Мери Бесон
Художничката (3)

Втора глава
Маси и столове

Бон, средата на лятото на 1902

Макар и с крайна неохота, налагаше се да съчини лъжа.

Ела дойде полека на себе си под колосаните завивки на Еми. Обърна се по корем. Мнимият зъбобол, заблудил студентите в Кохел, не би подвел сестра й. Тя щеше да настоява Ела да отиде на преглед тук, в Бон, а начинанието несъмнено щеше да я изобличи. Еми щеше да я обвини в прибързаност и да я укори, задето е предприела далечното пътуване заради толкова несериозно състояние. Да, зъбоболът отпада. Дали да не каже на Еми, че курсът е бил неудовлетворителен? И преди бе прекратявала уроци, защото вместо да я изправят пред предизвикателства, учителите се държаха твърде снизходително и покровителствено. Ами ако през есента реши да се върне в Мюнхен и да поднови заниманията? Възможно е да пожелае да се върне.

Все нещо трябваше да каже на Еми. Но не истината.

Глупачка! Падна в мрежата на романтично увлечение като вятърничава ученичка! Кой не би останал поласкан обаче от вниманието на изтъкнат и влиятелен мъж? Дори сега — за неин срам — продължаваше да желае забранената му любов. Едно пътуване с влак бе достатъчно да утаи обидата от ненадейното напускане на Кохел и да я сгъсти в сладостен сироп от копнеж.

— Срещнах мъж… — прошепна тя във възглавницата и се обърна настрани.

Сви колене и усети как топлата болка в слабините пулсира и обзема тялото й. Не след дълго обаче дребничката фигура на госпожица Чимякина измести образа му и Ела се замята да пропъди бръмналите стършели на мислите. О! Той я бе подвел! Негова бе вината. Женен мъж — беше я измамил. Учител — беше се възползвал от нея.

Да, но тя го насърчаваше. Искаше го.

Попаднала във вълнуваща драма, ала засрамена от оплетените си чувства, Ела стана жертва на объркан възел от самообвинения, мечтание, гордост, отвращение и заблуди.

Не биваше да казва на Еми.

Дълго преди края на детството им — белязано за нея от смъртта на майка й — Ела бе разбрала, че успехът на всяка млада жена се измерва с вниманието на привлечените подходящи ухажори. Внимание, водещо до брак. Очакваше да е като другите момичета, включително Еми. Когато времето за сватосване настъпи обаче, за пореден път се сблъска с неподозирана липса. Преди майка им да се разболее, към Ела прояви интерес синът на един пастор. Младият мъж изучаваше теология и двамата се разхождаха под ръка под разлистените дървета. Телата им оставаха хладни като нощния вятър помежду им. Ела се страхуваше да каже на сериозния млад човек, че е спряла да посещава църковни служби и нищо не я влече към неговата „вяра“. Какво бъдеще би имала в ролята на пасторска съпруга? Да организира женски сбирки, елегантно да сервира чай, да спазва грижливо ритуалите, придружаващи всяко раждане и смърт? И най-лошото — той нямаше въображение; за него доктрината не оставяше място за вдъхновение. Как да продължат напред? Да, тя искаше уютен дом, но той й предлагаше гнездо, по-скоро бодливо, отколкото топло. Не се виждаше да гради живот с него. В крайна сметка той също изгуби интерес и призна, че ще поиска ръката на момиче от Кьолн, с което води кореспонденция.

— Обиди ли го някак? — попита я Еми.

— Просто не му подхождах. И беше твърде обикновен.

— Какво му е лошото на това?

— Не отговаря на желанията ми.

— О, Ела. Иска ми се да се спогаждаш по-добре с хората.

— На мен не ми се иска. Никак!

Почти година по-късно Ела се сдоби с втори обожател; темпераментен студент, чиито седмични уроци по пеене се провеждаха час преди нейните. Красив и популярен, той я изпрати няколко пъти до дома й. Флиртуваше по целия път, но Ела се чувстваше на тръни. Бурната му природа я сковаваше; шегите му я объркваха. Не можеше да се храни в негово присъствие и се терзаеше, когато неотложна телесна нужда я принуждаваше да се оттегли с вежливо извинение. Другите момичета се носеха с лекота и грация из чистите води на общуването; тя газеше сред тинята на обраслите с тръстика брегове. След известно време той също спря да я търси.

Ела се чувстваше най-добре в тясната спалня, приспособена за рисуване. Еми я упрекваше.

— Положи усилие! Няма да намериш съпруг в туба с боя. Мама вече я няма, налага се да бъдеш по-общителна. Знаеш, че и тя би го искала.

Ела нямаше представа какво да отговори. Усамотяваше се при платната в тихото ателие.

Искаше да има съпруг, разбира се. Знаеше, че трябва да иска. Еми го натякваше достатъчно. Според нея талантът на Ела се нуждаеше от социален излаз, за да се превърне в предмет на мъжко одобрение. Всеки посетен курс бе възможност да привлече ухажор. Мъжете, с които се срещаше обаче, не значеха нищо за Ела. Тя предпочиташе да рисува; радваше се на самотата и още по-силно — на свободата, необременена от разговори и очаквания. Купи си нов „Кодак“ и намери извинение да стои настрана от танцуващите момичета и младежи.

— Криеш се зад това нещо — отбеляза Еми.

— Не — отвърна Ела. — Виждала си снимките ми. Имам дарба. Остави ме на мира.

— Трябва да излизаш повече.

— Не съм като теб, Еми!

— Да не споменаваме разноските за курсовете. Сигурна ли си, че искаш така да похарчиш наследството си?

Ела не можеше да й обясни. Не ставаше дума само за учене. Тя усещаше нещо неназовимо. Искаше, ала не успяваше да го изрече. У нея се надигаше нещо и се стремеше да излезе навън.

През същата есен Ела напусна дома. Замина да учи в Женската академия в Мюнхен. Далеч от постоянното наблюдение и неодобрение на сестра си, можеше да прави каквото обича. Обичаше да рисува и да скицира. Мислеше, че ще заобича и скулптурата. Не след дълго обаче Академията я разочарова. От нея не очакваха много. Никой не смяташе, че е способна на нещо съществено.

„Помниш ли Фредерика Шлоймер?“, писа й Еми тогава. „Отвори малък магазин за шапки точно зад гарата. Ще те наеме, ако пожелаеш. Да говоря ли с нея?“

Ела натъпка писмото под портфолиото. Шапкарски магазин!

Бе чула за нова школа, наречена „Фаланга“. Поставяли си сериозни цели. Реши да се запише в нея.

Училището се оказа напредничаво, студентите — интересни. Сякаш почти веднага професор К. вникна в нея. Показваше й скиците си, даваше й книги. Възприемаше я като личност с неповторими мисли и стремления. Каза й, че по майсторство на рисунъка блести сред другите, включително момчетата. Нещо повече — говореше за духа, за душата на изкуството. Идеите му се вливаха в нея. Когато разговаряха, ромолящите й мисли приемаха образ и форма и тя се чувстваше обогатена. Дни след запознанството им усети желание да му доставя удоволствие. След седмици си постави цел — да го удиви.

Усилието да вижда добре я предизвика. Пълнеше тетрадки с рисунки на един и същ предмет; скицираше отново и отново, за да усъвършенства линиите и да намери средоточието му. Правеше и малки скици с по няколко щриха, и големи експериментални графики. Пробва популярния стил ар нуво и окръглените изображения със светлосенки. Докато работеше, се възприемаше различно, забравяше, че е Ела. Ставаше жест, образ, въздействие. Угаснеха ли лампите в ателието, събираше листовете и отиваше вкъщи да скицира и да трие. Накрая се строполяваше в леглото, размазвайки въглена по хартията.

Учениците от „Фаланга“ се трудеха денонощно и през цялата седмица; на закрито и на открито. През пролетта професор К. организираше велосипедни излети сред природата, за да поощри учениците да развият художествения си репертоар. Стигнеха ли до многообещаващ пейзаж, слизаха от колелата и разтваряха триножниците край пътя или сред дърветата. Веднъж след изморителен ден другите решиха да се върнат с влака и оставиха Ела и професор К. сами. Дългите им морави сенки се носеха по поникналата нова трева. Ела въртеше по-бавно педалите; той караше пред нея. Тя свърна на един завой и не го видя отпред.

— Госпожице Мюнтер — чу гласа му; беше облегнал велосипеда си на едно дърво край поточе до пътя. — Елате!

Нямаше нужда от втора подкана. Седна благодарна и вдигна лице към ветреца. Той свали брезентовата си чанта от багажника на колелото и я разкопча. Настани се до Ела и облегна скицника си върху коленете. С няколко щриха очерта пейзажа пред тях — ручея, къщичките вдясно, обширната поляна, елховата горичка в далечината.

— Слънцето скоро ще залезе.

Той остави скицника върху тревата.

Вместо отговор Ела взе листа и нарисува сенки под дърветата, подчерта склона на полегатата поляна и придаде плътност на къщите.

Той се усмихна. Сложи листа в скута си и очерта леки щрихи по хоризонта, за да покаже тъмнеещото небе.

— Трябва да рисуваме заедно — рече, без да вдига поглед.

— Наистина ли?

Ела се пресегна и с наклонен въглен затъмни дърветата. Взе листа и го сложи в своя скут.

Подпрян на една ръка, той протегна длан зад Ела и запълни предния план с молив. Уловена между ръката му и рисунката в скута й, тя затаи дъх. Какво ще последва? Той обаче довърши щрихите и се отдръпна.

— Виж червения цвят на небето — посочи й. — Чувам го като туба.

Ела присви очи към хоризонта. Плътни ивици в пурпур, аленочервено, цинобър и кармин притискаха контура на земята; нюансите преливаха един в друг, сякаш всеки цвят има тежест, маса и цел да проникне през твърдата повърхност.

— Чуй червеното! — гласът му бе дълбок и гърлен. — За мен светът е едно — живопис, музика, цвят, звук… всички са едно. — Сложи длан върху скицника в скута й; размаза въглена, разруши дърветата й. — И ти го чуваш.

Ела се поколеба.

— Не съм сигурна.

— Напротив — отвърна той. — Твоята душа чува каквото чува моята.

При всеки излет Ела забелязваше как физическата му енергия и ритъмът на изречените от него думи допълват нейните. Възторгът й растеше, първоначалното й страхопочитание се стопяваше. Впуснеха ли се в разговор след уроците, тя забравяше, че му е ученичка. Докато караше колелото в ритъм с него, усещаше какво значи да е жизнена млада жена. Чувстваше тялото си като близък приятел; чувстваше се свързана от главата до пръстите на краката, с удивително крепки рамене, мозък, бели дробове, крайници. С лекота прекосяваше грапавите селски пътища, спираше да си поделят шоколадово блокче от раницата му, да се възхити на сноп светлина върху гнездо от мъх. Стройният му гръб върху велосипеда пред нея бе целият пейзаж, от който се нуждаеше. Когато бяха заедно, забравяше, че са двама души, разделени. Искаше да е тъй близо до него, че да не са двама.

 

 

Сега, в леглото на Еми, чувстваше отново топлината на желанието. Сестра й обаче щеше да се върне скоро от дъното на двора, където по това време обгрижваше зайците и пилетата си, и щеше да започне да трака с тенджери и тигани. Ела щеше да се принуди да стане, да я целуне и да опише най-подробно вчерашното неразумно пътуване. Тя се зарови под завивките и босите й стъпала заритаха по леглото. Мразеше да подвежда Еми, но какво друго да измисли?

Ще съчини друга любовна връзка — не с професор К., а с мъж, когото Еми е в състояние да проумее, обикновен човек. Ще й разкаже, че го е целунала, после е избягала. Карл Палме ще свърши работа. Ще каже, че е целунала Палме, уплашила се е от флирта и е избягала. Сравнително близо до истината е. Не е нужно да обяснява, че е руснак, учител, женен.

Докато разказваше, Ела усети как се потапя в художествена измислица и скалъпва история за престоя в планината, съшита от истини без сърцевината им. Обясни, че е флиртувала сред брястовете с Карл Палме, глуповато момче, и едва не го е оставила да се възползва от нея.

Еми седеше до масата и слушаше.

— О, Ела — усмихна се тя. — В живота на всяко момиче има по един глупав мъж. Няма страшно. Не биваше да бягаш. Не си дете все пак. Скоро трябва да си намериш съпруг. Две-три целувки са цената, която момичетата плащат. Ще останеш без съпруг, ако не позволяваш да те целуват. Искаш, нали? Да имаш съпруг? Деца?

— Не съм сигурна.

— Искаш семейство, разбира се! Но първо трябва да откриеш добър човек. — Еми се приведе и потупа Ела по рамото. — Ще помоля Георг да те запознае с колегите си от службата. Мнозина ще проявят интерес. Сега си разцъфнала. Красива и талантлива.

— Знаеш, че не съм красива. Никога не съм била.

— Не изглупявай! Имаш прекрасни очи и мека кестенява коса. О, Ела, ще забравиш бързо случката! Радвам се, че дойде. Георг — също. Искаме да останеш по-дълго.

След смъртта на майка им Еми винаги държеше дома си отворен за Ела, а домът на Шрьотерови бе гостоприемен, с образцови порядки. Ако Еми бе права, Ела можеше да има същото. Дали да не се запише пак на частни курсове в Бон, макар сериозните школи да не приемат жени? Реши да обмисли предложението на сестра си. Да намери посока, навярно дори съпруг.

Дни наред игра ролята. Опитваше да мисли както другите момичета. Сянката й опипваше сцената пред малобройна публика — Еми и Георг. Друга Ела обаче се таеше зад кулисите в очакване да дойде нейният ред да се присъедини към главния герой под прожекторите. Докато седеше до масата и белеше картофи или кърпеше, лицето, гласът му, уханието му се рееха току зад нея, до нея. Тя отмерваше щастието си според умението да извика наяве присъствието му. Чувствата боботеха дълбоко като планински поток, изглаждащ сърцевината на пещера с буйната си сила; понякога шуртяха далеч под повърхността, друг път се разплискваха нагоре и тогава трополенето на камъчета върху тенекиения покрив на ума й прогонваше всяка мисъл. Обсебващите чувства я тревожеха, но не дръзваше да ги изрече. Твърде много срам от неблагоразумието й стоеше между наплива от усещания, свързани с професор К., и възможното облекчение от признанието.

— Напоследък си толкова мълчалива. — Еми вдигна кръжащата в яхнията лъжица.

Спомена целувките на Карл Палме и Ела се изчерви.

— Искаш ли да му пишеш?

Стиснала иглата, Ела поклати глава. Зарадва се, че е издала истината.

Постепенно Ела свикна с ритъма в дома на семейство Шрьотер. Отмяташе монотонните дни с Еми: пазаруване и готвене, чистене и кърпене. Придружаваше сестра си до заешката клетка и я гледаше как гука на гърчещите се в ръцете й животни и ги целува по муцунките. Една сутрин Еми взе в ръце малко зайче и заобяснява каква окраска има поколението на възрастната двойка. Ела извърна глава с видимо смущение. По-късно Георг се върна от работа и хвана касапския нож. Еми изглеждаше особено доволна, когато два одрани заека се появиха върху дървения плот в кухнята, готови да бъдат изпържени или опечени. Ела наблюдаваше отстрани, изумена как сестра й разграничава целунатото същество от онова, което ще сготви.

— Аз не бих могла да го направя — рече тя.

— Ще го правиш — отвърна Еми. — Когато си имаш свой дом.

Ела се разтревожи. Пречка ли се в къщата? Време ли е да остави сестра си и зет си да живеят спокойно? Присъствието й няма ли да прокъса добре съшитата им близост? Вечер сестра й понякога изглеждаше отнесена и някак тъжна. Прибираше иглите и конците в кошницата и рано-рано гасеше лампите. Ела сигурно притесняваше семейството. Еми и Георг бяха двойка; тя нямаше място там. Да бъде външен човек в живота им обаче затрудняваше и нея. Техните възторзи и безпокойства през летните вечери я задушаваха. Тежеше й да си придава ведър вид, да изпълнява ролята си, да дава принос в чуждо семейство. Веднъж Георг и Еми поканиха съседи. Еми обожаваше момченцето им. Купи му лакомства — сливов и джинджифилов кейк. Ела обаче се чувстваше неловко с детето и се чудеше с какви игри да го забавлява. Следващата неделя Еми и Георг настояха Ела да ги придружи на литургията в старата църква. Георг пееше в хора. После, на път към къщи, той тактично хвана и двете сестри под ръка.

— Ще вървя зад вас — предложи Ела. — Улицата е тясна за тримата.

Но нямаше предвид само улицата.

Имаше и ведри дни. Вечер Георг завърташе съпругата си в ритъма на танца шуплатлер^[1]. Всички пееха заедно народни песни. Веднъж Георг извади концертината си и изпълни „Da unten im Tal“ — швабска народна песен, която бе научил от дядо си. Еми се усмихна на Ела.

— Мама щеше да го хареса… Ако бе доживяла.

Гласът й пресекна и тя сведе глава. Георг прибра инструмента в калъфа.

Друга вечер той предложи на Ела да й помогне да си устрои ателие на тавана.

— Нали за изкуството ти е необходима хубава светлина? — настоя.

Тя отказа вежливо.

Идната вечер обаче мина по пътеката към задния двор. Зад живия плет Георг режеше дъски. Сред цвърченето на летните насекоми трионът звучеше като басова партия.

— Какво правиш? — Ела се облегна върху стената на заешката клетка.

Георг присви очи и намести триона върху линия, очертана с молив върху дървото.

— Емалине има идея. Чу я. Да развъжда зайци и прочее.

Остави отрязаната дъска върху тревата.

— Реших да скова нова клетка за следващото потомство.

— Не ти ли е неприятно? Да работиш след вечеря, имам предвид?

— Никак. Радвам се да свърша нещо.

— Личи си, че умееш.

Ела потупа с кокалчетата на пръстите си клетката зад нея.

— Трудът не носи удоволствие, ако не се стараеш.

— Знам.

Георг изправи гръб. Духна върху зъбците на триона и разпръсна облак стърготини.

— Обичам музиката — призна той. — Ако можех, по цял ден щях да слушам музика, да пея и да свиря. Но нямам талант. Вероятно щях да се усъвършенствам, ако като малък бях упорствал. Бях глупак обаче, както повечето момчетии. И мързелив. Мислех си, че музиката винаги ще ми е на разположение.

Той пъхна триона под мишница и с другата ръка занесе дървеното магаре в бараката зад заешката клетка.

Ела го изчака да се върне и тръгна след него по пътеката към къщата.

— Да ми кажеш нещо ли се опитваш?

— Предполагам — отговори той точно когато първата звезда проби като карфица тъмносиньото небе.

По-късно в тясната си стаичка Ела се взря отново в нощното небе. Колко далеч бе от предишния си живот; от квартирата в колоритния квартал „Швабинг“, от шумните лудории на учениците по изкуство във „Фаланга“, от другарството и шегите, от резливия мирис на разтворителите, от цвърченето на боята, изстискана от тубичките, от безпорядъка и вълнението на стремежа да сътвориш нещо небивало, каквото само ти виждаш и знаеш. Но не може да се върне. Няма надежда за нея. Защото си няма свое място. Спусна дантелените завеси и си легна.

На другия ден в парка Ела забеляза майка да вика ужасена момченцето си. Жената първо застина, после се втурна по пътеките. Щураше се и търсеше като обезумяла, крещеше и плачеше. Най-сетне откри детето. Ела обаче не можеше да намери онази друга Ела, която учител от детството й веднъж бе нарекъл „независима“.

Еми повдигна въпроса за колегите на Георг. Ела извърна глава.

— Предпочитам да не се запознавам с тях.

— Защо тогава не започнеш поне да рисуваш? — попита Еми. — Да правиш нещо?

— Мислиш го за игра. Но не е. Рисуването е сериозна работа.

— Заемай се с нея тогава, щом е толкова важна.

Ела обаче не извади нито моливите, нито платното. Раницата й стоеше в ъгъла на стаичката; цветовете и ножовете бездействаха. Дните отминаваха край нея, все едно е камък в пресъхнало речно корито.

След месец Георг си взе отпуск и тримата обиколиха с велосипеди Идар-Оберщайн. Окуражена от великолепното време, ободрена от движението и в приповдигнато настроение, Ела изпрати на професор К. картичка. Докато вървяха към пощата, обясни на Еми, че се възхищава на учителя си, но го познава съвсем бегло.

— Има теории за изкуството, съвсем различни от обичайните.

— Защо не се върнеш?

— Не… не знам.

Чувстваше се като размазана картина с напластени цветове — зацапани и протекли.

 

 

Една късна августовска утрин донесе приятен хлад, предвестник на идващите студени дни. Георг се събуди и му се дояде пикерт — селско ястие с картофи, което приготвяше баба му. След сутрешната шетня двете сестри отидоха на пазара за стафиди — необходима съставка. После се помаяха в галантерията и в магазина за прежди, където Еми отнасяше чиле след чиле до витрината, за да види вълната на естествена светлина. Ела седна на един дървен стол, докато младата продавачка и Еми обсъждаха с вълнение теми от рода на степване, обезцветяване и молци.

— Не се ли застояхме достатъчно тук? — промърмори тя.

Минаваше пладне, измъчваше я жажда.

— Не е ли време да тръгваме? — Ела застана до сестра си пред тезгяха.

Еми вдигна часовника, провесен на кръста й, и ахна. Сбогува се бързо с магазинерката и повлече Ела по Хохщаденринг и сетне по Енденихерщрасе.

— Не е за вярване! Без малко да забравя! — Тя затича. — Защо не ми каза, че е станало толкова късно?

— Защо? Къде отиваме? Няма ли да пийнем чай?

Ела подтичваше след Еми.

— По-късно.

По-закръглена, Еми скоро остана без дъх. Двете прекосяваха запъхтени улица след улица; обувките им тракаха по паважа, пазарските им мрежи се заплитаха в полите.

Не беше характерно за Еми да забрави договорка. Ела обаче предусещаше как сега с часове ще я чака да си шушука с доктора или със свещеника. Каква досада! Да беше си останала вкъщи с книгата! Къде ли я влачи сестра й?

Еми свърна в една пресечка към тих квартал, засенчен от кестени, и спря пред черна желязна порта. Номер 14, Попелсдорфералее. Ограда със заострени шипове отделяше каменната сграда от съседите. Широки стъпала водеха към излъскана черна врата. Еми вдигна тежкото чукче и го пусна да падне с шумен тропот върху месинговото гнездо.

— Казва се мадам Юлия Сендрей — обясни задъхана тя. — Влизаме!

Еми въведе Ела в дълго тъмно антре. От двете му страни се редяха врати, затворени като гробници. Зад едната ивица кехлибарена светлина се стелеше под тежка завеса. Еми дръпна завесата и сестрите влязоха в тясна и сумрачна дневна. Около една масичка седяха трима души.

— Заповядайте, драги мои. — Завалените думи издаваха циганско потекло. — Чаках ви.

Ела почти не виждаше очертанията на стаята; стени с плътни тъмнокафяви тапети се издигаха над мокет с тъмни фигури. Дебели кадифени завеси закриваха прозореца в дъното. Над малък хармониум групичка порцеланови жаби обграждаха предмет, наподобяващ човешки бял дроб в стъклен глобус. Върху масата в центъра бе застлана тъмнозелена покривка; ниските, наглед детски столове край нея принуждаваха седналите да се свиват и да проточват шии. Над масата приглушеният ореол на кръгла лампа сякаш придърпваше в орбитата си насядалите край нея.

Домакинята се изправи властно и посочи първо Еми, после Ела.

— Госпожо Шрьотер, седнете до госпожа Холцингер. А младата дама ще седне до мен.

Жената разпери пръсти върху кръглата маса и сведе едрата си глава. Стаята замря.

— Повеждам ви надалеч от светлия ден.

Мадам Сендрей се надвеси напред и изгаси лампата.

Ела не виждаше нищо. Но поне знаеше къде е.

 

 

Не беше първият й сеанс. Няколко седмици след смъртта на майка й, едва шейсет и една годишна, Еми, все още потопена в скръб, убеди малката си сестра да я придружи до покрайнините на града, където една старица в мизерна стая призова духа на майка им. Сеансът претърпя провал. Еми плачеше неудържимо по време на нескопосаните усилия на старицата да се свърже с призрачния свят. После призна, че е чула и почувствала единствено отчаянието си.

— Нима си въобразяваше, че наистина ще говориш с мама? — попита раздразнена Ела.

— Аз съм си виновна. Не успях да стоя мирна, за да я пусна.

Ела се намръщи. Спиритистката имаше пресипнал глас, отвратително отпусната плът и косми по брадичката.

— Не е това причината — отвърна тя, но не поведе спор.

Покрусена, насън тя също се взираше във въртопи, заплашващи да я погълнат.

Сега Ела изправи рамене в тъмното. Известно време седяха в капсула от полутишина, далеч от ежедневната шумотевица по градските улици. Часовникът тиктакаше.

— Сложете ръце върху масата, приятелки мои, и хванете дланта на съседката си — разпореди мадам Сендрей.

Пет чифта ръце заопипваха масата. Дебелите пръсти вляво от Ела се плъзнаха по мекия плат и уловиха нейните. Вдясно мадам Сендрей захлупи с едра длан ръката на Ела и сплете пръсти с нея. Стаята застина.

Скоро мадам Сендрей застена: „Ахххнгаааахнаааа“. Гласът й идваше от стените, пода, масата, отникъде. Зазвуча като гайда, вой от прерязано гърло.

— Създаваме енергия. Да, о, да, енергията прелива към нас.

Тя напяваше, ту тихо, ту пискливо, зовеше невидимото.

— Почувствай светлината. Почувствай светлината.

Тишината се редуваше със звук. Звукът се стапяше в думи. Думите се стичаха в молитва, жалба, стон.

— Ела при нас. Ела при нас…

В душната стая на Ела й се прииска да изкрещи. Не виждаше мадам Сендрей, но усещаше как тялото й се отмята напред-назад в ритъм с напева, придърпва дланта й към себе си и я отблъсква, затиска я върху покривката и я трие в нея. Груб метален пръстен се впиваше в плътта й като верига. Ела копнееше да се освободи, да стане от масата, ала не смееше да се изправи в непрогледния мрак на стаята и да създаде суматоха. Не знаеше как да накара Еми да си тръгнат.

Мадам Сендрей подхвана отново:

— Въздух облъхва бузата ми. Свързани сме. Елате, духове. Полетете над нас, които търсим вашия съвет.

Ела също усети повей на гъст, топъл въздух. Усещането обаче изчезна почти мигновено.

Мадам Сендрей заговори шепнешком. Думите звучаха като съскащ газ.

— Ахххххннннахххх. Да. Да, да, да. Чувствам те сред нас. — В гласа й се надигна неотложност. — Една от нас те иска. Госпожа Шрьотер? Госпожица Холцингер?

Ела затаи дъх. Еми щеше ли да каже нещо? Столът на госпожица Холцингер проскърца под тежестта й.

— Татко? Ти ли си, татко?

На Ела й се стори, че чува тихо бучене. Госпожица Холцингер се развълнува.

— Какво каза той? Проговори ли татко?

Мадам Сендрей извика:

— Кажи нещо на дъщеря си!

Приглушеното бучене се превърна в свистене на вятър. На Ела й се стори, че чува стенание — вой, тишина и звук, примесени, неразличими и кошмарни.

— Госпожице Холцингер, баща ви казва да не губите надежда. Но той избледнява. Нека върви. Заспивай, обичан дух. Сбогом.

Мадам Сендрей потрепери. Пръстите й се сгърчиха и повлякоха дланта на Ела напред-назад по масата. Дланта й сякаш се откачи от нея, подвластна на чужда воля. Ела опита да събере лакти и да издърпа ръката си, но глухият напев изчерпваше силите й.

— Госпожице Холцингер, бъдете спокойна. Баща ви почива в мир — изрече дрезгаво спиритистката.

После, като в разлистена гора след дъжд, настъпи внезапна промяна. В стаята захладня.

— Госпожо Шрьотер? Какво е това? Нещо се движи, приближава. За вас е… Идва послание за вас, госпожо Шрьотер. — Мадам Сендрей въздъхна дълбоко и се отпусна. — Ах, мъничък дух. Майка ти е тук.

От другия край на масата, сред шушнене на длани и хлипане, Ела чу шепот:

— Мила моя…

Еми ли беше? Мадам Сендрей заговори пак — гърлено мърморене, настойчиво и бавно:

— Усещаме те, ангелско дете, приветстваме те. Ела при нас.

Еми беше. Плачеше сърцераздирателно. Гласът на мадам Сендрей зажужа — по-скоро трептене, отколкото напев.

— Благослови майка си. Досегни лицето й със сладкия си дъх. Сбогувай се с нея. — После тя добави по-отчетливо: — Сбогом, ангелско дете. Върни се към ангелския си живот. Чрез любовта ще останеш завинаги при нас.

Мадам Сендрей пусна ръката на Ела.

— Госпожо Шрьотер, успокойте се.

— Но тя не проговори! — Еми сякаш изсмукваше сричките от езеро.

— Скъпа, не видяхте ли колко е дребничка, безформена? Не можеше да проговори. Но дойде да се сбогувате. Намерете утеха в това. Позна, че сте й майка, и дойде при вас.

Еми се разрида.

Присъствието на мадам Сендрей изпълни стаята като топъл вятър. Тя се надигна от стола и жълто сияние опаса отново масата.

— Светът на покойниците не е наш свят. За щастие понякога успяваме да зърнем сиянието им. Сега обаче трябва да се върнем към своя живот.

Жените край масата се размърдаха неловко. Мадам Сендрей продължи:

— Нека запазим скъпия спомен за този момент в себе си. Нека задържим в сърцата си присъствието на обичните духове. Тихо, тихо ще закрачим отново в светлина.

Ела последва Еми по коридора. Отвън тя хвана сестра си за ръка и я поведе към пейката под едно кестеново дърво.

— Пораснало ли беше бебето?

— Усещах я как мърда. Пет-шест месеца. Така казаха. Не ми разрешиха да видя. Беше ужасно. Кръв и само кръв.

Ела погали ръката на сестра си.

— Защо не ми каза?

— Има неща, които една омъжена жена не бива… Не можех…

Ела обви дланта на сестра си.

— Но трябваше да ми кажеш… Да знам…

Поседяха под късното следобедно слънце. Кимна им минувач. Мъже повдигаха шапки.

— Любовта е по-трайна, отколкото предполагаш, Ела. Остава дори след смъртта. Надявам се никога да не го разбереш. — Еми попи очи. Издуха си носа. — Не съм ти казвала и друго, макар да ми се искаше. Не се ядосвай. Когато мама беше в безсъзнание накрая… теб те нямаше. Исках да се върнеш вкъщи. Пишех ти писма. Ти така и не дойде. Беше важно за мен. Нямаш представа как се чувствах. Чувах я как диша, чаках следващото дихание и следващото… Умирането не беше част от живота на мама. Беше част от моя живот. Трябваше да бъдеш там.

Ела се вкамени на пейката до Еми. Не беше и помисляла, че има значение. Майка им нито чуваше, нито говореше. Не беше помисляла за Еми.

— Ще имате друго бебе. С Георг…

Видяха млада двойка. Разхождаха се под ръка.

— Да… — Еми се изправи. — Разбира се. Постоянно си го повтарям. — Тя улови Ела за ръката. — Хайде! Да пийнем чай с нещо сладко.

Ела обгърна сестра си през кръста и двете тръгнаха към търговската улица.

В нощта, когато баща им почина — по-скоро следобеда преди нощта — Ела се бе прибрала от училище разгорещена и объркана. Беше на единайсет, свикнала да я поздравяват, щом влезе през вратата. Всички вкъщи обаче бяха улисани. Нещо, изглежда, се случваше. Еми посрещна Ела, изшътка и я въведе в дневната, където влизаха само за специален повод или ритуал.

— Стой тук и чети. Ще ти донеса нещо за ядене. Мама е заета.

Еми затвори тежката плъзгаща се врата. Ела обаче не успя нито да чете, нито да яде. Легна върху твърдия диван, натъпкан с конски косъм, и заспа. Когато се събуди, навън бе тъмно. Не можа да стане. Цялата гореше.

Не след дълго Еми дойде и седна на облегалката.

— Ела, миличка… — Плачеше. — Ела при мама.

Дори през сълзите, майка им бе усетила, че нещо не е наред.

— Кажи на господин доктора да се върне — бе заръчала на Еми.

Оказа се, че Ела се е разболяла от морбили.

Лежа три седмици сред суматоха. Баща й бе починал внезапно — от сърдечен удар, разбра много по-късно. Организирали погребението в църквата, въпреки нескрития му атеизъм. Ела пропусна всичко. Мяташе се в леглото, кожата я сърбеше неудържимо — болно дете в потънала в траур къща, смътно долавящо присъствието на опечалените, риданията. Страхуваше се — от болестта, от липсващия баща, от скърбящата майка, от смъртта. За нея се грижеше Еми, едва осемнайсетгодишна. През една от първите сутрини Ела се обърна в леглото и видя Еми да провесва тежка завеса пред прозореца с ефирно перде.

— Ще ти пази очите, докато оздравееш. — Тя седна до нея и започна да й чете.

До онзи момент Ела почти не забелязваше брат си и сестра си, далеч по-големи от нея. Те бяха част от мебелировката в подредения им дом, като керосиновите лампи и кухненската дъска за рязане; нито авторитети като мама и татко, нито другари в игрите. С жеста пред прозореца Еми стана част от поколението на родителите; възрастен, мъдър съветник, закрилник. Ела я възприемаше като майка. До днешния сеанс, когато я видя да скърби за изгубеното си дете. Чак тогава Еми й стана сестра — от нейното поколение, способна не само да направлява, но и да споделя преживяното. Отговорност, която бе отбягвала, кацна върху рамото й и впи нокти в плътта й.

 

 

На другата сутрин Ела се събуди, изпълнена с решимост. Бе прахосала достатъчно време в безплодни фантазии. Облече се и отиде в кухнята.

Запретнала ръкави до лактите, Еми бе възвърнала обичайната си ведрост. Правеше щрудел — с набрашнена точилка разточваше тестото на все по-голям и тънък кръг. Тя остави точилката и изтупа белия прах от дланите си.

— Георг иска да те запознае със свой колега. Днес ще го покани на вечеря вкъщи. Нали не възразяваш, Ела?

Госпожица Чимякина влетя в стаята. Ела сведе глава.

— Хайде, Ела. Кажи, че си съгласна да се запознаеш с него.

Онзи друг живот бе приключил за нея. С целувките бе свършено.

— Предполагам… Не ти обещавам, че ще ми допадне обаче… — Ела вдигна глава от чинията със закуска. — Но щом Георг го харесва…

— Да. Няма да ти навреди. Май работи в печатарския отдел. Само дето Георг изобщо не можа да ми опише как изглежда.

Ела поклати бавно глава. Не би се омъжила за човек, неспособен да опише приятеля си. Еми се захвана пак с точилката.

— Като се изпече щруделът, ще отидем до месаря. Ще сготвя телешки джолан и шпецле^[2]

* * *

Вечерта започна сравнително добре. Ела си облече тъмносиня рокля и красива риза с извезани ръкави. Къдриците й обрамчваха меко лицето. Коланът подчертаваше тънката й талия. Изглеждаше като всяко момиче на двайсет и пет. Мислеше се за неотличима. Господин Шулер бе висок и слаб, със светли очи и коса, съвсем различен от професор К. с гъвкавото му, жилаво тяло. Ела се почувства смалена, когато раздруса едрата му, влажна длан. Седнал сковано в дневната на Еми, господин Шулер обясни, че никога не е бил в Мюнхен, но се надявал някой ден да посети града. Ела сподели колко й е приятно да е тук, в Бон, при сродниците си. Попита го дали харесва работата си. Господин Шулер кимна утвърдително. Запознал се с Георг в службата. Разговорът вървеше като куц кон.

— С печат ли се занимавате? — Ела кръстоса глезени.

Такъв е обичаят. Жената се преструва на заинтригувана от мъжа, а след време мъжът връща услугата.

— С литография. Интересно е. Преди няколко месеца изработихме подробна карта. Цветна! — Господин Шулер прокара длани по дългите си бедра. — Сега правим морски същества с един учен, Хекле. Зареждаме пресата по пет-шест пъти за всяка плака. Както казах, интересно е. Изображенията трябва да пасват съвсем точно, иначе се размазват.

— Сестра ми е литографка. — Еми кимна към Ела.

— Наистина ли, госпожице Мюнтер?

— Не като вас. Предимно рисувам. — Ела се вгледа в кичестите като зелки рози по килима на сестра си.

— На тавана имаме цял сандък с нейни картини.

Еми се плъзна към ръба на стола, сякаш се готвеше да се качи горе и да донесе картините, за да му ги покаже.

— Рисувате по малко значи? — проточи господин Шулер.

Ела изсумтя.

— Не знам какво имате предвид. Рисувам доста.

— Не съм срещал жена, която харесва рисуването. Във всеки случай не и след гимназията.

— Не казах, че ми харесва да рисувам. Рисувам, независимо дали ми харесва, или не.

Ела се вгледа в обувките си, после — в грамадните обувки на господин Шулер. Представи си как малките й стъпала въртят педалите на велосипеда зад професор К.

— Любопитно! Сигурно сте учили в някоя от женските академии?

— Започнах там. Но занятията бяха глупави.

— Ела! — Еми се изправи.

— Глупави. Защо? — господин Шулер се приведе напред и дългият му торс се наклони като копие над бедрата.

Ела си приглади полата над коленете.

— Как мислите? По-различно ли рисуват жените от мъжете?

— За бога, да! — отговори господин Шулер. — Според мен жените рисуват, за да си украсяват къщите с картини. Затова са полезни уроците в женските школи. Виждал съм техни рисунки в магазинчето до фабриката. Красиви цветя и тям подобни…

— Ела! — прекъсна ги Еми. — Ще придружиш ли господин Шулер до мястото му в трапезарията. Аз ще донеса джолана.

Ела стана, доволна, че ще се раздвижи.

По време на вечерята Георг и господин Шулер си разменяха анекдоти и клюки. Носел се слух, че господин Мюлер от търговския отдел е задлъжнял сериозно. Съпругата на господин Гас пак родила. Георг лично видял шефа да спи с глава върху бюрото сред купища документи. Господин Шулер чул, че компанията ще поеме нов клиент — рекламен вестник, който ще плати щедро за четирицветен печат.

— Кои четири цвята? — попита най-невинно Ела.

— Ами… От тях се получават цветовете на дъгата. — Господин Шулер вдигна поглед от чинията и намигна на Георг.

— Дъгата! Звучи прекрасно! — Еми допълни чашата му.

Георг се засмя.

Ела възпря желанието да изпуфти. Господин Шулер се обърна към нея.

— Госпожице Мюнтер, позволете ми да попитам… Казахте, че не харесвате рисуването. Струва ми се странно.

Надвесен над чинията, господин Шулер набождаше с вилица големи залъци от салатата с краставици. Сокът от зеленчуците се стичаше по дръжката на вилицата и капеше под ръкава му.

— Не е въпрос на харесване. Салатата ми харесва, както явно и на вас. За мен рисуването е необходимост. Изпитвам нужда да се занимавам с изкуство.

Ела потръпна леко при произнасянето на думите. Еми преспокойно би могла да подложи на съмнение „необходимостта“. От месеци Ела дори не бе отваряла раницата си. Откъде това силно желание да защити „изкуството“ си? Тя стисна устни с чувството, че е до ръба на стръмнина, по-висока от Кохел и планината. Побутна джолана в чинията.

— Ще възразя, госпожице Мюнтер. Размислете! Краставицата не е чак толкова тривиална. В момента не се сещам за по-важно нещо. — Той пак погледна към Георг и намигна. — Хората се нуждаят от краставици много повече, отколкото от картини. Не смятате ли? Е, разбирам от разведряване на обстановката. Картини в гостната и прочее. Има и религиозното изкуство, разбира се… Възхвала на Бога и тъй нататък. — Господин Шулер се приведе над масата. — Твърдите обаче, че изпитвате необходимост да рисувате. Как е възможно? Рисуването е… хм… като Георг и концертината му. Разтуха. Ако не носи пари, естествено. Познавам доста състоятелни художници. Но от жена не може да се очаква това.

Той обходи с очи масата.

Еми се изправи шумно и започна да събира чиниите. Ела стана.

— Не, Ела. Говорете си. Ей сега ще донеса кафето. Ще го изпием в дневната.

Ела седна тежко.

— Малцина художници се издържат, като продават картините си, господин Шулер. Във всеки случай необходимостта да рисуваш няма нищо общо с доходите. Изкуството е израз на духа, а душата не се нуждае от надница.

Ела затвори плътно уста. Нямаше нищо против да отмята лежерно дните с Шрьотерови, но в присъствието на господин Шулер бе творец с убеждения.

— Щом няма финансово измерение, значи имам силен довод. Тогава определено е необходимо да ми харесва.

— Моят довод е по-силен. — Ела се изправи. — Идвам с чашите, Еми. Не се занимавай с тях.

Никога досега Ела не се бе чувствала принудена да дава обяснения. Семейството й винаги бе приемало желанието да изучава живопис като нейно право да прави каквото я удовлетворява. С никого, освен с професор К. не бе обсъждала необходимостта да твориш, връзката на изкуството с духа. Изглежда само в негово присъствие изречените тази вечер идеи бяха състоятелни, принадлежаха й. Тя внезапно почувства колко важно е да ги отстоява.

Еми се върна с щрудел и кафе. Мъжете се настаниха удобно в дневната с чашки и чинии върху коленете. В ъгъла две вълнисти папагалчета подскачаха, чуруликаха и разпръскваха семенца в подноса, сложен от Еми под клетката. Ела отиде до птиците и ги поздрави по име. Пъхна показалец между решетките, та да я клъвнат с човчици.

— Дано поне на вас ви е забавно — прошепна им тя.

Доколкото й позволяваше мебелировката, седна възможно най-далеч от господин Шулер. Заслуша се отегчена в мъжките гласове, обсъждащи счетоводство, цени и доставчици. През ума й пробягваха образи — църковен хор, заклани зайци върху масата, Георг с концертината. Погледът й падна върху въздългите крака на господин Шулер, кръстосани в глезените над грамадните стъпала. Извърна глава и я отпусна върху високата тапицирана облегалка на креслото.

Мислена картина я завладя. Очите й се насочиха навътре, за да я види по-ясно. Седеше пред триножника и рисуваше. Професор К. стоеше до нея. Бе скицирала пейзажа — с дървета и вода — и нанасяше дръзки, богати цветове със свободни мазки. Точно когато пейзажът оживя под четката й, тя усети пърхане в гърдите и извърна глава. Професор К. бе сложил длан върху рамото й.

 

 

Галерия

„Селска църква“, 1908

Габриеле Мюнтер

Масло върху картон с платно

13х16½

Художествен музей, Милуоки

Дарение от госпожа Хари Линди Брадли

Обикновена църква, синкавобяла с червен покрив, застанала върху тревист хълм. Виждаме църквата отстрани — правоъгълник с две сводести прозорчета. До скромната й предна врата две високи зелени дървета заемат почти третина от платното и оформят левия му край. По протежение на десния му край високата камбанария на църквата представлява срещуположен вертикал. Формите на църквата, камбанарията, дърветата и хълма внушават крепкост, простота и устойчивост. Композицията не включва нито архитектурни детайли, нито намек за човешко присъствие. Поляните са почти плоски с бегло показана дълбочина между предния план и хоризонта отзад.

Палитрата е мека; преобладаващите цветове са зелено и синьо в контраст с наситено червеното на покрива и розово-оранжевата ивица в небето по линията на хоризонта от двете страни на църквата. По-дълбоко червено-оранжево петно озарява върха на камбанарията, подсказвайки залез — тихо време в живота на църквата и паството.

Непретенциозната картина създава усещане за дълбоко удовлетворение със спокойното изображение на силното и обнадеждаващо присъствие на църквата като неотменен център на селския живот.

Й. Айхнер