Мери Бесон
Художничката (16)

Единайсета глава
Път към къщата за птици

Мюнхен, септември 1937

Решена да изглежда прилежна домакиня, Ела се появи на Елизабетщрасе рано сутринта, преметнала през рамо старата пазарска чанта. Цяла нощ не беше мигнала. Тресеше се като листо от кафето, което Йоханес я бе накарал да изпие, преди да излезе от апартамента.

— Внимавай да не те подслушват — предупреди я той. — Полицаите се навъртат край сергиите като изгладнели лешояди.

Повтаряйки наум речта си, Ела зърна Бауер в далечния край на пазара, където спираха камионите и каруците със стока. Тя мина бързо покрай празните сергии, които до пладне щяха да натежат от изобилната баварска реколта. Днес обаче я интересуваше само едно — Емил Бауер.

Стопанинът вече бе подредил лук и цвекло върху дъските, подпрени на четири дървени крака. Препасал бяла престилка, той влачеше обемиста щайга. Ела видя камиона му. Задната преграда стоеше смъкната, за да улесни разтоварването. Ще се побере ли всичко? Тя приближи до сергията, погледна назад и се озърна наляво и надясно. Пое си дълбоко дъх.

— Добро утро, господин Бауер — поздрави с протегната ръка.

— Мили боже! — възкликна той с плътен баварски акцент и се здрависа с нея.

— С господин Айхнер още се наслаждаваме на сладкия лук, който купих от вас миналата седмица. Много крехък, изключителен! — Ела се почувства като Мария Марк. Озърна се отново и сниши глас. — Господин Бауер, може ли да поговорим?

Фермерът сбърчи въпросително чело. Повдигна страничната дъска на сергията, внимателно, за да не повреди стоката, и махна нетърпеливо на Ела да се вмъкне през пролуката.

— Господин Бауер, моля ви за услуга и съм готова да платя.

Фермерът я погледна изпод сламената си шапка и бръкна в каросерията на камиона. Извади малък термос.

— Може ли да пренеса нещо в Мурнау, когато си тръгвате с камиона днес?

В шепота й се примесваха настойчивост и страх.

Самотна купувачка приближи до сергията и заопипва червеното цвекло. Не избра нищо и продължи по пътеката. Бауер я изчака да се отдалечи.

— Преди година идвахте във фермата — отбеляза той. — Господинът ви не караше ли ауди?

Развинти капачката на термоса и я напълни с кафе. Парата зашушна в бледата светлина.

— Сега има даймлер — уточни Ела. — Но да, спомням си, че ви посетихме. Купихме цяла щайга зелени ябълки и направихме пюре.

— Какво искате да пренесете? — Той я изгледа, сякаш е лапнал нещо кисело. Сърцето на Ела затуптя по-бързо. Трябваше да го убеди.

— Картини. Много са. Не се побират в автомобила.

Опита да се засмее мило.

Жена с малко дете на ръце спря до сергията и огледа лука. Остави момченцето върху дървената дъска:

— Дръж се за полата ми, докато платя.

Сложи два пфенига върху тезгяха.

— Стигат ли? — попита.

Бауер кимна и погледна пак към Ела. Застанала до камиона, тя си покриваше главата с шал и го връзваше припряно, сякаш е съпруга на фермера, дошла да му помага.

— Помня как навремето идвахте с велосипед до фермата — продължи Бауер. — Запознахте се с жена ми. Преди години. Тогава ви придружаваше друг господин, чужденец. Рисуваше картини…

Той скръсти ръце пред широките си гърди; вдигащата пара чаша се озова под брадичката му.

— Да. Искам да пренеса в Мурнау неговите картини. Ще ми помогнете ли?

Бауер се облегна на камиона. Отпи от кафето и поклати глава.

— Няма да се връщам веднага. В неделя не бързам. Денят е изморителен и ходя първо да вечерям. Помолете друг.

— Всъщност ние предпочитаме да тръгнем по тъмно.

Ела опита да улови погледа на фермера, но той не сваляше очи от две млади жени, застанали пред съседна сергия.

— О?

— Картините са ценни. Не бива да привличаме внимание.

Очите на Ела заискриха, сякаш е замислила забавна лудория.

Бауер изпи кафето до дъно и затвори термоса.

— Не е работа за мен. Не обичам неприятности. Остарях. Вече съм вдовец.

— Господин Бауер, не ми отказвайте. Умолявам ви. Ще ви се отплатим щедро.

— Не искам неприятности — повтори той. — Гестапо души навсякъде.

— Господин Бауер, няма нищо незаконно. Картините са мои. Искам само да ги пренеса в Мурнау. Съвсем близо е до фермата ви, няма да се отклонявате от пътя.

Ела пристъпи към него.

— Ето. — Подаде му сгънат лист. — Моят адрес и малко пари. Ще ви дадем повече, когато свършим работата.

Бауер я погледна. Ръката му изчезна в джоба на панталона под престилката.

— Нали няма да се отметнете?

Той поклати глава, приближи до сергията и започна да подрежда китките листа от червено цвекло. Хващаше ги внимателно, сякаш стръковете са бодливи.

— Ще ви чакаме. Аз и мъжът, с когото ви посетихме преди година.

— Ще дойда, когато пазарът затвори.

Ела се огледа. По пътеките от отъпкана пръст вече се тълпяха купувачи. Не се виждаха полицаи. Тя кимна на фермера. Отнякъде долетя протяжен вой на сирена. Ела се отдалечи бързо от пазара. Бауер щеше да дойде. Трябваше да дойде.

Сутринта се провлече мудно до следобеда. Ела напълни куфар с блузи, пуловери, поли, обувки и чорапи. Събра боите и четките. Защо да не заживеят в Мурнау, подхвърли на Йоханес. Тихото търговско градче им подхождаше повече от града с кресливите му гласове, с ожесточените речи, трошащите се витрини, пожарите, отдавнашните познайници, прогонени в странство или по-лошо. Колкото по-далеч от знамената, лозунгите и шумните митинги, толкова по-добре. Защо им е да слушат ехидните забележки на новоиздигнали се хора? Йоханес се съгласи. Ще се разхождат край езерата; шествията, високоговорителите и новите музеи ще минат и без тях. Щом евреите си тръгват, ще си тръгнат и те.

Ела се качи на тавана и донесе две картини. В едната ръка държеше бледите коне на Марк — разпокъсани пастелни фигури, четвъртити и застъпващи се. Кубична и същевременно романтична, картината напомняше автора си — със заострени ъгли, ала с меки цветове. Имаше още няколко негови творби. Щеше да вземе всичките. Другата й ръка стискаше брилянтен портрет. През отдавна отминало лято бе наблюдавала как Алексей Явленски рисува възрастен градинар със зачервено лице и щръкнала лимоненожълта коса. На тавана имаше и нейна картина — Алексей и Мариане, излегнати на слънчева поляна. Щеше да донесе и нея.

— Прекрасна е. — Йоханес взе разпилените коне с диагонални петна в розово, прасковено и златисто.

— Марк беше гений — подвикна Ела, изкачила до половина стълбите.

Притеснена в очакване дали Бауер ще дойде, тя запълни времето с подреждане и опаковане. Най-сетне камионът на фермера се зададе с грохот по улицата. Благодарна, Ела го посрещна пред вратата.

— Ще влезете ли да пийнете чай?

Щеше да се стъмни след дълги часове.

Фермерът изключи мотора и се смъкна от високата седалка. Обходи с поглед улицата и високите сгради с градини и входове, украсени с цветни саксии. Макар да бе загрубял и напълнял с годините, Ела видя младия мъж, който гордо им показваше овошките, съпругата, бебето, нивите си.

— Не съм по чая, госпожице. Ще седна в някоя бирария. Открих къде сте. Ще се върна скоро. Не бойте се, няма да се напия.

Ела се върна в апартамента. Зачака. Камбаните на съседната църква забиха, възвестявайки вечерната молитва. Шест часа. Светлина като старо злато окъпа стаята. Ела наряза шунка и я подреди в поднос с хляб, домати и зелен лук от сергията на Бауер. Извика Йоханес да се нахранят. Седна на масата с него, ала едва успя да преглътне няколко залъка. Наблюдаваше как светлината бледнее. После изтупа трохите от синята покривка и свали от стените последните картини на Василий, останали й от старите дни — две гравюри, графика и картина с маслени бои. Остави ги върху масичката, където събираха писмата. Зае се да ги опакова, удивена как тя и Йоханес години наред бяха минавали покрай тях, без да се замислят нито колко са ценни, нито каква заплаха представляват.

 

 

Бауер сподели, че се гордее с камиона си. Не всеки фермер можел да си позволи такава машина. Отдалечиха се от заключения склад и излязоха от града в черната нощ, той продължи да се хвали с мотора, шасито и ловко сключената сделка. Седнала отпред до него, Ела се тръскаше мълком и го слушаше, колкото да промърмори одобрително от време на време и да го подтикне да продължава да говори.

Изпитанието да натоварят картините в камиона бе изцедило силите й. Докато Бауер и Йоханес подреждаха пакетите и ги покриваха с брезент, тя стоеше разтреперана, оглеждаше тъмната тясна улица и се ослушваше с всяка клетка на тялото си да долови звук, издаващ, че са ги разкрили. Шумните митинги, крясъците през рупори, пожарите, грабежите, загадъчно изчезващите хора, оставали далеч от нея през годините, сега се бяха превърнали в истинска и близка опасност. Не заради риска да конфискуват картините, нито заради стойността им, увеличила се многократно през двайсетте и няколко години, откакто се бяха разделили с Василий. Не, за нея залогът бе далеч по-голям.

Емил Бауер я стрелна с поглед.

— Успокойте се, госпожице. Товарът е малко височък, но много камиони карат така.

— Не и на тръгване от неделния пазар.

— Да, но няма причина да ни спрат за проверка. Не се безпокойте.

Ала тревогата й не намаля. Бауер бе посочил нова опасност. В напрегнатата политическа обстановка рискуваха да привлекат внимание с претоварения малък камион. Не бяха помислили за това. Тя затвори очи и се заслуша в трополенето на гумите по грапавините на пътя. Опита се да диша в ритъм с равномерното подрусване. Не размерът на товара разкъсваше духа й, а мъчителната й връзка с картините. Да, те не бяха нейни. Бяха на Василий и тя ги бе задържала от злоба. Всеки би я обвинил. Сега обаче тя имаше обществен дълг към картините. Отговорност към самото изкуство, към съзидателния порив на твореца им, към изразения в тях човешки дух.

Не биваше да забравя и за Йоханес, и за Емил Бауер, които поемаха риск наравно с нея. Беше ги въвлякла в гибелна опасност. Ако СС, Циглер или Гьобелс разберяха какво са направили, щяха да ги заклеймят като болшевики и да ги арестуват. Грозеше ги наказание не само заради опита да спасят презряно от нацистите, „уродливо“ изкуство. Друг стремеж, политически, движеше нацистите — власт, контрол, преданост към една извратена идеология. Партията изискваше подчинение и смазваше всяка съпротива. И най-лошото — полицаите нанасяха непредсказуеми удари, подбираха напосоки жертвите си. Не се знаеше какво може да ги сполети. Изчезваха хора, погубените не бяха само евреи. Ела погледна към Бауер. Ако грабежът излезе наяве, тогава какво?

Йоханес караше пред тях. Ела се взря в задните фарове на даймлера, напускащи последното предградие, за да свърнат най-сетне по новото шосе край Щарнбергерзее, през Гармиш-Патеркирхен и после на северозапад към Оберамергау.

— Хубав път — рече тя в опит да се успокои, да отпусне свитото си гърло.

— Строежът осигури работа на мнозина.

Бауер се приведе напред и коремът му опря волана.

Ела погледна отново към фермера. Дали е патриот, симпатизант на нацистите? Правилно ли го е преценила? И от него ли трябва да се страхува? Отвъд прозореца се стелеше житна нива с високи класове, готови за жътва. Протегнеше ли ръка, щеше да си напълни шепата със зърно.

— Казват, че новите строежи спирали инфлацията — продължи предпазливо Ела.

— Да, но не съм привърженик на националсоциалистите.

— Защо?

— Съпругата ми беше полякиня. Запознахме се, когато работех на пристанището в Гданск. Оженихме се млади и дойдохме тук. Тези отрепки обаче мразят поляците. Копелета! — Обърна се към Ела. — Извинете. Ще внимавам с изразите.

— Изгубихте съпругата си, нали?

— Преди година. — Той се прокашля. — Поне децата успяха да отраснат с нея. Дъщеря ми го преживя тежко. Съпругата ми, Аниела, страда много… Чакаше смъртта като избавление.

— Съжалявам.

Ела погледна към фермера с превити широки рамене — мъж, влюбил се рано, създал семейство и изгубил без време съпругата си.

Бауер пак се прокашля.

— Е, скоро ще разтоварим картините в къщата ви. Засега няма пречки.

Камионът продължи да громоли упорито напред. Пътниците мълчаха. Тънкият лунен сърп проряза черното небе и рехава светлина озари хълмовете, гъсталаците, падините и спретнатите ниви — монохромни форми, призрачни и разкривени. Къщурки и стопански постройки стояха настрани от пътя, сякаш не одобряваха как е стъпкал земята.

Очите на Ела натежаха. Житните класове отвъд стъклото клюмаха сънливо и се докосваха, разлюлени от нощния ветрец. Тя си сгъна пуловера и го подпря като възглавница върху прозореца. Облегна глава и в ума й изплуваха стихове на английски, които с Еми бяха учили в клас.

Вятърът, черна вълна, люшкаше разбунените

клони на дърветата,

месецът, призрачен галеон, се носеше по

морската шир на небосклона.

Пътят се виеше — сияйно лунно въже,

подхвърлено към морав пристан.

Разбойникът препускаше по пътя,

напред и все напред препускаше,

докато стигна старата гостилница.

Ела потрепери. Думите се нижеха нескончаемо в ума й. Пътят пред нея се стелеше като лента, струваше й се, че чува как галопиращият кон на разбойника я гони.

Бумтенето на мотора замря и Ела се събуди. Емил Бауер бе паркирал камиона зад колата на Йоханес. От другата страна на шосето имаше стара покафеняла гостилница. През отворените прозорци на ниската постройка струеше мътна светлина. Вътре някой пееше с пълно гърло.

— Трябва да хапнем нещо, Ела. — Йоханес отвори вратата от нейната страна.

— Съвсем близо сме. Не е ли по-добре да не спираме?

— В къщата няма нищо за ядене. Минава един, а ни чака и разтоварване.

Отмаляла от неспокойния сън, Ела се смъкна от седалката. Приглади полата си, прокара пръсти през косата и тръсна глава, за да се разбуди.

Сгушена на метри от разклонението на север към Мурнау, гостилницата миришеше на вкисната бира и цигарен дим. Край грубите дъсчени стени се редяха половин дузина дълги маси. Място, негостоприемно и свъсено като гостилничаря зад тезгяха. Превили гръб, край масите седяха десетина работници. Пред тях побелял мъж разтягаше акордеон в съпровод с грачещите им пиянски гласове. В далечния ъгъл седяха четирима войници от Гестапо; черепи се зъбеха от яките им, орли и свастики — по ръкавите им.

Фотография на фюрера, несъмнено заснета от Хофман, висеше над тезгяха. Ела улови погледа на Йоханес и кимна към нея.

— Откъде ли се е взела тук? — Йоханес събра длани между коленете си.

Келнерка с лекьосана престилка им донесе бира.

— От работа се ожаднява. — Бауер хвана халбата с две ръце и отпи на големи глътки.

Ела успя само да навлажни устни, без да откъсва очи от черните униформи. Погледна многозначително към Йоханес. Не биваше да привличат вниманието на войниците. Трябваше бързо да се махнат оттук.

Йоханес остана да уреди сметката. Ела излезе и тръгна слепешком към външната тоалетна. Бауер се скри зад камиона и се облекчи върху треволяка край шосето. Вратата на гостилницата се отвори и четиримата гестаповци се изсипаха навън. Първият прекрачил прага — млад русокос мъж, много пиян — тръгна право към Бауер и го халоса с приклада на пушката си.

— Спри! В името на Отечеството ти забранявам да цапаш новото шосе!

— Покажи си чучура! — Олюлявайки се, втори войник приближи до тях. — Всичко ли си е на мястото, или си обрязан евреин?

— Оставете го! — намести се трети. — Чичо ти Дитер пикае тук всеки ден.

Той си разкопча панталоните и пусна силна струя в канавката до даймлера.

Бауер си вдигна гащеризона и тръгна към вратата на камиона.

Офицерът, по-висок от подчинените си, огледа камиона.

— Какво е това? — Носеше тояжка. Прокара я бавно по каросерията, потупвайки брезента. — Контрабанда?

— Как не! Помагам на приятелите ми да се преместят в провинцията. — Фермерът заби пети в земята и скръсти ръце пред широката си гръд.

— Сигурно пренасяш оръжие. — Гласът на офицера прозвуча сухо, безизразно. — Към Швейцария си тръгнал май. Въоръжаваш швейцарците, а? — Прокара длан по брезента, сякаш усеща какво има под него.

В гъстия мрак Йоханес прекоси шосето откъм гостилницата и се присъедини към групата.

— Какво има? — усмихна се на офицера.

— Покажете ни какво сте натоварили в камиона. — Русокосият войник стъпи върху подвижната платформа на каросерията. Офицерът изопна властно рамене. — Развържете брезента — заповяда мрачно, тежко.

Йоханес погледна към Бауер.

— Господине, покажете на офицера какво носим. — Той отстъпи от камиона, протегнал дясна ръка, все едно кани гости. — Както обяснихте, със съпругата ми се местим в провинцията.

За момент Бауер не помръдна. После поклати бавно глава и разхлаби дебелите въжета, придържащи брезента към парапета на каросерията — от едната страна и от другата.

Йоханес продължи с тон на любезен домакин:

— Ето, картини от дома ни. Нищо опасно. Нищо незаконно.

Ела се появи зад Йоханес и го хвана за ръка.

— Картините са мои, господин офицер. Рисуването ми е хоби. — Гласът й прозвуча кокетно. — Искате ли да ги разгледате? Обичате ли изкуството? Може би ще си купите картина?

Тримата пияни войници се качиха в каросерията и затършуваха из съдържанието й. Вдигаха пакетите, разкъсваха хартията и се взираха в платната.

— Тук има само картини.

— Някои са огромни.

— Откъде ги имате? — въпросът на офицера прозвуча обвинително.

— Съпругата ми е художничка — отговори Йоханес. — Това е любимото й занимание. — Обгърна Ела през рамо и я притисна към себе си. — За съжаление не успява да продаде всичко — усмихна се широко и погледна Ела с любящи очи.

Офицерът насочи фенера си към товара. Лъчът му обходи картините, осветявайки призрачните изображения — пейзажи, натюрморти, абстракции.

— Не ми изглеждат много добри. Но щом ви харесва да рисувате така, потегляйте с произведенията си. Късно е. Съжаляваме, че ви задържахме.

Емил Бауер изпъна брезента от двете страни и завърза въжетата.

— Качвай се в колата, скъпа моя. — Йоханес побутна леко Ела.

До края на пътуването тя остана в даймлера. Чуваше боботенето на камиона и усещаше светлината на фаровете му върху разтрепераните си рамене. Отново и отново поглеждаше назад, търсейки с поглед друга машина, друг камион. Едва когато Йоханес свърна по тясната уличка край жълтата къща, нощта й се стори достатъчно тъмна и тиха, за да успее да си поеме дълбоко дъх.

 

 

— Искате ли още една чаша?

Изморена до краен предел, Ела се надяваше фермерът да откаже. Слънцето тъкмо докосваше хоризонта и разтоварването бе изстискало всичките й сили. Ръцете й бяха изтръпнали от тежестта на картините, вече свалени в мазето и подредени покрай стените.

Йоханес и Емил Бауер бяха сигурни, че инцидентът не е приключил.

— Ще се върнат — каза фермерът.

— Няма как да ни намерят. — Ела имаше чувството, че ще заспи седнала. — Не знаят кои сме.

— Гостилничарят видя всичко.

Бауер се изправи и се протегна; завъртя рамене и си изпука врата.

Ела оброни глава върху масата.

— Тукашен е. Казва се Дитер Йегер. Съжалявам, госпожице. Цялото село знае руската къща — продължи Бауер.

Ела обърна глава настрани и облегна буза върху плота.

— Не сме в Мюнхен. Никой няма да се заинтересува от купчина картини. — Беше толкова изморена. — А и кой помни Кандински? Минаха повече от двайсет години.

— Габриеле. Не е толкова просто — намеси се Йоханес. — Забрави ли Бекман, Ернст и Нолде? Войниците ще докладват какво са видели и Гестапо ще дойде да провери.

 

 

Ела и Йоханес се събудиха с натежали глави и свити сърца. И двамата слязоха в мазето да видят картините със смътната надежда да са изчезнали или поне да са се подредили някак. И двамата недоумяваха къде да дянат всичко — десетките малки творби върху хартия и няколкото големи платна, опънати на дървени рамки, високи по три метра и още по-широки.

— Сгрешихме. Няма къде да ги скрием — констатира Ела.

Емил Бауер обаче бе обещал да им помогне. Зачакаха го с тревога. На Йоханес му се стори, че чува двигателя на камиона. Оказа се врящата вода в чайника. Ела се сепна от затръшната врата на кола. Всъщност Йоханес бе захлопнал портата след обиколка на градината за издирване на следи от стъпки и захвърлени угарки.

Бауер пристигна късно следобед. Имал работа, обясни, да полива, да храни животните. Слезе в избата, скръсти ръце и я обходи с поглед.

— Какво държите в килера под стълбището?

— Метли и парцали. — Ела отвори вратата, за да покаже, че тясното помещение не може да побере големите картини.

Бауер се наведе да погледне.

— Малките ще се сместят по рафтовете.

Йоханес се свря в килера и опипом прецени широчината и дълбочината на помещението.

— Да, големите са проблем. Има възможност обаче да махнем рамките и да навием платната. Как мислиш, Габриеле?

— Не знам. — Ела се облегна на стената.

Тежка отговорност наистина. Ами ако платната се скъсат при свалянето на рамките? Рискуват боята да се напука или излющи. Върху екрана на ума й се появи видение. Тя върви из галерията на Херварт Валден към тъмните складове зад залите, където на хладно стояха платна, навити като наденички по полиците. Ела отвори очи и приближи до килера.

— Ще се поберат ли, ако махнем рамките?

— Вероятно. — Йоханес разпери ръце да премери отново пространството. — Как мислиш, Бауер?

— Най-добре госпожицата да прецени.

— Решавай, Габриеле. Да навием ли платната?

Ела се разходи още веднъж из складовете на Валден.

— Да. Но внимателно.

Тя разстла стар чаршаф по средата на мазето. Бауер и Йоханес се заеха първо с най-голямата картина — Композиция VII. Сложиха я върху пода с боята надолу. Бауер извади пироните и освободи твърдото платно от дървената рамка. Йоханес коленичи до него и с клещи измъкна острите кабарчета, заседнали между гъстите нишки. Затаила дъх, Ела потръпваше при всяко болезнено проскърцване на дървото, сякаш разраняват собствената й плът. Хванали тежкото платно в четирите края, Бауер и Йоханес го пренесоха върху друг чаршаф в съседното помещение. В бледнеещата светлина лишената от скелет картина се отпусна безжизнена, с подвити ръбове.

Краката на Ела се подкосиха. Тя се облегна на стената. Бауер и Йоханес се заеха с второ платно, после подхванаха трето. Разстилаха освободените картини една върху друга. Приключиха с най-големите, застанаха от двете страни на купчината и я свиха на руло върху чаршафа, сякаш се бореха с неподатлив, втвърден килим. После хванаха краищата на чаршафа и го повлякоха към ниския килер. Запъхтян, с изпъкнали вени по врата, Бауер намести тежкия свитък в тясното пространство. Картините застинаха като мъртвец в покров. Скиците и графиките върху кадастрон заеха етажерките. Най-сетне, запълнили всеки сантиметър, Бауер и Йоханес заключиха вратата.

— Добре. — Йоханес разтри гръб. — Но ако някой отвори вратата, ще му се разкрият като жените на Синята брада.

Погледът му спря върху долапа пред отсрещната стена.

— Господин Бауер, помогнете ми да го избутам пред килера.

Дървената грамада щеше да застане като страж пред надземната гробница на картините. Запълниха рафтовете с консерви — домати, грах, туршия и шест буркана със сливовия ликьор на Василий, отлежавал двайсет години и придобил пурпурен цвят като свещеническа одежда.

Бауер запали огън в градината и изгори дървените рамки. Димът от кремираните летви сгъсти нощното небе.

 

 

Какво ще се случи? Как да се подготвят? Да предположим, че открият картините? Животът им ще бъде ли изложен на опасност?

Вечеряха, измъчвани от въпроси. Заспаха, прехвърляйки сценарии наум.

Мина ден. Още два. Седмица. И още една. Въздухът захладня. Трепетликите по хълма избухнаха в червени пламъци, поръждавяха, сетне посивяха. Падна слана. Ела обра зелките от градината и ги уви в слама върху пода на избата — допълнение към невинните рафтове с консервирани зеленчуци. Мазето изглеждаше съвсем обикновено; мазе в скромна къща на възрастни хора, безобидни, пестеливи, подготвени за дългите снежни дни. Тънък пласт прах покриваше стъклените буркани.

В помещението с килера сега имаше и нейни картини — облегнати по стените сред бурканите, бутилките, метлите, парцалите. Дебел свитък чисто платно стоеше в ъгъла редом до триножника й. Някои картини бяха от разцвета й — времето на „Синият ездач“, когато да занесе раницата си на ново място, значеше да предизвика нов начин на виждане, на извличане на същина, изразяване на впечатление. Други бяха по-посредствени — пътища, цветя и хълмове, предназначени за Германското художествено изложение. Нарисувала ги бе в жълтата къща в Мурнау през последните лета — декоративни, неартистични картини. При вида им я прорязваше болка. Все пак бяха много, и това бе важното. През онази нощ войниците от Гестапо не бяха преброили платната. Ела се надяваше да сбъркат нейните картини край стените с далеч по-опасните, скрити зад долапа.

 

 

Потропаха на вратата им в студен дъждовен следобед. Йоханес бе отишъл в селското кафене, за да пие топла лимонада и да чуе политическите коментари по радиото. Имал опасения относно договора, сключен от Хитлер с Белгия — това обясни на Ела. Щял да опита да отсее истината от цензурата и да купи вестници. Обеща да се върне преди мръкване и да донесе от пазара нещо прясно. Ела седеше край масата и нижеше мъниста върху чантичка — везмо със златни и зелени дървета, наподобяващо нейна стара картина. Ударите по вратата я сепнаха. Тя подскочи и разпиля мънистата по пода. Отиде на пръсти до страничното прозорче. Вече си бе създала навик — опряла гръб в стената, успяваше да зърне ивица от пътя покрай хълма над къщата. Никога не използваха входа от задната страна. Само непознати чукаха по залостената врата.

Под мокрите дървета стоеше огромен черен автомобил със запален двигател. На задната седалка имаше пътник. Дитер. Едва след време Ела осъзна, че моментът е настъпил. Цялото й тяло омекна.

Тя застана зад затворената врата и се ослуша. Два мъжки гласа — единият тежък и груб, другият по-напевен и изтънчен. Хлопането прозвуча отново — още по-настойчиво. С разтреперана ръка Ела открехна вратата.

Не позна нито единия, нито другия, изправени пред прага. Мъжете под големите черни чадъри носеха обикновени тъмни костюми с широки ревери и яки без значки.

— Да? — Ела се подпря на дървената врата.

— Добър ден. — Мъж на средна възраст, висок, слаб, с права тъмна коса, оредяла над костеливото му чело, поднесе чадъра напред, сякаш да заслони Ела от проливния дъжд.

— Слава богу! — По-младият, очевидно баварец, я огледа изпитателно — износената рокля, посребрялата коса, остарялото лице.

— Почитаема госпожо Мюнтер…

Обръщението стъписа Ела. Почитаема? И откъде знаят името й? Дъхът застина в гърлото й.

— Да? — рамото й се впи в ръба на вратата.

— Искаме да ви зададем няколко въпроса относно картините ви. Може ли да влезем?

Отново възрастният. Образован, берлинчанин, съдейки по акцента. Той събра чадъра и го облегна на стената под заслона на покрива. Пристъпи напред и вклини върха на обувката си между вратата и рамката. Набитият баварец се приведе напред.

Как да ги остави навън сега?

— Да, разбира се. Ще запаря чай. — Не тя, някой друг изрече думите с непознат, изтънял глас. — Рядко посрещам гости. — Отвори широко вратата.

— Няма да пием чай, благодаря. Само ще ви зададем няколко въпроса.

Мъжете избърсаха мокрите си обувки в изтривалката пред вратата и изтръскаха водата от широките рамене на тъмните костюми.

— Заповядайте. — Тя им посочи дневната.

Защо точно сега Йоханес не е тук? Как ще се справи сама?

По-възрастният мъж спря под сводестата врата и се огледа. Свали шапка, поклони се на Ела и седна на канапето под прозореца. Грижливо остави шапката до себе си. Младият мъж влезе с твърда крачка, мачкайки с обувки дребните мъниста. Сви коляно и си погледна подметката, сякаш нещо се е забило в нея.

— Какво е това по пода? — попита той.

Имаше вид на човек, отраснал в околните планини или в съседна ферма.

Внезапно Ела го позна.

— Извинете, младежо. Точно преди да дойдете, разсипах чантичката си с мъниста. — Говореше бавно, провлачваше думите мелодично като благодушна старица. В рамките на секунда бе остаряла с десет години. — Напоследък ръцете не ме слушат. Не се безпокойте. После ще ги събера. В чекмеджето имам лепенки, ще излязат лесно измежду дъските… — Сплете ръце и се усмихна. — А сега? Как да ви помогна, господа?

За щастие бе спряла да си боядисва косата. Отвори скрина, изрисуван от Василий, и извади най-вехтата си жилетка. Метна я върху раменете си и седна на един дървен стол с твърда облегалка срещу мъжете.

— Колко е мразовито днес! И влажно. Зимата ще дойде скоро.

Чии думи са това? Чий ведър глас ги изрича? Никога не е умеела да води лековати разговори, а сега бърбори за времето.

По-възрастният мъж се наведе напред и огледа пейзажите над дивана, стъклописите над масата, портрета на Василий върху триножника в ъгъла. Потри длани и се прокашля.

Ела продължи да говори, доверила се на чуждия глас да я направлява.

— Споменахте, че ви интересуват картините ми. Имам доста голяма сбирка. Ще ви предложа добра цена. — Представи си платната, натрупани в мазето. В ушите й отекнаха подигравателните думи на Хофман. Собственият й невъздържан отговор я клъвна с остър клюн. „Внимавай — предупреди се мислено. — Внимавай да не те предизвикат, да изгубиш контрол, да освободиш ястреба, затворен в клетката у теб.“ Приглади полата си. — Радвам се, че дойдохте. В наше време хората предпочитат по-реалистично изкуство. Нещата ми може да ви се сторят старомодни. Но имам почитатели. И рисуването ми доставя удоволствие. Когато мога да си го позволя, разбира се. — Приведе се напред и призна: — Платната и боите са много скъпи, а и вече съм стара… Разбирате ме, сигурна съм. Вие рисувате ли, господа, или сте колекционери?

Погледна първо към берлинчанина, после към навъсения баварец. В стомаха й запърхаха криле.

— Госпожице Мюнтер, не ни интересуват вашите картини. Научихме, че познавате художника Василий Кандински. — Берлинчанинът изрече името, сякаш дълго бе репетирал чуждото произношение.

Дълбоко в нея хищната птица се раздвижи, закопняла за свобода. Прииска й се да уточни — „познавах го някога“. Пое си дълбоко дъх и усмири ястреба. Погледна към портрета върху триножника. В момент на духовитост бе нарисувала пъстроцветен папагал върху рамото на Василий. През смях му беше подсказала, че това е тя. Бди над него като дух пазител.

Ела преглътна. Кръстоса глезени и се вкопчи в новия си, бавен и напевен глас.

— О, да, познавах го на младини. Беше ми учител. Сигурно ме е забравил вече. — Някои неща се изричат трудно. Тя се изправи. — Наистина ли не искате чай?

Берлинчанинът поклати глава и извади тефтерче от вътрешния джоб на сакото си. Погледна я, готов да записва с молив. Ела седна отново с объркана усмивка.

Мъжете се спогледаха. Баварецът отметна глава назад и скръсти ръце. Берлинчанинът потърка брадичка. Попита по-силно и отчетливо, сякаш се опасяваше, че тя недочува:

— Поддържате ли връзка с господин Кандински?

— За бога, не. — Ела си представи мъртвеца в килера; представи си как прокарва длан по покрова. — Чакайте да си спомня… Професор Кандински се върна в Русия през 1914. Той е руснак, господа. Напусна ни, когато започна войната. Да, оттогава не съм виждала професор К.

Ела си позволи бегла усмивка. Отчасти казваше истината.

— Не бяхте ли негова любовница? Живели сте като съпрузи. Нали?

Берлинчанинът прелисти бележника. Всичко ли знае? Или само някои неща? Ела се закашля, скрила уста с длан. Потупа се по гърдите.

— Знам слуховете. — Сведе очи като смутена старица. Ще успее ли да се изчерви? — Но не са верни. Посещавах лекциите му, да. И участвах в семинарите му. Следвах го, където преподаваше. После се отказах, улегнах. Но нищо лично. Той беше женен, знаете. Живеехме в съседство. В „Швабинг“. Много художници се бяха заселили там. Излезеш ли на улицата, все ще срещнеш приятел. — Берлинчанинът отвори уста да заговори, но Ела продължи невъзмутимо: — Романс? Не, опасявам се. Да сме живели заедно? Не, не. На младини организирахме празненства. Често се проточваха до зори. Но явно не го познавате. Той не би направил нищо неприлично. Беше истински благородник. А и с Аня Чимякина, съпругата му, бяхме приятелки. Е, бях увлечена по професор К., признавам. Доста привлекателен мъж. Любовник обаче? За бога, поласкана съм, но не, не… — Поклати глава с усмивка. Носеше се по вятъра с разперени криле, уловила топлото въздушно течение.

Берлинчанинът сключи вежди. Пишеше бавно в тефтера. Моливът стържеше по грубата хартия. Баварецът приближи до вратата, погледна навън, върна се на мястото си до прозореца и се облегна на стената. Екип ли бяха? Обикалят страната и разпитват хората. Или за пръв път работят заедно? Ела приведе рамене и сплете пръсти върху корема си.

— Знаете вероятно, че Василий Кандински се е върнал в Германия. Знаете, че е живял във Ваймар. Не отричайте. Очакваме да ни съдействате.

Берлинчанинът вдигна поглед от тефтера като човек, несигурен какво ще му продиктуват нататък.

— Ваймар… — Ела замълча, сякаш е позабравила, че в центъра на държавата Германия има такъв град. — Не… Съжалявам, но не следя новините. А и средствата не ми позволяват да купувам картини. — Тя опря показалец о бузата си. — Професор К. е знаменит художник. Творбите му се търсят. Чух, че са много скъпи. И необичайни. Тук, в къщата, имам няколко негови неща. Искате ли да ги видите?

Половинчатата истина понякога е полезна. Берлинчанинът захлопна тефтера.

— Имате творби на Василий Кандински?

— Да, ето тук! — Тя посочи охотно. Изправи се и приближи до масата. — Нарича се… Хм… Както и да е. Рисува се върху стъкло. Учехме как се прави. Беше хоби на много момичета. Професор К. ни даваше своите рисунки. — Пресегна се и взе един от стъклописите. Вдигна го пред очите си с протегната ръка. — Това е стар занаят. Най-много харесвах рисунките на свети Георги. Да ги сваля ли, ако искате да ги разгледате отблизо?

Баварецът я последва в трапезарията с властна крачка. Взе стъклописа от ръката й.

— Свети Георги и змеят, господине.

Изопнал рамене под прав ъгъл, той занесе стъклописа на началника си.

— А картините на Кандински? Къде са?

Берлинчанинът зададе въпроса с глух, монотонен глас.

Безброй истини се разлетяха из стаята. На Ела й се прииска да се сниши, да закрие глава с длани. Овладя се. Скръсти ръце.

— Сигурно във Ваймар, щом казвате, че сега живее там.

Някак си бе развила умение да чува избирателно. Постара се гласът й да прозвучи услужливо, да се включи в триото, разнищващо загадка. Младият мъж се намръщи. Берлинчанинът продължи неотстъпно като поток, подкопаващ скала.

— Госпожице Мюнтер, не ни подценявайте. — Гласът му се изостри. Устните му се разтеглиха в тънка усмивка. — Имате няколко негови картини. Покажете ни ги.

Хрумна й още по-добра идея.

— Портретът в ъгъла. Виждате ли го? Аз го нарисувах. Професор К. нямаше папагал, разбира се. — Ела застана до триножника и продължи: — Не съм се справила отлично. Той беше много, много по-красив. Картината не го представя в пълния му блясък.

Имаше чувството, че в нея се е вселила друга, съвсем различна жена. Кога се е научила да си сменя кожата? В кого се е превърнала?

Мъжът прибра тефтера във вътрешния джоб на сакото.

— Госпожице Мюнтер, ще ви попитам пак. Притежавате ли картини на руския комунист Василий Кандински?

Той взе шапката, опипа филцовата периферия, остави я отново върху канапето.

Комунист? Василий се интересуваше от политика горе-долу колкото и шапката на берлинчанина.

— Нещо на господин Кандински ли искате да купите? Сбъркали сте мястото, опасявам се. Нямам негови творби за продан, ако това имате предвид.

Навярно говореше с гласа на Еми. Или на някогашната си приятелка Олга. Или на Фани, ако Фани Денглер някога се бе озовавала в подобно положение.

— Госпожице Мюнтер, уведомявам ви, че Василий Кандински е враг на националсоциалистите. Той е комунист. Буржоазен дегенерат, заплаха за Третия райх. В името на държавната сигурност настоявам да ми отговорите.

Е, той бе превключил на техния език. Не поток, а водовъртеж. Фани обаче не би се поддала. Ела се засмя.

— Дегенерат ли? Опазил ме свети Георги! Не говорите сериозно, нали?

Тя приближи до трапезната маса и се засмя. Фани не би отстъпила пред никого.

Берлинчанинът кимна на бавареца.

— А другите картини?

Баварецът обиколи дневната с широки крачки.

— На тази пише „Габриеле Мюнтер“. И на тази. И тук. Всичките са подписани от госпожата.

Ела вирна брадичка. Глупци. Да бе поискала, лесно щеше да изпише името си над простичкото „Кандински“ на Василий. Преди той да продължи напред, между картините им имаше сходство. По стените обаче наистина бяха окачени нейни картини. Художничката се казваше Габриеле Мюнтер и тя не бе под заплаха. Баварецът провери отново всеки подпис. Ела стоеше неподвижна със скръстени ръце. Мълчеше. Проговореше ли със своя глас, щеше да разруши представата, градена грижливо вече половин час.

Берлинчанинът се изправи. Беше подценила ръста му. Извисен над нея, той намести възела на вратовръзката си и я погледна право в очите:

— Госпожице Мюнтер, работя с пълномощието на извънреден закон. По заповед на Гьобелс с колегата ми прочистваме Германия от разрушителни елементи, преносители на болшевишката отрова. Ако притежавате картини на Василий Кандински, предайте ни ги и ще ви оставим да си нижете мънистата. Установим ли обаче, че укривате картини на държавен враг, ви грози сериозна опасност. — Замълча. — Давам ви последна възможност да кажете истината. — Повдигна вежди. — Или и вие сте комунистка? — Извади тефтерчето от джоба си и го прелисти, сякаш нещо вътре я изобличаваше. — Живели сте в Мюнхен по време на бунта на Баварската социалистическа република. — Вдигна глава и я прониза с поглед. — Бяхте ли член на Комунистическата партия?

Невъзмутима, Ела отказа да схване въпроса. Примигна объркана. Щом любопитният гостенин иска да научи всичко за нея, тя — или Фани, Еми, който и да е — няма какво да крие. Само скритото най-дълбоко. Очите й се насочиха към тавана.

— Да видим… — Наложи си да отпусне тяло, да издуе корем, да превие рамене. О, старичка е вече, несъмнено. — Кога беше това? Не съм от най-паметливите.

Би ли се присламчила към комунистите толкова безмозъчна жена? Той безспорно ще си даде сметка.

Берлинчанинът извиси глас, сякаш крещеше на тълпа.

— В Мюнхен ли живеехте между ноември 1918 и май 1919? — Острите черти на вълчето му лице се изопнаха. Затвори тефтера, прибра го пак във вътрешния джоб на сакото, сключи ръцете си зад гърба и широките му рамене се издуха. — Бяхте ли член на Комунистическата партия в Мюнхен през 1919?

Ела усети как ястребът пърха неспокойно и надига глава. Прииска й се да клъвне мъжа, да му кресне да я остави на мира, да напусне къщата й, да се махне оттук. „Брой — рече си тя — брой бързо. Едно-две-три-четири-пет. Дишай.“ Хищникът се укроти.

— Извинете, млади човече. Не чух името ви…

— Отговорете на въпроса. Знаем също, че баща ви е избягал в Америка.

Истината щеше да помогне. Ела усмири птицата.

— Татко ли? За бога… Да, но се е върнал, преди да се родя, нали? Беше зъболекар в Дюселдорф. Сигурно не знаете. — Тя заопипва копчетата на жилетката; усети как баща й я люлее в крепкия си скут. — Колкото до комунистите, не съм наясно какво точно искат. Не питайте мен. Толкова крясъци за нищо. Дори не чета вестници. Чудно защо повдигате въпроса. — Придърпа ръкавите на жилетката. — За Мюнхен… Е, през войната бях в Скандинавия. Тук бяха тежки времена. — Вдигна поглед. — В Дания успявах да си купя месо. Рядко, но все пак… И риба, разбира се. Да, през 1919 все още бях в Копенхаген. Живеех при приятелка. Ще ви кажа името й, ако държите. В Германия се върнах чак след 1921. Гостувах на сестра ми и семейството й. В Берлин. През двайсетте боледувах дълго. — Безобидна жена, простовата. Кой би се усъмнил? — В Мюнхен съм живяла, разбира се. Но не преди 1930. Проверете регистрационния архив. Ще видите. — Тя си пое дълбоко дъх. — Иска ми се съпругът ми да беше тук. По-добре помни дати и изобщо всичко…

— Съпругът ви?

— Да. Йоханес Айхнер. Скоро ще си дойде. Изчакайте го, ако имате време… Та докъде бях стигнала? Да, до 1927-а — помня годината. Запознахме се на едно новогодишно празненство. Тогава може би се води 1928-а? Във всеки случай бях в Берлин. Вие сте оттам, предполагам?

— Не разполагаме със сведения да сте се омъжвали за човек с подобно име.

Мъжът изглеждаше отвратен, все едно ще се изплюе.

— Беше скромна сватба. Без церемонии. Не е държавно събитие… Но защо сте ме проучвали? Само за да купите няколко картини?

Двамата агенти се спогледаха. По-младият издаде гърлен звук, все едно се дави. Берлинчанинът изкрещя:

— Комунисти ли сте с господин Айхнер?

— Не, за бога. Казах ви вече. Как изобщо сте си го наумили? Леле, каква бъркотия. — Тя замълча, за да му даде време да размисли. — О, започвам да разбирам. Искате да вземете картините ми безплатно! Да ви ги дам!

Тя сложи ръце върху хълбоците на Фани. Каква дързост! Присви устни и вирна глава.

Берлинчанинът кимна на бавареца — отново самата любезност, олицетворение на самообладанието.

— Госпожо Мюнтер. Налага се колегата ми да претърси къщата ви. Молим за извинение. Вероятно ще остави безпорядък след себе си.

— Какво търсите? Само кажете какво искате и ще ви го донеса. Не е нужно да се създава бъркотия.

Тя се изправи, готова да услужи на господата.

— Искаме картините на Василий Кандински и смятаме, че са в къщата ви.

— Млади човече, нали ви показах какво имам? — Обърна се към берлинчанина. — Рисунките върху стъкло не се продават. Нищо не разбирам…

Гласът й се извиси, затрепери от оскърбление. Зли езици са разпространили срамни слухове за нея. А сега младежът ще тършува из вещите й. Не е прилично. Недопустимо е. Стой в ума на Фани, мисли като Фани. Позволиш ли на Ела да се намеси, изгубена си…

— Стъклописите не ни интересуват. — Берлинчанинът кимна на подчинения си да действа. Даде знак на Ела да седне.

Тя се уви плътно в жилетката. Проследи с поглед как баварецът излиза от дневната. Набитите му бедра издуваха крачолите на панталона. Сигурно за пръв път обличаше костюм. Несъмнено бе отрасъл в гащеризон.

Ела го чу как отмества леглото от стената, отваря чекмеджета, рови из роклите по закачалките в гардероба. Берлинчанинът седеше върху канапето и въртеше шапката си в ръце.

Младият мъж се премести в музикалната стая, после в кухнята, във втората спалня. Скоро щеше да приключи с горния етаж. Тя и Йоханес не бяха нито богати, нито вещомани. В тази част на къщата имаше само картини на Габриеле Мюнтер, окачени на видно място по стените. Долу обаче не беше така.

Берлинчанинът и баварецът се спуснаха по стълбите. Баварецът забеляза сините коне на Василий да препускат срещу него и ги посочи на началника си. Чудатите жребци, галопиращи по хълм с цветя и фолклорни мотиви, не заинтригува берлинчанина. Той подвикна на Ела:

— Кандински ли е изрисувал стълбището?

— Да. Както казах, бяхме приятели. Мнозина мои приятели бяха художници. Забавляваха се да украсяват къщата ми. — Тя заслиза бавно по стълбите, вкопчена в парапета. — Не виждам смисъл да пребоядисвам.

— Да, очарователно.

Баварецът влезе в мазето.

— Ето! Мисля, че ги открихме! Берлинчанинът се помая в сумрачното антре пред избата. Небето отвън тъмнееше, дъждът се сипеше неумолимо.

— Донеси фенер! — заповяда той.

Баварецът излезе през ниската врата. Берлинчанинът затананика, барабанейки с пръсти по бедрото си. Ела застана до него.

— Надявам се да намерите нещо по вкуса ви — рече му. — Има най-различни картини. Богат избор. Ах, спомени, спомени… — Гърлото й се сви. Берлинчанинът я погледна. Тя му се усмихна. — Да, сигурно ще си харесате нещо.

Баварецът се върна, мокър до кости. Берлинчанинът взе фенера, включи го и насочи лъча първо към тавана, после към пода. Не бързаше, задържаше кехлибарения кръг върху всеки предмет. Покрай трите стени — десетки платна, разперени като хартиено ветрило. До четвъртата — долап с консерви, заобиколен от кутии с туби боя, буркани с четки, кадастрон, навито платно. Берлинчанинът клекна пред картините и ги заоглежда една по една. Дървета — златни и зелени. Селце с църква под перести облаци. Лавандулови планини зад кафяви бараки. Кръгъл жълт плод върху поднос. Жена, седнала пред прозорец. Градска улица. Пасище с крави. Застинало русокосо момиче в червена рокля държи кукла. Редица магазини край селска улица. Крива лампа върху маса, осеяна с повехнали цветя. Портрет на жена. Четирима души в лодка. Къщи по планински склон. Куп играчки. Синьо езеро. Снежен пейзаж. Гробище. Жена, вглъбена в книга. Плешив мъж, седнал до маса. Плевня. Жълтата къща през зимата. Жълтата къща през лятото. Ваза с цветя. Книга върху маса. Мебелирана стая. Път. Всички с подпис „Габриеле Мюнтер“. Берлинчанинът се изправи.

— Вие ли сте рисували всички тези картини?

— Ами, да. Искате ли нещо по-специално? Вече не рисувам портрети. Пазех няколко от Копенхаген, но май съм ги изгубила. Казах ви, нямам нищо от професор Кандински, ако не броим малките стъкла със свети Георги. Не са за продан. — Упорито следваше сценария, че са клиенти. Няма да я сплашат с думата „комунизъм“. — Нищо ли не ви хареса? Искате ли да ви покажа кои са ми особено любими?

— Госпожице Мюнтер. — Берлинчанинът замълча. Подхвана отново: — Госпожо Айхнер, създадохме ви достатъчно грижи. — Погледна към бавареца и му даде знак да го последва.

Тръгна към антрето.

— О, не бързайте толкова. — Ела улови берлинчанина под ръка и го насочи към стълбите. — Нека ви почерпя с нещичко. Няма значение, че не купувате. Искате ли да опитате сливовия ми ликьор? Ще ви стопли в дъжда. Заповядайте в гостната, настанете се удобно.

Берлинчанинът и баварецът се спогледаха.

— С радост ще приемем.

Заизкачваха се по стълбите.

Ела влезе в избата. Точно пред килера бяха подредени бурканите със сливи във водка. Тя взе най-отдалечения от вградената врата и се заслуша в тихото съскане на бавареца горе.

— Онзи руснак я е оправял дванайсет години. Как й е щукнало, че никой няма да разбере? Глупава крава.

Ела прехапа разтрепераните си устни.

— Готово, господа! — подвикна тя. — Идвам с домашния ликьор. Ще ви хареса! После ще ви изпратя.

Тя стисна парапета и бавно изкачи стълбите. Конете на Василий я носеха в галоп, все по-нависоко и по-нависоко.

* * *

Дългата черна кола се отдалечи по пътя и изчезна от поглед. Ела се облегна тежко на вратата. Усети, че ще припадне. Хлъзна се бавно към пода. Сълзите се лееха по лицето й, сърцето й туптеше трескаво. Няколко минути лежа, свита до вратата. Беше ли отминал моментът, от който се страхуваха? Наистина ли нацистите бяха дошли пред прага й, бяха се опитали да я сплашат, а тя ги бе надвила? Тя, сама?

Заслуша се в трополенето на дъжда по покрива, в тишината отвън. Не чу нищо застрашително, вдигна се на колене и започна да събира нападалите по пода мъниста. Стигна до другия край на стаята, хвана се за ръкохватката на дивана и се изправи полека. Изсипа мънистата в една купичка и тръгна сковано към кухнята да си запари чай. Водата в чайника се разплиска в такт с треперещата й ръка.

Никога в живота си Ела не бе впрягала ума и решимостта си до краен предел, никога не бе посрещала препятствие толкова храбро, никога не бе управлявала себе си с такова умение. Бе открила в сърцето си упорит дух, надхвърлящ наклонностите и привичките й. Любовта изисква да се надскочиш. Обичаш ли дълбоко някого — или нещо — заменяш себе си с по-важно стремление. Ако ти провърви в любовта, никога не съжаляваш за загубата.

По-късно, седнала до масата с чаша чай, тя се усмихна. Добре изигра представлението си. Щеше да разкаже всичко на Йоханес. Засега картините бяха в безопасност. Грешно бе сметнала, че те не значат нищо за нея. Познаваше ги от раждането им и ги обичаше. И ги беше спасила.