предателства, тогава защо се е съгласила да се омъжи за неговия съучастник в кражбата Оливър Прауд? Това противоречи на логиката в досегашните й действия и твърдения.

4. Защо Сидни и Лилиан Девънпорт държат да се видят с Франк и Хелън насаме за няколко часа в сутринта на убийството на Франк?

5. Чул ли е някой спорове или повишаване на гласове в течение на часа, преди Франк да е бутнат и да намери смъртта си?

6. Предлагал ли е някой самоубийството като обяснение за смъртта на Франк?

7. Направи списък на всички, присъствали в „Малкото ключе“ по времето на смъртта на Франк. Напиши възможен мотив за всеки един от тези десет души.

Прочетох седемте точки в списъка три пъти, после казах:

— Десет души? — направих бърза сметка на ум. — Включваш и Пърси Симли?

— Mais oui, той е присъствал.

— Но е бил долу. Симли, Оливър, Годфри Лавиолет, Ричард, Уини Лорд — всички те са били долу и не е възможно да са блъснали Франк от вътрешния балкон.

— Вярно е — съгласи се Поаро. — Освен ако информацията, която са ни дали, е невярна.

— Което ме води до следващия проблем — посочих аз. — Ще направя всичко възможно да получа отговорите, които искаш, но надявам се, че си наясно — мога само да задам въпросите, нямам начин да ги накарам да ми отговорят, и то откровено.

— Разбира се, че имаш! Не си ли ти инспекторът от Скотланд Ярд, натоварен с разследването на двете убийства?

— Теоретично, да — въздъхнах. — Но знаеш, че не съм от най-авторитетните хора дори и в най-добрите си моменти, а тук в тази къща — още по-малко. Всеки път, когато си помисля за първото ни идване, за нелепата история, която разказа на Сидни Девънпорт за огромния ни интерес към „Пийпърс“, направо потрепервам от смущение. Намирам се в изключително неудобно положение — да изисквам крайна откровеност от хора, които ти най-безсрамно излъга.

— Аха, вие англичаните, с вашето изключително развито чувство за срам! Не се притеснявай, че хората може да те излъжат. Това ще е точно толкова полезно, колкото и да ти кажат истината. А сега, има едно нещо, което не съм включил в списъка. Става дума за нещо, което искам да кажеш на Дейзи Девънпорт, но не по същото време, когато ще й зададеш онези въпроси. Изключително важно е, Кечпул, по тази причина не го сложих като последна точка в списъка. Трябва да се заемеш с тази последна задача чак след като вече си приключил с всичко останало по списъка.

— И какво трябва да кажа?

— Трябва да кажеш на мадмоазел Дейзи, че си получил телеграма от сержант Гидли.

— В която се казва какво?

— Че Хелън Актън е оттеглила признанието си. Че сега, най-накрая, признава, че не е убила Франк Девънпорт. Нещо повече, казва, че го е направила Дейзи и че тя е видяла как Дейзи бута Франк с изключителна бруталност.

— Нищо от това не е вярно, нали?

— Абсолютна измислица — обяви гордо Поаро. — Мое мъничко изобретение! Моля те, бъди възможно най-педантичен в отбелязването на ефекта от тези думи.

Малко след като издаде тази заповед, Поаро замина за Лондон, възползвайки се от услугите на автобусната компания „Кингфишър“ и на нашия стар приятел мистър Алфред Биксби. Макар да бях изкушен да се оттегля в покоите си и да избегна останалата част от фамилията, аз запретнах ръкави и се посветих на списъка със задачите, дадени ми от Поаро.

На няколко фронта нямах късмет, или поне никакъв успех. (Поаро несъмнено щеше да ми напомни, че психологическата настройка, редът и методът са свързани по-скоро с успеха, отколкото с късмета.) Никой не ми даде отговор на въпроси 2,3 и 4 от списъка. Когато помолих Дейзи да ми разясни несъответствието между желанието й да се омъжи за Оливър Прауд и в същото време да убие Франк заради неговото предателство, тя ме погледна навъсено, все едно вижда плъх в чинията СИ на вечеря. Само един поглед към лицето й беше достатъчен да ме накара да се откажа от всякаква надежда да изкопча отговор.

На въпроса ми защо Сидни и Лилиан са искали да останат насаме с Франк и Хелън цялата сутрин, всеки запитан каза едно и също (с изключение на Сидни, който се обърна и отпердаши в обратната посока без дума да продума) — не е имало конкретна причина, искали го просто защото така искали.

В друг един случай, когато успях да попитам Сидни Девънпорт защо е разрешил двата годежа — този на Дейзи с Оливър и този на Ричард с Хелън — той изръмжа: „Гледайте си работата, по дяволите!“

Дейзи каза: „Подозирам, че сте прекалено глупав и ви липсва опит, за да разберете, дори и да желая да ви го обясня, което обаче не искам.“

Ричард промърмори нещо в смисъл че не е негова работа да се опитва да разбере баща си. „Истината е, че през повечето време не мога да разбера дори собственото си поведение“, каза ми той.

Предположението ми, че Франк Девънпорт може да е отнел живота си по своя воля, бе посрещнато с ясно изразена насмешка от всички. Никой не обичал живота повече от Франк, твърдяха го единодушно.

Имах доста повече успех във връзка с точки 1 и 5 от списъка на Поаро. Всички, с изключение на Сидни, се радваха да ме осведомят, че не са чули никакви спорове, никакви повишени гласове или нещо подобно в къщата в часа преди смъртта на Франк или по всяко друго време на деня. Останах с впечатлението, че по тази точка всички казват истината.

Що се отнася до „Среднощна сбирка“, никой не можа да ми каже кой е подарил на Дейзи екземпляр от нея, макар че Оливър Прауд и Върна Лавиолет благоволиха сами да ми кажат, че Дейзи е подарила книгата на всеки един от тях двамата. Оливър ми каза, че неговата в момента била в къщата му в Лондон, а Върна обясни, че нейната е в дома на Хестър Симли, което, разбира се, аз вече знаех.

Когато попитах за същото Дейзи, тя се възползва от възможността да ме подразни: „Човек на име Хъмфри ми я подари.“ След това се изсмя и добави — „Говоря врели-некипели, инспектор Кечпул. Никой не ми я е подарявал. Сама си я подарих. Няма мъж на име Хъмфри“. Напомних й, че по собствените й думи пред Поаро, книгата й е била подарена. В отговор тя повдигна нехайно рамене и каза — „Трябва да съм го излъгала. Навярно съм решила, че не е негова работа и съм съчинила нещо.“

По време на всички разговори с Дейзи Девънпорт тя съвършено ясно даде да се разбере, че изобщо не се страхува нито от мен, нито от нещо друго. С поведението си сякаш казваше — „Вече признах за убийството на брат си, така че наистина няма от какво повече да се страхувам“.

Когато се заех с точка 7, възможните мотиви, открих, че за някои хора ми е доста по-лесно да намеря основания, отколкото за други.

Убийството на Франк Девънпорт — възможни мотиви на присъстващите

Сидни Девънпорт (на вътрешния балкон по време на смъртта на Франк) — отмъщение заради кражбата. Франк просперира и след известно време Сидни решава, че прогонването от семейството не е достатъчно наказание. Примамва Франк обратно у дома с разговори за втори шанс, но намерението му винаги е било да го убие.

Лилиан Девънпорт (на вътрешния балкон по време на смъртта на Франк) — същия мотив като по-горе. Възможно съучастие със Сидни, ако приемем, че са действали заедно. Или (доста невероятно, но все пак възможно, като се има предвид безумието, до което изпадат някои хора) Лилиан не е могла да понесе да „изостави“ най-любимото си дете, а е знаела и че не й остава дълго да живее. Искала е да „вземе Франк със себе си“, така да се каже.

Хелън Актън (на вътрешния балкон по време на смъртта на Франк) — не мога да формулирай мотив. Освен ако „лъжата“ за влюбването в Ричард Девънпорт не е двоен мотив. Възможно е, без знанието на останалата част от семейството, двамата да са се познавали от известно време и да са се влюбили. Защо това ще е причина Хелън да убие Франк, вместо просто да отмени годежа си с него, не мога да си обясня.

Дейзи Девънпорт (на вътрешния балкон по време на смъртта на Франк) — обявеният от нея мотив. Убедена е, че Франк представлява сериозна опасност за семейството. Вероятно и отмъщение за кражбата, ако гледа на парите на родителите си като на свои.

Ричард Девънпорт (в библиотеката по време на смъртта на Франк) — като не толкова впечатляваща фигура, какъвто е бил брат му, дали не се е боял, че връщането на Франк ще го засенчи изцяло? Че Франк отново ще поеме делата на Сидни, а той, Ричард, ще бъде „детрониран“? Възможно е и отмъщение заради кражбата на семейните пари.

Оливър Прауд (във входния вестибюл под вътрешния балкон по време на смъртта на Франк) — ревнува заради привързаността на Дейзи към Франк, както Хестър Симли е казала на Поаро. Страхува се, че Дейзи ще загуби интерес към него сега, когато Франк се е върнал.

Уини Лорд (в кухнята по време на смъртта на Франк) — същия мотив като този на Оливър Прауд, според Хестър Симли.

Годфри Лавиолет (във входния вестибюл под вътрешния балкон по време на смъртта на Франк) — не мога да си представя никакъв вероятен мотив, освен ако не е свързано с тайната причина на семейство Лавиолет да пожелаят да напуснат „Кингфишър Хил“.

Прочетох отново това, което написах за всеки един.

— Който и да го е направил, защо го е сторил пред толкова много хора? — запитах се на глас. — Хора горе, на вътрешния балкон, хора долу, в преддверието. Едва ли би могло да е по-публично. Защо?

Що се отнася до Джоан Блайт от автобуса, не можех да изведа причина, поради която някой от семейство Девънпорт, Лавиолет, Уини Лорд, Оливър Прауд или Симли би искал да я пребие и убие и по толкова жесток начин.

Изчаках до следващата сутрин, за да се заема с последната задача, с която ме натовари Поаро — тази, която смяташе за толкова важна, че изобщо не я беше отбелязал в списъка. След закуска се запътих да търся Дейзи. Намерих я в стаята на „Пийпърс“, седнала на стол до прозореца, загледана навън в градината.

— О, не отново — каза тя отегчено. — Още въпроси, предполагам.

— Не, получих новина, която помислих, че ще желаете да чуете незабавно. От сержант Гидли. Пристигна с телеграма преди няколко минути.

— Каква новина?

Тя се изправи на крака, изражението ми трябва да я е притеснило. В този момент, докато говорех и поради това прекалено късно, през ума ми мина мисълта, че тя може да поиска да види телеграмата. Какво щях да правя в такъв случай?

Отговорът веднага ми хрумна: разбира се, че ще откажа. В случай че Гидли ми е изпратил телеграма, не съм длъжен да я показвам на никого.

— Хелън Актън е признала, че е излъгала — казах.

— Излъгала? — Дейзи бавно тръгна към мен. — Излъгала за какво?

— Оттеглила е първоначалните си показания. Сега твърди, че не е убила Франк и направи ново изявление, в което казва, че… — поизкашлях се.

Поаро би бил в състояние да изиграе тази сценка с много повече артистичност, помислих си със съжаление. Това обаче не ми беше от полза, той е в Лондон. Аз съм този, който гледа в будните, безмилостни очи на Дейзи Девънпорт.

— Хелън Актън е потвърдила, че вие казвате истината, че вие сте тази, която е блъснала Франк, и че тя ви е видяла да го правите.

Ето, казах го все пак.

Дейзи ахна, ръцете й започнаха да треперят.

— Съзнавам, че шокът трябва да е доста голям — отбелязах.

— Къде е Поаро? — запита тя с някакъв друг, предрезгавял глас, който не бях чувал досега. — Налага се спешно да говоря с него.

— Замина да се погрижи за някакви дела в Лондон. Може да ми кажете всичко, което желаете да кажете на него. Ние двамата сме…

— Върнете го — настоя Дейзи. — Трябва да говоря с него сега. Веднага.