Мери Бесон
Художничката (4)

Трета глава
Заоблени линии

Мюнхен, есента на 1902

Длъжна бе да успее. Край на бягствата. Този път щеше да е различно.

Ела бе изпратила обемистите куфари с каруца, но заради тежките ръчни чанти се налагаше да вземе трамвая от гарата до „Швабинг“, където скромният й пансион се намираше зад северното крило на университета, току до Английската градина. Ако не мъкнеше толкова багаж, би предпочела да стигне дотам пешком; да почувства с крака улиците, да се влее отново в живота на града.

Все пак в Мюнхен се стичаха най-добрите художници и Ела бе решена да се впише сред тях. Тук отново ще започне да рисува, да се наложи като първокласен творец. Докато слизаше по стълбището на гарата и вървеше към трамвая, усети как гърдите й се разширяват от радост. Социалното благоприличие и творческите догми я заобикаляха като тухли около дълбок кладенец, но тя щеше да изплува на повърхността и да види небето горе. Да, риск е да си смел и независим. Еми не одобри, но Ела замина въпреки това.

Трамвайните релси прекосяваха града с ясно усещане за линейност. Описваха широк щрих покрай Максимилиан плац и заобикаляха открития площад като плътна линия с молив, превръщаща синьо-зелено петно в дърво или къща. От седалката Ела не виждаше какви форми очертава трамвая, но усещаше как пространството се преобразува при всеки завой, привеждащ тялото й в дъга. Когато поднови редовните занятия, ще се вглъби в такива размишления и ще забрави всичко, разсейвало я през лятото. Обучението във „Фаланга“ е привилегия за всяка жена. Тя ще докаже, че мястото й е там.

Ела се настани в стаята и веднага се зае да подрежда багажа. Сгъна долните дрехи в чекмеджетата и отбеляза как черните чорапогащници изпъкват сред белите копринени потници и бельото в нежни цветове. Окачи полите в гардероба по тон — черно, тъмносиво, тъмносиньо, гълъбовосиво, синкавосиво. Блузите групира по десен — основни цветове, бледи ивици, широки ивици, флорални мотиви. Обувките подреди по големина до скрина — високи ботуши, ниски ботуши, бели обувки, домашни чехли. Сновеше из стаята, повтаряйки си призивно наум: „Хайде на работа! Хайде на работа!“. Не положеше ли сериозно усилие, талантът й щеше да повехне във враждебния климат, с който повечето художнички се сблъскват. Дарбата й бе крехко стръкче; ледената търпимост към жените творци, изпитана от нея през ранните години в академиите по изкуство, едва не бе изкоренила стремежите й. Професор К. обаче — учител и познавач на изкуството — бе живителен дъжд. Тук е сама, вярно. Единствените й сродници са далеч, в Бон, а и не разбират желанието й да ги напусне и да се установи в Мюнхен. Да, страшничко е да си сам наистина. Но тя не е като повечето момичета. Определено не е като Еми. Ще стане творец и ще се посвети на тази цел.

Ела приключи с подреждането и се взря в огледалото върху вратата на гардероба. Не знаеше коя част от себе си ще открие, когато влезе в ателието на професор К. Но нямаше да отстъпи. Щеше да мисли само за кутията с бои и за четките в раницата.

* * *

Нарочно закъсня за първия урок — вечерен клас по рисуване. Предпочете да влезе в стаята, когато другите вече работят. Той ще е сред групата и тя няма да е длъжна да го уважи с изричен жест — както се полага на учител. Представи си изненаданите приветствия за добре дошла, своите дружелюбни и сдържани отговори. Почти сигурно Олга ще е сред учениците. Ще я посрещне развълнувана, с топла прегръдка. През последните седмици двете си бяха разменили по няколко писма; биха й послужили да подхване разговор. Ела щеше да бъде чудатата, дори своенравна ученичка, връщаща се към уроците с известно стеснение, задето е отсъствала толкова дълго. Чувстваше се способна да изиграе тази роля — по-особен вид лъжа. Тя слезе по тъмните стълби възможно най-безшумно и тихо отвори вратата на ателието в очакване да види въображаемата картина, която мислено бе сложила в рамка. Разтворили дървени триножници в скута, в далечния край на дългата зала половин дузина ученици седяха в полукръг около модел.

Моделът бе гола жена.

Ела застина стъписана на прага. Знаеше, че ще рисуват човешка фигура, но не очакваше моделът да е без дрехи. Сведе неволно очи и се втренчи в дъските на пода. В гърдите й забушува невидим бунт, вътрешна битка. Влизането в стаята изискваше откритост, чужда на възпитанието й. Дори когато в гимназията момичетата се преобличаха в спортни екипи, не бе виждала голо тяло. В тесните каюти на парахода за Америка младите жени извръщаха глава, за да не гледат как другите се обличат или събличат. Запозната с голите фигури в изкуството, Ела си спомни възхитителните скулптури, художествените галерии, които бе посещавала с Еми в Ню Йорк и Бон. Статуите и картините обаче се намираха на разстояние — пространствено, в претъпканите изложбени зали, и емоционално, разсейвайки смущението й със статута си на велики творби, неподвижни, застинали във времето и славата си. Никога не бе поглеждала дръзко и критично към жив гол човек. Моделът в ателието не бе Венера Милоска. Седнала сред златен ореол от светлината на газовите лампи, жената имаше плът и коса; дишаше и се движеше. На Ела й се прииска да избяга.

И все пак да нарисуваш голо тяло е ритуално съзряване; знак, че творецът е подминал периода на дилетантство, предизвикателство, непосилно за аматьори, формите на модела са органични, не структурни; задачата надхвърля образния рисунък, изисква с линии, форми и светлосенки да се покажат тежестта и плътността на тялото. Тръгне ли си сега, ще откъсне съзидателните си мечти от тези на по-изкусните ученици, по-всеотдайните творци. Ще признае ли, че не е една от тях? Ще загърби ли представата за себе си?

Застанала в мрака пред прага на ателието, Ела не можеше нито да си тръгне, нито да влезе.

Оттегли се безшумно по-надълбоко в сенките на коридора. Извърна очи от модела. Долови как жената се намести и видя как учениците обръщат листовете върху триножниците, за да уловят новия изглед на модела. Ела се вслуша в шумоленето на скицниците, в скрибуцането на остри моливи по грубата хартия, в проскърцването на дървените пейки. Чу професор К. да промърморва нещо, крачейки тихо зад учениците си.

Благодарна, че е отворила вратата без звук, Ела стоеше окаменяла. Още веднъж разгледа пода с полегати дъски, сочещи навътре към групата и модела. Да застане лице в лице с голата фигура щеше да е победа за творческата амбиция над благоразумието, срама, провинциализма, традиционните нрави. Копнееше да намери сили у себе си и да постигне победата, ала се разтреперваше при мисълта да погледне. Глас привлече вниманието й. Професор К. Ела вдигна очи и надникна в ателието. Застанал гърбом, професор К. се приведе над Олга и посочи скицника й с предложение за линия, сянка. Ела проследи голата му до лакътя ръка, протегната към листа, и над нея — модела с лице към него.

Насили се да погледне. Жената седеше на стол, обърнат към триножниците. Леко разтворените й крака сочеха към вратата. Не беше нито дебела, нито слаба, нито стара, нито млада. Имаше тъмна коса и овално, обикновено лице. Закръглени рамене и меки ръце обрамчваха белезникав торс с гърди, бели като топки прясно сирене в каца с вода върху пазарска сергия на фермер. Под талията коремът й наподобяваше надиплена кесия; хълбоците й лежаха скромно върху твърдия стол. Между бедрата й имаше тъмен триъгълник косми, по-гъсти и по-тъмни от тези на Ела. Краката на жената бяха набити и къси, с малки ходила, сочещи настрани. Макар и разтърсена от гледката на изложените на показ слабини и гърди, от бедрата, разплути върху стола, Ела виждаше линии и овали, форми и обем, фигура, чиято неповторимост да изобрази; творческа задача за разрешаване. Дори отдалеч съзираше белите скулптурни извивки на крайниците, гърба, гръдта и корема. Тя се усмихна вътрешно. Забавно би било да се захване с трудностите, да си изгради представа за модела и да я изрази честно с молив и боя. Обзета от алчно желание, тя наблюдава незабелязана няколко минути.

От коридора зад Ела в продълговатото помещение нахлу повей топъл въздух, завихри се и листовете върху триножниците прошумоляха. Олга, единствената жена, се обърна.

— Някой стои до вратата.

— Урокът започна отдавна — извика професор К. и тръгна към сянката, където се намираше Ела. — Никой не може да влиза.

— Закъснях. Съжалявам… — Ела пристъпи в ателието. — Ще си сложа престилката.

За момент той сякаш не си спомни коя е. После протегна ръка и свали раницата от гърба й.

— Дами и господа — обърна се към учениците. — Госпожица Мюнтер е отново с нас. Поздравете талантливата млада художничка.

 

 

Всички от Кохел се бяха включили в двойната програма на школата „Фаланга“ — вечерен курс за рисуване на човешко тяло с професор К. и следобеден курс по скулптура, воден от Вилхелм Хюсген, на чиито хоросанови маски Ела се бе възхитила на изложба предишната зима. Не липсваше никой — Олга и Клойвер, Донкер, Шнайдер, Вюст, Мюленкамп и Палме, когото Ела бе набедила безсрамно пред сестра си. Първата вечер се суетяха край нея; разпитваха за зъба й, за семейството и какви картини е нарисувала, докато не са били заедно. След няколко отговора всички се върнаха към своите грижи, доволни, че и тя пак е сред тях, без да я забелязват нито повече, нито по-малко, отколкото й е потребно. Професор К., изглежда, бе забравил, че я е целувал.

За седмица Ела влезе в ритъм. Сутрин скицираше натюрморти в стаята си; подреждаше композиции върху нощната масичка и рисуваше бързо. Още щом ги запълнеше, повечето листове отиваха смачкани в кошчето за боклук. По пладне си сваряваше кафе и си претопляше супа на керосиновия котлон, внесен тайно в пансиона. После тръгваше към ателието, слагаше престилката и заедно с другите ваеше и дялаше скулптури. Между урока по скулптура и вечерния клас по рисуване всички отиваха да пият чай и да хапнат сандвичи; разговаряха и се смееха. После слизаха по дървените стъпала към ателието, стоплено от печка на дърва, та моделите да се чувстват приятно, докато учениците работят. След урока Ела се прибираше вкъщи с Олга, отседнала в съседен пансион.

— Професор К. е брилянтен, нали? — Олга хвана Ела под ръка. Раздялата през лятото не бе помрачила удоволствието й да споделя с нея малките си тайни.

— Не бих използвала тази дума.

— Когато ми заговори, ръката ми се разтреперва. Цялата изтръпвам.

Ела се засмя.

— Носи си дебелия шал. Откога ти повтарям да не идваш по тънък жакет.

— Но тя е щастливка, госпожица Чимякина! Не мислиш ли? Да живее с него… Всеки ден да чува прекрасния му глас. А нощем… — Олга замълча. — Странно е обаче, че никога не я виждаме.

Ела усети как грапавината на планинската твърд я препъва, все едно госпожица Чимякина се бе вкопчила в ръкава й на хълма в Кохел. Залитна и се хвана за ръката на приятелката си.

— За бога! Нали не те заболя? Вярно, паважът тук е много неравен. — Олга се приведе и устните й докоснаха ухото на Ела. — Сега се дръж здраво на крака. Ще чуеш нещо, което не бива да казваш на никого.

Ела се отдръпна. Предпочиташе да вървят мълчаливо. Нямаше желание да обсъжда госпожица Чимякина, нямаше и търпение да изслушва детински тайни. Рядко намираше отговор на дреболиите, които вълнуваха Олга. Все пак се налагаше да ги понася, за да не се прибира сама по тъмния път към пансиона.

— Портфолиото ми се изхлузи — промърмори тя и намести обемистата папка под мишница. — Какво да ти кажа? И бездруго говоря единствено с теб. — Вярно беше, но Ела веднага съжали за думите си: — Не клюкарствам, имах предвид.

— Значи, ще пазиш тайната ми. — Олга пак се присламчи до нея. — През онази нощ в Кохел, когато госпожица Чимякина си навехна крака… Помниш ли?

Ела се намръщи в мрака. Трябва ли пак да преживява това?

— Странно… Току-що си представих какво се случи. С ужас…

— Е, случи се и друго. Но ще си мълчиш! С партньора ми не тръгнахме по пътеката с камъчета, както професор К. ни бе заръчал.

— И аз се изгубих. Не беше трудно да се обърка човек.

— Нямах това предвид. Така де… С Якоб Донкер се… отклонихме от пътя.

Ела спря. Обърна се и се взря в кръглото лице на рускинята.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Че не съм, каквато бях преди.

Олга закри устни с длан.

Удивена, Ела отстъпи крачка назад.

— Не се смущавай, госпожице Мюнтер. Разкривам ти сърцето си. Страхувам се, че няма да одобриш. Но той е прекрасен, Якоб Донкер! След време може и да се разкрием. Когато пред него има перспектива, искам да кажа. След като завършим школата. Тогава няма да е нередно. Разбираш ли?

Ела стисна по-здраво портфолиото. Олга и Якоб Донкер? Различна отпреди? Пълничката Олга?

Момичето не спираше да говори. Онази нощ не се повторила. Не смеела да се среща така с него. Но усещала, че се влюбва. Така й се струвало. Чувството било толкова особено. Дали е любов? Как мисли Ела?

Ела отговори, че не знае какво да мисли. Според нея любовта се разкрива сама. Наистина няма представа. Липсва й опит. Никога не се е влюбвала. Не отрони нито дума за професор К. Нито дума за двайсет и петте целувки.

Беше много по-добре да не мисли за него по този начин. По-добре да се съсредоточи върху напредъка си. И какъв дълъг път бе изминала! Да рисува женската фигура се бе превърнало в нейна страст само за дни. След първата вечер в ателието вече не се стъписваше при вида на голата жена. Когато започна двойната програма, ръцете не й даваха мира да извайва скулптури. Сега обаче вечерните уроци с професор К. обсебваха вниманието й. Упражненията да изобразяват различни пози и жестове бяха предизвикателство за нея. Моделът се извръщаше насам или натам, седнал, изправен, коленичил или проснат върху пейката, покрита с одеяло. Ела изследваше точките, откъдето сякаш извира телесната енергия, и се стремеше да възпроизведе с молив тежестта и контурите на плътта. Вслушваше се в указанията на професор К. Наблюдаваше го зорко, когато показваше движения с въглена или ъгли на линиите; държеше молива като него.

— Прекрасно! — похвали я той веднъж и откъсна листа от скицника й. — Гърдите имат обем.

Професор К. можеше спокойно да изрича думата „гърди“ пред нея. Тя не смяташе да се сконфузва.

Не след дълго Ела спечели възхищението на другите ученици — предимно с точността на рисунъка, но и със способността да улавя подробности само с няколко бързи, изразителни щриха. Умееше да скицира отлично и нещо повече — рядко променяше линии. В края на урока ръбовете на дланите й бяха зацапани с въглен, но изглеждаше чиста в сравнение с прахоляка, обвиващ останалите от групата. Най-хубавото обаче — извлечено от забележките на другите и от собствени наблюдения — бе, че успява да придаде в цялост тялото, изложено пред нея.

После, към края на втората седмица, професор К. направи съобщение. Изправяше я пред ново предизвикателство.

— Нека благодарим на госпожица Шу за търпението да стои тук, пред нас. Изразяваме признателност за издръжливостта и грацията й.

Той се поклони на жената, която тъкмо си обличаше робата и завързваше колана. Кимна на групата да я приветстват с ръкопляскане.

— Следващата седмица ще имаме нов модел и нова задача — да уловим формата, тежестта и плътността на мускулатурата. — Очите му обходиха четирите момчета, после Олга и накрая се впиха в Ела. — Моделът ни ще бъде мъж. За да напреднете бързо, използвайте почивните дни за подготвителни проучвания.

Ела не успя да издържи погледа му. Наведе се да събере моливите от поставката на триножника, доволна, че ръцете й имат с какво да се занимават.

След като се сбогуваха с момчетата, тя прошепна на Олга:

— Не съм виждала гол мъж.

— И аз. Не съм виждала, имам предвид.

Олга впи очи в земята, сякаш улицата е осеяна с опасни дупки.

— Не знам дали ще мога да погледна към… ами… мъжествеността му.

— Аз пък се чудя какво ли ще си мисли господин Донкер, когато гледам модела по… този начин!

Заваля дъжд. Ела спря и отвори големия си чадър. Сетне пак хвана Олга под ръка.

— Мама не ни позволяваше да се отказваме от започнатото — рече тя. — Има германска поговорка: „Всяко начало е трудно“, Кажеш ли „а“, трябва да кажеш и „б“.

Олга се изкикоти.

— В Русия майка ми казваше: „Трябва да си изсърбаш надробената попара“.

Ела се засмя на свой ред. И все пак в понеделник, прекрачвайки прага на ателието, щеше да прекоси границата на най-неведомата страна на света.

* * *

В стаята си в събота сутринта Ела се чувстваше особено, някак раздразнителна. Подреди натюрморт за скициране. Нервно нахвърля върху нощното шкафче чифт летни обувки, чайник и малка снимка в рамка. Нелепа сбирщина, но искаше да се дисциплинира, да открие ред, да съзре възможности, да долови връзка. Опита да рисува, но в дъното на съзнанието й се мержелееше мъж с изложени на показ гениталии. Ще се посрами ли пред професор К.?

Потропването по вратата й донесе облекчение. Отвори и видя Олга. Усмихваше се очаквателно с блеснали очи.

— Хрумна ми нещо. Професор К. каза да се подготвим за понеделник.

Ела я изгледа с недоумение.

— Да отидем в музея и да разгледаме мъжете — засмя се Олга.

Ела пак не разбра. После се сети.

Често минаваше край „Старата пинакотека“ — масивна тухлена сграда от средата на деветнайсети век, построена да вмести ценните шедьоври, събрани от херцога на Бавария Вилхелм IV през шестнайсети век. Жителите на Мюнхен боготворяха музея, но Ела бе влизала само веднъж. Мрачните зали й се бяха сторили потискащи и страховити. В крак с Олга обаче, тя влезе бодро в широкото мраморно фоайе. Беше й забавно да има мисия и спътник, с когото да се залута из залите с високи тавани, приютили стари майстори и мислители.

На приземния етаж не откриха нищо от полза. В първата галерия на горния етаж обаче една картина привлече вниманието им: „Венера и Адонис“ от Хендрик Голциус^[1], 1614.

— Е, все пак е някакво начало — прошепна Олга на Ела.

Адонис, полугол, се пресягаше подканващо към Венера, облегната на него с цялата тежест на пищното си тяло.

— Някой ден ще й потрябва много голям корсет — отбеляза Олга.

— На трийсет ще е крава.

Младите жени се засмяха.

— Адонис щеше да ни е добър образец, но господин Голциус е скрил точно това, което се надявахме да видим.

Олга посочи лозовата клонка със зелени листа, увита около слабините на фигурата. После погледна през рамо да се увери, че никой не ги наблюдава.

Ела сви рамене.

— Не ни върши работа. Да вървим нататък.

По-надолу по коридора имаше картина на Девата с Младенеца, известно платно на Да Винчи. Бебето, пухкаво и напълно облечено, седеше в скута на Мадоната. Ела спря.

— Това е нещо, но не ни помага много…

— Поне докато не порасне. — Олга подръпна ръкава на Ела. — Да попитаме ли пазача?

— И как по-точно ще му зададем въпроса?

— Ти ще измислиш.

Олга се засмя и поведе Ела напред.

Подминаха бързо пейзажи, портрети, религиозни композиции. В следващата зала застинаха на място. „Отвличането на дъщерите на Левкип“, Петер Паул Рубенс, 1618. Две бели женски фигури се съпротивляваха срещу похитителите си — двама мъже с по-тъмна кожа. Ела се вгледа с възхита в добре оформените хълбоци на заловените жени.

— Виж колко са плътни и обемни. Сякаш ще ги усетиш при допир. Сигурно е много трудно да се рисува така.

— Изящна работа с четката. И със светлосенките — прошепна Олга с ококорени очи.

— Както и да е… Картината ме изнервя. Да вървим!

Ела дръпна Олга за ръката.

В следващата зала младите жени минаха край ожесточен сатир със слабини, закрити с препаска; освен това сатирът бе толкова хилав, че изобщо не се изкушиха да го разгледат. Картината до него обаче предоставяше точно каквото бяха дошли да видят. „Мидас и Бакхус“ на Никола Пусен^[2] — композиция от девет фигури плюс три закръглени херувимчета и коза. На преден план голият Бакхус бе полегнал грациозно сред пияни мъже и голи жени.

— Ето! — посочи Ела.

— Да. — Олга заби пети пред платното. — За това дойдохме.

Известно време съзерцаваха, поглеждайки през рамо, за да се уверят, че са сами.

— Сложно е. — Ела присви очи и се приведе по-близо.

— По-сложно, отколкото си мислех. — Олга наклони глава първо наляво, после надясно. — Трудно за описване. Какво би казала? Освен че е дълго…

— Не е толкова дебело, колкото предполагах. И не е право.

Ела погледна към Олга.

— Има и кесийка отдолу.

Ела се облегна върху рамото на Олга, доволна, че може да разчита на крепкото й тяло, на неотменното й чувство за хумор.

— Да си държи в нея монетите за трамвая. — Олга се разсмя и раменете й се повдигнаха до ушите.

— Тихо! — изшътка й Ела. — Няма да му е удобно… Както и да е. Мислех го за по-обемисто нещо.

— Поне не изглежда страшно.

— Може би… Но да не забравяме, че това е картина все пак. Боя върху платно.

— Да. Много червено, има и бяло… И сиво, зелено и жълто. — Олга пристъпи напред, за да види по-добре.

— Не трябва ли да има и черно? Много черни линии за изобразяване на… Знаеш.

Ела погледна към Олга за уверение.

— Не и за бог. Но за нас в понеделник, да, разбира се.

Олга стисна ръката на Ела.

Втренчени в платното, младите жени постояха още няколко минути в празната зала. После влезе мъж, двете се спогледаха и си тръгнаха.

* * *

В понеделник вечерта класът се зае с мъжкото начало. Ела излезе от стаята си с ужас от предстоящото, но гледката не се оказа толкова шокираща, колкото очакваше. Когато моделът най-сетне седна пред групата и си смъкна хавлиената препаска, слабините му не я стъписаха. Мъжът имаше посребряла брада, месести рамене, закръглен корем и дебели бедра. Ела се вгледа внимателно в него и очите й разделиха лицето и фигурата му на части, линии и форми. Взе въглена и се залови с контурите на едрото тяло, прегърбено върху пейката. Професор К. помоли модела да застане другояче. Ела се опита да придаде наклона на тялото и пропорцията на крайниците спрямо торса. Присви очи към слабините, за да улови разположението на пениса сред туфата груби косми. Установи, че голотата не я смущава. Равнините и овалите на тялото привличаха вниманието й. За нея мъжествеността му не беше нещо повече от розова пъпка сред листа.

После двете с Олга се запътиха към къщи под ярката луна.

— Поглеждах скиците ти — каза Олга.

— О?

Ела не бе в настроение за разговор. По време на урока професор К. странеше от нея. Сега умът й бе зает да разнищва съображенията му.

— Ти видя ли моите? — Олга обви с длан раменете й.

— Трябваше ли?

— Не ти ли беше любопитно?

— Не. Работех… това е.

Олга отдръпна ръка. Не проговори повече, макар да вървяха дълги минути.

* * *

Следващата вечер Олга, ведра както винаги, намигна на Ела, докато момчетата си подреждаха пособията. През почивката Ела погледна към триножника й.

— Добре си се справила — похвали я.

Олга сви рамене.

— Професор К. не е внимателен.

— Какво ти каза?

— Нищо. Не ми казва нищо. Вижда само теб.

— Не е вярно. Благоразположен е към всички — възрази Ела.

Същата вечер бе събрала смелост да му поиска съвет. Най-много й харесваше, че разговаря с нея прямо и без снизхождение. Показваше й, че е способна да си поставя цели и да разрешава възникналите трудности.

— Торсът на модела е пълен и закръглен. Мъжествеността му обаче е отпусната и мека. Как ще изразиш контраста? — беше я попитал той.

Ела не успя да срещне погледа му, но вирна брадичка и продължи да рисува. Макар да отбягваше очите му, тя го наблюдаваше крадешком и винаги знаеше къде точно се намира. Обърнеше ли се към друг ученик, тя се взираше в гърба му и с показалец очертаваше върху дланта си изразителния вертикал. Копнееше да го нарисува. Копнееше да види гърба му гол.

— Утре сигурно ще работи с теб — каза тя на Олга.

* * *

През един съботен ден в началото на октомври Мюнхен се сбогува с лятното време и ознаменува раздялата с мразовит дъжд. Ела се стрелна от входа на пансиона към безистена срещу трамвайната спирка. Зачака, заслонена от режещия вятър. Трамваят се показа иззад ъгъла, тя сви чадъра и прекоси тичешком хлъзгавите релси. Едва отбягна каруца с буре, току-що тръгнала от двора на пивоварната непосредствено до спирката. Най-сетне се качи през задната врата, фибите се бяха измушили от мократа й коса; полата и ботушите й бяха покрити с кал.

В претъпкания, спарен трамвай се смести до един дебел мъж с издуто куфарче в скута. За да му освободи място, изпружи колене в пространството между пейките и се облегна на предната седалка. Там две жени бяха сближили глави, вглъбени в разговор. Явно бяха влезли в трамвая, преди да започне бурята, защото раменете и големите им жълти шапки бяха сухи. Лицето на жената точно пред Ела бе потънало в дебел кожен шал, увит около врата й. Гласът й обаче, оцветен с акцент, се чуваше ясно.

— Казах му: „Василий, не очаквай от мен да стоя сама в апартамента, докато ти работиш по цели дни и нощи!“. И знаеш ли какво ми отговори: „Ако не ти е приятно, върни се в Москва“. Това бяха думите му. Представяш ли си?

Жената до нея кимна и прошепна нещо недоловимо. Гласът на първата жена се извиси отново:

— Имаш право. Отначало беше много мил. Знам как да го накарам пак да стане мил, ако реша.

Тя докосна ръката на спътницата си с дребна длан в ръкавица.

Скърцане на спирачки прекъсна изумителния разговор. Ела се плъзна още по-напред, уж да се спаси от капещата шапка на съседа си. Жените обаче замълчаха.

Близо до гарата трамваят се изпразни. Повечето пътници се втурнаха в дъжда, вдигнали вестници над главите си; неколцина поспряха пред вратата да разтворят чадъри, преди да пристъпят предпазливо навън. Ела се изправи, за да пусне подгизналия мъж да слезе от трамвая. Тогава жената отпред я забеляза.

— Познавам ви, госпожице!

Ела почервеня. Само чужденка би била толкова директна. Но, да, тя не беше германка.

— Госпожице Чимякина, как сте?

— Бяхте ученичка на съпруга ми, нали, госпожице…?

— Мюнтер.

— Да. Запознайте се със сестра ми, Наташа Чимякина.

Подпряна върху облегалката на дървената пейка, за да не падне при рязкото потегляне на трамвая, Ела протегна ръка и се здрависа с младата жена.

Госпожица Чимякина се приведе към сестра си:

— През лятото с госпожица Мюнтер преживяхме приключение. Дано не се повтаря! — Позасмя се и пак се обърна към Ела: — Тръгнахте си бързо. Болна ли бяхте?

— Не, не. Бях добре.

За момент Ела забрави мнимия зъбобол, оправдал внезапното й заминаване.

— Но Василий Василиевич ми каза друго… — Чимякина погледна към сестра си, после отново вдигна очи към Ела: — Сигурно не съм разбрала. Говорел е за другиго. Мислех също, че живеете в Бон.

— Бях там известно време. — Трамваят се разклати застрашително и Ела се вкопчи в седалката, за да не се строполи в скута на госпожица Чимякина. — А вие удобно ли сте настанени в Мюнхен?

— Всъщност със сестра ми се връщаме от „Богенхаузен“. — Тя замълча. — Обмислям известни… промени.

— Познавам шивач съвсем наблизо, ако не ви се пътува дълго.

Ела усети как косата й се спуска в пълен безпорядък по раменете и влажните кичури лепнат по бузите и врата й.

— Не такива промени… Друго имах предвид.

Двете красиви жени с розови лица стояха с нарцисовите си шапки срещу Ела — мокра и гологлава, с окаляно палто и крака, жвакащи в стари обувки.

— Стигнахме. — Госпожица Чимякина изчака трамвая да забави ход и се изправи. — Бих ви поканила да ми гостувате, но скоро ще се местя. Вероятно в „Богенхаузен“. Всичко добро!

Ела отстъпи назад, втренчена в чистите обувки и глезени на сестрите. Когато вдигна глава, фотографското ателие, накъдето се бе запътила, се отдалечаваше зад трамвая. Бе пропуснала спирката и трябваше да се връща под дъжда.

 

 

Валеше и на другата сутрин, когато получи бележка в кремав плик. Госпожица Чимякина я канеше на следобеден чай. Сестра й щяла да присъства, както и госпожа Кандински, майка му, дошла от Москва. Ела седна до масата и се втренчи в нищото. Какво ли значи поканата?

Защо я канят? Нито етикецията, нито вежливостта изискват подобен жест. Професор К. ще присъства ли на събирането? На същия адрес ли живее? Вчера в трамвая госпожица Чимякина бе подхвърлила — странно — че предстои промяна. „Ще се местя“, беше казала, не „ние“. Дали защото германският език я затруднява? И все пак — защо е писала на Ела? Какъв е подтекстът?

Ела веднага изпрати отговор. С удоволствие приема поканата. Всъщност всичко, свързано с професор К., предизвикваше любопитството й. Какви са отношенията му с госпожица Чимякина? Както Олга бе отбелязала, той никога не я споменаваше, а и учениците не я виждаха. Защо? А сега, в апартамента им, ще ги види ли заедно? Как ще я поздрави той? Учтиво? Сърдечно? Дори жилището му й беше интересно. Уютно ли е, или неугледно? Артистично или обикновено? Ще има ли снимки или захвърлена дреха, ключ към загадката на отношенията им? Каква странна главоблъсканица! Дали ще успее да надзърне отвъд маските на имената, ролите и очакванията?

Цял час вади дрехи от гардероба. В костюма изглеждаше трътлеста, в роклите — плоскогърда, с елек — прекалено момичешки. Избра плътна бяла блуза и най-хубавата си синя пола. Макар да не се чувства уверена, ще се представи в цялото си сдържано достолепие. А и поканата навярно е съвсем невинен израз на благодарност за помощта, оказана през лятото. Тази мисъл обаче не я успокои особено.

Облечена и с чантичка през рамо, Ела заснова из стаята. С обтегнати нерви най-сетне излезе от пансиона.

Прислужница я въведе в дневна, където сестрите, обгърнати в черна коприна, красяха синьо канапе. Върху диван на зелени и бели райета седеше представителна госпожа с дантелена шапчица. Майка му вероятно. Ела се поклони леко с овлажнели от притеснение длани.

— Приятно ми е да се запознаем.

Чувството произтичаше по-скоро от възпитание, отколкото от сърцето.

Аня Чимякина обаче изглеждаше съвсем спокойна.

— Благодаря ви, че дойдохте, госпожице Мюнтер. Седнете, моля.

Тя се настани до ниската масичка и отсипа от сребърния самовар гореща вода в кафяв английски чайник. Докато госпожица Чимякина сервираше чая, мадам Кандински събра поли, за да направи място на дивана.

— Захар?

Ела кимна и седна до мълчаливата, непроницаема майка.

— Намокрихте ли се онзи ден, когато ви видяхме в трамвая? — Наташа Чимякина бе по-младо копие на омъжената си сестра. — На нас времето в Мюнхен ни се струва доста неприветливо.

— Да, намокрих се до кости. Всъщност си пропуснах спирката и вървях четири пресечки под дъжда. — Над чаената чаша Ела се опита да огледа помещението. Мебелировката бе прекалено обемиста, сякаш предвидена за по-просторно място, дворец или имение на благородник. Напомни си обаче да се съсредоточи върху разговора. — Далеч ли ще се местите?

— В крайна сметка се отказахме от „Богенхаузен“. В центъра ще се чувстваме по-добре.

И двете сестри кимнаха енергично. Кои „ние“? Ела отпи глътка чай.

— Разбирам… Магазините и градските места за развлечение са ви наблизо. А и сигурно обичате да посещавате галерии и музеи.

Сестрите се спогледаха. Ана Чимякина се подсмихна.

— Не ходим в галерии. Не сме артистични. — По-възрастната сестра явно говореше от името на двете. — Предпочитаме литературата. И да учим езици. Освен руски, сестра ми говори английски и немски. И френски, разбира се, учим го в училище. Аз съм изучавала скандинавски езици, включително фински. Но сме ви благодарни за възможността да говорим на немски с вас. Практиката помага.

— Владеете отлично езика. — Ела наистина мислеше така. Но да не харесват изкуството? Колко интересно! — Четете ли и германски писатели?

— Това ни е страст.

Отговорът смути Ела. Обърна се и забеляза мадам Кандински да прикрива прозявка с длан.

— Боя се, че чета по-малко, отколкото се полага.

— Тогава ми позволете да ви насърча. Следващия месец Томас Ман ще изнася лекция тук. Елате с мен и сестра ми да го чуем.

Ела усети, че не може да откаже.

— Би било чудесно.

Всъщност не беше чела известния писател. По-сигурна почва бе темата за пътешествията.

— Ходили ли сте в Норвегия или Швеция?

— Само във Финландия. През цялото време студувах там.

Ела отпи от чашата. Историята за „Калевала“, която професор К. бе разказал на учениците си пред камината в Кохел, не включваше съпруга. Какво друго беше премълчал? И къде е сега?

Разговорът край масата за чай се полюшка известно време върху безопасни води без никакво участие от страна на мадам Кандински, закотвена върху дивана с ръце в скута. След няколко минути тя заговори снаха си на руски и получи отговор, но сред изреченото нямаше име или звук, подсказващ да става дума за него.

После госпожица Чимякина кимна към Ела и каза на немски:

— Мамо Кандински, госпожица Мюнтер е най-талантливата ученичка на Василий Василиевич във „Фаланга“.

Ела остави чашата. Смая се. Така ли я е описал на съпругата си? Какво друго й е казал?

Госпожа Кандински се усмихна великодушно и потупа дланта на Ела, отпусната на дивана до нея. Погледна я и заговори на снаха си.

— Свекърва ми казва, че за нея ще бъде чест да види ваши картини.

Ела поруменя.

— Надявам се да има търпение, докато заслужа изложба в галерия.

Взе отново чашата и се хвана за сигурната й повърхност.

След малко прислужницата влезе с поднос сладкиши и разговорът се завъртя около тях. Къде се купуват най-вкусните. С лимон ли предпочитат пая, или с малини? Рецепти и как да се използват сушени смокини. След втората чаша чай Ела реши, че е време да си върви. Стана да се сбогува.

Госпожица Чимякина също се изправи и стисна ръката й.

— Вече сме приятелки с вас. Важно е да се опознаем.

Тя придърпа Ела, прегърна я и я целуна по бузите.

— Искам да ми гостувате по-често. Ще говорим за германската литература. Ще се виждате и с Василий Василиевич, разбира се. Mon cousin.

Ела помисли, че госпожица Чимякина има предвид нея. Изпраща я в дъждовния следобед с мило чувство как ще се привържат една към друга — като братовчедки. По-късно обаче, докато отново и отново си припомняше момента, последната фраза я стъписа. Mon cousin, не ma cousine. Госпожица Чимякина имаше предвид него. Говореше за него. „Моят братовчед“, а не „моят съпруг“.

 

 

Няколко дни по-късно дъждът спря и възвишенията грейнаха в смайващи огнени цветове. Потиснати от заниманията на закрито, учениците решиха да организират есенен пикник. Вюст и Клойвер, водачите на групата, избраха мястото — къмпинг край поток, закътан между гористи хълмове. Въздухът ще е приятно хладен, обещаха те, и ще бъдат на завет, стоплени от лагерния огън и мекото есенно слънце. Професор К. се включи с радост в приготовленията. Одобри мястото и предложи как да осъществят пътуването. Изглеждаше като ученик, седнал със скръстени крака на пода, докато момчетата се надпреварваха да предлагат интересни идеи.

В неделя сутринта натовариха един конски впряг с бои, триножници и храна. Ела взе два големи термоса от хазяйката си и ги напълни с горещо кафе и мляко. Сложи ги в каруцата заедно с три лимонови пая и есенни ябълки в сламена кошница от пазара на Елизабетщрасе. В последния момент прибави два големи шоколада. Олюлявайки се под тежкия вързоп, Олга донесе одеяло за пикник, няколко плоски възглавнички и завивки, ако им стане студено. Донкер и Мюленкамп бяха купили гъста картофена яхния със свинско; оставаше само да я претоплят и сипят в тенекиени купички. Професор К. щеше да запали лагерния огън, а и да допринесе със съвети, докато рисуват на открито. Не скри с какво нетърпение очаква да се съберат заедно както през лятото.

Въздухът в ранното утро бе студен и свеж, изгряващото слънце — издигащо се обещание. Вюст и Клойвер помахаха и потеглиха бодро с натоварената каруца. Другите, увити в палта и шалове, тръгнаха по двойки към гарата.

Ела беше очарована от суетнята, изпълнена с увереност след успехите в клас, радостна, че отива на излет с професор К. Във влака седна до Олга. Зад тях Шнайдер и Палме обсъждаха футбол, но колкото и да напрягаше слух, Ела не долавяше разговора между Донкер и професор К., настанени един до друг.

— Господин Донкер сигурно отегчава професора с вечната си тема за автомобили — прошепна Олга, облегната тежко върху Ела.

— О? Така ли? — Ела изтласка с все сила рамото на рускинята.

Опря глава в стъклото. Обичаше да наблюдава как невидими неща далеч напред край релсите се проясняват пред погледа й, приближават и я връхлитат. Първо селска каруца, после шафраново петно — навярно пшенична нива. Проследи го с очи и изведнъж — хоп! — петното изчезна.

Утрото напредваше, когато групата се събра на селската гара. Всички се натъпкаха в каруцата за краткото пътуване до мястото за пикник; шегуваха се и се смееха, горди от себе си, че са си устроили такава веселба. Отново бяха сред природата както в Кохел. Нямаше я само госпожица Чимякина.

Професор К. бе дошъл сам, облечен като баварец — алпийски панталони, глезени, покрити с високи, дебели вълнени чорапи, ниски, здрави обувки. Носеше дебела жилетка с копчета и плътен шал около врата. Докато се катереха нагоре, се подпираше на висока тояга. Кожата му сияеше от усилието, очите блестяха от здраве, сила и жизненост. По време на вечерните уроци Ела полагаше старание да се отдръпне от него, ала сега привличането му й се струваше неудържимо.

Завързаха и напоиха конете, после разтовариха каруцата. Под тягата на слънцето, катерещо се по небосклона, денят грееше от свежест. Горите по възвишенията лъщяха като мед и полиран кехлибар. Дърветата край лагера улавяха късчета злато от въздуха и ги разпръскваха по листата върху земята. Макар и гладни, учениците не искаха да сядат.

— Професоре, Клойвер си взе рибарските мрежи. Предизвика Вюст и Палме. Ще се състезаваме кой ще хване по-голяма риба. Идвате ли с нас?

— Не, вие вървете! Забавлявайте се. Но донесете улова, ще го изпечем. — Като горянин от приказка, той стоеше с разкрачени крака, опрял длани върху хълбоците. — Аз ще запаля огъня. — Обърна се към Ела. — Госпожица Мюнтер може да ми помогне да претоплим яденето и да подредим купите. — Извиси глас: — Нося си свирката, ученици. Ослушвайте се! Когато храната е готова, ще ви дам сигнал да се връщате.

Всички се разпръснаха. Олга и Донкер поеха заедно по лъкатушна пътека сред дърветата. Шнайдер и Мюленкамп понесоха триножниците си към далечна ливада. Вюст, Палме и Клойвер се събуха, навиха крачоли и хукнаха боси по склона към бързоструйния поток. Гълчавата стихна и тишина обви хълмовете.

Сама с професор К., Ела усети как раменете й се напрягат. Думите, които понечваше да изрече, се разбягваха като горски животни сред пожар. Зае се с купчината одеяла, донесени от Олга. Разгъна ги, изтупа ги и пак ги сгъна, готови за обяда на открито. Сложи върху тревата термосите и кошницата с плодове. Приглади коса и си изтръска полата. После не можа да измисли какво още да прави и накъде да отиде, освен към него.

Той подреждаше камъните край огнището, за да сложат върху тях тенджерата с ядене. Пееше си тихо с дълбок и точен глас. Най-сетне остана доволен от каменното гнездо, изправи се и подвикна:

— Елате, госпожице, да набавим необходимото гориво.

Махна към горичката наблизо.

Яворите вече жълтееха; под балдахин от златно и зелено лежеше килим от суха трева. Няколко минути събираха дърва. Ела се чувстваше благодарна, че има върху какво да се съсредоточи. Няма ли да я заговори? Дори непознати си разменят любезни думи. Тя обаче не намираше смелост, а той изглеждаше вглъбен в задачата — навеждаше се, събираше съчки и ги трупаше на куп. После приклекна, вдигна цялата купчина и тръгна към лагера. На няколко крачки пред нея запя отново — тъжна, сладостна мелодия. „Как бързо отминават дните летни…“ Макар мълчанието й да тежеше повече от клоните в ръцете му, Ела не успяваше да запее. Искаше обаче да подхване разговор — все някак.

— Семейството ми обичаше тази песен — рече тя; в ушите й краткото изречение отекна като тропот на елен, побягнал през изсъхнал шубрак.

Професор К. спря и кимна.

— Научих я от баба. — Гласът му прозвуча нежно и тихо. — Не съм чак такъв чужденец в страната ви, както вероятно смятате. — Той остави съчките до един от големите дънери, подредени в полукръг около огнището. Седна и махна на Ела да се настани до него. — Може би съм споменавал — баба ми е германка. Четеше и ми пееше на немски. — Зачопли сухите листенца и сламките, полепнали по жилетката му. — Тук се чувствам у дома, защото съм научил езика ви от човек, изпитвал обич към мен. — Пое си дълбоко дъх, протегна крака и разтри с длани оголените си колене. — Веднъж ме подкачихте, че съм бил глезено дете. Надявам се да съм поправил този недостатък.

Усмихна й се.

Тя се втренчи в ръцете си и забеляза как стиска пръсти. Разплете ги и си изтупа полата. Не бе забравил значи разговорите, шегите им. Седнала до него, усещаше смътния аромат на тютюн, втъкан във вълнената му жилетка. Веднъж в планината й беше дал да опита лулата му. Разкашля се, задавена от горчивия дим в гърлото й, той я тупаше по гърба и се смееше. Сега Ела вдигна поглед и го видя как сваля очилата и ги избърсва с края на ризата. Тананикаше си с блуждаещи късогледи очи. Независимо как го възприемаше — ту с обожание, ту с неприязън — професор К. си оставаше обикновен мъж. Тя отпусна рамене и си пое дъх.

— Не познавам бабите си. Не успях да опозная и баща си.

— Съжалявам…

Той си сложи очилата и потри брада с пръсти. Седнала до него, Ела усещаше движенията му, без да ги вижда.

— Моите баби и дядовци вече са покойници, разбира се. Но мисля с обич за тях. И за Москва. Дългите светли нощи, огненото небе над Кремъл и храмовете с кръгли куполи. Тези картини са се запечатали в ума ми. Но всеки тъгува по родната земя. По дома… — Изправи се и застана до купчината съчки. — Ще се захващам с моята задача. На огъня му трябва доста време да се разпали и да се слегне в жарава.

— Връщате ли се там?

Тялото й омекна; тя облегна длани върху твърдия дънер под нея, благодарна за опората. Професор К. приближи до огнището.

— Да. Всяка година се виждам с майка ми и баща ми, и с приятелите ми. Никой, предполагам, не може да загърби родителите и страната си. Поне аз не съм… Нито в сърцето, нито в душата си.

Ела си спомни как сестра й скърбеше за майка им; колко неутешимо плачеше. Тя не усещаше толкова силно липсата й. Подпъхна дългата си пола под краката и я приглади. Обзе я смущение. Не искаше той да я сметне за безчувствена, за не съвсем нормална.

— Мама почина, когато бях на двайсет. — Тя надигна глас, изпращайки част от себе си към него с желание да сподели настроението, откровеността му. — Мисля, че не бях за нея. Имаше нужда от дъщеря, която обича да говори и да се смее. Сестра ми Еми го умееше по-добре. — Ела взе клонка и забарабани по обувките си. — Сега Еми е омъжена за Георг Шрьотер. Живеят в Бон. Брат ми Карли е в Америка. Женен е. Там имам и братовчеди. Поканиха ме да остана при тях, но отказах. — Гласът й се извиси още повече, думите се забързаха в галоп, дръзки и необмислени. — Не искам да съм като тях. Мили хора са, но обикновени. Аз искам да съм друга. Да не съм обикновена. Да бъда творец.

Тя счупи клонката на две и захвърли парчетата напред. Професор К. погледна към нея.

— Радвам се — задържа погледа й.

Ела сведе очи. Бе споделила нещо за себе си, което досега не беше казвала на никого; нещо почти необуздано. Той я подтикваше да е такава — прибързана и неразумна. Носталгията му бе разтворила сърцето й. Той я разбираше. Беше като нея. Мислеше и виждаше като нея. И беше сам, далече от дома. Тя понечи да се изправи, но се спря.

Не, той не бе сам, разбира се. В историята му липсваше персонаж, съвсем наскоро протегнал ръка към нея въпреки странните обстоятелства. Ела не искаше да пита дали съпругата му, госпожица Чимякина, също тъгува по родината, по дома. Глупава Ела. Рискуваше пак да потъне в старата фантазия. Реши да не казва нищо повече. Няма да пристъпи към него, няма да го погледне. Изопна полата още по-плътно около краката си, превърна скута си в маса и се съсредоточи да изписва букви по гладката повърхност. Пръстите й трепереха, докато поставяше клечиците една върху друга, впила очи в тях, уплашена от думите, напиращи да излязат наяве.

Застанал в кръга от камъни, той подпря върховете на най-тежките цепеници, та въздухът да циркулира и да изтегля пламъка от сърцевината на огъня. Забеляза, че Ела е подредила съчките по големина, и взе по-дебелите, за да ги сложи по средата. Тя го наблюдаваше как се протяга от огнището и фигурата му описва ясна линия от стройните хълбоци до мускулестите рамене. Той завърши основата на огъня и се върна до нея. Не продума. Пресегна се към клонките в скута й. Преся ги с търсещи пръсти, развали буквата „м“ и докосна дланта й, преди да се отиде до огъня. Най-сетне пламъците се издигнаха високи и стабилни. Той пак приближи до нея.

— Госпожице Мюнтер, може ли да говоря откровено?

Гласът му звучеше сериозно, сякаш ще изрече предсказание.

Не, не, проплака мислено тя. Нямаше сили да чуе думите. Изтупа сламките от скута си и подви крака. Очите й отказваха да се вдигнат към лицето му.

— Искам да ви кажа колко се зарадвах, когато се върнахте в Мюнхен, във „Фаланга“. В Кохел съжалявах, че заминахте, и запознанството ни приключи изведнъж. Не биваше да се разделяме толкова набързо…

— Вие ме помолихте да си тръгна.

Гласът й проскърца като пирон, потъващ във влажна дъска.

Професор К. клекна и се приведе към нея, сякаш ще сподели съкровена тайна.

— Не бих предложил да напуснете групата, ако не бях длъжен да защитя честта и чувствата на човек, чиято невинност е неоспорима. — Замълча, после добави: — Не исках да се разделям с вас.

Известно време тя остави думите му да се носят из въздуха. Вдигна поглед.

— Госпожица Чимякина.

— Съпругата ми. Казвам ви точната дума. Не искам да я унижавам. — Замълча. — Позволете да повторя колко съжалявам, че ви заблудих. Извинявам се за поведението си, за непочтеността. Постъпих непростимо… — Изправи се и застана пред Ела. — Но някои неща се промениха. Сега с Аня Чимякина живеем разделени. По закон бракът ни съществува, но емоционално… духовно… вече не сме свързани. Женитбата ни обедини две семейства, две състояния… — Той се прокашля. — Бракът ни никога не е бил единение на любовта, на духа, уверявам ви.

Какво да му отговори? Колко е доволна, че се е разделил със съпругата си? Че бракът му е бил несполучлив. Дали й отваря врата да влезе? Разумно ли би било това? Тя нямаше опит с такива неща. Вдигна клечица от земята и я завъртя с пръсти. Гърлото, езикът и устата й бяха пресъхнали, думите крееха в нея.

— Е, време е да претоплим обяда. Чистият въздух изостря апетита. — Той бавно разжари огъня с последните шепи шишарки. — Госпожице Мюнтер, ще ви кажа още нещо. Моля ви да ми повярвате. — Стана и изтупа късите си панталони. — Първо искам да изразя възхищението си от таланта ви. Умението ви да говорите чрез цветовете ме удивлява. Не ви сравнявам с мен. Смятам, че стоите по-високо… Чувствата ми обаче отиват по-далеч. По-лични са… — Сви устни и раздуха пламъците. После се изправи с почервеняло, ожесточено лице. — Тялото и душата ми търсят вашите. Веднъж ви казах, че ме заслепявате. Чувствата ми не са се променили.

В тишината огънят пропука и блъвна горещ въздух — плахи овации в ушите на Ела. Сякаш са я призовали да свидетелства, да потвърди нещо сериозно и загадъчно, Ела се изправи на крака. Застана до професор К. и опря рамо в неговото. Не знаеше дали топлината в тялото й идва от пламъците, или отдругаде.

— Мълчиш… — Той потърси ръката й, улови я. — Не продумваш, не се усмихваш, с нищо не показваш, че ме разбираш.

Пръстите му докоснаха бузата й.

Ела не смееше да го погледне. Огнените езици притегляха очите й като лумнал вагон с пътници. Тя отдръпна лице. Отвърне ли на вниманието на женен мъж, макар и разделен от законната си съпруга, ще поеме сериозен риск. Отдаде ли му се, ще я сочат с пръст, ще я отбягват. Всички врати ще се захлопнат пред нея. А и семейството й има очаквания. Длъжна е да мисли и за тях. За срама, за унижението.

Веднъж бе избягала от него. Трябва да го направи пак.

— Госпожице Мюнтер, когато се върнем в Мюнхен, ще ми позволите, надявам се, да ви посещавам. Не мога да кажа нищо за бъдещето. Знам само, че много бих искал да ви виждам често. Трябва да бъда с вас. Обещавам обаче да не ви наранявам. Имате думата ми.

Той сграбчи ръцете й и ги притисна към устните си.

Огънят се слегна; влажна цепеница изпращя и вдигна пушек. Застанала до професор К., Ела усещаше как всяка сричка се отпечатва върху изопнатата й кожа; гласът му съживяваше всяко косъмче по ръцете и краката й. Понечи да се отдръпне, но когато бавно изтегли длани от неговите, движенията й бяха тежки като на лунатик. По-голяма Ела се беше вмъкнала в нея, разтегляше кожата й, раздуваше неумолимо гърдите, гърлото, очите й. Имаше чувството, че е станала по-висока, а крайниците й са наедрели. Несвикнала с новата рамка, тя се олюля към дънера и седна. Взря се мълчаливо в пламъците, пресягащи се все по-нагоре, сякаш да опалят небето. После огънят се укроти и по-големите цепеници засияха. Професор К. донесе метална решетка от каруцата, намести я върху камъните и сложи върху нея обемистата тенджера с яденето. Ела се вслушваше в съчките и листата, шумолящи под краката му. Наблюдаваше как се движат хълбоците и бедрата му, докато върви, обръща се, навежда се и коленичи до огъня.

Тя се изправи и приклекна до него. Усети как лицето и гърдите й се сгорещяват. Дясната й длан се плъзна по кръста му, повдигна вълнената жилетка и се зарови под ризата. Ела задържа ръка върху топлата му кожа. Погали с пръсти извивката на мускула, заоблената линия на реброто, грапавините по гръбнака му. Вслуша се в бученето, отекващо в ушите й.

* * *

Години по-късно Ела си спомняше нощта, когато се отдаде на професор К. и заслужи правото да го нарича Василий. Представяше си я като картина, нарисувана от нея, застинала завинаги във времето и чувствата.

Той почука по вратата и остана за миг на прага. Мълчеше. Усмихваше й се.

— Каква сериозна млада жена — рече най-сетне.

Прегърна я. Сложи силна длан върху извивката на кръста й, придърпа я към себе си и тя усети мъжествеността му. Той опря лице в нейното и вдъхна дълбоко, сякаш да изтегли душата й оттам. Целуна я и тя изгуби представа за време и място. Не знаеше дали навън е светло, или тъмно. Дали минават минути, или часове. Не мислеше за нищо. Отпусна се в устата му, в ръцете, в дланите му. Остави се да я води, да направлява движенията й, да й показва какво представлява голото й тяло; да я учи да открива извивките, формите, падините и източниците на наслада. Легнала върху тясното легло, тя чувстваше топлината и тежестта му върху себе си и в себе си, и чуваше непозната музика — приглушена и далечна като чудна мелодия, носеща се от дълбините на съществото й. Постепенно треперливите, тихи ноти зазвучаха по-силно и ясно. Вглъбена в песента, Ела застина. Зовеше музиката на душата си да излезе наяве.

 

 

Галерия

„Жълт натюрморт“, 1909

Габриеле Мюнтер

Масло върху кадастрон

16½х13

Художествен музей, Милуоки

Дарение от госпожа Хари Линди Брадли

Скъсвайки с класическата традиция на натюрморта като израз на memento mori, в тази малка картина Габриеле Мюнтер представя нов поглед към обекта, формата, палитрата и смисъла.

Първо формата. Без опит да бъдат представени реалистично в пространството, обектите стоят върху маса, по-скоро подсказана, отколкото видяна. Ръбовете на „масата“ не са нито успоредни, нито перпендикулярни, нито дори прави. Всъщност обектите не се намират върху повърхността й. Изглеждат почти приковани към нея като бележки върху дъска за съобщения — по-високо или по-ниско един от друг, но си поделят поравно вертикалната повърхнина на картината.

После обектите. Единият наподобява поднос. Овален, поради липса на по-добро описание, но не кръгъл. Върху него има други овални форми. Само едната е с подсказан обем — вероятно резен плод с дръжка. По асоциация другите форми навярно също са плодове или орехи. Точно над подноса е изобразено нещо като основа на лампа или свещник. Вдясно от тази вертикална форма има интересен обект в синьо. Той не говори нищо на зрителя. Вляво от лампата стои играчка в синьо, червено и бяло, вероятно фигурка върху кон на колелца, каквито децата търкалят по пода.

Цветовете. Жълто, жълто и още жълто. Подносът е оранжев, но плодовете са предимно жълти. Масата е жълта. Лампата е жълта. Стената на заден план е жълта. В двата особени обекта, обрамчващи лампата, има мазки в жълто сред основните тонове — червено и синьо, фино защриховани със светлосенки в зелено и черно, цветовете в картината блестят като стъклопис. Картината сияе.

Смисълът — също. Обектите в натюрморта са очертани в черно, сякаш казват: „Тази картина изобразява несъществувала реалност. Всеки от нас има място в света на картината, но не съществуваме по този начин в никакъв друг свят. Имаме свой живот тук, в това пространство, и никъде другаде.“

Й. Айхнер