Мери Бесон
Художничката (6)

Соло

Мурнау, краят на август 1908

Ела излезе тихо от странноприемницата. Вдигна раницата на гръб и тръгна на юг. Стигна до края на уличката и се обърна назад. Планините се извисяваха пред нея, слънцето все още се изкачваше зад къщите вдясно. Край шосето, водещо извън града, селянин подкарваше три крави по тясна пътека. Камбанките по вратовете им звънтяха приглушено като тържествена религиозна музика. За разлика от пробуждащия се живот из околностите му, градът тънеше в тишина. Снощният дъжд бе отмил сивия прахоляк по улиците. Влажна свежест се издигаше над хладната алпийска река, шушнеща сред долината като домакиня, заета да облива с чиста вода тротоара пред къщата си. През прозорците вече се провесваха юргани — бели гъби, чиито порести ламели се крият свенливо от поглед.

Има ли по-обаятелна гледка? Ела почувства, че може да пусне корени в градчето, самото то крепко вгнездено между кея и хълмовете. Колоритните къщи бяха стъпили здраво на земята, рамо до рамо като усмихнати сестри, застанали пред фотоапарат. Ела се усмихна, развеселена от роднинската им прилика — русокосата и червенокосата бяха взели жилавото бащино тяло и майчината грация; овалът на покривите, формата на комините и разположението на прозорците се бяха предавали поколения наред.

Търсейки място извън Мюнхен, където да отседнат, Ела и Василий бяха открили очарователното градче в подножието на Баварските Алпи. Уличките на търговското селище се отличаваха с архитектурна хармония и с омайваща чиста светлина. Двамата убедиха мюнхенските си приятели Алексей Явленски и Мариане фон Веревкин да се включат в лятната им творческа експедиция. Василий се надяваше Мурнау да умиротвори безпокойството, отвеждало ги от град в град. Ела жадуваше постоянство, изтощена от влакове, каруци и шейни, от опаковане и разопаковане на куфари, от градове и сажди, от договаряне на наеми, от неудобството да свежда поглед пред любопитни хотелиери. Колко освежаваща, колко сладостна бе тази отмора! В Мюнхен все още усещаше бремето на неловкото си положение. Аня продължаваше да живее на няколко пресечки от новия апартамент под наем на Василий. Тук в Мурнау обаче Ела се чувстваше свободна.

И се учеше да опростява. След дългогодишни експерименти тя и Василий бяха изоставили ножовете и плътните бои в полза на твърдите четки и чистите цветове. Вместо да пресъздават реалистични образи, се впускаха в нещо наистина революционно. Василий бе поел в особено дръзка посока. Всъщност картините му бяха почти абстрактни — бързи движения на цвят, форма и жест с бегло внушение за пейзаж или обект, свързващ цветовете в общо пространство. Целта му, повтаряше той, бе да изобразява „абсолютни идеи“ — върху платното да не присъства нищо от действителния свят, освен същински, чист цвят и форма. Макар и не толкова смело като него, Ела също рисуваше абстрактно; стремеше се да улавя сърцевината на предмета вместо видимите подробности. Днес възнамеряваше да прави точно това.

С гръб към планините на юг, тя разтвори триножника и столчето не защото смяташе да рисува седнала, а за да съзерцава и да мисли. Най-важно бе да се прозре същността на нещата. Помагаше й да слага въображаема кошница до стола. Представяше си плътната плетка на кошницата и широко разтворената й уста. В нея хвърляше ненужното от пейзажа пред нея — всяка външна подробност, която разсейва окото и затлачва експресивността на картината.

Днес ранобудните хора по улицата отидоха първи в кошницата — ковач в кожена престилка и синя риза с ръкави, запретнати до лактите; млекарка, понесла ведра върху кобилица; дъщерята на гостилничаря, запътила се към продавача на сирене; момче с джобно ножче; перачка. Кошницата побираше много. После дойде ред на излишествата — изпражненията на коня, върху който се поклащаше кметът, тръгнал да лови риба в близкия поток; кепенците върху горните прозорци на зелена къща; резбованата дървена табела над входа на бирарията; очуканата каруца на пивоваря; метла, захвърлена снощи в дъжда; облегнат върху стена велосипед. Сетне тя огледа внимателно къщите и ги опрости. Някои изгубиха вратите си. Някои врати изгубиха резетата си. Всички къщи изгубиха комините си. След като оголи улицата от всичко несъществено, Ела застопори слънцето в небето — 9:15. В кошницата щяха да отидат 9:30, 10:00, 10:30 и нататък. Останаха само формите на къщите, наклонът на улицата, усещането за утрото. Свела пейзажа до същественото, Ела започна да рисува.

Първо скицира линиите — полегатия, леко наклонен наляво диагонал на улицата, и редиците вертикални правоъгълници с островърхи покриви. Усмихната, нанесе с четка къщата в далечния десен ъгъл на картината, все едно седи до нея, но я вижда само с крайчеца на окото си — не може да обърне глава, защото човешкото осезание е неспособно да обозре живото присъствие на улицата.

После цветовете. Твърдата й четка издърпа яркото слънце от постелята и го накара да надникне между перестите облаци в небето, синьо като обещание. От сивкавата улица, съхнеща от дъжда, се издигна прозирна бледокафява мъгла, побрала усещането за ранните утринни лъчи след влажна нощ. Къщите отстрани сякаш се подаваха от великденска кошница — пастелнозелени, жълти, сини, розови с яркочервени, оранжеви, кафяви и черни покриви за удивление на обитателите им. Няколко щриха за прозорците и толкова — без завеси, без рамки, без проснати юргани и старци, надвесени да чакат пощальона. Просто идея за село в тихо лятно утро, уловила истинската същност на покоя.

Днес Ела бе влюбена в улицата, в стените, в прозорците, в сегашния момент, във въздуха, в изобразяването на живота, споделено с Василий, Алексей и Мариане, в ясното прохладно утро, в силата, младостта и женската си същност, в диханието, повдигащо и спускащо гърдите й. Картината й възпяваше от дън душа живота, радостта от творчеството, от способността да нарисуваш каквото усещаш, виждаш и знаеш. Да покажеш с четка щастието от днешния ден и да го запазиш у себе си.