Мери Бесон
Художничката (12)

Седма глава
Послания

Копенхаген, 1916–1919

4 декември 1916

 

Мили мой Василий,

Най-най-добри благопожелания за рождения ти ден. Нека следващите 50 бъдат благодатни както първите. Иска ми се все пак да бе успял да се върнеш, но въпреки това си мисля за теб през този неповторим ден и ти желая щастие.

Тук се говори, че в Москва цари хаос, и се безпокоя за безопасността ти. Известно време се стараех да изчитам вестниците, но все не смогвам. Знаеш каква съм. Не биваше да ти се сърдя, скъпи мой, и обещавам да съм по-добра — не толкова егоистична. Не бяхме толкова зле заедно, както казваш. Въпреки грешките ние значим много един за друг. Върни се при мен. Организирам много изложби. Ти ще организираш още повече. Снахата на Херварт Валден ще го уреди. Парите нямат значение.

Не съм съгласна, че трябва да изчакаме войната да свърши, за да се оженим! Бракът е начин да понесем тежкото време. Каза ми, че ще направиш каквото поискам. Ето — моля те да дойдеш при мен. Моля те!

Твоя Ела

П. П. — Освободих апартамента на Айнмилерщрасе, както предложи. Картините и всичко друго оставих в склад. (Пътуването дотам и обратно с влака беше ужасно. Не бих се върнала, докато не свърши войната — ако изобщо свърши!) Чул си, предполагам, за Марк във Вердюн. Сърцето ми се къса за Мария.

 

 

1 юли 1917

 

Мой скъпи Васи,

Отчаяна съм. Пиша ти постоянно. Защо не отговаряш? Изпрати ми няколко реда. Ще съм благодарна да чуя дори лоши думи. Напиши ми поне, че си жив!

С цялата си обич и нежност,

Ела

 

 

Копенхаген, декември 1917

Ела потропа на една черна врата и си свали палтото. Две русокоси момчета в сини сака се боричкаха да завладеят ракета за тенис. Майка им ги наблюдаваше, седнала на канапе, тапицирано със златен брокат.

— Екхарт, имаш си цигулка! Остави ракетата на Ларс.

Ела хвана по-голямото момче за ръката и го отведе до голямо пиано.

— Застани, както ти каже госпожицата. Помниш ли къде беше миналият път?

— Но защо той да държи ракетата! Аз играя по-добре от него!

— Ларс е по-малък. Ще се научи.

Майката погали бялата котка, свита в скута й.

— Не съм слабоват — разгневи се по-малкото момче. — През лятото победих татко.

— Той ти се остави. Знаеш, че не можеш да играеш.

— Ларс, думата е слабак. — Майката запрелиства илюстровано списание.

Ела строи по-малкото момче до брат му така, че двамата да изглеждат вглъбени в разговор. Издърпа ракетата за тенис от ръката му и я сложи върху капака на пианото — дръжката оформи линия, свързваща братята. Намести цигулката под мишницата на Екхарт и се усмихна леко. Малката Фридел му беше връстница. Преди войната и тя вземаше уроци по цигулка.

— Стой мирен, Ларс. Госпожицата не може да те нарисува, ако мърдаш. Бъди добро момче. Когато госпожицата приключи, ще поръчаме на готвачката да ни поднесе нещо вкусно.

Ела разпъна триножника и сгъваемия стол.

— Искам шоколадово руло — настоя по-голямото момче. — В кухнята няма шоколадово руло, нали? По-добре да излезем навън.

— Да! Може ли? — додаде малкото момче.

— Ларс, не мърдай. Усмихни се, Екхарт. Попитай госпожицата дали да си усмихнат на портрета.

Момчето заговори Ела на нейния език. Познатата реч й действаше успокоително. Датският я изтощаваше. Тя поклати глава. После плесна с ръце и даде знак на момчетата да застанат неподвижно. През следващите петдесет минути щеше да рисува издънките на датската корабостроителна индустрия. Без подобни поръчки нямаше как да се изхранва и да си плаща наема в столицата на страната.

Тя раздалечи краката на стола. Ако нарисува момчетата с поглед, обърнат нагоре, диагоналът ще се движи по основния й зрителен ъгъл — през фигурата на по-малкия брат, линията на ракетата за тенис върху пианото и главата на Екхарт. Все още умееше да вижда и да рисува. Ала дори добрите портрети бяха заплаха за творческата й стойност. „Прилична работа“, чуваше гласа на критиците. „Владее занаята.“

Всъщност Ела бе длъжна да даде на поръчителя — майката — картина, предизвикваща възхита. Малкото момче имаше красиви черти. Ела защрихова линиите на очите му, за да изрази радост. Голямото момче имаше тясно лице. Тя смекчи линиите на скулите и раменете, за да изглеждат по-плавни. Болеше я, че името й ще стои върху картина, побрала съвсем малко от нейната истина. Дните на себеизразяване бяха отминали. Талантът й избледняваше като скица с молив, оставена до прозорец. Но Ела трябваше да се храни.

Позирането за деня приключи. Тя си събра боите. Утре щеше да се върне пак. Остави недовършеното платно в изискания дом. Майката я увери, че ще го намери непокътнато. Ела и без друго не искаше да го взема в пансиона като свидетелство за печалната й съдба.

Тръгна по една тясна улица под ледената суграшица. Знаеше с точност до последния грош какво има в портфейла си. Споменатото от Екхарт шоколадово руло звучеше изкусително, но щеше да мине без него. Имаше останал хляб от закуската, която вървеше към наема за пансиона. Щеше да се задоволи с това. Ако получи нова поръчка, ще се поглези с нещо. Чифт обувки? Не още. Нито палто. Бои и платно вероятно — инвестиция за следващи поръчки или дори изложба. Но кой изобщо купува днес? В Германия положението бе по-лошо. Еми й пишеше за дажбите, лишенията, колко трудно изхранва семейството си без месо и мляко. „Не идвай тук. Няма ядене. Тревожа се за Георг. Моли се, Ела. Дори да не искаш.“ Ела копнееше да види сестра си. Нощем си представяше как заспива в топлата й прегръдка. Не смееше да мечтае за Василий. Той сигурно бе мъртъв. Сърцето й се сгърчваше при тази мисъл.

В стаята си Ела остави вратата открехната, за да чува шепота на хазяйката и дъщеря й. Долавяше само откъслечни думи, колкото да знае, че в къщата има близки хора, заети с нормални грижи. Запали керосиновия котлон и намаза хляба с парченце размекнато сирене. Събра трохите в шепа. Изяде и тях. Изпи чая черен, макар да имаше кутийка мляко. Реши да го запази. Дребната му утеха навярно щеше да й е по-необходима утре или вдругиден, когато няма осигурена работа, дори временна.

След повече от година в Дания Ела имаше съвсем малко приятели, на които да гостува. Вечерният й режим изпълняваше ролята на другар и довереник. Тя разчисти масичката. Извади мастилото и писалката за поредно писмо до Василий, в което описва деня си и го умолява да й отговори, да даде знак, че съществува. Сякаш с писмата го пазеше жив.

От осемнайсет месеца обаче не бе получавала отговор от него. Знаеше, че е мъртъв. Всички бяха мъртви. И все пак не беше сигурна. Страхуваше се от мислите си, но не можеше да ги възпре. Отново и отново — същите мисли.

Прибра вещите и се подготви за лягане. Най-добре умееше да спи.

За Ела това бяха дни на хапещ сняг и вятър, нощи на горчиви, беззвездни небеса. Сърцето й бе сиво и безформено като късовете лед покрай улиците. Време имаше много, но парите бяха оскъдни. Страх имаше в изобилие. С всеки ден без писмо от него — тоест, всеки ден — сърцето й помръкваше.

* * *

Последното позиране мина нормално. Сега щеше да вземе платното и да го довърши сама. Майката не й предложи нито аванс, нито храна или кафе. Ела би приела охотно, но си събра боите и излезе от къщата. Не изпитваше желание да общува, да разгадава тромавите фрази на по-голямото дете. Всъщност нямаше желание изобщо да говори.

За щастие пътят до тясната стаичка в пансиона не беше дълъг. Блъскана от вятъра, тя стисна по-здраво платното и спря да си намести раницата. Познат глас й подвикна на немски:

— Госпожо Кандински. Вие ли сте?

Ела се обърна, смаяна, че чува неговото име. Пред нея стоеше Ана Розлунд, снахата на Херварт Валден. Госпожа Розлунд я бе приютила за кратко, когато пристигна в Копенхаген. Вкопчена в бележката с адреса й, Ела се бе представила като госпожа Мюнтер-Кандински, убедена, че затрудненията й скоро ще приключат, защото той бе обещал да се върне и да се ожени за нея. Сега, повече от година по-късно, как да обясни истината за името си? Беше заблудила Ана Розлунд. Признае ли, ще се изложи на нови нападки. Тя все още бе Габриеле Мюнтер. И лъжкиня.

По-добре да не беше срещала госпожа Розлунд с богатия й датски съпруг, малките й кученца, голямата й къща, високомерната й щедрост. Напоследък Ела не бе приятен събеседник (сякаш някога изобщо е била). В момента, с портрета на момчетата на преден план в ума й, се чувстваше особено потисната. Налагаше се обаче да е любезна — ако не заради себе си, то заради Херварт Валден.

— Добър ден, госпожо Розлунд. Днес вятърът е много силен.

— Защо не ме посещавате? — Жената я разцелува по бузите. Носеше тъмно палто с дебела пухкава яка и мека шапка от тюленова кожа. — Не знаех как да се свържа с вас. Липсваха ми разговорите ни. Мина цяла година… Искате ли да изпием чаша кафе?

Ела опипа монетите в джоба си. Не беше яла след скромната закуска.

— Нека ви почерпя. Най-хубавата сладкарница е зад онзи ъгъл. — Ана Розлунд я хвана за ръката. Беше висока жена с широки рамене, но не изглеждаше набита. — Хайде. Да вървим.

Ела бе изгубила всякакво желание да се противи. Кимна, но когато влязоха в кафенето, окачи вълненото си палто на една кука и подпря платното на стената до краката си, за да не го вижда. В топлото помещение, ухаещо на сладкиши, крайниците й се отпуснаха.

Ана Розлунд поръча и за двете — силно кафе и поднос с пасти. В последната минута избра и голям сандвич с шунка и туршия, наряза го на четири и си го раздели с Ела.

— Съпругът ви намери ли си работа в Копенхаген?

Думата „съпруг“ нажежи въздуха около главата на Ела. Засрамена от лъжата си, тя сведе очи.

— Още не е пристигнал.

— Толкова време мина! Очакваше се да дойде съвсем скоро. — Госпожа Розлунд разпери лакти върху бялата покривка и се приведе изпитателно към Ела. — Мислех, че от година сте заедно тук.

Облегна се назад и си взе вилицата.

— Остана в Москва. Не… не мога да се свържа с него.

Ела отхапа от сандвича, доволна, че ще се засити, макар да не усещаше вкуса на храната.

— Москва… Сигурно се тревожите. Да се надяваме, че болшевиките ще го пощадят. Всички се страхуваме насилието да не се разпространи. — Госпожа Розлунд сипа сметана в кафето на Ела и й кимна. — Бъдете силна! Войната в Европа ще свърши, а революцията в Русия ще стихне някак. Съпругът ви не е войник, нали? Не, разбира се. Имайте търпение. — Отпи кафе, втренчена в Ела над ръба на чашата. — А вие? Справяте ли се? Рисувате ли?

— Изпълнявам поръчки, портрети и прочее. Организирах една-две изложби, но войната…

Нямаше нужда да казва нищо повече. Посегна към втората четвъртина от сандвича.

Ана Розлунд сипа още кафе в чашата й и побутна захарницата към нея.

— Госпожо Кандински, ще се върна към тежката тема. Съпругът ви… Опасявате ли се от най-лошото? Длъжна съм да попитам.

Ела извърна глава.

— Понякога ми минават подобни мисли. Но нямам информация. Не знам нищо.

Отвъд витрината на кафенето мъже и жени, превити под студения вятър, крачеха бързо по улицата. Хората изглежда имаха посока. Всички бяха живи, освен Василий. Навярно и тя не съществува. Василий е мъртъв, Габриеле Мюнтер е никъде, Габриеле Кандински никога не бе живяла. Ела остави вилицата и сплете пръсти в скута си. Ана Розлунд я погледна.

— Госпожо Кандински, не искам да ви обидя, но опитвате ли да се свържете със съпруга си?

Ела вдигна глава.

— Разбира се. Пиша писма, изпращам телеграми. Непрекъснато… Не получавам отговор.

— Мислех си за друго. Чрез медиум. Простете, госпожо Кандински, не искам да ви разстройвам. Предлагам да пробвате само за успокоение. Сигурността дава утеха.

Ела си пое дълбоко дъх. Копнееше той да е жив, но знаеше, че не е. Как другояче да си обясни мълчанието му? Отпи от кафето, неспособна да продума.

— Не всички споделят това мнение, но според мен отишлите си преди нас остават с нас. Вървим сред тях, без да долавяме присъствието им. Малцина надарени обаче ни отварят врата към онзи свят. Замисляли ли сте се, госпожо Кандински, да се свържете със съпруга си чрез спиритист? За да ви олекне…

През витрината Ела видя залепен върху колона вестник да се мята във вятъра като прикована птица. Обърна поглед към масата и Ана Розлунд.

— Сестра ми ме заведе на спиритически сеанс след смъртта на майка ни. Двете бяха много близки и сестра ми скърбеше дълбоко. Не се получи. Не усетих нищо. Колкото до сестра ми… Тя е по-различна от мен.

Госпожа Розлунд се приведе към нея.

— Навярно моментът не е бил подходящ. Нека ви представя на госпожа Анагрете. Няма да ви навреди.

— Твърде щедра сте към мен, госпожо Розлунд.

Ала вече не можеше да преглътне нито залък. Отпусна безжизнените си ръце в скута. Сведе очи и зърна портрета до стената. Неизвестността я изтощаваше. Разбереше ли със сигурност, че Василий е мъртъв, щеше да се върне у дома при Еми. Колкото по-дълго се проточваше войната, толкова повече се влошаваше положението в Германия. Там никой не би обърнал внимание на личната й скръб. Би могла и да умре незабелязана. Ела вдигна поглед. Сигурността щеше да я изпрати вкъщи.

— Благодаря. С радост ще приема помощта ви.

* * *

Медиумът посрещна Ела в тясна, тъмна стая, побрала кръгла масичка колкото подноса, купен от пазара в Тунис, и два тапицирани стола до нея. Плътната завеса в единия край на помещението се поклащаше леко. „Дъхът ми сякаш я съживява“, помисли си Ела в тишината.

Мадам Анагрете, подминала значително средната възраст, носеше семпла тъмна рокля и топъл шал. Имаше майчинско излъчване и бяла коса, прибрана в старомоден кок. Изглеждаше добродушна и търпелива, говореше бавно и тихо. Без да се усети, Ела заразказва за изгубеното, за изчезналия руски съпруг — знаменит мъж, потопен вероятно от вълните на историята, тласкаща Русия от феодалното й минало към нещо съвсем ново — държавно устройство, непонятно за нея, но според вестниците път към духовен растеж. Сподели опасението си, че господин Кандински е загинал. Какво друго обяснение може да има? Наричаше го свой съпруг. Мадам Анагрете не биваше да узнае истината.

— Беше ли в добро здраве, когато го видяхте за последен път? — попита възрастната жена.

— Да — кимна Ела. — Но ми беше ядосан. Не проявявах разбиране към него. Той винеше себе си, че не ме обича достатъчно.

В гърлото й заседна буца. Никога не бе изричала тези думи. Сведе глава и се втренчи в ръкавиците, легнали в скута й. Потърка с пръсти меката вълна.

— Сигурна ли сте, че е бил ядосан?

— Така мисля. Карахме се. Разбираше, че ме наскърбява, ала не успяваше да се овладее.

— Сигурна ли сте, че искате да говорите с него сега? Думите му може да ви наранят.

— Аз… Просто не знам какво друго да направя.

Мадам Анагрете протегна ръце към нея. Ела улови меките длани на медиума.

— Мила моя — подхвана възрастната жена с дълбок глас, сякаш дърпаше струни на виолончело. — Мъртвите ни проговарят, ако се вслушваме внимателно. Затвори очи и помогни на съпруга си да влезе в твоята душа. Той ще намери себе си у теб. Не мога да ти обещая, че ще дойде, но нека поседим тихо тук и да го помолим да ни посети. Да влезе в душата ти и да проговори на сърцето ти.

Мадам Анагрете захлупи с длани ръцете на Ела върху масата и ги стопли като яйца в гнездо.

В тъмната застинала стая сърцето на Ела се надигна в очите. Тя се разплака. Сълзите се стичаха дълго. Най-сетне бурята от чувства стихна. Ела избърса очи с носната си кърпичка и отпусна глава върху тапицираната облегалка на стола, отмаляла от внезапния изблик. Вслуша се в пулсиращата в ушите й кръв. Сълзите потекоха отново, по-бавно, и тя ги остави да се стичат по бузите й. После, сред плътната черна неподвижност, самотата и скръбта й приеха форма — неговата форма, неговото присъствие. Очите й бяха затворени, ала мислено тя го видя да приближава към нея — лекото му гъвкаво тяло, лицето с фини черти, ясните очи. Усети топлината на кожата му, жилавите мускули, извивката на раменете му. Вдиша дълбоко и усети мириса на тютюн, който винаги го обгръщаше като пашкул. Чу гласа му — тих и пропит от болка. Говореше й премерено както обикновено, с изтънчена вежливост. Габриеле, ти си моята любов, моята съпруга… Повтаряше го отново и отново. Моята съпруга. Тя вдишваше гласа му с пълни гърди и усещаше как трепти в сърцето й. Моя любов, единствена моя. Моя съпруга. Сълзите изсъхнаха върху лицето й, ала тя не смееше да вдигне глава от страх да не го накара да замлъкне.

После гласът му стихна. Тъмнината се разсея. Образът му избледня и се отдалечи. Ела потърси пипнешком мократа кърпичка и си избърса лицето. Чувстваше се празна, куха като черупка, оставена да съхне в гореща стая. И все пак той бе проговорил. Беше я назовал своя съпруга. Значи, тя можеше да казва същото, да се нарича госпожа Кандински.

 

 

Галерия

„Кръстове на гробището в Кохел“, 1909

Габриеле Мюнтер

Маслени бои върху кадастрон

15⅞х12⅞

Галерия „Ленбах“, Мюнхен

Дарение от Габриеле Мюнтер

Пет обикновени кръста се издигат от плоска равнина, но не подредени спретнато в натюрморт, а сред отсенки от сняг и локви. Разположени или близо, или далеч от зрителя, кръстовете не са право пред него — намират се под лек ъгъл спрямо центъра на картината и избягват прекия поглед. Отляво надясно вторият и петият кръст са големи, заемат над половината височина на картината. Другите три кръста не достигат и четвъртина от височината им. Вторият кръст е украсен с венец в черно и тъмнооранжево. Върху три кръста личи фигурата на Иисус. Фонът е богат на смисъл, но е неясен. Зад кръстовете навярно има стена. Тъмнозелено петно на заден план загатва човешка фигура сред петна в бяло, светложълто и синьо.

Кръстовете са безплътни; липсват други традиционни символи — надгробни плочи, цветя, ангели, урни. Кръстовете сякаш са по-скоро свързани взаимно, отколкото с действителен пейзаж. Силните вертикали на кръстовете са в контраст с напречните линии и с диагоналните вълни от синьо и бяло. Мазките с четката са бързи и непрецизни. Цветните петна се застъпват. Краищата се преливат. Красотата тук е в контраста — ярки и тъмни цветове, мокро и сухо, меко и твърдо, хоризонтали, вертикали и диагонали. Сред неподвижността има движение.

Тревожен и двусмислен, гробищният свят в картината е злокобен и смущаващ.

Й. Айхнер

 

 

Мурнау, април 1921

Ела седна върху леглото му и приглади синята покривка отляво и отдясно. Винаги имаха отделни спални, дори в най-пламенните си дни — пренос вероятно от годините, когато не живееха заедно, а се срещаха в квартирата на единия или на другия за дълги вечери и още по-дълги нощи. Но миговете й на най-светло щастие бяха тук, в жълтата къща в Мурнау, облъхната от благоуханния вятър от долината. Тя и Василий се хранеха, спяха, работеха, посрещаха гости, спореха и се любеха. „Тук — помисли си тя. — Тук усещах най-съкровена пълнота.“ Ако той не беше се оттеглил в тясното пространство на ума си, където нямаше място за нея… Но това бе приключило. Василий бе неин завинаги.

Прозирните завеси пред отворения прозорец на стаята му се полюшнаха навътре, сочейки й леглото, където той бе спал сам, но и беше я събличал и покривал с голото си тяло, стопляйки я отвътре и отвън. Тук Василий бе навсякъде — в пъстроцветната емайлирана мивка, изрисувана от него с народни мотиви, в червените етажерки и топките върху таблата на леглото, в стените, пода и тавана, в завесите и прозорците, и отвъд прозорците, където църковната кула гледаше към градината, и в конете сред полето, в дъжда, в слънцето и във вятъра.

Следобед Фани щеше да дойде с влака и да донесе черния му фрак. Ела искаше да го разстели върху леглото, сякаш Василий ще го облече — за концерт или за откриване на изложба, където ще пият шампанско. Бе подготвила и най-хубавите му обувки. Странно, не ги беше взел в Москва. Но пък там щяха само да се съсипят. Сега тя щеше да ги сложи така, че върховете им да надничат изпод леглото. Ще го чакат да ги обуе. Той беше малко суетен. Не без причина. Имаше стройни, изваяни крака и съвършени стъпала. Никога не й ставаше неприятно да я докосва с тях, дори през зимата. Всъщност обичаше всяка част от него, която можеше да погали, обичаше ума му, идеите му, достойнството и амбицията му.

Долните дрехи бе оставила за последно. Ризите и вратовръзките вече бяха в долното чекмедже, но все отлагаше да прибере нещата, допирали се най-близо до тялото му. Сега обаче щеше да го направи. По-добре да ги докосне още веднъж, преди Фани да дойде, да ги опре в лицето си и да усети дали са запазили мириса на кожата му. Извади два летни потника от сака върху писалището му. Погали бузите си с тях и седна отново. Докато Фани пристигне, ще е подредила най-личните му вещи. Една по една, връщайки го с всяка към живота.

Още не бе решила какво да прави с книгите. Да ги подреди по рафтовете в мазето? Освен всичко друго той беше и учен. Малцина го познаваха дълбоко, както го познаваше тя. По-късно може да напише нещо за него. Статия за живота си с великия мъж. Нищо интимно и злободневно. Нито оценъчно. „Творецът, какъвто го познавах“, така ще я озаглави. Ще препрочете дневника, за да си припомни. Мнозина навярно ще пожелаят да посетят къщата, където е работил най-плодотворно, където се е родил „Синият ездач“. Не би поискала входна такса. В никакъв случай. Важното е да се почете паметта му. Ще запази духа му в тази къща, където може да бди над него. Другите ще я подкрепят. В качеството си на госпожа Кандински тя ще оформя възгледите им за Василий.

Ела погледна към кашоните, подредени до стената. Бе пътувала многократно, за да ги донесе. О, ами цилиндърът му! И него ще изложи до фрака. Да, точно така. Но не сега, не още. Докато Фани дойде, ще поседи върху леглото му, ще докосва дрехите му.

Полегна върху покривката, закрила очи и уста с бельото му. Не усещаше обаче познатата миризма на кожата му. Много години бяха минали. И все пак сега той бе само неин. Несъмнено. Застинал в смъртта като неуловима пеперуда със захванати с карфици криле. Такава е смъртта — застига те насред живота и те запазва в спомените на живите. Като дете Ела бе играла на статуя. Подскачаш, танцуваш и кривиш лице. После някой извиква: „Стоп!“ и се вкаменяваш. Сега Василий бе нейната статуя. Ала понеже не знаеше как е умрял, кога и къде, той не бе застинал спокойно у нея. Затова го сглобяваше. Затова му строеше паметник.

Ела се върна в Германия години след войната и дойде в Мурнау още щом се пречупи гръбнакът на зимата и камината в дневната бе в състояние да я топли уютно нощем. Искаше да нагласи всичко, както той би желал. Първо подготви градината, за да я засее през влажната студена пролет. Той обичаше зеленчуци, къпини и ягоди, рози в кръгли лехи. Сега обаче гърбът я болеше повече отпреди, когато се навеждаше да копае и разрохква глинестата пръст. Работеше сама, разбира се. Нормално е да се поизмориш, ако никой не ти помага.

Допълни изложбата в дневната със стъклописи, донесени от Мюнхен. При всяко посещение изпираше кат чаршафи и завивки. Всичко вършеше сама. Налагаше се. Не можеше да си позволи да плаща на Фани. Преданата икономка обаче продължаваше да се отбива в пансиона на Ела в Мюнхен. На чаша чай обменяха новини, разказваха си истории от войната.

— Приемам с удоволствие — отговори Фани, когато Ела я покани да й гостува в Мурнау. — И ако искате да ви донеса нещо, госпожице, само кажете.

— Госпожа Кандински — поправи я Ела. — Колко пъти да ти повтарям. Трудно се свиква с ново име, но се постарай да запомниш.

Всъщност предложението на Фани даде идея на Ела да възстанови реда в жълтата къща, както би било, ако Василий бе оцелял и се бяха оженили. Е, не беше нужно никой да разбира, че не са се оженили. Пред новия хазяин в Мюнхен тя се бе представила като „госпожа Кандински“; също и пред месаря, който й заделяше хубави котлети и наденички; също и пред жената, която от време на време й боядисваше и подстригваше косата. Имаше право. Лично той я бе упълномощил.

Фани забравяше понякога, разбира се. Когато бяха насаме, Ела й позволяваше да използва обръщението „госпожице“ отпреди войната. Колкото до агентите и художниците, как биха дръзнали да възразят? Във всеки случай тя не поддържаше връзка с повечето. За последен път бе видяла Явленски, когато с Василий бяха в Швейцария. Преди десет години разчиташе на приятелството на Алексей, ала се съмняваше той да я потърси отново след смъртта на Василий. Марк, разбира се, също не бе сред живите, както и другарят му Маке — и двамата войници. Високият Франц Марк, чийто език и принципи толкова я смущаваха. А овдовялата Мария Марк? Ела не знаеше какво е станало с нея. Навярно се бе върнала при майка си.

Ела носеше черно по улиците и сред множеството други жени в траур не привличаше никакво внимание. Беше си купила костюм с права черна пола — не скъп, но изискан. Имаше и нова прическа, по-къса и по-стилна. Ласкаеше се, че сега е модерна, не някогашната Ела, безлична, зависима, отчаяна. Като вдовица имаше ново положение в обществото и по-добър начин да се представя пред другите. Из града се разхождаше сдържана и овладяна, все едно е бивша жена на стабилен бюргер. Стоеше и въпросът за нейните картини и изложби. Хората разпознаваха името й. Рядко се бе чувствала по-добре.

По хълма пред къщата изтрополи каруца. Ела стана от леглото и приглади покривката. Сгъна бельото на Василий и с последна целувка прибра спретнатия куп в горното чекмедже на скрина. Радваше се, че отново ще види Фани тук. Икономката сигурно помнеше празненствата им и дългите нощи, прекарани в разпалено обсъждане на принципите и бъдещето на изкуството. Да, добре направи, че я покани, макар да беше малко странно. Фани не бе нито приятелка, нито домашна помощница. След войната социалните различия се размиваха, някогашните формалности се спазваха по-трудно — освен на думи, разбира се. С Фани винаги щеше да разговаря на „ти“. И все пак тя бе важна част от миналото на Ела с Василий.

 

 

— Изглежда, цяла Бавария се изнася нанякъде. — Фани изкачи стълбите до дневната, остави вързопите, свали си шапката и се събу. — Видях мъж с един крак. Крачолът на другия беше подгънат до коляното. Имаше и пътник без нос. Постоянно бършеше дупката, където му е бил носът. Потресаваща гледка. Както и да е. Всички пътуват. Група ученици отиваха към Гармиш-Партенкирхен. Прекрасни момчета, младички, с розови бузи. Единият ми отстъпи място. Нямаше да приема, ако не беше багажът. Нямате представа колко тежи старият фрак. Ръцете ми се подуха.

— Дай ми го. — Ела протегна ръка. — Ще го сложа върху леглото му. После ще си починем. Ще пийнем чай. Няма кейк, но поне ще поседнем. И аз поработих доста. Подредих стаята му както навремето.

— О! Нося ви писма, мадам. Хазяинът ми ги даде, когато отидох да взема фрака на господин Кандински. Ще занеса фрака горе и ще ги извадя. И не бих отказала чаша чай, ако не ви затруднявам.

 

 

Чак на сутринта Ела намери време за писмата. Първо с Фани се полюбуваха на стаята му и на усърдието й да призове духа му. После пиха чай и приготвиха скромна вечеря. Не ядоха пъстърва, месо и сметана както преди войната. Задоволиха се с хляба, донесен от Фани, със сиренето, купено от селото, и с ранни репички и зелен лук. За десерт Ела отвори един от бурканите, които преди години с Василий бяха напълнили с плодове и водка. Хапнаха по няколко сливи и вдигнаха наздравица с чашките, пълни с ликьор. Възхитиха се на наситения виолетов цвят и на богатия аромат. Опитаха да се насладят на сладката, гъста напитка въпреки непривичния вкус. Силният алкохол ги замая и те си легнаха рано с поразбунени стомаси.

На другата сутрин Фани още бе в леглото, когато Ела реши да прегледа пощата, донесена от Мюнхен. Седна до голата дървена маса. Бледата светлина се събираше на локва върху пода, оставена сякаш от жълтеникав призрак, излязъл от банята. Шрьотерови винаги й отговаряха съвестно. Писмото от Фридел я накара да се усмихне. Племенницата й имаше романтично увлечение — за пръв път. Описваше й подробно трогателния филм, на който младият мъж я завел. Еми й съобщаваше новини предимно за загуби и оскъдица. Георг, слава богу, бил добре, но много изпосталял и обезверен. Търсел работа, защото фабриката му била унищожена. Повечето пликове съдържаха разписки за неплатени сметки. Ела въздъхна. Нямаше представа как ще покрие всички разноски. Скоро щеше да се наложи да продаде нещо. Съвсем малко галерии бяха отворени. „Валден в Берлин оцелява някак“, помисли си тя. Нищо чудно пак да започне да рисува портрети и картини с цветя. При мисълта да се продава така я заболя главата. Върнеше ли се в Мюнхен обаче, я чакаше точно това. Нямаше друг избор.

Последното писмо я обърка. Ела не позна нито почерка, нито адреса на подателя в Берлин. Разряза плика и с този жест отвори рана в себе си.

За момент й се стори, че написаното е на чужд език, и в превод думите ще придобият смисъл и няма да я разтърсят толкова. Празната чаша от чая върху масата затрополи неудържимо в чинийката. Ела не разбра защо. Тихото дрънчене я подразни. Погледна сърдито към чашата, после осъзна, че стиска дръжката и всъщност нейната ръка трепери. Изпусна чашата на пода и отдръпна писмото от себе си, сякаш е мръсна дрипа или окървавена риза на пронизан с кама мъж. Босите й стъпала шареха по пода, ала тя не усещаше движението им. Не усещаше твърдата седалка на стола, не знаеше къде се намира. Сякаш се рееше из стаята и наблюдаваше отгоре жената на средна възраст с уплашени очи. Или пък се бе превърнала в безплътен вятър и повяваше листа в ръката на жената.

— Фани! — извика тя. — Фани!

— Идвам, мадам, само да си сложа халата. Лошо ли ви е?

Ела се преви одве и застена.

— Болна ли сте, госпожице? — Фани дотича боса.

— Прочети го.

Ела тръсна ръка, сякаш писмото е лепкаво и не може да се отдели от плътта й.

Фани го отскубна от пръстите й.

30 март 1921

 

Уважаема госпожице Мюнтер,

Изпращаме ви това писмо от адвокатската кантора на Лудвиг Бер от името на Василий Кандински и съпругата му Нина Андреевская Кандинска, които изискват да върнете на господин Кандински имуществото му, поверено ви през август 1914 година.

Господин Кандински е отново в Германия. Назначен е за професор в „Баухаус“ във Ваймар и ще поднови творческата си кариера. Картините, скиците, писмата и личните му вещи следва да се изпратят до „Баухаус“, Ваймар. Разноските за пратката ще бъдат платени от получателя.

Моля, адресирайте всички въпроси, касаещи това уведомление, до адвокатската кантора на долуподписания капитан Лудвиг Бер.

Докато Фани успее да прочете писмото, духът на Ела я изостави съвсем.

 

 

Галерия

„Къщи край ветровит път“, 1910–11

Габриеле Мюнтер

Маслени бои върху платно

13х16

Художествен музей в Милуоки

Дарение от госпожа Хари Линди Брадли

Във ветровит ден земята, пътят, покривите и стените са покрити със сняг. Палитрата на художничката е бледа като белезникавото зимно небе. Стоим в края на селце и виждаме къщите вляво и вдясно по широка V-образна линия. С цвят и форма художничката изобразява осем постройки, някои с островърхи покриви, други — със скосени или с извити краища и заоблени повърхнини. Къщите са с леки светлосенки в розово, бледосиньо, синапено жълто, бяло. Сградите са подсказани не толкова с архитектурни детайли, колкото посредством внушение — с бързи, груби цветни петна за прозорците, вратите, комините, стрехите. Силните диагонални линии с четката в долния ляв ъгъл на картината създават впечатление, че заснеженият път между къщите се изкачва нагоре.

Художничката — както и в други градски, провинциални и природни пейзажи — поставя зрителя на разстояние, като издига стена или ограда между нас и изобразените къщи. Тук ниска стена отделя наблюдателя от главната постройка в центъра на картината. Не ни е позволено да придружим художничката и надясно, където кафяв стобор прегражда пътя ни към сините и зелените къщи. В лявата част на картината затворени врати, огради и ъгли ни задържат извън вътрешността на селцето. Сцената излъчва покой, но и самота. Никой не минава по пътя. Никой не се надвесва през прозорците и не отваря врата, за да разкрие домашен уют.

Пейзажът буди възхищението ни, ала не ни допуска в близост.

Й. Айхнер