Мери Бесон
Художничката (8)

Трио край маса

Мурнау, февруари 1910

Сякаш някой четеше на глас „Война и мир“. Ела се отърси от студа и прекрачи в сивия сутерен. Чу два гласа горе, преплитащи френски и руски. Алексей Георгиевич Явленски все пак бе дошъл да ги посети. Какъв късмет. Човекът мечка бе най-ревностният й поддръжник — след Василий — и най-голямото й вдъхновение. А точно сега в ръцете й имаше картина, която да му покаже.

Ела потропа с крака, за да изтръска снега върху каменния под, и седна на тясната пейка да развърже ботушите.

— Габриеле? Ти ли си?

Василий премина от руски на немски, сякаш славянският му език вече е усукал двата езика в неотделима нишка.

— Идвам!

— Опитах ореховия ти кекс! — подвикна по-дълбок глас. — Cʼest magnifique! Великолепен е!

Още щом стъпи в уютната дневна, човекът мечка я прегърна и отлепи босите й крака от пода.

— Василий Василиевич твърди, че го изпреварваш. Ти си художникът, така ми каза. Станала си истински маестро, неповторим експресионист!

— Шегува се.

Ела стъпи отново на твърда почва.

— Съвсем не. — Грамадната длан на Явленски измъкна картината от ръката й. — Я да видим какво имаме тук.

— Искаш ли чай? — Василий я целуна по бузата. — Фани отиде в града да нагледа майка си. Аз я замествам.

Той подпъхна памучна кърпа в колана на панталона си и се запъти към печката.

— Ти ще домакинстваш? Боже! Да, искам чай. И кекс, ако Алексей Георгиевич ми е оставил.

— Някоя троха.

Василий загреба мокрите листенца чай, сложи ги в чинийка и изплакна кафявия чайник.

— Рисувах на гробището с Олга Аркадина. — Ела духна в студените си длани. — Пръстите ми замръзнаха, непрекъснато изпусках четката. Ако ти е любопитно защо боята е рехава — смесена е със сняг!

Тя разтри ръце и седна до масата.

— Фантастично! — Явленски вдигна картината, присви очи и наклони глава, за да улови светлината от керосиновата лампа върху масата. — Давам хиляда марки за нея!

Приближи картината до лицето си. Василий се засмя.

— През целия си живот не си печелил хиляда марки, хусарю!

— Вярно е. Но картината ме плени! Виж, Василий Василиевич! — Явленски занесе твърдия кадастрон до самовара. — Гледай! За това говоря! Изразителните полегнали кръстове, щрихите с четка по преспите — истински синтез на външна форма и вътрешно чувство. Уловила е същината, есенцията на пейзажа. Просълзих се!

Василий сложи чайника върху масата и отпусна длан върху рамото на Ела.

— През последните месеци Габриеле извърши скок. Копира скиците ми и постига забележителен успех.

— Василий, не копирам!

— Помисли, уважаема! Живееш с маестро. На твое място и аз бих подражавал. — Алексей смести грамадното си тяло между масата и стената. — Твоят хер Кандински тъкмо ми показваше последните си импровизации. Mein Gott, както казвате вие. Готов ли е светът за това? Дори малките пейзажи — летният, онзи с локомотива, синята планина… Ах, уцелиха ме право в сърцето!

Ела отмести ръката на Василий от рамото си. Той греши. Тя не подражава на никого. Вярно, двамата понякога застават заедно на хълма, гледат към една и съща църковна камбанария, усещат една и съща светлина да просиява под четките им. Но да копира? Отдавна не е неин учител. Не бива да подхвърля такива неща. Тя се обърна към Явленски.

— А вие, Алексей Георгиевич, синтезът още ли е ваш девиз?

— Не само мой, трябва да е на всекиго. Василий ми отвори очите.

Със свободната си ръка Явленски сложи последното парче кекс в чинията си; другата държеше картината на Ела.

Ела обра орехите, изронени върху подноса. Наистина ли е успял да изяде целия кекс? Стоплена, тя вече усещаше глад. И беше сигурна, че не подражава!

— Габриеле се безпокои, че не се развива. Картините й обаче са прекрасни. Непрекъснато й го повтарям.

Василий се върна в кухнята и разряза една ябълка върху дървената дъска.

Грамадна лапа потупа дланта на Ела.

— Но в тази крехка ръка има още много изкуство. — Устните на Явленски се разтеглиха в усмивка под мустака му. — Кажи ми сега как върви стъклописът?

По тази тема Ела имаше предимство. Първа бе изпробвала новата техника.

— Направихме много. Учим и Фани, когато не е заета да домакинства. Василий харесва усета й за цвят. Малко е примитивна, но има стабилна ръка.

Явленски си приглади брадата и се усмихна.

Въодушевена, Ела се изправи на крака.

— Погледни насам, зад теб. Виждаш ли? Най-добри са стъклописите на Василий със свети Георги.

Тя посочи редица малки стъклописи, подредени върху етажерка. Наистина й доставяше удоволствие да показва работата на Василий. Замълча, за да даде на Алексей възможност да се наслади на гледката — сияйни светци върху разбунени коне, вдигнали юначно копия срещу заплашителните змейове. Изображенията вдъхваха благоговение, наподобяваха икони. Ела седна отново.

— Василий изглежда добре, нали, Алексей Георгиевич? Понапълнял е от руските блини, но е в цветущо здраве. Само дето най-безмилостно ме остави сама през всичките празници, дори в новогодишната нощ.

Василий се облегна на масата.

— И аз бях самотен. Стоя сред руините на предишния си живот, а разводът се влачи. Ах, Алексей, колко рубли похарчих, за да смажа колелата. Видиш ли ме да си скубя косата, ще знаеш защо. — Той подреди нарязания плод в чинийка. — На всичкото отгоре безуспешно се опитвам да продам един имот.

— Е, приятелю, сега си сред баварското блаженство и при многоуважаемата Габриеле. Ще си възвърнеш доброто настроение. Освен това откри изложбата на Новото художествено общество в Одеса. Разкажи ми! Сънародниците ни оцениха ли младото мюнхенско изкуство?

Василий сипа чай на Ела. Тя го погледна заинтригувана. Наистина му беше липсвала.

— Заведох мама и Аня Чимякина. Представяш ли си групичката? — Василий седна и обви чайника с длани. — Изложбата обаче беше истинско зрелище. Мъже и жени, увити в кожи, върволици от шейни, зали, окъпани в светлина. Сензация сме в Одеса, уверявам те! Обсипват ни с похвали. — Стрелна с поглед Ела. — За разлика от твърдоглавите германци от Мюнхенския сецесион, руснаците разбират живота на духа.

— Прекалено краен си, Василий. Впрочем, отхвърлиха и мен. — Ела сплете длани в скута си.

— Госпожице Мюнтер, Василий има известно основание. Ние, руснаците, сме възпитани да виждаме отвъд материалното. Имаме го в сърцата си. — Явленски се потупа по гърдите и се обърна към Василий. — Но през есента обрахме овациите и в Мюнхен, не се отчайвай. Беше прав да напишеш манифеста ни. С него ще променим света. — Той стана, вдигнал картината на Ела над главата си като знаме, и закрачи из стаята в ритъма на незнаен военен марш. — Каква красота! Нова висота на духовното, хармония между външния и вътрешния свят.

— Алексей, след като ви изпратихме, с Василий рисувахме заедно през цялата есен. — Ела извиси глас, решена да поправи забележката на Василий. Никога не му бе подражавала. — Понякога е трудно да различиш коя картина е негова и коя — моя.

— Е, аз не мисля така. — Василий я погледна остро. — Моята палитра е по-ярка, Габриеле, и ти го признаваш, формите си приличат, предполагам, но моите са по-сложни.

Ела поклати глава. Какво иска да каже? Да разбира ли, че според него по-сложните форми имат превъзходство? Нейната цел обаче е простотата. Алексей Георгиевич бе доловил, че тя търси естеството, не сложността на изобразяваното. Въпрос на философия, на естетически принципи. Не е справедливо внушението на Василий, че й липсва дълбочина. Той я бе научил да извлича сърцевината, първичната сила.

— Василий — подхвана тя, ала замълча.

Не знаеше как да изрази чувствата си, не можеше да използва думата „омаловажена“. Ела кръстоса глезени под масата и обви лактите си с длани.

Запъхтян, Явленски се настани до масата.

— Мой сънароднико, ти си блестящ и сочиш посоката. Госпожица Мюнтер обаче… Ах, тя също е ненадмината! Формите й говорят за зримото, без да го възпроизвеждат.

Вдигна картината пред лицето на Василий.

— Уча Габриеле да долавя гласа на цветовете. В това отношение духът й достига съвършенство.

Ела се втренчи в чашата си; прокара показалец по порцелановия ръб. Предпочиташе сама да осветли картината, но Василий винаги се справяше по-добре. Той разграждаше и назоваваше дори неосъзнатото от нея. И все пак не биваше да си приписва заслуга за усета й към цветовете. Тя умееше да вниква в тях още преди да го срещне. Нощем, докато се олюляваше над бездната на съня, цветовете се бореха за надмощие в ума й — богато червено се блъскаше в морскосиньо, две форми, менливи и гъвкави като амеби под микроскоп. Наблюдаваше как цветовете се разширяват и свиват, преливат и се отдръпват. Заспиваше сред цветни въртопи.

— Алексей, отдавна не сме ви гостували. — Ела погледна Явленски право в очите. — От изложбата ни в галерия „Танхойзер“. Върху какво работите сега с Мариане?

— Ах, работата ми! Все още съм влюбен във французите. Винаги ще бъда влюбен в тях, мисля. Но от есента имам нова любов. — Очите му заискриха. — Не, не е жена. И бездруго жените са ми в повече. Имам предвид нова страст — мосю Гоген.

— Той почина преди пет години, Алексей — отбеляза Василий.

— Още по-лесно е да го обичам така. Никога няма да ме изостави.

Ела се усмихна.

— Казахме ли ти, че видяхме Матис, когато бяхме в Париж? По-точно творбите му — не лично него. Василий им се възхити.

— Да, наистина. Ако живееше по-наблизо, Алексей, щяхме да станем приятели. Мисли свободно като нас.

— Испанецът — също. Пикасо. Видяхме и неговите творби. Не съм сигурна обаче дали Василий ги хареса.

Ела го погледна за потвърждение.

— Въображението му е безгранично. — Алексей Георгиевич скръсти ръце върху окръгления си корем. — Казват, че придава нов лик на всичко, до което се докосне. Как мислиш, приятелю?

— Не си спомням. Може и така да е. Забравил съм.

Василий се изправи и събра в шепа трохите от масата.

— Може би…

— Какво обичаш у Гоген, Алексей Георгиевич?

Василий излезе от стаята. Ела го проследи с поглед. Невъзможно бе да е забравил. Всъщност тогава изглеждаше изключително впечатлен. А и никога не забравяше нещо видяно. Ролята на домакин — да вари чай, да разтребва — също не го влечеше. Пак ли пропадаше в някои от своите настроения?

Алексей обаче бе винаги готов да се усмихне, да оцени по достойнство всичко.

— Плоските цветни повърхнини на Матис изглеждат ли ви сходни с вашите, госпожице? Как бих искал да ги видя пак! Ах, толкова много има да се разбере и изрази. Но ще обсъдим темата по-късно. — Явленски плесна длани върху масата. — Време е да тръгвам. Трябва да хвана вечерния влак до Мюнхен.

Облече си палтото и заувива с шал дебелия си врат.

— Предайте нашите сърдечни поздрави на Мариане.

— Разбира се.

— Защо не дойде с вас?

— Заради момчето. Гърлото пак го боли. Остана да помага на медицинската сестра.

— Ах, да! Казват, че първата любов на майката е детето й.

— Габриеле… — Гласът на Василий прозвуча предупредително.

Ела го погледна объркана.

— Василий Василиевич искаше да ви напомни, че Мариане не е майка на Андреас. Но няма нужда. Тя го обича като майка.

— Мариане не е майка на Андреас!

— Нямам нито време, нито смелост да ви разкажа историята с всичките й славни и безславни подробности. Възлагам задачата на моя сънародник.

— Моля за извинение, Алексей Георгиевич. — Ела се изчерви. — Пак ще повторя, че ще се радвам да ни посетите. Имаме гостоприемна къща. Елате през лятото и доведете Андреас.

Смутена от допуснатия гаф, тя едва успя да чуе отговора му:

— Ще говоря с Мариане. Къщата ви ще бъде рай за руснаците, госпожице Мюнтер!

Той й целуна ръка. Махна на Василий и се заклатушка с мечешка походка по стълбите към антрето. Без него тясната стая се сви и въздухът изтъня.

 

 

— Василий, споделяш ли идеята на Алексей за синтеза?

Понесла куп чинийки в ръка, Ела застана пред прага на кухнята. Понякога се оказваше полезно да поиска мнението му. Като изричаше мислите си, настроението му се подобряваше, сякаш осъзнаваше чувствата си единствено ако ги изрази в думи или в цветове.

— Алексей е наивен и го обичам заради това. Опитите му да обоснове художествена система обаче са твърде опростени. — Василий приближи до писалището и се зае да подостря един писец. — Чудесен творец е, но теоретик? Не, по-добре да остави мисленето на мен. — Той отвори шишенце черно мастило и взе бял лист. — В някои отношения Алексей е най-напредничавият художник от кръга ни. Но той е като теб, Габриеле — интуитивен, неспособен да развива теории и да извлича принципи.

Ръцете на Ела, потопени в мивката, застинаха. Неспособна? Дългите месеци съвместна работа се подредиха в ума й като непохватни чираци. Къде се бе изгубило партньорството им?

Василий вече се бе оттеглил в другата стая. Пишеше есе, както подобава на мъж. Тя миеше чашите.

— Харесвам много Алексей Георгиевич — усети колко напрегнати са устните и челюстта й. — Изглежда цени работата ми повече от теб. Вижда картините ми.

— Габриеле, моя Елхен, какво говориш? Знаеш колко внимание ти обръщам. Никой не би могъл да е по-благосклонен към теб.

— Нима? Ти пишеш и рисуваш, но нямаш представа какво мисля.

След като ги изрече, думите й прозвучаха убедително.

— Това не е разумен разговор, Елхен. Не бива да го водим.

Той се приведе над листа и започна да пише. Ела изплакна чиниите. Водата от плиткия умивалник се разплиска по полата й. Имаше и друго.

— Ако Андреас не му е син, за какво момче става дума?

— Андреас е син на Явленски. Баронеса Мариане фон Веревкин обаче не му е майка.

Василий не вдигна глава.

— Защо не ми обясни? Каза, че са семейство.

Ела си избърса ръцете в престилката. Сложи да свари четири червени картофа, както правеше майка й. Тя не би одобрила Явленски и Веревкин. Но колко различен живот водеха те! Ела наряза лук, впила очи в пръстите си, в ножа. Наблюдаваше ги как се движат. Навярно Мариане е като нея, временна придобивка на велик мъж. Тя и другите жени край руските художници представляваха самостойна държава. Но какви бяха законите и свободите й?

— Коя е майката на момчето? — Постара се във въпроса да прозвучи чисто любопитство и нищо повече. Той не отговори. — Коя, Василий? Коя е майката? — подвикна тя.

Василий продължи да пише. Ела изсипа лучените кръгчета в тежък тиган с тънки ивици бекон. Мълчанието му заглушаваше трополенето на съдовете, шуртенето на водата, тракането на ножа, цвърченето на мазнината. Тишина, прокарана през мегафона на отхвърлянето.

— Василий, не ми отговаряш…

— Пиша, Габриеле. Кога ще е готова вечерята? Ще обсъдим темата, докато се храним. След половин час може би, в шест?

Отговорът му процепи въздуха като гръмотевица в снежна буря. Застанала гърбом, Ела не забеляза как писецът потреперва в ръката му. Беше прекалено далече от него.