Мери Бесон
Художничката (15)

Десета глава
Змии

Мурнау, юни 1932

Йоханес несъмнено имаше право.

— Всяко имущество, от което не извличаш пряка полза, е пасив — обясни й той. — Това е икономически факт, Габриеле. А ако е вярно, че местните не те харесват, не е ли по-добре да се изнесеш?

Той бе прав за много неща — за финансите на Ела, как двамата да пътуват заедно като добри приятели и да общуват с хората, без никой да повдига вежди, как Ела да възвърне силите и увереността си. По отношение на къщата в Мурнау обаче, тя искаше да се справи сама, колкото и трудности да си навлече, колкото и страдания да й причини това. Ако Йоханес не грешеше, трябваше да продаде къщата.

 

 

Бурята отмина. Ръсеше ситен дъжд, когато тя стъпи сред буренака под Котмюлералее. Изпод чадъра Ела погледна към къщата. Жълтата боя се лющеше като изгоряла кожа на летовник, заспал под слънцето — тънка ципеста дантела очертаваше местата с оголена плът. Вятърът бе откъртил един от кепенците и го бе запратил сред храстите в подножието на хълма.

Ела свърна по пътеката край къщата към лехите с ягоди на Василий. Мястото го нямаше. Беше се сляло с поляните по планинското възвишение зад къщата. Избуяла трева и златник задушаваха малините и розите. Под един храст лежеше змийска кожа.

 

 

— Значи според теб трябва да се отърва от нея — рече тя.

— Помисли за ненужните разходи — данъци, поддръжка…

— Ще започна пак да работя.

— Да рисуваш портрети?

Йоханес не говореше сериозно, разбира се. Дори някак да успееше да се примири с унизителните поръчки, никой не плащаше за картини в днешната икономическа криза. Както обичаше да се шегува Йоханес — марката на Райха не струваше и пфениг.

— Във всеки случай — продължи той — семейното ти наследство е изчерпано. Благодари на брат си за това. И на зет си.

— Моля те, не ги съди, Йоханес. Те ми помогнаха, когато се нуждаех от тях. А и дори не ги познаваш.

— Скъпа Габриеле, факт е, че нямаш пари. За мен е удоволствие да те осигурявам тук, в Мюнхен, но мястото в Мурнау си е твое.

— Не знаеш какво значеше тази къща за мен. — Не беше го водила там през четирите години, откакто се познаваха. Тя не бе ходила от десет години. — Ще отида да проверя какво е положението.

Мисълта не й достави удоволствие. В ума й изплува Фани, понесла писмо.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Дай ми няколко дни. После ела. Искам поне веднъж да я видиш.

Йоханес се съгласи. Тъкмо повод да пробва аудито по нов път, подхвърли.

— Има повечко спални, предполагам.

— Не предлагам нищо неприлично.

— Разбира се.

Договориха се.

 

 

Приведена под заслона на чадъра, тя отвори с мъка вратата на мазето. Въртеше ключа и блъскаше бравата. Най-сетне резето поддаде. Застоял въздух лъхна от отворената врата като крадец, заловен на място. Ела подпря чадъра в ъгъла и заизкачва стълбите към горния етаж. Стараеше се да не вижда конете на Василий, галопиращи край нея по изрисуваната стена. Всъщност бе предпочела да обиколи навсякъде със затворени очи.

Горе кихна звучно.

— Боже — ахна.

Стаите бяха прашлясали музеи с мебели, замъглени от сгъстения въздух. Стъклописите по рафта в трапезарията я гледаха с очи, поразени от старческо перде. Умрели мухи се валяха по первазите на прозорците. Добре че Йоханес не бе дошъл с нея. Чувствителен към всичко неизрядно и неприятно, той сигурно би си тръгнал веднага.

Ела влезе внимателно в дневната, стъписана от недоволството на слегнатия въздух, от проскърцването на дъските под краката й. По-лоша от прахоляка бе пропастта от спомени. Призраци на разговори изскачаха от стените като безумни клоуни, дърпаха косата и роклята й с разкривени лица. Думите им се блъскаха ужасяващо — руски, френски, немски, диалекти, идиоми, подигравателен кикот. Стъклописите стояха на стража — дребни фигури на повалени змейове и свети Георги, замахнал с копие към нея, сякаш да срази и последната й надежда. Тя закри уши с длани. Собствените й картини по стените й изглеждаха непознати, образи и предмети, които не помни да е виждала, пейзажи, сред които не е била, портрети на чужди хора. Сигурно ги бе рисувал някой друг. Неосъществените стремежи бодяха очите й. Бе предала таланта си. Въобразяваше си, че ако крачи сред боговете, е една от тях. Василий, Марк и Явленски се бяха изправили заедно над бездната, ала когато полетяха надолу, тя не успя да ги последва. Все още висеше застинала между миналото, изпълнено с обещания, и безразличното бъдеще, където всичките й възможни пътища и усилия бяха непризнати и обезсмислени.

Ела остави куфарчето и чантата и обиколи морно дневната, кухнята, музикалната стая. Прекоси ателието и застана пред прага на спалнята му. Прашният фрак лежеше проснат върху леглото, където го бе оставила преди десет години, смален и овехтял като кожа на разложена плът, животно, прегазено на пътя.

Ела се върна в дневната и поседя там, заслушана в слягащия се прахоляк. Въпреки всичко, излиняло с времето, тя все пак бе тук, оглеждаше, преценяваше. Йоханес бе влял дихание в нея, както вятърът подема нагоре падащо листо. Без този повей навярно щеше да се отрони върху земята и тежка обувка да я смачка. Така се чувстваше тогава — тънка и ронлива като изсъхнало листо. Тук обаче, сред разложението, тя продължаваше да диша. Присъствието й в къщата, сред спомените, не я убиваше.

Всъщност в ума й се разлистваше албум с ведри снимки. Василий в градината, облегнат гордо на лопатата. Препасала престилка, Фани бели картофи. Майка му до масичката за чай. Алексей и Мариане се заливат в смях. Мария Марк с меката й бяла кожа. Тя, Ела, зад триножника, разтворена в платното и в шепота на цветовете и черните линии, проправящи си път през повърхността. Животът не спира.

Имаше и друго. Отначало, когато бяха млади, тя харесваше как въздухът се движи из жълтата къща. Отваряха прозорците и вятърът се спускаше от планината и претичваше през стаите. Тя обикаляше боса из стаите и говореше на къщата, сякаш й е приятелка.

— Къдря ти косата — обясни й веднъж, докато шиеше белите завеси за прозореца в спалнята.

Навсякъде миришеше на боя — на прясно боядисани стени, на маслени бои, на акварели, на разредители, на съхнещи платна.

Ела се облакъти върху масата и прокара чаша и чинийка по напудрената й повърхност. Да, трябваше да послуша Йоханес — да почисти, да отиде в селото и да наеме агент по продажба на недвижима собственост. Да загърби болката от това минало. Е, ще си свари чай и ще помисли. С усилие на волята се изправи, пусна водата в кухнята да се оттече и изчака кафявата струя да се избистри. Напълни чайника, изпразни го, после пак го напълни. Чайникът следва да е чист отвътре, независимо дали виждаш дъното, или не. Началото на нещата трябва да е истинско. Вътрешността да отговаря на външността. Ако се срамуваш да покажеш мислите си, мисли другояче. Прочисти се отвън и отвътре. Казвай си истината, за да притежаваш сърцето си.

Ела разопакова хляба и сиренето, донесени от Мюнхен. В долапа имаше неотворен буркан с малиново сладко, сварено от Фани. Ела отвинти капачката и изгреба восъчния слой над тъмните запазени плодове. Значи, не всичко се бе развалило, докато я е нямало. Върна се в трапезарията с навлажнена носна кърпичка. Почисти си място и подреди чиния, нож, лъжица, чаша. Чайникът засвири. Тя пресипа врялата вода в познатата кафява кана и я сложи върху масата.

Нахрани се, изпи чая и пак се огледа. Къщата беше прашна, вярно, но и суха дори след проливния дъжд днес. Нямаше мухъл, нищо не бе счупено, освен капака на прозореца. И гордостта й навярно.

— Ще видим — рече гласно тя и тишината погълна думите.

На колко години е? Петдесет и четири. Не стара, само наранена. Пое си дълбоко дъх и духна праха върху масата. Изправи се. Дори листото има гръбнак. Ако Йоханес дойде сега в къщата, ще бъде принудена да я продаде. Ала успее ли да я спретне, той вероятно ще види нещата другояче.

Ела потри длани.

— Жалко, че Фани я няма. Щеше бързо да внесе ред — каза на смълчаната стая.

Остави каната и чашата върху масата и слезе в мазето.

Под стълбището имаше широк и плитък килер с врата, изрязана в дървената ламперия на стената. „Лесно е да го подминеш — помисли си Ела — владението на Фани с метлите, кофите, четките, парцалите и сапуна.“ Някога смяташе да устрои тук тъмна стаичка за проявяване на снимки. Още един провал. Но имаше време, нали?

В килера намери износена покривка за маса, разгъна я и си я върза около кръста. Покри косата си със стара кърпа за чинии. Махна паяжините, полепнали по метлата. Напълни кофата с оцет, амоняк и луга. Въоръжена като усърден работник, изкачи стълбите, яхнала конете на Василий. „Изкуството извисява — помисли си — ала не успя да те задържи във въздуха. Не си птица. Не летиш. Падна на земята и премаза сума ти неща. Трябва да почистиш след себе си. Такъв беше животът ти. Ала навярно ще съумееш да го доживееш.“

Започна от тавана. Обра паяжините по ъглите. Види ли я сега Йоханес, ще избяга. Най-добре да свърши мръсната работа без него. При цялата му щедрост към нея, той не обичаше да си цапа ръцете. Светът му се състоеше от изкуство и делови теми. Предпочиташе спътницата му да е изтънчена. За Коледа пожела да му нарисува свой портрет със заръката:

— Сложи тъмната рокля.

Край него всичко бе подредено и дори малко префърцунено. Чувството му за справедливост обаче й служеше като опора. Потърсеха ли очите й бъдещето, не виждаше ясно, ала усещаше крепкото му присъствие. Не се питаше какво друго може да чувства.

Тя свали окаяните завеси и изтърка ожесточено меката мебел, вдигайки облаци от прашни спомени. Как Алексей кръстосва из стаята, прекалено едър, за да се смести върху канапето или дивана. А онзи особен мъж, Франц Марк? Ако знаеше, че ще го убият край Вердюн, щеше да се постарае повече да го хареса. Измете дървения под, събирайки купчини, както правеше Фани. Разчистваше прахоляка, всичко натрупано през годините.

Щеше да мине още веднъж през стаите с оцет и парцали. Почиства се на пластове. Вървиш надолу като археолог, докато стигнеш до главното, отвъд което нямаш достъп. Первази на прозорци, маси, столове, под. Разлагаш на съществени части и се спускаш все по-надълбоко.

Реши, че Йоханес ще спи в стаята му, в леглото на Василий. Значи, ще трябва да влезе там, да разчисти нещата му, да изпразни скрина, да оголи леглото. Спомни си долните му дрехи, сгънати в чекмеджетата. Налага се да ги докосне, да ги извади една по една. Остави метлата в ъгъла. Върна се в кухнята, сипа си чай и седна да го изпие. Е, така се справя човек. Мисли. Вдъхва си увереност. Планира, колкото и да не му харесва. Представя си как свършва работата, как изпълнява ролята си. После се залавя със задачата. Е, в мазето има кашони. Няма да седи тук и да плаче. Не бива.

Мазето се оказа изненадващо сухо, кашоните — твърди и използваеми, след като издуха прахоляка от капаците. Изкачи отново стълбите и застана пред стаята му. Опита да си го представи легнал там, подпрян на лакът и вглъбен в книга. Леглото обаче изглеждаше малко, анонимно, легло като легло. И него го нямаше. Сега е на шейсет и пет, с побеляла коса, навярно олисял. Нищо не миришеше на него. Имаше само прах, покрил всичко. Тя погледна черния фрак. Йоханес би могъл да го носи. Не, няма да поиска.

Ела приближи до изрисувания скрин и отвори чекмеджето, където бе прибрала вещите му в деня преди светът й да рухне. Дрехите бяха недосегнати. Извади летен потник, опипа тънката материя, вдиша дълбоко. Памук, просто памук. Стисна силно със зъби единия край и дръпна. Платът се разкъса с болезнен звук до ухото й. Добре. Бръкна в чекмеджето и извади и плътното, и лекото бельо. Разкъса всичко, едно по едно. Много добре. Какво ли ще си помисли за нея сега? Тя се разсмя. Смееше се неудържимо. Избърса очи с шепа дрипи. Да, колко комично! Имаше много парцали за миене и търкане. Отлично средство да премахне останките от онези дни, за да си осигури място, където да заживее наново. Дойде ли Йоханес, ще му разкаже как е изчистила къщата с бельото на Василий. Ако не му се стори забавно, тя поне ще се посмее пак. Бе приключила с болката. Жълтата къща в Мурнау бе нейното убежище, със или без мъжете в живота й. Щеше да намери начин да я запази.

 

 

— Значи няма зимно отопление? Доста е ограничаващо, не мислиш ли?

Йоханес седеше в едно кресло, кръстосал крака. Обхождаше с поглед светлата проветрива стая, попиваше пространството и наблюдаваше как Ела се суети наоколо.

— Това е лятна къща. Място за отмора и бягство.

— Е, не съм противник на бягството. Не ми харесва какво става в града. Хората са настръхнали. Мразя тълпите и митингите. Икономиката се разпада, съмнявам се националсоциалистите да успеят да изпълнят обещаното.

— Къщата не изисква много средства. Моя си е, без дългове.

— Аутобанът може да внесе промяна, кой знае. — Йоханес сви рамене. — Туризъм, ски и прочее. Ако марката изобщо си възвърне стойността. Ще стане, предполагам. Недвижимото имущество тук ще струва нещо, ако правителството овладее инфлацията. Няма да е зле да имаш място далеч от града.

— Има ли начин да облекча разноските? Мразя да съм в тежест.

— Може, разбира се, да освободиш апартамента в Мюнхен. Ще спестиш наема.

— И да се пренеса тук за постоянно? Току-що обсъждахме проблема с отоплението.

Ела се захвана да подреди масата за вечеря.

— Сигурно има начин да се разреши. Ще проуча въпроса. Но не, по-скоро си мислех да се преместиш при мен в Мюнхен. А тук ще идваме от време на време.

Стъписана, тя се обърна към него. Кръстосаните му крака отмерваха такт на мелодия, звучаща само в неговите уши. Ела се подпря на масата, хванала вилиците като китки метални цветя.

— Живяла съм само с един мъж. — Тя претегляше всяка сричка. — И това едва не ме уби.

— Да, но аз не съм руският ти любовник.

Ела трепна.

— Не си и германският ми съпруг.

— Да кажем, че съм ти спътник в живота. И засега да оставим нещата така. Съгласна ли си?

Ела се обърна отново към масата. Притисна острите зъбци на вилиците в дланта си. Спътник в живота. Така ли ще го нарича? Йоханес Айхнер, писател, учен, партньор. Не пламенна връзка като предишната, ала ще има и любов. По-скоро различна любов. Приятелство. Нежно приятелство. Мъж, който държи на нея, закриля я. Ще й стига ли това? Има ли избор?

— Да. — Тя го погледна. — Съгласна съм.

 

 

Преди да дойде зимата, Йоханес монтира отоплителна система и през следващите две години двамата сновяха с колата между мюнхенския апартамент и жълтата къща, където си отдъхваха от растящото напрежение в града. Рядко повдигаха темата за брака. Да бъдат спътници им стигаше. Всеки посвоему харесваше жълтата къща и с течение на времето се задържаха все по-дълго там. Ако знаеха колко нажежена е политическата среда в Мюнхен, сигурно нямаше да се върнат в града.

Всичко започна с водопровода. Педантичен по отношение на личните навици, Йоханес настоя да заменят външната пристройка с модерна вътрешна баня.

— Отдавна е време. Утре сутринта ще отида с колата в Гармиш-Партенкирхен — съобщи той една вечер. — Набелязал съм строител.

Ела нижеше мъниста. Погледна го. Йоханес винаги имаше енергия за подобрения. Дори докато говореше, крачеше из стаята, подреждаше столовете и наместваше картините по стената. Тя не проявяваше интерес към подобни планове. Обичаше да пали огъня в печката и да си свети с керосиновата лампа. Йоханес имаше предложение и за това.

— Докато съм там, ще видя как стои въпросът с електричеството. Наистина ли не искаш да дойдеш?

Тя поклати отрицателно глава. Очакваше с нетърпение тишината. Къщата в негово отсъствие я устройваше. Щеше да се опознае отново с призраците й. Обясни му, че трябва да доукраси чантичката. И да прегледа каталози със семена. Редно бе да се погрижат за градината — друг призрак.

Йоханес се върна късно вечерта. Изглеждаше изтощен. Строителят не бил свободен. При всички държавни сгради, никнещи в градовете, майсторите се хвърляли на по-голяма риба.

— Имаш късмет, че изобщо ме свари тук — казал му Клингенберг. — Обикновено съм в Мюнхен. Зает съм с големи проекти.

Разширявал служебни офиси. Висшето командване на щурмоваците вече не се побирало в Кафявата къща. Ернст Рьом се преместил и осигурил работата на хората му. Гледал, разбира се, да си върши съвестно работата. С тънка усмивка уведомил Йоханес, че не може да се занимава с дребни домашни ремонти. Познавал обаче работник, който би му услужил. Йоханес подкарал към група къщурки, разпилени в края на града, и открил човека. Щял да дойде на оглед за водопровода.

— Във всеки случай ще трябва да избереш мивки, кранчета и тям подобни — заключи Йоханес. — За няколко дни ще отидем в града да напазаруваме. От седмици не съм чел вестници. Усамотението е хубаво за известно време, но искам да разбера новините и да говоря с Бергер. Последното му писмо беше доста странно.

Няколкото дни се проточиха. Минаха две седмици. Колкото и кратко да се задържаха в апартамента в Мюнхен, винаги имаше належащи задачи. Йоханес посети Аугсбург и Нюрнберг, за да се занимае със семейния бизнес; консолидира дългове и събра наеми от апартаментите си там. Ела отиде на зъболекар и си боядиса косата. Подготви предварителните скици за масления портрет на госпожа Хартман — стара приятелка. Реши да си поръча нова рокля, но установи, че шивачката, госпожа Зилберщайн е напуснала града със семейството си — внезапно, обясни съседът, и без да остави адрес за връзка. Колко неприятно, промърмори Ела, и се оплака на Йоханес още щом го видя да влиза в апартамента.

— И още нещо — додаде тя. — Чух, че доктор Коен вече не приема пациенти.

— Защото е евреин — въздъхна Йоханес и се наведе да се събуе. — Коен поне има роднини в Хайфа. Вероятно ще отиде при тях.

Ела тръгна към печката.

— Има доматена супа с картофени кнедли. Ще стигне ли за вечеря? — Тя погледна към Йоханес. — Какво като е евреин?

Йоханес седна в креслото и изпъна крака.

— Накараха Розенбаум да доказва, че през 1918 е служил на фронта, за да не го уволнят от университета. За щастие съпругата му запазила документите за освобождаване от армията.

— Не е толкова зле, значи. Представил е документите.

— Да, но сега Държавната организация на учителите изисква доказателства за арийски произход. Той, разбира се, не разполага с такива. И не е само това.

Телефонът иззвъня. Обаждаше се Бергер. Йелски трябвало да напише рецензия за новия филм на Рифенщал. Премиерата била тази вечер. Може ли Йоханес да го замести?

— Нали не възразяваш, Ела? Може да дойдеш с мен. Филмът е документален, за Нюрнберг.

— Не си ли изморен? Току-що се върна. Защо се е отказал Йелски?

— Уволнили са го. Както и да е. Не съм изморен. Искам да видя филма.

Ела сбърчи чело и дръпна тенджерата от огъня.

— Добре.

— Казват, че филмът ще остави следа в историята на киното.

— Йелски е евреин, нали?

— Да. И е останал без работа.

 

 

Седнаха до пътеката между седалките точно когато надписите се появиха на екрана.

— Лени Рифенщал — прошепна Ела и дръпна ръкава на Йоханес. — Мислех, че е актриса. Оказва се режисьорка!

Йоханес кимна и извади тефтерче и молив от вътрешния джоб на сакото си.

— Затова Бергер иска рецензия.

Филмът започна с величествена Вагнерова композиция. Музиката стихна и в същия момент екранът застина. Лампите в салона светнаха. Зрителите замърмориха недоволно. На пътеката вляво от Йоханес стояха двама едри есесовци. Закръгленият управител на киното се пресегна над Йоханес и побутна с бастуна си мъжа, седнал вдясно от Ела.

— В киното не се допускат евреи.

— Имам билет — отговори мъжът.

— В киното не се допускат евреи. Напуснете незабавно.

Двамата есесовци стояха като истукани с ръце зад гърба. Изпод мишниците им стърчаха дървени бухалки. Тълпата замлъкна. После от дъното се чу висок глас:

— Изгонете мръсните евреи!

Някой извика от балкона:

— Kotzbroken… Drecksack.^[1]

Ела присви рамене.

Управителят пак се пресегна с бастуна и побутна мъжа в сиво сако.

— Ставай. Излизай!

— Изправи се, Ела. Направи място на човека — Йоханес стана и я хвана за ръка.

— Да, разбира се…

Евреинът мина мълком пред тях. Очите му обаче се стрелкаха наляво и надясно. Той вдигна яката на сакото си високо над врата. Докато вървеше по пътеката, друг силен глас зад Ела извика:

— Heil Hitler!

Малоброен разпилян хор от зрители повтори думите.

Внезапно, както бе спрял, филмът започна пак. Лампите угаснаха и лайтмотивът от „Нюрнбергските майстори певци“ заглуши шумотевицата. На яркия екран партийни членове се събираха за конгреса на Националсоциалистическата партия в Нюрнберг. Под тях заискри заглавието на филма: „Триумфът на волята“.

Ела седна отново до Йоханес. Вдъхновяващата военна музика я увлече; множащите се зрителни ъгли на обектива, възгласите на събралите се да чуят фюрера я погълнаха. В претъпканата тъмна зала обаче тя продължаваше да усеща как бастунът се пресяга пред гърдите й и се забива в рамото до нейното. Когато филмът свърши, не беше в настроение за разговори. Йоханес също мълчеше. Продума само колкото да извика такси и да плати на шофьора. Протегна се да отвори вратата на автомобила, но студеният остър вятър я изтръгна от ръката му. Изплашена от ненадейното ожесточение на бурята, Ела слезе тромаво от таксито. Обходи с поглед мократа тъмна улица. Побиха я тръпки, сякаш някой я следи. Втурна се към апартамента с разтуптяно сърце.

 

 

Мюнхен, август 1937

От тънката завеса падна изсъхнал бръмбар.

Свирепият вятър го бе довял върху перваза на прозореца. Открило тънък процеп в старата рамка на тежкото стъкло, насекомото бе пропълзяло в тъмната дъсчена пещера и си беше проправило път до негостоприемното помещение, където бе умряло.

Изметоха го безславно.

Ако пърхащо крило на пеперуда може да раздвижи въздуха и, набрал сили, повеят да тласне морските талази към луната, колко ли по-могъща следа оставя четката върху хартия? Или върху платно? Какъв въртоп завихря досегът помежду им? Каква буря отприщва? Какви цивилизации разтърсва?

 

 

Йоханес остави писалката. Сега пишеше за себе си. Списанието за изкуство и философия, където от двайсет години публикуваха есетата му, бе освободило персонала и затворило врати. Директивата беше дошла лично от Йозеф Гьобелс, нарочил изданието за „болшевишко“, елитарно, развратно, антигерманско.

— Не е справедливо — посочи Ела. — Никого не си нападал. По-изтънчен си и по-ерудиран от мнозина, но с антигермански уклон? Какво изобщо значи това?

— Виж, най-добре да не вдигаме шум. Да стоим настрани от тях.

— Знаеш, че и бездруго политиката не ме интересува.

— Вероятно, но всяко изображение коментира ценностите на времето и мястото.

— Не мисля. Рисувам, каквото чувствам — възрази Ела.

— Чувствата имат контекст, Габриеле. Произтичат от преживяното. Ако националсоциалистите започнат да горят книги както през 33-та… Е, знаеш израза „живеем в интересно време“. Трябва да внимаваме как гледат на нас тези хора.

Ела смръщи вежди, но не отговори.

— Както и да е. В неделя ще се уверим със собствените си очи.

Преди няколко дни Йоханес й бе обещал да я заведе на новата „изложба“, организирана от правителството. Нацистите искаха да дадат урок. Шокиращ урок, включващ и Кандински. Изложението под надслов „Изродено изкуство“ не бе за хора със слаби сърца. Йоханес предупреди Ела да се подготви за зрелището. Тя скръсти ръце.

— Всъщност не ме интересува какво ще правят с Кандински.

— Подценяваш чувствата си, скъпа. Няма да е лесно, уверявам те.

 

 

Напрегнатата и нетърпелива тълпа се придвижваше бавно напред в потискащата августовска жега. Застанала на опашката, проточена по знойния тротоар на Галериещрасе към широкия вход на стария Археологически институт, Ела имаше чувството, че около врата й се е навила змия. С всяка крачка през спарения въздух на стълбището гърлото й се стягаше все повече и затваряше излаза пред надигащия се вик. По средата на тъмния тунел тя се опита да слезе, но тълпата я тласна нагоре, неумолима към дезертьорите.

— Стойте на опашката — подвикна някой.

Ела впери поглед над главите пред нея, търсейки отчаяно искрица светлина. На стълбищната площадка се възправяше огромна и ужасяваща статуя на Иисус с диви очи, разпнат под мъчителен ъгъл върху дървен кръст — обезумял спасител, чиито остри колене препречваха пътя на гъмжилото от хора. Над арката зад скулптурата плътни черни букви възвестяваха: „Изложение на изродено изкуство“. Както Йоханес го бе описал — девет зали с лудост и оскърбления под егидата на Третия райх.

Мъже и жени в най-представителните си летни дрехи се блъскаха в Ела. Грамадна матрона удари с рамо картина и я разклати върху пирона, забит в стената. Картината изобразяваше разкривена от болка глава, рееща се над градски хоризонт.

— Какъв боклук! — възкликна мъж. — Еврейско — болшевишка мръсотия.

Ела трепна. С усилие на волята раздвижи подутите си крака и подмина надпис „Клеймо върху германската жена“. Влезе в зала с уточнение „Природата, изобразена от безумци“. Змията пристегна врата й още по-силно; сухите люспи одраскаха кожата й, проточен език я облиза по ухото. Йоханес се надигна на пръсти да погледне над тълпата.

— Всичко е наред, скъпа. Почти стигнахме. Виждам го.

Помещението миришеше на урина и изпражнения, сякаш през нощта пазачите се бяха облекчавали в ъглите и по стените, където висяха картините. По самите платна имаше екскременти — гъста кафява паста, размазана върху яркочервени и оранжеви петна. Хората закриваха уста с длан, за да не повърнат. Пазачите ги наблюдаваха с ехидни усмивки.

Ела продължи напред. И тя го видя. Василий, окачен под налудничав ъгъл. Успоредните линии на рамката се спускаха като немислими диагонали от хоризонтала на тавана. Хармоничната енергия на жизнено червеното и духовно синьото се кълчеше като в рисунка на непослушно дете, изпратено в стаята си да плаче, да се гневи и да рита мебелите. Надписът над Импровизация 10 гласеше: „Модернизъм — конспирация, замислена от противниците на германското благоприличие“. От двете страни висяха прокъсани брезентови чували с лекета от кафяви пръсти, потапяни в нощни гърнета и ануси. Кандински живееше в съседство с мръсотията.

Призля й. Каква крещяща глупост! Изкуството му никога не заемаше социална позиция. Картините му бяха духовни експресии, дори с библейска тематика. Сега творбите му висяха на бесилото за назидание на гражданството. Макар и на почетно място в света на изкуството, той явно оставаше неразбираем за широката публика.

— Ще ми се да заплюя това — каза някой.

Друг извърна глава и я сведе, макар придружителката му да разглеждаше картината с интерес. Когато Ела улови погледа й обаче, жената загърби платното. По челото на Ела изби студена пот. Йоханес й подаде носната си кърпичка.

На външната стена висеше приятел, жигосан с черни букви: „Дегенерат“. Свастиката, очертана на стената, допълваше коментара.

— Йоханес, виж! — посочи Ела. — Картина на Бекман!

— Die Bettler. Помня я.

— Представят го като побъркан. След всичко, което преживя!

— На стената вляво е Франц Марк.

— Той почина преди двайсет години. Какъв е смисълът?

— Боже. Обърнали са го наопаки.

Ела почувства, че се разтваря във въздуха. Спомените се вмъкваха с взлом в ума й, отнемаха й решимостта да застане смело пред картините.

— Трябва да седна.

В жегата краката й се бяха подули. Обувките я стягаха нетърпимо. Нямаше обаче пейки за зрителите.

— Хвани се за мен. — Йоханес я поведе напред. — Не е нужно да стоим дълго. Но сигурно искаш да видиш всичките му картини.

Ела разлисти програмата на изложбата. Пръстите й мокреха страниците. В безумната изложба нацистите бяха включили четиринайсет картини на Кандински. Досега тя бе открила само Импровизация 10. Познаваше я. Помнеше я. Другите бяха по-късни, нарисувани, след като бе заминал за Русия, и след това — в „Баухаус“. При вида им щеше да се почувства изоставена отново.

Къде бе Йоханес? Не го съзираше сред тълпата. Тя се заслуша в шепота на хората.

— Тази така наречена „живопис“ е обида за порядъчния германец — изкоментира жена. — Художниците заслужават разстрел.

Госпожата, проявила интерес към картината на Василий, беше изчезнала.

После Йоханес се появи зад Ела и крепката му ръка я поведе напред.

— Има няколко в съседната зала. Да ги видим и да си вървим, скъпа моя.

Над входа висеше надпис: „Лудост на безценица“.

Две абстрактни картини на Кандински бяха провесени на въжета от тавана. Ела и Йоханес се приведоха, за да не ги ударят. Нацистите ги бяха овързали като впримчени престъпници. На стената отзад пишеше с големи букви: „Методът е лудост“.

Всъщност всичко беше лудост — пазачите, брезентовите чували, опашката от отвратени хора, перверзните омразни надписи, въжетата, обърнатите наопаки платна. С пищящи уши Ела се заолюлява към улицата.

* * *

Проправиха си път през тълпата, струпала се пред входа на Археологическия институт, и навлязоха в зноя и маранята, стелеща се над трамвайните релси. Горещината от каменния тротоар повдигна широката пола на Ела, усука се около бедрата й и пропълзя по гърба и под мишниците й. Копнееше за глътка свеж, прохладен въздух, но сякаш вдишваше през плътно одеяло. Не можеше да се отърси от вонята на изпражнения. Ако беше по-млада, щеше да затича. Краката й обаче бяха циментови колони. Ако беше по-млада, от устата й щяха да изригнат ругатни.

Трамваят се клатушкаше твърде бавно към спирката. Най-сетне пристигна и тя се качи, сякаш носеше на гръб чувал с камъни.

— Не знам кои са тези хора.

Хвана се за една облегалка, за да не падне. Монетите в шепата на Йоханес иззвънтяха. Летните му панталони провисваха около стройните му хълбоци и крака.

— Успокой се, скъпа. После ще говорим, не сега.

Той се приведе и надникна през прозореца.

— Виж, Ела!

Тя потрепери. На съседния площад отряд войници с високи ботуши маршируваха към трибуна, драпирана със знамена. Стотици хора стояха на черния асфалт и ги наблюдаваха с възхита.

В „Швабинг“ тълпата оредя. Излезлите на неделна разходка търсеха дълбоките сенки на липите в парковете и по булевардите. В градината под синия навес на кафене „Торброй“, ободрена от храната и силното кафе, Ела усети как змията отпуска гърлото й.

— Прекалили са. — Йоханес ядеше бавно, съсредоточено. — Явно абстрактното изкуство им се струва противоестествено. Но „уродливо“?

Ела забарабани с лъжичка по масата.

— За бога, Йоханес, столът не е просто стол. Не е някакъв конкретен стол. Всеки стол е всички столове, обобщава смисъла им. Как иначе ще знаем къде да седнем?

Йоханес сниши глас.

— Нали знаеш, че отстраниха Бекман от университета?

— Макс Бекман?

— И Ернст.

— Мили боже! Как ще живеят?

— Предвиждах го. Видя какво направиха с Георг Грос.

— Защо си пъхат носа в изкуството? Защо не ни оставят на мира?

— Шшт! Навън сме.

Йоханес даде знак на келнера да донесе още кафе.

— Искаш ли още нещо, Ела?

— Не, само кафе.

Тя прокара пръсти по синята покривка на масата.

— А Кандински? — Йоханес сложи леко длан върху ръката й. — Знае ли?

— Нямам представа какво чете и с кого разговаря. В Париж е все пак.

— Искаш ли да му пишеш?

— Не, разбира се.

— Ще се разгневи.

— И аз съм разгневена. Но не възнамерявам да му пиша.

Ела издърпа ръка изпод неговата. Изпи си кафето. На съседната маса седна възрастна двойка. Келнерът отнесе чиниите. Няколко месеца след като съпругът й я бе напуснал, Олга написа на Ела сърцераздирателно писмо. Ела обаче не й отговори — нито със съвет, нито с утешителни думи. След толкова години никакъв мост не можеше да стопи разстоянието помежду им. Не искаше да се връща в миналото нито заради Олга, нито заради Василий. Миналото е магнит, изсмукващ силите. Трудно е да си на шейсет и да живееш.

— Как изобщо са намерили картините?

Гневът се провираше дълбоко в гърлото на Ела. Тя проследи с поглед как възрастната жена си слага непохватно очилата. Колко й остава, докато я застигне същото?

— Агенцията за култура. Циглер упълномощава конфискации. — Йоханес се приведе и сниши глас. — Получава заповеди лично от Гьобелс.

— Искаш да кажеш, че са ги откраднали?

— Не е нещо ново. Нацистите вземат каквото решат. Миналия месец видях Валден в Берлин. — Йоханес се облегна назад и се озърна. — Разказа ми, че Гьоринг се изживявал като колекционер. Миналата година си присвоил половин дузина картини от музея „Кайзер Фридрих“. Говори се, че в частния му киносалон има истински Рубенс. Сега си търсел Вермеер. Повярвай ми, ако намери, ще си го вземе.

— Как, за бога, им се разминава безнаказано?

— Имаше го във всички вестници — под название „защита“, „национална сигурност“ и други глупости. Само дето не казват какво ще стане с картините. Сигурно ще ги продават. Ще трупат пари.

— Кога го прочете? Къде съм била аз, Йоханес? Защо не знам нищо?

— Сигурно си била в Мурнау.

— И не си ми казал? Наясно си, че не получавам вестници в Мурнау! — Тя удари с юмрук по масата и се извърна настрани върху стола. — Трябваше да ми кажеш! Разчитам на теб!

Ела скръсти ръце.

— Габриеле — прошепна той. — По-тихо!

Огледа се. Край кафенето минаха бавно двама млади мъже с шапки, нахлупени ниско над челото.

Ела се приведе напред. Гласът й прозвуча като съскане над бездна:

— Защо не ми каза, че конфискуват картини?

Йоханес разбърка кафето.

— Защо? Кажи ми!

— Моля те, Габриеле, не настоявай за отговор.

— Защо?

— Защото не са конфискували твоите.

— Моите ли? Не знам какво имаш предвид. — Тя забарабани с пръсти по масата. — Моите… О, да. Ако моите картини имаха стойност, щяха да ги вземат. Това ли намекваш?

Вените по врата й се издуха.

— Бъди разумна, Габриеле. И благодарна, че не те смятат за модернистка.

— Ти настояваше да се огъна! Да съм по-продаваема, така каза. Да рисувам, каквото се търси. „Улиците на Адолф Хитлер в изкуството“! Какъв боклук! Срамувам се, че носи името ми. Картините ми се продадоха, но каква е ползата за мен?

Йоханес заговори отново с тих, авторитетен глас:

— Ела, не става дума за продажби. Твоето творчество просто не се вписва в естетиката им. Това не значи, че не е добро.

— Не е достатъчно добро за конфискуване.

— Не се инати, Габриеле. Ти не им избождаш очите. Не те приравняват с другите — Бекман, Ернст и Кандински. Приеми го като комплимент. Спазвай неутралитет. Радвай се, че никой не те е очернил.

Опашката на змията я перна по гърлото. Думите му затуптяха в слепоочията й. Не те приравняват с другите… Цяло десетилетие тя и Василий мислеха, че притежават въздуха, който дишат. Бяха авангардът на изкуството в Германия, напредничавите художници идваха да работят с тях. Сега конфискуваха картините на всички от кръга „Синият ездач“. Освен нейните. Не си струваше дори да крадат творбите й.

Ела си пое дълбоко дъх. Вярно, радваше се, че не е привлякла вниманието на Циглер и Агенцията за култура. Опасно бе да те посочат с пръст. За нея обаче щеше да е чест да конфискуват картините й, привилегия да ги покажат редом до творбите на Василий и другите. Мъжете, заслужаващи сериозно внимание. В очите на Гьобелс и Гьоринг, и цялата им противна шайка тя бе Габриеле Мюнтер, жена за присмех в малките градчета, ала все пак извън авангардната група на титаните. Ела издиша бавно.

През същата година Йоханес бе организирал ретроспективна изложба за рождения й ден. И когато баварският министър от нацисткото правителство я разкритикува за простите форми и неестествените цветове, Йоханес я подкрепи. Каза й, че е твърде свободомислеща за Бавария, но за да замаже очите на нацистите, я насърчи да подготви и по-реалистични картини за Германското художествено изложение. Тя го послуша. Повдигаше й се, докато опаковаше пропагандните платна — банални, бездушни илюстрации. Чувстваше се унизена, опозорена. С какъв боклук се бе примирила, за да ги умилостиви. И пак я отхвърлиха! За какво бе жертвала достойнството си? Нацистите не я смятаха за модерна и нетрадиционна — мислеха я просто за некомпетентна и посредствена. Черен бе денят, когато националсоциалистите й върнаха картините. Дори те я бяха отритнали!

Сега слънцето се снишаваше — гигантски джинджифилов бонбон, заседнал сред живия плет до масата им. За момент я заслепи слънчев лъч, после листата се раздвижиха и го отклониха. Разлюлени от вятъра клони застъргаха по брезентовия навес над тях. Ела се заслуша в мекото шушнене. Какво ли й казват? Омерзението се оттече от нея и се събра в локва до краката й под масата. Просто бе изморена от ходене, говорене, борба, изморена от жегата и от тесните обувки, изморена да не е млада. По-добре да се отпусне, да се задоволи с наличното, да вдишва дълбоко.

Изпи си кафето.

— Има още нещо, Габриеле. Извън темата за „уродливостта“. Нацистите заграбват всякакви картини за продан в чужбина. Събират пари в брой. Лицемерно е, но… — Йоханес се приведе към нея. Финото му, чисто лице почти я докосна; посребрялата му коса бе в същия оттенък както нейната. — Повдигам въпроса с неохота, но е време да го обсъдим. Ако Циглер и бандитите му разберат какво държиш в онзи склад, ще ти вземат всичко. И ще решат, че защитаваш Кандински. Да не говорим за стойността на картините… Доколко сигурно е мястото?

— Не знам. Никога не съм стъпвала там.

Йоханес се изправи и махна на келнера.

— Имаш ли ключ?

— Ах, Йоханес! Защо ми причиняваш това?

— Ще отидем още сега.

— Върви сам… Остави ме на мира.

— Трябва да дойдеш.

— Повярвай ми, Йоханес, тези картини не ми носят нищо, освен болка.

— Не може да се правиш, че не съществуват.

— Мога! Нека Циглер ги вземе. Готова съм лично да ги изгоря.

Тя насили краката си да се сместят в обувките.

* * *

Линията на хоризонта, назъбена от високи сгради, бе обагрена в коралово и охра. Таксито се движеше право към стария квартал, осеян с фабрики и складове. В края на широката Ландбергерщрасе Йоханес даде знак на шофьора да спре. Предпочиташе нататък да вървят пеша. Дори шофьорът не биваше да разбере къде отиват.

Метални контейнери, строени в редица, приличаха на гробници — потънали в душна мъртвешка тишина. Ела даде ключа на Йоханес и се извърна гърбом, вперила очи в здрачината. Никой не би дошъл да тършува тук, на това отдалечено място. Йоханес можеше и сам да проведе проучването. Тя обаче стоеше тихо и се вслушваше в стъпките му.

— Какво виждаш? — попита го след малко, обвила раменете си с ръце. Трепереше в горещия августовски въздух.

— Доста сухо е всъщност. — Той продължи да обикаля мълком тъмното помещение. — Влез! Няма нищо страшно. Прилича на пощенски склад, пълен с грамадни пликове за изпращане.

Той протегна показалец и избърса тънък слой прах от ръба на увит в хартия пакет. Ела усети как нажеженият въздух отвътре излиза през вратата.

— Там ли са големите картини?

— Да, мисля. Слушай, Габриеле, не съм сигурен дали нещата му ти принадлежат по закон. Но имай предвид, че Кандински ще остане в историята. Няма как да не го признаеш. Решението не засяга само теб и бившия ти любовник. Разбираш, нали?

Ела се вгледа в небето отвъд сградите. Залезът, вечен опал, избледняваше пред нея, а зад гърба й ярките цветове на бъдещото потомство се таяха в мрака. Какво право има наистина да ги държи тук? Ако приеме думите на Йоханес, складът няма да бъде символ на раните й, ще се превърне в музейна зала. Тя може да се освободи като пациент, изписан от болница. Може да реши да е свободна.

Ела влезе предпазливо вътре.

Повечето картини, опаковани в кафява хартия, бяха подредени покрай стените. По-малките стояха подпрени най-отпред. Няколко огромни платна, увити в тънък брезент, се облягаха в дъното. Ела започна да отброява с показалец пакетите; отмяташе ги един по един, подпирайки по-малките с крак. Първо от едната страна на помещението, после от другата. Мина странишком покрай картините в дъното — композиции и импресии. Докосна всяка. Спомни си твърдите му, гладки ключици. Някога, много отдавна, стройното му тяло и мирисът на кожата му с дъх на маслени бои и резлив тютюн я опияняваха. Сега обаче, в присъствието на Йоханес, допирът до картините създаваше друго усещане — все едно прокарва длан по дървени закачалки в празен дрешник, загубил уханието на празнични рокли.

— Има над осемдесет.

— Не предполагах, че са толкова много. — Йоханес застана до прага и се вгледа в улицата, пъхнал ръце в джобовете. — Според мен трябва да ги изнесем оттук. — Извади табакера. — Надявам се да греша, Габриеле, но нацистите може да ги потърсят и в Мурнау. Не ги подценявай.

— Йоханес! Къщата в Мурнау е моя! Никой не би нахълтал в частна собственост. Преувеличаваш.

Тя си разтри гърба. Старчески болки от навеждането и протягането.

— Поне ги премести извън града. Исках да кажа само, че дори Мурнау не е гаранция. — Той запали цигара и пак погледна към улицата. — Побързай. Не бива да се застояваме дълго.

Ела се почувства смутена, сякаш е разбудила някого, потънал в дълбок сън. Лек лъх на безир се носеше от повърхността на големите платна. Размеква ли се маслото с времето? Тя се взря в голяма неопакована картина. В приглушената светлина високи вълни галопираха по платното. В миг Ела влезе в картината, движението я увлече, въртопите от чиста енергия я погълнаха. Наситеночервено и синьо се съревноваваха като борци върху тепих, въртяха се с преплетени крайници. За момент й се стори, че долавя музика, дисонансите и хармониите я заобиколиха, потопиха я в каданс от далечни спомени и чувства.

— Не е достатъчно да ги преместим, Ела. Трябва да ги скрием.

Мирисът на сяра от запалената кибритената клечка я върна в притихналия склад. Беше ясно — ще ги занесат в жълтата къща. Тя взе решение.

— В мазето е тъмно. Там няма електричество.

Йоханес отново обходи с поглед улицата.

— Ще видя дали Ханс Бергер може да ни даде камион в неделя.

Проточил врат, той дръпна от цигарата, без да откъсва очи от улицата.

— Йоханес. — Ела го докосна по ръката. — Не всеки мъж би помогнал на една жена да опази бившия си любовник.

— Аз не съм герой. — Той смачка угарката в рамката на вратата. — Но той е Кандински.

Индигов сумрак забулваше Мюнхен. Шепа електрически лампи блещукаха като мъниста по диплите на здрача. Йоханес и Ела крачеха един до друг по безлюдните улици към булеварда, където щяха да спрат такси. Центърът на града със сияйните концертни зали и киносалони изглеждаше опустял. Хората явно се бяха прибрали преди мръкване, оставяйки опустелите широки тротоари на групите въоръжени полицаи и войници пред осветените входове на магазините.

— Вечерта изглежда спокойна — подхвърли Йоханес на шофьора на таксито.

Военни камиони се изнизаха с тропот по широкия булевард. Когато стигнаха до апартамента им, Мюнхен вече тънеше в пълен мрак.

* * *

Рано сутринта силен дъжд разхлади жегата. Ела обаче се събуди в мрачно настроение. Бе сънувала, че държи котка и животното дращи лицето и ръцете й. Обръщаше глава наляво и надясно, но не успяваше нито да избегне острите нокти, нито да пусне котката. Стана призори, задавена от неудържима кашлица.

Съжали, че е видяла картините му отново. Усещаше ги като товар — не защото й липсваха дните с Василий, по-скоро защото нещо неназовимо у нея бе мъртво. Някога бе наблюдавала като омагьосана как един гений, проправящ път към бъдещето, излива душата си в пулсиращи тромпети от цвят. Беше му довереница и помощница, негова муза и самостойна художничка. От години обаче не бе довършила нито една картина, която да покаже с гордост. Някогашната Ела си бе отишла, разочарована от себе си, прахосала най-ценното си имане.

Късно следобед на другия ден тя се разходи из квартала, променен до неузнаваемост от напрежението. Военна музика и отривисти речи гърмяха от високоговорителите по централните площади. Военни камиони дебнеха из страничните улици като свирепи бандити. Заглавия с големи букви по първите страници на вестниците крещяха с пълно гърло от будките.

— Да отидем ли на митинга? — предложи Йоханес. — Да чуем речите?

Тълпите я плашеха. Останаха в апартамента. Същата вечер Ела седна до пианото и засвири тиха мелодия.

— Трябва да извикаме акордьор — отбеляза тя. — Жегата е разстроила тоновете.

— Розенбург е заминал.

— По работа?

— Не, просто го няма. Магазинът е празен.

— Тогава помоли Голдщайн да дойде.

— Всички евреи са отпътували. Поне които са успели да се измъкнат.

— И аз бих заминала. — Тя затвори капака на пианото.

— Ти имаш избор.

 

 

Ханс Бергер го нямаше в града. Йоханес предложи да изчакат, докато разберат дали ще им позволи да използват камиона на вестника. Ела каза, че й е все едно. Нали не бързат? Няколко дни двамата се хранеха, слушаха мълчаливо новините по радиото и си лягаха рано.

Един следобед Ела взе фотоапарата и погледна през обектива. В другия край видя смаленото канапе в дневната — свят, сведен до управляем размер. Няколко дни след това Ела ходеше с фотоапарата в Английската градина и улавяше в рамка аления бергамот и виолетовия флокс, проследяваше брега на езерцето, вземаше на фокус лебедите. Смалените неща не са заплашителни. Да наблюдава света през обектива на фотоапарата известно време й се струваше единственото нещо, което не й внушава страх.

 

 

Галерия

„В «Швабинг»“, 1912

Габриеле Мюнтер

Маслени бои върху платно

27х20

Художествен музей в Милуоки

Дарение от госпожа Хари Линди Брадли

Градът присъства рядко в картините на Габриеле Мюнтер, макар да е живяла и творила в Париж, Стокхолм, Копенхаген, Бон, Берлин и Мюнхен, където дълги години е имала дом. Повечето й картини, посветени поне отчасти на града, имат обща характеристика — зрителят е поставен на значително разстояние от гледката. Най-често се намира зад прозорец, понякога зад врата или в безистен с изглед към улицата.

„В «Швабинг»“ също ни е забранено да влезем в живота на града, разположен пред нас. Картината се отличава с изобилие от цвят и с дълбочина — навярно без ренесансова убежна точка, но определено с внушение за пространство между зрителя и централните постройки. Вероятно се намираме зад прозорец, откъдето гледаме през листата на зелено растение; или растението е отвън до някаква стена. Няма значение. От зрителния ни ъгъл сме на разстояние от „Швабинг“, където високите сгради с апартаменти стигат до окръглените бели облаци в небето.

Сградите представляват неукрасени правоъгълници, очертани с плътни черни линии. Оцветени са в жълто, оранжево и синьо; имат червени, сини и жълти покриви. Зелени дървета и храсти смекчават силния вертикал на градския пейзаж. Две успоредни линии — навярно улица — между нас и опростените къщи ни отдалечават още повече от града. Както и в немалко други картини на Мюнтер, по платното няма и помен от човешки живот. Улиците на изобразения от нея „Швабинг“ (по онова време оживен квартал, където живеят много художници) пустеят. И все пак пейзажът внушава спокойствие; ярките цветове и правилните форми на сградите създават ведра атмосфера.

Опростените форми и наситените цветове тук излъчват стабилност, покой и радост, характерни за някои от най-лъчистите природни пейзажи на Мюнтер.

Й. Айхнер

 

 

Мюнхен, септември 1937

Ела пристъпи под широкия навес. В момента витрината на Хайнрих Хофман в голямата търговска сграда на Амалиенщрасе показваше снимки на фюрера, поздравяващ членовете на „Хитлерюгенд“^[2] за умелата им работа с новите преносими фотоапарати. Хофман наистина имаше око за хората пред обектива, макар да не й се искаше да го признае. Всъщност се надяваше да не го види никога повече, откакто правителството го бе назначило за директор на Германското художествено изложение.

Все пак човекът имаше дарба да улавя ъгъла на светлината върху човешкото лице. Ела се вгледа в очарователна девойка с руси плитки под кокетно вързана забрадка. Превъзходно! Слава богу, Фридел отдавна бе прехвърлила възрастта за Лигата на германските момичета. Щяха да минат години, преди да свикат малката й дъщеря в нацистките младежки групи — да пее, да марширува, да отдава чест. Може би този ден никога няма да дойде. Винаги има надежда.

Ела се застоя пред изложбата. Фюрерът, обгърнал младеж през рамо. Фюрерът се усмихва, закопчавайки значка върху яка на девойка. Фюрерът позира за снимка пред момче, насочило обектив към него пред възхитените погледи на група мъже и жени. По всяко лице — усмивка. Нищо чудно, че Хофман бе станал официален фотограф на Хитлер. Всички снимки бяха ясни, хармонични, с дълбок и равномерен заден план, открояващ лицата прецизно и с точната доза загадъчност. Новите фотоапарати си ги биваше. Ела мечтаеше да има „Лайка“^[3], с каквато Хофман несъмнено разполагаше, но 36-милиметровите бяха скъпи, затова се задоволи със 127-милиметров обектив. С фотоапаратите — както и с много други неща — отдавна се бе научила да прави компромис. Все още обаче възнамеряваше да преустрои тесния килер под стълбите в Мурнау в тъмна стаичка.

Ела отвори вратата и вдъхна познатата миризма — разтвори с лъх на оцет, химически проявители, гланцирана и матова хартия. Добре заредени рафтове опасваха стените като подплатени ребра. Хофман имаше търговски нюх и Райхът оценяваше способностите му. Внезапно откъм тъмния коридор в дъното я сепна глас.

— Все пак се решихте да влезете.

Мъжът застана зад тезгяха. Ела не очакваше да види известния вече фотограф в магазина.

— Добър ден, господин Хофман. — Ела вирна брадичка. — Защо да не вляза? От години съм ви редовна клиентка. Дайте ми леплива хартия, моля.

— Всъщност не съм ви виждал отдавна. Предположих, че сте разочарована, задето не участвахте в Германското художествено изложение.

Хофман бе представителен мъж, подминал средната възраст. Имаше навик да наблюдава хората изпод вежди, пронизвайки ги със студените си сини очи.

— Имали сте основания вероятно. Не тая обида.

Ела погледна към етажерките с дървени рамки. Едва се удържаше да не го заплюе.

— Говори се, че сте критикували доста гръмко новата изложба. Неразумно е, госпожице Мюнтер. Бъдете по-предпазлива.

— Много художници разкритикуваха изложбата. Не съм единствена.

Как смее да й дава съвети! Нищожество! Тя се обърна към него.

— Ще ми дадете ли хартията? — процеди през зъби.

— Разбира се. — Той се обърна с гръб към нея; отвори едно чекмедже и извади връзка ключове. — Все още сте госпожица Мюнтер, нали? Преди години се носеха слухове, че сте се омъжили за руснака. — Заопипва ключовете. — Василий Кандински. Известен мъж, но с объркан ум. — Изпусна ключовете и се наведе да ги вдигне. — Абстракциите подкопават духа на германския народ. Отечеството се нуждае от предани творци. Вие работехте с него, нали? После чух, че сте се оженили. — Отвори стъклена витрина. — Явно не било вярно.

Ела се опита да сдържи думите, да ги преглътне. Те обаче се изсипаха от устата й.

— Чухте ли също, че сте избрали банални и безлични картини? — Не успяваше да си поеме дъх, да се овладее. — Че идеята ви за изкуство е сантиментална и изтъркана? Цялата ви изложба е оскърбление за истинската природа на изкуството.

— И аз щях да кажа същото, ако бяха отхвърлили картините ми. — Хофман извади хартията от витрината и после невъзмутимо я заключи. — Ако изкуството ми беше уродливо или, във вашия случай, чисто и просто посредствено.

Той я погледна през рамо.

— Никой не си е позволявал да ми говори така. — Ела се задъхваше, сякаш тича.

— Е, явно Райхът не оценява работата ви.

— Не вярвам в преценката на Агенцията за култура.

Хофман се втренчи в нея; нервен възел затуптя по слепоочието му.

— Съветвам ви да си мерите думите, госпожице Мюнтер. Времената се промениха. Вашето изкуство не е… как да се изразя? Модерно? А новият ви придружител, госпожице Мюнтер? Не е евреин, нали?

Веждите му отскочиха нагоре, очите му я пронизаха. Каква наглост! Новоизлюпената му арогантност я предизвика.

— Как смеете!

Тя се обърна кръгом и излезе от магазина. Хайнрих Хофман я проследи с поглед. Усмихваше се.

 

 

Ела затвори вратата на апартамента, заключи я с разтреперани пръсти и се облегна от вътрешната страна. Как бе дръзнала да се опълчи толкова открито на човек с положението на Хофман в Райха?

— Ехо! — извика тя. — Къде си? Направих нещо лошо. Не ми се сърди.

— Тук съм. Какво има?

— Бях в магазина на Хайнрих Хофман. Спречках се с него. Наговорих му какво ли не. — Тя се хвана за рамката на вратата. — И той ме попита дали си евреин.

Йоханес остави книгата.

— Сигурно това обсъждат зад кулисите. Кой е евреин, кой е предан на Партията, кого да прогонят в чужбина… — Той прокара пръсти през оредялата си коса. — Хофман си придава важности, Габриеле. Но не си била права да го нападаш.

— Той ме изплаши.

— Ела, Габриеле, седни тук. Успокой се. — Йоханес потупа дивана.

— Трябва да се махнем от Мюнхен! — Ела усети как коленете й омекват. — Да отидем в Мурнау, където нямаме радио, не получаваме вестници и никой няма да ни безпокои.

— Първо ще се погрижим за картините в склада. Длъжни сме да опазим твоя Кандински.

Ела облегна глава върху рамото му. В ума й изплува ехидната усмивка на Хейнрих Хофман.

— Побързай, Йоханес. Намери начин! Страхувам се.

 

 

В петък Йоханес се върна в апартамента с тежка стъпка. Ела приготвяше вечерята.

— Положението е сериозно. — Той седна морно до кухненската маса. — Бекман е заминал.

— Къде? Защо?

— В Амстердам. Вернер твърди, че е избягал, за да си спаси живота.

— Не го е казал буквално! — Тя избърса ръце в кърпата, препасана в колана й. — Макс Бекман? Защо? Какво става?

— Гьобелс е нарочил авангардните творци за „врагове на държавата“.

— Нелепо!

— Заплаха за германската култура. Цитирам. Разпоредил е втора вълна на конфискация. Картини, книги, каквото набележат. Журналистите от вестника твърдят, че нацистите са откраднали хиляди, дори десетки хиляди. — Йоханес разтърка слепоочия. — Нолде казал на Вернер, че му забранили да си купува бои и четки.

— Нолде? Та той е нацист! Нацистите купуваха картините му.

— Вече не. Отрекъл се от тях. Рисува с акварели, та никой да не може да надуши, че работи.

— Мили боже!

— В лагерите вече изпращали и художници. Не е за вярване, знам. — Замълча; погледна към Ела. — Хората бягат в чужбина. Дикс е заминал. Бекман явно се е уплашил.

Йоханес си сипа чаша бира и седна пак. Ела се обърна към него.

— Да заминем и ние тогава. — Тя се поколеба, после се пресегна към масата и отпи от чашата му. — В Мурнау ще сме в безопасност. Да тръгнем още тази вечер, ако си притеснен.

— Слушай, Габриеле. Има и друго. Никой не бива да узнава, че картините са у нас. Рисковано е. Полицията първо удря, после задава въпроси.

— Пита ли за камиона?

— Не става. Нацистите са конфискували всички камиони на Бергер. — Той отпи дълга глътка от чашата. — В даймлера няма как да натоварим всичко. Ще ни отнеме седмици, а големите изобщо няма да се поберат.

Ела се върна до печката. Пържеше черен дроб. Слагаше кафеникавите резени в поднос и ги покриваше с тънки кръгчета лук. Защо да си правят труда? Той вече не значи нищо за нея? Само лош спомен, болка в гръбнака. Защо да поеме риск заради него? Не е героиня. Нека нацистите ги вземат, щом искат. Колкото до финансовата загуба — е, картините все пак не бяха нейни.

— Омръзна ми! Да отключим склада и да оставим вратата отворена. Да вземат каквото искат. А ние ще заминем…

Тя обра почернелите парченца от дъното на тигана и сипа чаша бира, за да направи сос с тръпчив, плътен мирис като ленено масло. Композиция VII пробяга пред очите й, ярка, жизнена. О, не. Не бива. Не бива да им дават картините.

— Всъщност не мисля така. — Ела сложи картофи в друга чиния. Парата облъхна лицето й. Лук. Бауер. В ума й изплува спомен. — Бауер продава зеленчуци на пазара до Елизабетщрасе. Ходих там в събота.

— Фермерът от Мурнау?

— Да го помолим ли да пренесе картините в къщата? — Тя извади горчица от шкафа. — Утре ще бъде на пазара. Сигурно има камион.

Йоханес набоде лук с вилицата.

— Имаш ли му доверие?

— Защо не? Ще избяга с картините ли? Или ще ни предаде на Гьобелс? Едва ли. — Тя си сипа бира и допълни чашата на Йоханес. — Бауер е добър човек. Съпругата му беше полякиня. Почина преди година-две. Веднъж ме закара там да купим сливи, не си ли спомняш? С Василий също купувахме плодове от него.

— Ако откаже?

— Фермерите винаги имат нужда от пари.

Да. Беше възможно. Оформеше ли се картина в ума й, Ела успяваше да повярва, да предприеме действия.

— Разкрият ли ни, ще ни нарочат за крадци и болшевики.

— Значи не бива да разбират. — Тя стана и занесе чиниите и чашите в мивката. — Още тази вечер ще закараме картините от ателието. — Посочи вратата. — Не са малко. Ще напълнят даймлера.

— Разчитаме на господин Бауер да ни съдейства.

— Да — кимна Ела.

Картините отново се раздвижиха у нея — живо присъствие в настоящето й, не отломки от далечно минало. Беше се зарекла да не ги поглежда, но ги бе видяла. Преди дни ги смяташе за бреме, ала пред лицето на надвисналата опасност ги усети като свои крайници, бели дробове — уязвима част от съкровената й същност. Сърцето й се сви при мисълта, че може да попаднат в хищническите лапи на варвари, набедили ги за уродливи. Кожата й настръхна при представата как полицай в зелена униформа ги докосва.

* * *

Ателието се намираше в квартала на складовете. Пустите улици се стелеха като траурни ленти. Старата сграда със застрашителни черни прозорци се надвесваше над тях. Ела обаче знаеше, че понякога художниците работят до късно нощем и на моменти си почиват върху импровизирана постеля от нагънат брезент. Тя стисна ключа. С предпазливи стъпки доближи вратата. Йоханес оглеждаше улицата.

Старата врата изскърца протяжно като болно от артрит коляно. Ела застина. Не чу нищо. Влезе на пръсти. Събу се и слезе безшумно по стълбите до килера в мазето. Страхуваше се да запали лампата. Боса заснова нагоре-надолу по студения цимент на стълбището. Пакет по пакет напълни даймлера с картини на Кампендонк, Маке, Марк и Кандински. Всяко слизане по стълбите я ужасяваше. Несвикнала да се промъква тайно, тя се плашеше от черната сграда с тъмните повърхнини на стените и таваните, дори от собственото си дишане.

Отвън Йоханес наблюдаваше улицата и подреждаше скиците, гравюрите, графиките и платната в автомобила.

Най-сетне оголиха ателието и просторният багажник побра цялата й лична сбирка с творби на участниците в движението „Синият ездач“.

— Това е — прошепна тя.

Затвори и заключи вратата на сутерена. Влезе в колата и потъна в седалката. Сплете изтръпнали пръсти в скута си и заби пети в пода, сякаш да подкара по-бързо напред.

— Слава богу, слава богу. — Йюханес включи мотора.

Върнаха се на Кеферщрасе и паркираха пред апартамента. Пътниците, заключени в багажника, тънеха в мълчание, но сърцата на Ела и Йоханес биеха оглушително. Отдавна бяха прехвърлили младежките години на рисковано бунтарство. От края на Голямата война не беше ги разтърсвал толкова дълбок страх. Неизвестността ги измъчваше — тепърва щяха да разберат дали фермерът Бауер ще им помогне да опазят всички картини.