Софи Хана
Убийства в Кингфишър Хил (12)

Глава 12
Дразнещи дребни въпроси

В стаята се възцари тишина. След няколко секунди Поаро каза:

— Разкажете ни, мосю Прауд. Вие имате теория, нали?

— Не бих я нарекъл теория, но… ами ако жената, която Върна е видяла на стълбището, е същата, която накрая се е озовала мъртва в гостната? Може да е пристигнала вчера и да е прекарала нощта тук, в една от многото празни спални — сякаш разпален от собствената си теория. Оливър продължи: — Никой, освен Ричард не е чул чукането на предната врата тази сутрин, дори и Годфри, който е бил в библиотеката заедно с него по това време. Значи е възможно Ричард изобщо да не е чул нищо. Може да си е въобразил.

— Възможно ли е това, мистър Девънпорт? — попитах го аз.

— Не знам — отвърна Ричард. — Аз… за Бога, не съм сигурен. Докато въпросът не се повдигна, бих казал, че съм сигурен, че чух да се чука на вратата, но може би… Не, съжалявам, инспекторе. Не бих могъл да се закълна в това, Оливър може да е прав.

— Чувал съм да се говори, че много от къщите в „Кингфишър Хил“ са обитавани от духове — каза Пърси Симли. — От призраци — добави той, в случай че някой от нас си е представил някаква по-обикновена форма на привидения.

Поаро се обърна към него.

— Мосю Симли, след малко инспектор Кечпул и аз ще ви придружим до вашата къща, където ще говорим с леля ви. Дотогава, моля ви, не казвайте нищо, освен ако не ви задам въпрос. Същите инструкции се отнасят до всички останали. Има няколко неща, за които искам да ви попитам, преди да тръгнем за „Кингфишър Вю“. Някои от въпросите ми може да ви се сторят незначителни, но те не са такива, затова, моля ви, отговаряйте възможно най-подробно и с пълна искреност. Чак когато тези дребни подробности бъдат изяснени, ще съм в състояние да премина към разрешаването на по-големите и важни загадки. Мадам Девънпорт, обичайно ли е за вас да отваряте и затваряте вратите съвсем тихо? Вие пълна противоположност ли сте на съпруга си в това отношение?

— Да — отвърна Дейзи. — Майка пълзи из къщата тихо като мишле.

— Тогава, мадам Лавиолет, не е ли възможно да е била наистина Лилиан Девънпорт жената, която сте видели на площадката пред стълбището, и да не сте чули последвалото й връщане в спалнята, защото го е направила съвсем тихо?

— Предполагам… — Върна обмисли въпроса. — Имам предвид, че е доста невероятно, но предполагам, че все пак е възможно.

— Не съм напускала спалнята си изобщо — възмути се Лилиан Девънпорт. — В лъжа ли ме обвинявате, мосю Поаро?

— Хора като него нямат срам — изсумтя съпругът й.

— Мосю Девънпорт, в деня на убийството на сина ви Франк вие сте заставили Оливър Прауд, семейство Лавиолет и другите си две деца да напуснат тази къща и да прекарат сутринта в друга къща — тази на Пърси Симли, — докато вие със съпругата ви посрещнете насаме у дома вашия прогонен син и неговата годеница Хелън. Това, което искам да знам, е: защо избрахте „Кингфишър Вю“?

— Не намирам за необходимо да ви обяснявам действията си — заяви Сидни.

— В имението има много други къщи, които са по-близо до „Малкото ключе“ от къщата на мосю Симли. Но вероятно вие сте близки приятели с Хестър Симли? Достатъчно близки, че тя да няма нищо против да приеме членовете на семейството ви и вашите гости за цялата сутрин?

— Не — отсече Сидни. — Жената е досадно дрънкало и не ми е никаква приятелка.

— Да му се не види, старче! — разстрои се Пърси Симли. — Какво е направила леля Хестър, че да ви засегне? Тя е безобидна старица.

— Не съм казал, че ме е обидила, казах, че я намирам за досадна. Трябва да казваме истината, нали? Наистина я намирам за досадна — много — и това мисля дори и след съвсем беглото ни познанство. Ако я познавах по-добре, без съмнение щях да я ненавиждам.

— О, я се спри! — жирафоподобното лице на Пърси се разкриви, готово да се разплаче.

Сидни отправи следващите си думи към мен.

— Бяхме на път да купим „Кингфишър Вю“, която беше обявена за продажба, така се запознахме с мис Симли. После Годфри и Върна решиха да продадат тази къща и ние я предпочетохме пред „Кингфишър Вю“. Като добри наши приятели, Годфри и Върна ни предложиха изгодна сделка, която нямаше логика да откажем. Вместо да приеме нашето решение и да си гледа собствените работи, Хестър Симли започна да ни преследва безмилостно.

— Ужасно несправедлив сте, мистър Девънпорт — възмути се Пърси Симли.

— Моля ви, mesdames el messieurs, моля ви за тишина, освен ако не ви задам въпрос и ми отговаряте. Мосю Девънпорт, може ли да ми обясните защо, въпреки антипатията ви към Хестър Симли, в нейната къща сте изпратили всички в сутринта, когато синът ви Франк се е върнал…

— Това беше моя идея — прекъсна го Годфри Лавиолет. — Върна и аз сме добри приятели с Хестър Симли, която, бих искал да кажа, е великодушна и сърдечна дама без лоша мисъл в главата. Често играем голф с нея в тукашния клуб. Когато една сутрин чух Лилиан да споменава за необходимостта да опразни къщата, така че двамата със Сидни да имат малко време насаме с Франк, аз предложих всички да се поразходим до къщата на Хестър Симли. Знаех, че тя ще ни предложи топъл прием и така и стана.

— И независимо от неприязънта ви към мис Симли вие приехте това предложение? — обърна се Поаро към Сидни.

— Защо не? Изглеждаше ми разумно решение.

— Защо беше толкова важно да останете насаме? — попита Поаро. — По-късно през деня всички останали са се видели и говорили с Франк, n’est-ce pas?

— Да — драматично потвърди Дейзи. — Самата аз така и не разбрах защо майка и татко имаха нужда да видят Франк първи, без ние останалите да сме тук, и то за толкова дълго. Майко, защо беше всичко това? Кажи ни.

Дейзи лъжеше и искаше всички да го разберем. Беше от типа показни, горди лъжи, които са по-скоро представление. Театралният й маниер показваше, че отлично знае отговора на въпроса си и иска единствено да принуди Лилиан да го каже, знаейки, че това е последното нещо, което майка й иска да направи.

— Нямаше конкретна причина — каза Лилиан. Вероятно и тя играеше роля, но доста по-елегантно и убедително от дъщеря си.

— Никаква причина — подкрепи я Сидни. — Просто искахме да се видим с Франк насаме.

— Той не е бил сам — напомних им аз. — Бил е с Хелън Актън.

— За нещастие — промърмори Лилиан.

— Не сте я харесвали дори преди смъртта на Франк, така ли? — попитах.

— Не, просто исках да се сдобрим със сина ни без присъствието на непознати.

Сидни кимна в съгласие.

— Разбирам — каза Поаро. — Сега имам няколко въпроса към вас, мосю Лавиолет.

— О, излезе ти късметът, Годфри! — засмя се Върна.

— Защо ни помолихте да не споменаваме нищо за смяната на името на тази къща от „Кингфишър Рест“ на „Малкото ключе“? Казахте ни — нали така, Кечпул? — че не трябва да споменаваме това в присъствието на мосю или мадам Девънпорт.

Годфри за момент се обърка, после повдигна рамене и каза:

— Не исках да се разстройват. Франк беше човекът, който предложи новото име за къщата, когато я купиха от нас. Той измисли „Малкото ключе“. Знаех, че всеки разговор за името би разстроил Сидни и Лилиан. Би им напомнил за Франк.

Дейзи се разсмя.

— Това, което Годфри е прекалено възпитан да ви каже, е, че от момента на смъртта на Франк и ареста на Хелън в тази къща има неписано правило — просто още едно от многото. Никой не трябва да споменава Франк или Хелън. Трябва весело да продължим живота си, все едно никой от тях никога не е съществувал. Всичко, което родителите ми не одобряват, трябва да бъде изхвърлено от разговорите и мислите — не само от техните, но и от моите, и от тези на Ричард също, както и на Оливър, дори техните приятели и хора от тяхната класа — Годфри и Върна. Всеки, който пристъпи в този дом, трябва незабавно да бъде уведомен за тези неизречени, неписани правила.

По лицата на седналите около масата разбрах, че това е вярно. Всеки, освен Сидни и Лилиан, се разпозна в разказа на Дейзи за живота в „Малкото ключе“.

Поаро се обърна към Сидни Девънпорт:

— Това ли е обяснението защо Уини не бива да бъде споменавана в присъствието на съпругата ви? Когато Кечпул и аз пристигнахме тук за първи път като ваши гости, вие дадохте знак на сина си Ричард да отвлече вниманието на съпругата ви, преди да обясните, че има някакъв проблем с Уини. Защо го направихте?

— Нима искате да пренебрегна задължението си да предпазвам Лилиан от неща, които знам, че ще я разстроят? — студено каза Сидни. — Нима да караш хората да страдат, се смята за добродетел днес?

— Ако е така, ти, татко, си най-добродетелният човек на света — подхвърли Дейзи.

Той пренебрегна думите й и се обърна към Поаро:

— Уини беше и си остава единствено едно главоболие. Неуспешните опити да се справи с нея вече създадоха достатъчно тревоги на Лилиан. Да, вярно е, не желаех да я притеснявам с още разговори за онази малка нещастница.

— Разбирам — каза Поаро с безизразен тон. — Мосю Девънпорт, разбирам, че когато вие и вашата съпруга сте отпратили Франк, след като той е откраднал от вас…

— Трябва ли да говорим за това? — попита остро Лилиан.

— Трябва, мадам. Когато Франк позорно е бил прогонен от това семейство, вие сте забранили на Дейзи и Ричард да поддържат отношения с брат си?

— Отказвам да отговарям на въпроси в тази връзка! — изрева Сидни Девънпорт, удряйки с юмрук по масата.

Неколцина ахнаха, други бързо потиснаха възклицанията си.

— Вярно е — обади се Върна Лавиолет.

Съпругът й я погледна остро, а Дейзи кимна живо.

— Въпреки че не са желали да го направят, и двамата, Дейзи и Ричард, са скъсали всички връзки с Франк по настояване на родителите си. Мосю Ричард, прав ли съм? — попита Поаро.

След няколко секунди на мълчалива агония, Ричард издаде звук, който беше недвусмислено съгласие — тихо, малодушно съгласие.

— Това е чудесно! — плесна Дейзи в ръце. — С Ричард се ужасявахме от татко толкова дълго, че просто не можете да си представите, мосю Поаро, а сега, благодарение на това убийство и на факта, че трябва да казваме истината, дори Ричард проговори. Що се отнася до мен, татко, аз вече не се страхувам от теб и майка, изобщо! Чувствам се прекрасно, макар и малко ядосана. Да, знам, че сега мога да кажа каквото наистина желая да кажа и да правя всичко, което искам да правя, и това ме кара доста да ненавиждам предишното си аз. Дали наистина сте били толкова ужасяващи, или аз просто съм била глупаво малко мишле, че да ви приемам толкова сериозно? Предполагам, че в моя защита мога да кажа, че наистина имах нужда от парите ви. Но вече нямам — не и сега, когато съм сгодена за Оливър.

— Ами вие, мосю Прауд? — попита го Поаро. — Дали в миналото или сега споделяте страха на годеницата си от Сидни и Лилиан Девънпорт?

— Аз… аз…

— Да — потвърди властно Дейзи, — страхуваше се, скъпи. Беше уплашен като всички нас, и точно като нас съблюдаваше наложеното мълчание.

— Дейзи е права — изрече Ричард, след като се прокашля. — Честността, която изисквате от нас сега, когато има убийство… второ убийство… промени нещата. Странно, колко различни бяха двете трагедии. След убийството на Франк нещата, за които трябваше да мълчим, се умножиха и правилата станаха по-строги. Струва ми се, че всички започнахме да се страхуваме още повече. Но сега… — той остави изречението недовършено.

— Сега инспектор Кечпул и аз сме тук, за да ви покажем, че изричането на истината с нужното уважение и все пак категорично е единственият начин да се решат всичките ви проблеми — довърши мисълта му Поаро.

— Предполагам, че това е била причината да се появите първия път тук под прикритие, като двама души, които просто не могат да се наситят на „Пийпърс“? — попита с насмешка Дейзи.

— А! — Поаро също й се усмихна. — Тук сте права. Имам много въпроси към вас, мадмоазел, но първо бих искал да попитам баща ви: защо позволихте тези два годежа? И Ричард, и Дейзи са прекъснали връзките си с Франк, когато вие сте го изискали от тях. По тази причина приемам, че бихте могли да забраните и годежа на Дейзи с Оливър Прауд, човекът, заговорничил с Франк за кражбата на парите ви, както и този на Ричард с Хелън Актън. Но вие не сте го направили. Защо? Не виждам логиката.

— Вие сте нагъл, помпозен негодник и нямам никакво намерение повече да отговарям на въпросите ви — заяви Сидни Девънпорт.

— Вероятно не може да ви го обясни — намеси се Дейзи. — Не съм сигурна, че и сам знае защо. Но аз знам, и то много добре. Ричард също. Това е, защото за нас двамата мислите и чувствата на другите хора са истински. Татко се интересува само от себе си и майка. Никой друг няма значение. И подобно на всички, които се държат толкова тиранично като него, той почти не осъзнава собственото си поведение. Ако тираните разбираха какво правят и защо го правят, те с положителност биха се държали различно — не мислите ли, мосю Поаро?

Поаро се обърна към Ричард Девънпорт.

— Защо помолихте Хелън Актън да се омъжи за вас — жена, с която току-що сте се запознали и която е признала, че е убила брат ви?

— Чудех се дали няма да ми зададете този въпрос — каза Ричард. — Блъфирах.

— Моля ви, изяснете се — подкани го Поаро.

— Не вярвах, че тя е убила Франк. И все още не вярвам. Тя го обичаше. Това ми стана ясно дори от краткото време, което прекарах с тях. Нямам представа защо лъже и си помислих, че ако я изпитам, като й предложа брак… — млъкна и вдигна рамо.

— Мислил си, че тя ще каже „Божичко, ей сега ме поставихте в шах — по-добре да си призная и да разкрия всичко“? — Дейзи се разсмя. — Никой, решен да лъже, няма да си признае толкова лесно. Брат ми е наивник, мосю Поаро. Защо, за Бога, тя да не се съгласи да се омъжи за теб, Ричард? Това прави лъжата й още по-правдоподобна, не е ли така? Любов от пръв поглед в „Малкото ключе“, колко непоносимо романтично. Ти я обичаш, тя те обича!

— Когато тя се съгласи да сключи брак с вас, бихте могъл да й кажете, че просто сте провеждали експеримент — обърна се Поаро към Ричард. — Вместо това, вие сте позволил годежът да се осъществи.

— Аз… да, така е.

— Наслаждавал се е на усещането, че жена, която е обичала Франк, може да обича него — подхвърли Дейзи.

— Скъпа, не бъди жестока — промърмори Оливър.

— Права е — спокойно каза Ричард. — Не мога да се преструвам, че подобни съображения не изиграха роля за моето решение. И когато се убедих, че Хелън не е убила Франк, че тя лъже, почувствах, че трябва да направя нещо. Навярно в рамките на много кратко време започнах да държа на нея, не знам… Всичко, което знам, е, че не можех да понеса мисълта да я обесят за престъпление, което дори не е извършила. — Поглеждайки към Сидни, той добави: — Ето защо ви писах, мосю Поаро, и помолих за вашата помощ, като ви предложих да се престорите, че имате интерес към „Пийпърс“, за да бъдете поканени тук от баща ми.

Устните на Сидни се изкривиха от ярост. Това беше първият път, когато видях устата му да приема друга форма. Поаро се обърна към Върна Лавиолет.

— Имам въпрос към вас, мадам. Защо решихте да продадете тази къща?

По лицето й пробяга нещо, което много ми заприлича на страх.

Поаро продължи, все едно не е забелязал нищо, макар да бях сигурен, че видя.

— Раят е бил съсипан, това ми каза съпругът ви. Каква случка е съсипала рая на „Кингфишър Хил“ за вас двамата?

— Годфри, ще му кажа истината, независимо дали ти искаш, или не — заяви Върна — Всички други изплюха камъчето, сега дойде моят ред. Истината, мосю Поаро, е, че с Годфри вече не можехме да поддържаме тази къща и друга голяма в Лондон.

— Това са глупости — заяви Сидни. — Годфри, ти си богат колкото мен! Натрупахме парите си заедно.

— И после, съвсем наскоро, Годфри загуби доста от нашите в поредица от лоши инвестиции, за които ти не знаеш нищо — горчиво каза Върна. — Лоши ли казах? Би трябвало да кажа „катастрофални“.

Лицето на съпруга й стана кърваво червено.

— Млъкни — изсъска й тон. — Престани веднага, или не отговарям за това, което ще ти направя по-късно!

— Чухте ли това, инспектор Кечпул? — обади се Дейзи. — Струва ми се, че се задава още едно убийство. Колко вълнуващо, да имаме цели три!

— Няма нищо вълнуващо в убийството — заяви сериозно Поаро. — То е трагично и опустошително, и продължава да причинява страдание много години, след като е станало — на невинните и на живите близки на виновния. То е и винаги ще бъде ненавистно престъпление — петно върху лицето на земята.

Дейзи се намръщи и яростно му отвърна.

— Мислите ли, че не го знам? Знам го много по-добре от вас.

— Тогава, може би ще ни помогнете да облекчим страданията си, като отговорите на въпросите ми възможно най-откровено — каза Поаро.

— Предполагам, че ще ме попитате защо съм убила Франк. Много добре, ще ви отговоря.

Дейзи се изправи на крака.

— Много обичах Франк, той беше моят герой. А аз съм човек, който има нужда от герои, мосю Поаро. Някои хора нямат, забелязали ли сте? Аз обаче трябваше да имам, и Франк… ами, той просто не беше като другите. Никой друг не би предложил името на къщата да бъде сменено на „Малкото ключе“ заради нещо си в творба на Чарлс Дикенс. Франк винаги искаше всичко да е много по-добре, отколкото е. Вярваше, че всяко препятствие може да бъде преодоляно, ако човек положи достатъчно старание. Когато татко го изгони без пукната пара, той не си каза, че не му е провървяло, и не се разсърди. Вместо това успя да натрупа свои пари, създаде прекрасни училища и стана учител, който вдъхновяваше десетки млади хора да учат и да успяват в живота.

Може би беше прав да вярва, че всичко е възможно, а може би беше прав само за себе си: той можеше да постига велики неща, защото винаги вярваше, че може, и никога не се отказваше. Ричард и аз не бяхме толкова смели. Не успяхме да преодолеем страха от родителите си, когато те ни заповядаха да изхвърлим Франк от сърцата и живота си, все едно той никога не е съществувал. Направихме както ни беше наредено. Разбира се, че го направихме — така бяхме обучавани да правим още от деня на раждането си. По онова време ми се струваше невъзможно да откажеш на родител, напълно невъзможно. Затова пък бях изобретателна и измислих начин да избегна страданието. Не можех да понеса мисълта да страдам по начина, по който, както изглежда, повечето хора са готови да страдат, когато се наложи. Можете ли да отгатнете какво направих, мосю Поаро? А вие, инспектор Кечпул?

Не можех. Нито пък Поаро.

— Разочарована съм и от двама ви — каза Дейзи. — Съвсем очевидно е — започнах да се убеждавам, че Франк е крадец и мошеник, че съм по-добре без него, че вече не го обичам и че няма да ми липсва. Ти също, нали, Ричард?

— Опитах, но не успях — отвърна той. — Без значение какво казваха татко и майка, не можех да се съглася с тях. Постъпката на Франк не беше правилна, но… човек не престава да обича брат си само защото е сбъркал в преценката си.

— Особено, когато го е направил, за да помогне на приятел — добави тихо Оливър Прауд.

Дейзи ми се усмихна и каза:

— Аз съм по-силна и решителна от Ричард. Опитах и успях. В началото беше трудно, но с времето ставаше все по-лесно. Разбирате ли, татко и майка обожаваха Франк, преди той да открадне от тях. От нас тримата той беше любимецът им. Това, че така категорично се бяха обърнали срещу него, трябва да означава нещо — убеждавах самата себе си. Трябваше да означава, че Франк е лош и неморален, опасност за семейството ни и въобще не е човекът, който съм вярвала, че е. И много скоро го вярвах толкова страстно, колкото майка и татко. Щастието беше възстановено! — Дейзи вдигна ръце в подигравателен жест на радост. — Край с моите страдания.

— И после? — попита Поаро.

— Ами, после майка откри, че страда от неизлечима болест, нали, майко? И изведнъж пожела нейният изгубен, любим син да се върне. Попитала татко дали би се съгласил да приеме Франк обратно в лоното на семейството, за да може тя да се сдобри с него, преди да умре. Татко капитулирал и това е всичко. Ето защо трябваше да убия Франк — Дейзи седна.

Бях изключително благодарен, когато чух Поаро да казва:

— Изобщо не разбирам това, мадмоазел.

Аз самият се чувствах още по-объркан, отколкото преди тя да ни изложи обяснението си.

— Съвършено ясно е — заяви Дейзи. — Баща ми беше набил в главата ми, че Франк е заплаха и опасност, и накрая аз вярвах в това дори по-страстно от него или майка, но това беше единственият начин да избегна ужасното страдание заради прогонването му. Моля ви, не ме карайте да повтарям цялата история. Бях напълно убедена в това, дължеше се отчасти на родителите ми, отчасти на моите собствени усилия. И колко по-опасен би могъл да е Франк, казвах си, сега, когато майка е в болезнено, изтощено състояние, а татко, морално отслабен от срама, че му се налага да зареже принципите си и да приеме крадеца обратно в дома си? Ами ако Франк се възползва от възможността да открадне още повече пари от нас, или да си отмъсти по някакъв начин? Реших, че след като всички около мен са толкова слаби, аз трябва да съм силната и да спася семейството.

Без да изрече и дума, Сидни Девънпорт стана и напусна стаята, затръшвайки вратата след себе си. Лилиан плачеше.

— О, Дейзи, о, дете мое — пророни тя. — Моля те, кажи ми, че това не е истина.

— Истина е, майко — отговори спокойно Дейзи. — И… ти ми вярваш. — Тя се усмихна. — Мога да видя, че ми вярваш, и татко също. Това е утеха за мен.

— Защо не мога да умра на мига? — проплака Лилиан, без да отправя въпроса към някой конкретно. — Трябва ли да живея и да видя дъщеря си обесена за убийството на сина ми? — Погледна нагоре към тавана. — Не може ли да бъда отнесена сега!

— Може би още не си страдала достатъчно, майко — остро каза Дейзи.

Спомних си как я бях нарекъл в началото, когато я видях — Диамантения глас.

— Бих искал да кажа… — Годфри Лавиолет се прокашля.

— Oui, мосю? — подкани го Поаро.

— В настоящия момент аз се намирам в толкова стабилна и просперираща финансова позиция, колкото всеки един бизнесмен би желал за себе си.

Всички се обърнахме да го погледнем, мислейки си колко странно е, че избра точно този момент, за да промени темата.

— В тази завидна позиция съм откак се помня — продължи той. — И Върна го знае. Това, което тя каза за финансите ни преди малко — това беше лъжа. Мнозина от нашите приятели изгубиха богатството си поради кризата — до петак! — но не и ние. — Хвърли поглед към Поаро. — Затова не трябва да слушате съпругата ми — не продадохме къщата, защото парите не ни достигали.

— Тогава каква е била причината? — попитах го аз.

— Бих предпочел да не я казвам, инспектор Кечпул, но ще бъда достатъчно любезен да ви обясня, възможно най-искрено, защо не желая да отговоря.

На лицето му се изписа изключително странно изражение. Беше нещо като половин усмивка — все едно, по негова преценка, все още не съм заслужил другата й половина.

— Двамата с Върна имахме лични причини да желаем да напуснем „Кингфишър Хил“. Бяха сериозни, разумни причини. Както ви казах и преди: по начина, по който ние виждахме нещата, това място вече бе съсипан рай — с дълбока въздишка Годфри продължи. — Знаехме също, че добрите ни приятели Сидни и Лилиан няма да се съгласят с нас, ако им обърнем внимание върху нещата, които са ни накарали да пожелаем да напуснем мястото. Между приятелите невинаги цари съгласие дали конкретно събитие или промяна е добро или лошо нещо. Тези работи се случват постоянно. — Годфри нервно се засмя.

— Какво искаш да кажеш, Годфри? — попита го Лилиан. — Какво не си ни казал за „Кингфишър Хил“?

— Лилиан, кълна ти се — в моя живот и в живота на всичките ми деца и внуци — ако ти го бях казал, ти изобщо нямаше да го помислиш за проблем.

— Тогава защо не ни го каза? — сопна му сетя.

— Защото не исках да разваля радостта ви от покупката на това място.

— Но след като е нямало да го помисля за проблем…?

Годфри изсумтя раздразнен.

— Къщата си е съвсем наред, Лилиан. Абсолютно наред. Двамата със Сидни я обичате. Просто забрави за другото, окей?

— За човек, който смята „Кингфишър Хил“ за съсипан рай, прекарвате ужасно много време тук — подхвърли Дейзи към Годфри.

— Само заради онази адски досадна игра — отвърна Върна.

— О, досадна, така ли? — възкликна Годфри. — Сега всичко става ясно.

— Да, такава е, скъпи. Най-тъпата игра на света. По времето, когато стигне до четиресет и третото правило в списъка, човек вече е готов сам да си издере очите. Копнея никога повече да не я играя и никога повече да не стъпя в „Кингфишър Хил“.

— Свободна си да напуснеш, когато ти е удобно, Върна — обади се Лилиан.

— Все още не — намеси се Поаро. — В настоящия момент всеки ще остане където е, моля.

— Ами аз? — попита Пърси Симли. — Може ли да си тръгвам? Господарят на къщата се запиля нанякъде, така че не виждам защо…

— Ще останете там, където сте, и ще мълчите — отряза го Поаро. — Мадмоазел Дейзи, благодаря ви, че обяснихте защо сте убили брат си. Има още няколко дребни неща, които вероятно също бихте могла да ни разясните.

Тя го погледна очаквателно.

— Били сте първата, влязла в гостната тази сутрин, след като онази жена е била убита. Вие намерихте тялото, oui?

— Да, аз я намерих — отговори Дейзи.

— И въпреки зеленото палто и шапка, не ви хрумна, че това е жената, която седеше до вас в автобуса само преди няколко дни. Бяхте шокирана да откриете, че по мое мнение, е била тя — същата жена.

— Да. Както казах… не обърнах внимание как е облечена.

— Но, мадмоазел, върху тялото имаше поставена бележка: „Зае седалка забранена, сега шапката ти разбита е с ръжена!“ Сериозно ли очаквате да повярваме, мадмоазел, че сте прочели бележката и все още не ви е хрумнало, че това може да е същата жена от автобуса, жената, която каза във ваше присъствие, че се страхува да седне на онова място, защото е била предупредена, че ще бъде убита, ако го направи?

Дейзи изгледа Поаро все едно си е загубил ума.

— Защо тези думи трябва да ме накарат да помисля за нея? Напълно бях забравила за съществуванието й, докато вие не я споменахте.

— Не ви вярвам — спокойно отвърна Поаро. — Изобщо не намирам за правдоподобно, че не сте разбрали веднага, че тези две жени — в автобуса и в гостната ви — са една и съща жена.

Дейзи кимна.

— Разбирам защо не ми вярвате, но това изобщо не ми е минало и през ум, и това е истината. Да ви кажа ли защо изобщо не се сетих? Защото идеята, че непозната, която не знае нито името, нито адреса ми, ще се появи няколко дни по-късно мъртва в моята гостна… това е толкова абсурдно предположение, че ми се струва напълно невъзможно. А човек не обмисля невъзможното като вероятност.

— Умел отговор — отбеляза Поаро. — Поздравявам ви. Да видим ли дали този следващ въпрос ще изисква от вас същото ниво на творческо мислене?

— Колко още? — подхвърли отегчено Дейзи. — Нима ще останем затворени в тази стая вечно?

— Non, pas du tout.^[1] Скоро ще бъдете освободени от пленничеството си.

— Много добре, тогава да приключваме.

— Както разбрах, преди да открадне парите, мосю Прауд два пъти ви е помолил да станете негова жена. Отказали сте му и двата пъти. После, в деня, когато родителите ви пишат на Франк, за да предложат rapprochement, помирение, вие изпращате телеграма на мосю Оливър, в която му предлагате брак. Има ли връзка между тези две неща? И защо сте променили намеренията си и сте решили, че искате да се оженил за него в крайна сметка?

— О, винаги съм знаела, че един ден ще се омъжа за Оливър. Просто не биваше да го направя прекалено бързо, ако исках той да ме желае лудо. Не бихте разбрали, мосю Поаро — не сте жена. Но след кражбата и Франк, и всичко останало, ами… бях прекалено уплашена от татко и майка, за да посмея да се доближа до Оливър. Мислех си, че това е краят, но грешах. Когато чух, че татко е писал на Франк и възнамерява да му прости всичко… — Тя сви рамене. — Родителите ми едва ли биха могли да се противопоставят на женитбата ми с Оливър след това, нали така?

— Може ли да ви попитам…? — започна Поаро.

— Можете — отвърна Дейзи с широка усмивка. Несъмнено беше доволна от отговора си и очакваше с нетърпение следващия въпрос.

— Когато Хелън Актън призна за убийството на Франк, защо не казахте нищо? Защо не казахте пред всички тогава, че вие сте го блъснали?

— Какъв абсурден въпрос. — Тя се изсмя, макар в гласа и да долових известно напрежение. — Появи се Хелън, втурна се надолу по стълбището, крещейки „Оливър, аз го убих, аз го убих“. Беше просто идеално. Хелън, по някаква непонятна причина, изглеждаше твърдо решена да поеме вината, затова просто си спасих врата и я оставих да прави каквото иска. Ако смятате да ме попитате защо по-късно си признах, мосю Поаро, отговорът би трябвало да е очевиден: бях достатъчно глупава да ви разкажа истината в автобуса. След това вие се оказахте в дома ми, когато се прибрах… Стори ми се подходящ момент да разкрия всичко.

— Non — каза тихо Поаро. — C’est incroyable^[2]. Ако сте искали да спасите врата си, както се изразихте, защо да убивате брат си по този начин и в този момент — когато Оливър Прауд, Пърси Симли и Годфри Лавиолет са във вестибюла под вътрешния балкон?

Помислих си, че е страхотно добър въпрос — за Дейзи, Хелън или който в действителност беше убил Франк Девънпорт. Защо го е направила по толкова публичен начин, пред толкова много свидетели?

— Хелън Актън също би следвало да е присъствала и да е станала свидетел на това, което сте направили — продължи Поаро, — в противен случай не би могла да се спусне по стълбището immediatement и да каже на мосю Прауд, че именно тя е блъснала и убила Франк. Мадмоазел, ако наистина сте убили брат си, както се опитвате да ни накарате да повярваме, тогава на Поаро му се струва, че трябва да сте планирали убийството да стане пред всички тези хора. Въпросът е, защо бихте го направили?

— Ще оставя на вас да го разгадаете — отвърна мрачно Дейзи. Доброто й настроение се беше изпарило.

Поаро кимна.

— И ще го сторя — отвърна той. — Не се страхувайте. Съвсем скоро ще знам какво е станало и защо е станало. А сега, време е да отида с Пърси Симли до „Кингфишър Вю“. Кечпул, вие ще останете в тази стая. Всички останали са свободни да излязат — от гостната, не от къщата.

Изчаках, надявайки се на обяснение, защото тези нови нареждания не ми бяха по сърце. След като бяхме стояли натъпкани толкова дълго в тази стая, жадувах за глътка свеж въздух.

— Един по един, всеки от вас ще влезе тук и ще опише на Кечпул точните си движения в деня, когато Франк Девънпорт е умрял — каза Поаро. — Ясно ли е? От огромно значение е да имаме пълно и вярно описание на действията ви в деня 6 декември миналата година от всеки един от вас. Сидни Девънпорт също трябва да даде своя отчет. Ако опита да се измъкне от това задължение, не го щади, Кечпул.

Тази история с всяка изминала минута ми изглежда все по-зле. Когато опре до конфронтация, способностите ми в най-добрия случай са неубедителни. Поаро го знаеше отлично и бих му напомнил този факт, ако двамата с Пърси Симли вече не се бяха отправили към „Кингфишър Вю“.