Мери Бесон
Художничката (11)

Шеста глава
Сладко и кисело

Мюнхен, април 1912

Елизещрасе 16

Кьолн

21 март 1912

 

Скъпа госпожице Мюнтер,

Простете, че се обръщам към вас с името, което използвах на младини. Сега сигурно сте госпожа Кандински, но старите навици изглежда са твърде устойчиви. През петте изминали години несъмнено са настъпили много промени. Съпругът ми Якоб настоя да ви напомня как сме рисували заедно и сме мечтали за бъдеще в света на изкуството.

Сега живеем в Кьолн. Съпругът ми е лекар. Тук сме щастливи с нашия син Волфганг, почти на шест, и с дъщеря ни Зилке, която току-що навърши четири.

Пиша ви, защото днес следобед се върнахме от изложба в клуб „Гереон“, представяща картини на художниците от кръга „Синият ездач“. С вълнение видяхме четири-пет картини на Габриеле Мюнтер! Поздравявам ви за успеха! Насладихме се, разбира се, и на картините на професор К., макар някои изображения да ни затрудниха. Якоб се възхити особено на вашето платно „Руска покривка за маса“. На мен ми харесаха всички и се надявам да получите това писмо.

През април със съпруга ми планираме пътуване до Мюнхен. Той ще посети медицински конгрес в града. Ще се радвам да се срещнем на чаша кафе и да поговорим за живота. В 4 следобед на 19 април ще бъда в „Далмайер“. Надявам се да дойдете. Толкова ще се радвам да ви видя отново!

Вашата добра стара приятелка,

Олга Станукович-Донкер

Ела държа писмото в чекмеджето на писалището цяла седмица, преди да отговори. Как да уточни въпроса за името? Най-сетне надраска бележка. Прие поканата и се подписа „Габриеле“ — омерзителна за нея фамилиарност. Навярно употребата на собственото име не би прозвучала толкова свойски на рускинята, колкото на един германец, но няколко дни Ела се разтреперваше вътрешно и се упрекваше за малодушието да изясни положението си. Ала всъщност тя самата не можеше да го проумее.

 

 

Сключила пръсти в маншона, Ела чакаше пред входа на „Далмайер“. Бе подранила и вече беше разгледала лъскавата витрина — шунка и пържено яйце върху препечен хляб с червен пипер; желирани скариди; стриди, блещукащи върху лед; телешки джолан като рог на изобилието върху гъбен сос; подноси със златисти сладкиши с крем, конфитюр и карамелизирана захар. Взе за Василий четвърт литър ароматно кафе и плик от любимите му плодове с шоколадова глазура — наболяло предложение за примирие.

Навън ръмеше и улицата сивееше като камък. Ела си представи как цветовете на деня се събират в тъжни локви по паважа и калните поточета потъват в цепнатините. Опита ли се да нарисува атмосферата, ще й трябват сиво и бяло, и нищо друго. Безцветният пейзаж отговаряше на настроението й. Без малко да пропусне срещата. Имаше работа. Не се чувстваше добре. И къде е Олга? Защо закъснява? Вероятно изобщо няма да дойде. А и защо да идва? Ела рядко отговаряше на писмата й; рядко четеше и адресираните до нея. Кладенецът на близостта бе пресъхнал.

Ето я и нея — Олга, понастоящем госпожа Донкер, грейнала в усмивка. Широка кожена яка обрамчваше широкото й зачервено лице. Матроната обви Ела в прегръдка и пашкул от лавандулов аромат. Разцелува я по бузите. Хвана я за лакътя, въведе я в кафенето и я настани на една маса пред смаяния поглед на пренебрегнатия келнер.

— Ще пием кафе и горещ шоколад. Ще поръчаме и по едно парче торта — настоя тя. — Колко се радвам да те видя отново! Млада си, както те помня.

С Олга промеждутъкът на годините се обезсмисляше; церемониите бяха излишни и забранени. Обяви ли, че е нечий приятел, винаги му остава приятел. Внезапно Ела осъзна колко са й липсвали непресторената й щедрост, постоянството, здравомислието й. С такъв приятел би намерила отмора от тревогата и отчаянието, изникнали като бурени у нея. Късчета от същността й, разхвърляни напосоки, започнаха да се събират, да затварят пролуки и пукнатини. Защо бе загърбила това приятелство? Знаеше отговора, разбира се. Движеше се в ново общество. Сегашните й съмишленици бяха творци, които участват в изложби, спорят, обосновават теории, експериментират. Художници, чиито картини хората обсъждат и купуват. Всички се съревноваваха за място в галериите и музеите, за популярност сред меценати и колекционери. Тя, Василий и приятелите им се пазаряха за проценти с галеристите, терзаеха се колко да поискат, бояха се да не ги отхвърлят, упорстваха да не обезценяват творбите им. Ела си въобразяваше, че се е извисила духом, открила е истинското си аз. Олга обаче идваше от едно отминало време на свобода. През студентските им години изкуството бе игрално поле, където упражняваха и показваха способността си да разбират. После обаче повечето ученици си бяха изградили различен, нормален живот. Олга, Шнайдер и Клойвер. Навярно и Палме, макар че той бе сред талантливите. Олга и другите бяха аматьори. Ела им завиждаше донякъде.

Облегна се назад и се огледа. Колко приятен салон, гостоприемен и изискано мебелиран. Колко привлекателни клиенти в кожени палта и модерни шапки. Как ухае на кафе и сладкиши. Раменете й се отпуснаха, жуженето в ума й стихна и слухът й долови вълнообразните трели на арфата в дъното зад витрината с торти. Не е ли достатъчно да ядеш, да пиеш и да се смееш? Нужно ли е винаги да се стремиш към нещо? Винаги да твориш, да търсиш смисъла на живота, отново и отново?

Тя си приглади полата.

— Олга, помниш ли как се опитвахме да бродираме?

Наистина ли някога е била като другите жени?

— Моето везмо стана на бучки като пресечен сос — засмя се Олга. — И отиде в огъня.

На Олга й е толкова лесно! Захвърля усилията си като стари вестници. Не е прикована към единствен стремеж, изискващ от нея непрекъснато да се пресътворява.

— Иска ми се да ти покажа двете си прекрасни деца. Те са моята радост. И грижа! Но обичам лудориите им…

Поръча се ябълков кейк със сметана и настоя почерпката да е за нейна сметка.

— Тази тема сигурно те отегчава. Талантливата госпожица Мюнтер едва ли има време за деца. За мен обаче те са самият живот. — Олга се приведе напред и се усмихна. — Твой ред е. Разкажи ми всичко.

Ела преглътна. Трябва ли да е едното, или другото — семейство или изкуство? Рисуване или деца? И толкова ли й липсва женственост, та старата й приятелка предполага, че не иска деца? Какво да каже?

— Последната новина е, че една изискана галерия в Берлин ще организира изложба „Синият ездач“. Собственикът, Херварт Валден^[1], е влиятелен мъж с авангарден вкус. С Василий сме много доволни.

— Василий! Звучи мило. Помня колко се боях от великия професор К. Ах, младостта ни беше прекрасна! Но си отиде. Сега се грижа за Волфганг и Зилке.

— И за съпруга си.

— Да, Якоб — тя въздъхна. — Става по тъмно и е по цял ден с пациенти. После на срещи в лекарския клуб.

— Сигурно се чувстваш самотна.

— Да, разбира се. И същевременно не. Пазарувам, ръководя домакинството. Водя децата на уроци. Изтощително е. — Олга остави вилицата. — Разочаровам ли те?

— Напротив. Завиждам ти.

— За мен изкуството е затворена страница. Но съм доволна. Радвай се за мен!

Олга се пресегна и потупа Ела по дланта. Занимания не й липсвали — училището на децата, тренировки, уроци по музика; къщата и градината; вечери с приятели; концерти. Докато госпожа Донкер описваше щастливия си подреден живот, у Ела се надигна ужас от момента, когато разговорът неизбежно ще се насочи пак към нея. Смяната на темата обаче я изненада.

— Мама ми носи купища вестници от Москва. — Олга даде знак на келнера да напълни каната със сметана. — Гостува често на сестрите си у дома. Върне ли се в Кьолн, изчитам всичко от последната седмица, за да съм в крак с новините. Политиката ме потиска. Царят и кайзерът са на нож. Сигурно знаеш. И… О, боже, бедата с големия кораб!

Тя се приведе напред и опря розови лакти в масата.

— Кораб ли?

— Как му беше името? „Гигантик“? Не, „Титаник“. Каква трагедия! Как не си разбрала?

Ела разбърка кафето и отпи глътка.

— Не обичам да чета вестници.

— Няма значение. Идва ред на добрата новина от Москва. Професор К. е получил развод. Всички вестници го съобщават. Той е знаменитост в Москва!

Очите на Олга се превърнаха в радостни полумесеци.

Ела усети как кръвта се надига в бузите й. Знаеше, разбира се, че разводът е уреден. Но да го оповестят на всеослушание в московските вестници? Заби вилицата в сладкиша. Новината щеше да раздуха още повече слуховете за нея. Сигурно шушукаха вече, че Кандински най-сетне се е оженил за любовницата си. Ела простена вътрешно.

По ирония на съдбата сега, когато всички пречки бяха отстранени, Василий не предприемаше нищо. Повтаряше колко е объркан и обезкуражен. Редно било първо да преодолеят напрежението, натрупало се между тях.

— Какво напрежение? — попита го Ела.

— Знаеш какво имам предвид. Както и да е… Засега не искам да променяме нищо. Законът не бива да има власт над свободата ни да живеем по свой избор. На никого не вредим.

Имаше, разбира се, свади и мълчания. Нима е възможно да няма? Винаги има разногласия. Дори Олга и Якоб сигурно се спречкват понякога. Ела и Василий щяха да открият взаимна хармония, общ ритъм. „Бракът ще ускори пътя към спокойствието“, така каза тя на Василий. Той обаче извърна глава. Не продума.

Ела остави вилицата и сплете пръсти в скута си под бялата покривка на масата. Преди срещата с Олга си представяше как постепенно й разкрива живота си — разказ за отсрочки и неотложни решения, за житейска философия и свобода, за артистични натури, неразбирателства и ревност. Надяваше се да получи подкрепа и женско съпричастие. Ала сега гледаше щастливата си приятелка и никакви думи не й хрумваха. Невъзможно бе да опише всичко отминало, разрива между нея и Василий, острите му забележки денем и студенината му нощем, предизвикващи в отговор сарказъм, горчивина и възмущение. Вместо да се влее в обща посока, както си бяха обещали, животът им сега напомняше по-скоро лабиринта от пътечки зад къщата в Мурнау. На всеки кръстопът стоеше икона в ръчно изработен олтар, сякаш предупреждаваше: „Разделяте се на свой риск. Възможно е пътищата ви повече да не се пресекат“. Тя бе тръгнала по разклонението. Или той. Не само личният им живот се бе разроил. Дори самочувствието й на творец бе накърнено. Василий вървеше дръзко по пътя на абсолютната абстракция. В творбите си той се рееше над нея — Дедал, извисен над лабиринта, където се губеше тя.

— Има документи за уреждане, преди да се оженим, нищо важно — Ела махна с ръка. — Все още съм Габриеле Мюнтер. Както преди… — Опита да се усмихне. — Името ми вече значи нещо. Показват картините ми в галерии из цяла Европа.

Заобиколи истината, вместо да се изправи срещу нея.

Пред входа на „Далмайер“ Олга й описа маршрута до хотела. Стиснала кутия сладкиши, обясни, че се надява да стигне там преди Якоб. „Вземи ме — помисли си Ела. — Вземи ме с теб. Научи ме да бъда друга, жена като теб.“ След прегръдката за сбогом обаче, Олга тръгна сама. Ела закрачи към спирката на трамвая до „Швабинг“. Ръцете й мръзнеха в маншона; кафето и плодовете в шоколад на Василий стояха забравени върху пода на кафенето до стола й.

* * *

— Срещнах се с Олга Станукович — каза тя на Василий. — Помниш ли я?

— Хм… Рускиня. Дебела — изсумтя той; пишеше писмо.

Ела потръпна от презрителния му тон. Никой неин приятел не му беше присърце. Тя надигна глас; изрече думите рязко и сухо:

— Типично за теб… Е, омъжена е за Якоб Донкер. Той е лекар. Имат деца. Не бих я поканила тук, разбира се. Ще бъде неловко.

Очите й го пронизаха.

— Какво говориш? Нищо не пречи да поканиш приятелката си, разбира се. Не бих възразил. Почти всеки ден посрещаме гости.

Той остави писалката, за да запали нова цигара.

— Художници, да. Нито един мой приятел, естествено. Но порядъчни хора тук? Никога.

— Престани, Габриеле. Това е нелепо! — Той я погледна. — Алексей Георгиевич те обожава. И всичките ни познати са порядъчни хора.

— Не ми вярваш, но Мариане наистина не ме поздрави на концерта. Когато не си с мен, руските ти приятели не са ми приятели.

— Сигурен съм, че е станало недоразумение. Нарочно не разбираш хората. Провокираш ме.

Той продължи да пише.

— Не е само тук, в Мюнхен. В Мурнау ми се подиграват!

— Не съм забелязал нищо подобно. Виждаме местните само когато пазаруваме.

— Именно. Живеем в прелестна изолация. Поне аз. Знаеш ли, че наричат жълтата ни къща „бордей“? Имат предвид мен, разбира се. Аз съм курвата.

— Грешиш. Наричат я „руската къща“ — настоя той. — Разбираемо е. Често ни гостуват руснаци. Това ме радва.

— И „бордей“. Не отричай. Казват го. — Тя вече крещеше. — Ти си виновен!

— Габриеле, успокой се! Преувеличаваш. Никой не те нарича курва. Затова ли си ядосана? — Той остави писалката, облегна се назад с въздишка и всмукна дълбоко от цигарата. — Напомням ти. Разбрахме се, че бракът е чиста формалност. Такова е напредничавото мислене. И ти споделяш мнението ми. Ако настояваш обаче, ще се оженя за теб. Оставям те да вземеш решението.

Той се наведе напред и смачка угарката в чинийка.

— Но ти… ти не искаш да се ожениш за мен.

— Казах ти ясно, Ела. В твоите ръце съм.

— Колко студени думи! Къде отиде любовта? Използва ме за свои цели и сега съм жена без дом.

— Изчерпваш търпението ми с подобни обвинения. Колкото до любовта, сигурен съм, че те обичам повече, отколкото ти — мен. — Запали нова цигара, вдъхна дълбоко и издиша дълга струя дим. — Ако не се чувстваш уютно в дома си, виновна е нагласата ти. Съветвам те да я промениш. А сега ме извини. Работя. Ела да поговорим пак, когато се овладееш.

Ела се качи в стаята си. Не съблече палтото, не събу ботушите. Легна, сви се на кълбо и се зави през глава. Закри лице с кожения маншон и остави сълзите да попиват в него. Не знаеше какво е станало с нея и каква тъмнина я е завладяла. Пред нея се изправяше препятствие, непреодолимо с усилие на волята. В шемета на първата любов тя бе написала: „Копнея да ме обичат в уютен дом. Искам само да съм в центъра на неговия живот и той да бъде център на моя“. Годините, градовете, пътуването, изложбите, приятелите, разговорите, рисуването, любенето… Не, те не бяха донесли промяната. Просто сърцето й бе натежало, нравът й беше станал по-необуздан, думите — по-невъздържани, гордостта — по-уязвима при нападение. В най-лошите дни черни облаци надвисваха в ума й и дъждът заливаше сърцето й.

Защо не настоява да се оженят? Какъв демон изяжда молбата, преди да добие форма в устата й?

Напоследък често изпадаше в състояния на леност или на неспокойствие; лашкаше се между вялост и безсмислена деятелност. Отегчена, сядаше до писалището и отваряше писма. Пликовете падаха върху пода до стола й. Херварт Валден е съгласен да приеме сбирката й в берлинската си галерия — при известни условия. Ханс Голц приема да организира изложба, но иска осемнайсет процента от всяка покупка. Райнхард Пипер подготвя второ издание на „Звуци“. Може ли господин Кандински да му изпрати корекциите до две седмици? Франц и Мария Марк й благодарят за любезното посрещане предишната вечер. Доматената супа е била изключителна. Аня ще й се обади по-късно през деня. Следващия четвъртък хазяинът ще сменя прозорец в апартамента в Мюнхен. Очаква тя да си бъде вкъщи. Шивачът е открил дефект в плата за новата й бяла рокля. Ще намине ли да избере друг? Писмата също падаха по пода.

Скоро след срещата й с Олга Василий отпътува за Русия да организира изложба. Ела се разболя от ангина. Още щом оздравя, я заболя зъб. Изнервена и припряна, тя се съгласи зъболекарят да извади зъба. После се почувства обезобразена, остаряла и грозна. Изпращаше писмо след писмо на Василий. Вайкаше се, задето я е оставил сама. Оплакваше се, че е взела грешно решение за зъба, действала е импулсивно, ужасява се от стореното. Той я посъветва да бъде търпелива — празното място ще се затвори. От неудобство тя отказваше покани за концерти и изложби, после негодуваше, че приятелите на Василий я пренебрегват. Беше като кокошка в плевня, кълвеше в пръстта и кудкудякаше раздразнително за щяло и нещяло. Нямаше сили да се овладее. Причината бе, че не му е съпруга. Положението й я изхабяваше, човъркаше душата й и болката пълзеше по нервните й пътища от слабините до челюстта.

Скоро след завръщането на Василий семейство Марк и други гости посетиха апартамента на Айнмилерщрасе. Как е преминала изложбата? Франц Марк настояваше да научи и най-дребната подробност. Изкуството им живееше в настоящето. Василий ги водеше към бъдещето. Ела събра групата на студената сива тераса, за да направи снимка. По-късно се взря в проявената фотография и разбра всичко — тя не присъстваше, нямаше я сред тях. Стоеше отвън и документираше събирането, без да участва в него — придатък в драмата, ала не главен герой. Пред прага на средната възраст Ела чувстваше, че е изгубила жизненоважна идея за себе си, разрушила е нещо, чиято цялост не може да възстанови. И все пак отказваше да направи компромис. Редно бе той да й предложи брак, да пожелае да се оженят.

Любовта изглежда бе сноп слънчеви лъчи, струящ през прозорец — ефимерна светлина, помръкваща след час.

 

 

Можеше обаче да направи едно.

В деня след срещата с Олга Василий излезе по пладне.

— Отивам в хотела при Нолде. — Той напълни кожената си папка със скици и малки импровизации. — Донесъл е „Пророка“, отпечатан върху специална японска хартия.

— Дълго ли ще остане?

— Около месец.

— Питай го дали ще участва в „Синият ездач“.

— Да. И ще го заведа при Алексей. Ще се прибера късно. — Закопча шала си с декоративна карфица; сложи си шапката и се втренчи в огледалото. — Ще останеш ли будна, докато се върна?

Въпросът му имаше подтекст. Въпреки напрежението помежду им от време на време той идваше в леглото й.

— Ако желаеш…

Ела чу вратата да се захлопва, отиде в стаята си и се помая на прага, заслушана в леките му стъпки, отдалечаващи се към улицата. Отвори горното чекмедже на скрина и извади кръгла кутийка. Седна върху леглото, стиснала кутийката в шепа. Василий я наричаше „дамската шапчица“, макар да я бе виждал само веднъж — в деня, когато Ела се прибра от доктора и му я показа, поруменяла от смущение. Оттогава тя винаги се извиняваше, оттегляше се и я слагаше, преди да се любят. Той я споменаваше рядко, но се случваше да се надигне на лакът в леглото и да й прошепне:

— Защо не си вземеш дамската шапчица?

Дори да я забелязваше после, никога не го показваше.

Ела отвори кутийката и извади съдържанието. Нямаше нужда той да разбира. Това щеше да е нейната тайна. Щеше да се оттегли както винаги, но когато се върне, шапчицата щеше да си е в кутийката. После й хрумна по-добра идея. Ще я прокъса лекичко, съвсем малко. Извади карфица от чекмеджето и продупчи предмета по средата. Дупчицата я обнадежди. Настъпи ли денят да съобщи новината, ще му каже, че нещо се е объркало. Не е необичайно. Той не би настоял да провери. И не би я отблъснал. Най-сетне тя ще получи мечтаното.

Минаха месеци. Шапчицата често оставаше в кутийката. Пътят им бе неясен, животът им — напрегнат. Двамата кръжаха на разстояние един от друг като боксьори, заобикалящи се предпазливо, готови за удар. Преди поредния рунд решиха да се разделят. Тя да отиде в Берлин, той — в Москва. Лятото в усамотение щеше да разкрие дали бъдещето ще ги призове отново заедно, или не.

 

 

Септември 1913

След дълъг престой у Шрьотерови Ела се върна в безлюдния апартамент в Мюнхен. Влезе сякаш през грешна врата, събу се в непознат вестибюл, седна върху чужд диван. Отне й цял час да привикне с обстановката, с мебелите. Сама ли ще живее тук занапред? Приятната суматоха на семейния живот с Еми, Георг и Фридел контрастираше отчетливо на нейното положение. Един следобед тя и сестра й ронеха цариградско грозде. Еми остави ножчето.

— Защо не отседнеш при нас, Ела? Може да даваш уроци по рисуване на Фридел. Ще се устроиш тук. Има достатъчно място.

— Не. Вече си купих билет.

Надеждни и обичливи, Шрьотерови бяха скала. Ела се чувстваше крехка и нестабилна, ала не биваше да пуска котва в семейството им. Трябваше да намери свой пристан.

Василий се връщаше в Германия след няколко дни. Не се знаеше обаче дали ще се върне при нея. Почти през цялата нощ тя лежа будна с надеждата да чуе как ключът му се превърта в ключалката.

Все пак се прибра, беше изтощен от дългото пътуване. Просна се замаян върху леглото и на другия ден се събуди с главоболие. Пижамата му бе подгизнала от пот. Неизбръснат и зашеметен, той застана в дневната като странник в очакване на указания. Мюнхен наистина не предлагаше свежест. Горещите септемврийски дни шареха из стаите с лепкави пръсти — нежелани гости, чудещи се къде да се дянат. Ела предложи да отидат в Мурнау за седмица. И двамата щяха да отпочинат и да съберат сили за предстоящата усърдна работа. Фани щеше да остане в Мюнхен и да разтреби изоставения през лятото апартамент. Как мисли Василий? Той не възрази.

На другата сутрин говориха малко, но старият навик да пътуват ги изведе от жилището и ги изпрати до ранния влак за Мурнау. Седнаха, докосвайки се леко, върху тясната пейка, и вагонът ги залюля в успокоителен ритъм. Пристигнаха в жълтата къща — прохладна и ухаеща на летни рози и виолетов флокс от лехите зад излъсканите до блясък прозорци. Василий пи жадно от чистия кладенец в задния двор и си наплиска главата и врата. Ела се разшета в кухнята и разопакова кошницата с надениците и сиренето.

Подремнаха — всеки в своята стая. Събудиха ги виковете на децата, играещи на поляната пред къщата. Василий взе лопатка и излезе в меката светлина да изкопае нова леха за лалета и нарциси. Грижливо огледа къде снегът ще се разтопи най-напред и поникналите стръкчета ще улавят най-добре пролетното слънце. Отразявало му се чудесно, отбеляза, да поработи. В Москва го разглезили. Надебелял. Приятно било да докосва пръстта.

Вечеряха скромно с храната от кошницата и заедно отидоха в селото да изпият по халба бира. Към къщи вървяха мълчаливо в тъмната нощ, озарена от светулки. Легнаха — всеки в леглото си — и заспаха.

Рано на другата сутрин Василий почука по вратата на Ела и надникна вътре. Чувствал се по-добре, прошепна, и гладен. Да изпържи ли яйца? Бил и жаден. Това му припомнило нещо. Сродниците му в Одеса го почерпили с вкусно питие от цели сливи, киснали с години в бутилка с водка. Напитката имала наситен цвят на аметист и ухаела на райска градина. Да си направят ли и те? Ще отидат с велосипедите до стопанството на Емил Бауер, където сините сливи сигурно са узрели. Носел водка от Русия. Взел и красива кристална гарафа от дома на майка си — и бездруго никой не я ползвал. Как й звучи?

Ела се подпря на лакти в леглото. Не бе влизал в стаята й от месеци.

— Да опаковам ли нещо за обяд?

Неочакваното предложение за излет с колела я ободри. Доброто настроение на Василий й вдъхваше надежда.

— Сливите киснат във водка със захар — продължи той. — Водката извлича вкуса на плода и се получава изкусителен ликьор. Казват, че трае вечно.

— Разбирам — кимна тя.

— Има прелестен пурпурен цвят.

— Звучи чудесно.

— Изисква време, разбира се. — Той застана в края на леглото й. — Но ние имаме време, нали, Ела?

 

 

Младият господин Бауер ги посрещна любезно, благосклонно. Руснакът и жена му често купуваха плодове от него и дори да знаеше как местните одумват обитателите на жълтата къща, изглежда, не обръщаше внимание на клюките.

— От късните ябълки става хубав сос, но още не са готови. Лятото беше сухо. — Той прекоси с широка крачка градината с отрупани с лъскав плод овошки. — Пробвам и нови сортове. Но щом сте дошли за сливи, ей там са най-сочните. — Посочи към горичка в подножието на склона, даде на Василий стълба, а на Ела — дървена щайга за нападалите по земята плодове. Събраха, колкото могат да отнесат. Бауер ги изпрати до шосето, описвайки какъв нов склад е пристроил към къщата и как подготвя нивата за есенна сеитба. В задния двор се редяха пищни лехи с червено цвекло, лук и зелен фасул. Предложи им да си наберат каквото поискат. — Радвам се да продам нещо. — Докато говореше, светлокоса жена излезе от къщата, понесла на хълбок малко дете. Каза му нещо на друг език. — Съпругата ми, Аниела — представи я Бауер. — И синът ни.

— Щастливи сме да видим вас — кимна полякинята.

Прибра се в къщата и след малко се върна с наръч платнени торби. Бауер пресипа сливите от щайгата в торбите. Ела и Василий сложиха плодовете в брезентови раници и ги препасаха на гръб. Бауер подпря с широка длан раницата на Ела, докато тя се качваше на колелото.

— Ще ви чакам и на пазара. Всяка сряда и събота отварям сергия на Елизабетщрасе.

Той им махна за довиждане.

Ела сготви зеленчуците на господин Бауер за вечеря. Двамата с Василий измиха дузина буркани и ги натъпкаха с подсладени сливи в баня от руска водка. Василий запали керосиновата лампа върху масата и потъна в мълчание, докато Ела подреждаше последните буркани по рафтовете в избата. Не извади записките и листовете си. Изчака я да се върне в дневната и й махна с ръка:

— Ела. Седни в скута ми както някога. — Обгърна я с длани и притисна лице в гърдите й. — Моя Елхен, трябва да започнем наново. Да бъдем, каквито бяхме.

Отначало колебливо, Ела отпусна рамене и обви ръце около врата му. Вдиша уханието на косата му, толкова посребряла вече. Целуна го по мокрото от сълзи лице и нейните сълзи се вляха в неговите.

Улови го за ръка и го поведе към стаята си. Полежаха прегърнати в тясното й легло, вкопчени не само в телата, които познаваха от години, но и в спомена за себе си, и в надеждата да се върнат към себе си. Обръчите, пристегнали Ела, я освободиха; топлината на кожата му, дъхът му, облъхващ врата и раменете й, тихият му ласкав глас стопиха тревогата, раздразнителността, страха и разочарованието. Някогашното блаженство припламна и се разгоря. С дрехите си те смъкваха месеци; усещаха как познатите форми преливат в едно, описват арки и склонове. По-късно той се отпусна върху нея и тя почувства как гърдите му се повдигат и спускат върху нейните, докато най-сетне телата им се разделиха в споделена тишина.

 

 

Мюнхен, ноември 1913 — 3 август 1914

Работата възстанови равновесието в дните им. Ела покриваше платната с образи, сякаш наблюдавани през обектива на фотоапарата й — натюрморт, пейзаж, селска улица, двама влюбени, полегнали върху планинска поляна, дете с кукла. Тя опростяваше рисунъка; нанасяше цветни петна, отстраняваше ненужните подробности, изразяваше себе си по единствения й познат начин. Четката я водеше, съсредоточена върху вътрешната й природа. За нея рисуването бе средство да изгуби връзка с думите, да влезе в свят, където съществува само зрителното изразяване. Не можеше нито да обясни, нито да защити творбите си — те произтичаха от несъзнаваното.

Василий обаче се променяше. Докато Ела стъпваше по земята, той се рееше в духовни селения и се провираше между облаците на небосклона. Дълбок израз на символичното и духовното, част от картините му бяха музика за окото, напълно абстрактни; едва доловими жестове подсказваха извивка на църковен купол, лодка, кон и ездач, планина, водопад. Той поемаше риск, непонятен за нея. Тя се възхищаваше на напредничавото му мислене, ала тънкият процеп, разделял стиловете им, се разширяваше в пролом, разкриващ неустойчивостта на скалата.

Ела обаче продължаваше да му бъде предан помощник. Грижливо описваше всяка негова творба, размера и композицията й. Дори отстояваше правото му, ако се случеше собственик на галерия да плати по-малко или да задържи по-дълго картините му. В споровете, предизвикани от новаторските му идеи, винаги вземаше неговата страна, защитаваше го, отдръпваше се, включваше се отново.

През следващите седмици Кандински започна да подготвя грандиозна творба, втъкала нечувана енергия и сила на въображението. Когато приключи, Ела написа в дневника си: „И тогава той полетя още по-нависоко, орел, досегнал Бог с крилете си“. На сутринта се смути от сантименталността си и скъса листовете от тетрадката. Дори тя съзираше опасността от подобно сравнение.

Василий отдавна разпределяше картините си според усилията да ги подготви. Импресиите бяха бързо представени образи. Импровизациите изразяваха спонтанно настроение. Композициите обаче бяха симфонии — сложни, тематично разгърнати, с многопластов смисъл и енергично движение. Подготвяше ги седмици наред — скицираше с молив и туш; рисуваше чернови с акварели и маслени бои, уточняваше всеки детайл, нюанс, символ, мотив, значение.

Композиция VII го погълна през есента. Събуждаше се призори, сновеше из стаите, пиеше кафе и пушеше. При хубаво време се разхождаше бързо по улиците на „Швабинг“ или в близката Английска градина. В дъждовни дни стоеше с лулата на завет в задния двор. После се връщаше в ателието и се затваряше, далеч от всякакъв шум. Настояваше Ела да освободи Фани. Почти не ядеше. Не си подстригваше брадата. До ноември подготви трийсет предварителни картини, някои завършени, други — осмислени фрагменти. Ела проследяваше как текат мислите му и се отливат в абстрактни форми и символи. В скиците, акварелите и пробите с маслени бои тя различаваше идеи, зреещи от години, величествени и ожесточени, апотеоз на невъобразимото.

В края на ноември Василий бе готов. Обяви, че започва да работи от сутринта, и Ела зареди кодака, за да документира процеса. През следващите четири дни пред очите й се роди творба, по забележителност равна на човешко дете в своята неповторимост и озарение свише.

Платното бе огромно — двеста на триста сантиметра, значително по-високо от Ела и от Василий. Разперените й ръце не отмерваха повече от половината му широчина. Всъщност се изискваше доста находчивост да го изправят за ежедневните снимки — използваха столове и триножници, а веднъж дъхът им секна, когато картината аха да се катурне.

През първата сутрин Василий нарисува основните форми и скицира централната част; после премина към десния край — ориентираше се по предварителните рисунки с туш и акварели къде да разположи изображенията. Късно следобед легна на дивана и потъна в дълбок сън. През втория ден се съсредоточи върху горната дясна част. С помощта на маслените рисунки уточняваше палитрата и контраста между цветовете, присвиваше очи и си бършеше очилата отново и отново. През третия ден запълни лявата страна и добави калиграфски линии, някои прави като устремни стрели, други вълнообразни и чувствени. Изпълнен с енергия, той работи до късно вечерта въпреки болките в гърба от постоянното навеждане, протягане, изправяне. През последния ден довърши всички форми, пренасяйки символи и финални мотиви от стъклописа си „Страшния съд“. Готовата картина — въртоп от цвят и живо движение — оповестяваше апокалиптично преображение.

Ела имаше чувството, че присъства на Сътворението — процес, отбеляза неблагоговейно тя, отнел на Василий два пъти по-малко време, отколкото на Бог. Ръката на Всевиждащия сякаш бе втъкана в картината. Ела съзираше разруха и изкупление — темите на Василий от по-ранните му години — ала ако не бе станала свидетел на развитието на идеите му, не би могла да разпознае в кои образи са въплътени. Някогашните лодки и весла, символи на напредничавия художник, бяха представени с овали и подвижни черни линии. Тромпетите изглеждаха като имагинерни звукови вълни, трептящи щрихи. Отдавна, когато й се струваше, че вървят из съвършен рай на духовно единение, той често изобразяваше двама влюбени в картините си. Сега образите бяха съвсем абстрактни — докосващи се овали. Никой не би разпознал човешки фигури. Неговият син кон — новаторският символ от „Синият ездач“ — представляваше синьо петно; никой не би посочил: „Ето, това е кон!“.

Василий бе превърнал цвета, линиите и формите в чиста идея, нещо наистина невиждано досега. Сгушени една в друга, кръглите форми в центъра завихряха пулсиращи вълни — водовъртеж в червено, зелено и оранжево с лъчи от наситено златно и езера от бяло и черно, увличащи окото в музика от цвят. „Ако първият ден на Сътворението — мислеше си Ела — е създал сеизмична бездна, откъдето да се появи светът, тази картина е божествено пресъздаване на паметното събитие — заслепяваща, шеметна, необуздана.“ Тя прибра снимките в чекмеджето на скрина — нейната съкровищница от спомени.

След седмица семейство Гизелист и семейство Марк дойдоха да видят шедьовъра. По заръка на Ела Фани приготви кейк, нарязани портокали и чай. Всеки гост влизаше, взираше се в картината, отдръпваше се, пак се взираше. Никой не се задоволяваше с един поглед. Мария Марк сякаш се смути пред платното, твърде лично или непоносимо вихрено за нея. Франц и Мариане застинаха впечатлени. „Боже мой“, промърмори Марк. Явленски притисна Василий в мечешка прегръдка и се разплака. Отпусна се върху дървен стол, прекалено малък за едрото му тяло, и започна да коментира гласно. На тръгване пак прегърна крепко Василий.

— Ти си сензация. Но никой не те обича повече от мен.

Ела говореше шепнешком на Василий и го наблюдаваше как отпочива, легнал върху дивана със запалена лула. Гостите идваха и си отиваха. Ела разтребваше къщата. Прибра скиците с туш и подреди грижливо маслените картини; затаила дъх, ги вземаше една по една като архивар в печатница на библиотека. След няколко дни той си възвърна силите и преподреди скиците и боите. Позволи на Фани да почисти ателието и прегледа всички книжа, натрупани върху писалището му. Върна стъклописа „Страшния съд“ върху полицата над масата, свали Композиция VII от двата триножника и я облегна на стената. Писа на галеристи, че картината е готова, и обеща да изпрати допълнителна информация как да бъде изложена и оценена.

— Критиците ще кажат, че съм полудял — отбеляза.

Докато снегът се сипеше на пелена и ледът пукаше по голите клони в задния двор, Василий пишеше есета и писма до издатели. Ставаше от писалището късно нощем. Най-сетне топъл вятър разтвори прозорците и цветовете на нарцисите в саксията върху масата. Василий си обръсна брадата и си поръча нов костюм. През следващите седмици на Ела й се струваше, че всяка вечер ходят някъде — на концерти, изложби, лекции. Застанала сред тълпата, веднъж тя чу Марк да казва на нов приятел, че „няма по-обаятелен човек от Кандински“. Ведрото настроение на Василий обаче нямаше нищо общо с нея. Лятната топлина, бутилирана в стъклениците в Мурнау, се бе охладила. Той се отдръпваше от нея и не й позволяваше да повдигне темата, мержелееща се зад всяка нейна мисъл. Разговорите им бяха парчета от мозайка, разпиляна върху пода. Ела виждаше късчета от живота си, но не и цялата картина. Пропадаше надолу като планинар по стръмен каменист склон и не намираше начин да спре.

 

 

Юли дойде с горещини. Обезпокоени от политическото положение, сънародниците на Василий — Фон Хартман и Явленски — го водеха в едно кафене в „Швабинг“, където руски емигранти пушеха, пиеха и обсъждаха агресията на кайзера и възможния отговор на царя. Василий се прибираше разтревожен вкъщи. Сутрин след чашата кафе и вестниците сновеше из апартамента, нервен и неразговорлив.

— Време е да пишеш на Херварт Валден. — Ела сортираше писмата на две купчини — за нея и за него.

— Вече и за кореспонденцията ми ли отговаряш? — Той грабна своите писма и ги занесе в ателието.

— Просто ти напомням. Ти ме помоли да ти напомня.

Ела го последва и застана до прозореца.

— Е, напомни ми.

Той остана с гръб към нея. Тя смени тактиката.

— Реших да предложа картини за свободната изложба в Лайпциг. Как мислиш?

Той се обърна рязко и излезе мълком от стаята.

Ела се върна в леглото. Василий сякаш не се интересуваше от нея. Нито я поглеждаше, нито я докосваше. Вниманието му се бе насочило заплашително в друга посока — вестниците, улиците и кафенетата, руските емигранти. През една душна юлска нощ ги посети Алексей Георгиевич. Василий го дръпна настрана и настоя да прочете една статия.

— Ах, обични ми сънароднико. Царят надава рев — въздъхна грамадният руснак.

— Нали разбираш, че ние с теб ще станем врагове тук?

— Да — кимна Явленски.

— Царят ще защити сърбите, ако се наложи.

— Австрийците ще се оттеглят.

— Алексей Георгиевич, Германия ще се съюзи с Австрия срещу Русия и Сърбия. Германия ще воюва с Русия.

Явленски разтри очи.

— Сложно положение за нас.

— По-лошо е, Алексей. Ти и аз, Мариане, майка ми и Аня, и всички руснаци в Мюнхен… — Василий не довърши.

— Разбирам. Трябва да помислим.

Ела прелисти вестниците. Заглавията на първите страници не вещаеха нищо добро. Статиите бяха кресливи и застрашителни. Руските емигранти спореха и се тревожеха, пушеха и пиеха до среднощ, но разговорите им нямаха нищо общо с нея. Върнеше ли се вкъщи, Василий кръстосваше апартамента с превити рамене. Боите му не излизаха от чекмеджето, непокътнат свитък платно стоеше облегнат в ъгъла.

Ела предложи да отиде в Мурнау. Промяната щяла да й се отрази добре, обясни.

— Нямаш ли с какво да си запълниш времето, та мислиш само за удоволствия? — тросна се той.

— Не ме упреквай. Предположих, че ти е нужна отмора.

— Отмора ли? Сякаш правя нещо! Цяла Европа говори за война, а ти искаш да отпочивам в провинцията?

— Защо ми се ядосваш?

— Като дете си, Габриеле! Положението е сериозно. Вестниците са пълни с лоши новини, а ти мечтаеш за планината. Върви тогава! Не те спирам. Но ми е чудно как не се интересуваш какво става по света извън стените на апартамента.

Тя не отиде в Мурнау. Напрежението в Европа се нанесе на Айнмилерщрасе и измести цялото пространство за любов.

 

 

На първи август, докато Ела търсеше пътека сред хаос от непримирими чувства, лошата новина дойде и се разпространи като холера сред руските преселници. Русия и Германия бяха влезли във война. Съобщението изведе хората по улиците — размахваха си вестници в лицата и жестикулираха с цигари между пръстите. Сред тревога и страх най-сетне се избистри план за действие — руснаците да напуснат незабавно Германия.

— Но защо? Ти не си ничий враг — възрази Ела, с юмруци на хълбоците.

— В очите на държавата съм враг. Ще ми събереш ли куфара? Аз ще си подготвя документите и ще набавя пари. Обади се на Фани да отиде на гарата и да ми купи билет за Москва. Мнозина тръгват. Искам да ми запази място.

— Сам ли заминаваш?

— Разбира се. Ти не си враг в Германия.

— Не искам да остана без теб. Ще дойда в Москва.

— Габриеле, не разбираш ли? В Москва ще си враг, както съм аз в Мюнхен. Страните ни воюват.

— Да отидем другаде тогава. Тръгнеш ли си оттук, идвам с теб!

Той вадеше книги от библиотеката.

— Добре. Може първо да заминем за Швейцария и после да решим. Но побързай. Събери си багажа.

— Ами апартаментът? Всичко ли ще оставим? Картините ни? Те са цяло състояние!

— Няма друг начин. По-късно ще ги складираш някъде. Или ще ги пренесеш в Мурнау. Лично аз няма да се върна повече тук.

След четирийсет и осем часа Василий и Ела заключиха апартамента в Мюнхен, уведомиха хазяина, разплатиха се с Фани и поръчаха файтон до гарата. Напуснаха Айнмилерщрасе по тъмно и потеглиха с влак за Мариахалден, в неутрална Швейцария.

В горещия претъпкан вагон Ела усукваше носната си кърпичка в скута. Това не бе поредното пътуване, екскурзия или бягство. Василий беше изгнаник, а тя не бе сигурна дали присъствието й до него е желано и дали ще продължат заедно нататък. Чувстваше се хвърлена от висок прозорец и не усещаше нито колко бързо пада, нито колко ще продължи да пада.

Докато влакът се движеше с лице към бъдещето, Ела гледаше назад към годините, разстилащи се зад нея. Какво й бяха донесли положените усилия? Трийсетина изложби? Няколко отзива в пресата? Няколко продадени картини? Удоволствие от работата, несъмнено. Ала тя бе на трийсет и седем, неомъжена и без деца. Нежността и страстната любов, изпълнени с обещание за мечтан живот с мъжа, означавал всичко за нея, си бяха отишли. И навярно по-важното — стотиците им картини и скици бяха изоставени в Мюнхен на произвола на войната.

 

 

Галерия

„Първи сегмент от Композиция VII“, 1913

Василий Кандински

Маслени бои върху платно

34½х38⅛

Художествен музей в Милуоки

Дарение от госпожа Хари Линди Брадли

Експлозията от цвят, форми и движение върху платното показва прецизното внимание, отделено на тази композиция. Да не допускаме грешка — при цялата абстрактна енергия, излъчваща се от повърхността й, въпреки разнородните форми, в творбата няма нищо непремерено. Всъщност „Първи сегмент от Композиция VII (център)“ е картина от висок ранг, напълно подредена и завършена.

Ала не е лесноразбираема. Вероятно е полезно да сравним творбата със съвременна музикална композиция с дисхармонии, дисонанси и изненади. Мажорна и минорна. Ритъм, разбира се. И повторения. Дори лиричност. Подобно творение обаче не се развива около основен акорд. Не повежда слушателя на мелодично пътуване, не се разгръща в каданс. Напротив — слушателят загърбва времето и очакванията, откликва ежеминутно, фраза по фраза, разтревожен навярно от липсата на опора, но развълнуван от богатия звук, от тръпката на тоналните трансформации и дръзките контрасти. Този подход към възприемането на съвременната музика е приложим и при съзерцанието на „Композиция VII“, чийто Първи сегмент е един от над трийсетте предварителни картини, грижливо подготвени от художника.

Да мислим тогава в зрителни моменти, фрази, ако щете, докато наблюдаваме „Сегмент 1“. Една доминираща фраза се развива около неправилна кръгла форма, опасана от ивици в черно и пресечена с линии, изстреляни сякаш от лък. По-малка фраза наблизо е отглас от цвета и формата на съседа. Трета се протяга вертикално почти по цялата височина на картината и налага върху платното наситеносиня форма, чиято дълбочина се оттегля пред погледа на зрителя, описвайки граница между лявата група от дребни форми и по-обширната повърхност вдясно с бряг, очертан в оранжево. По-надалеч вдясно едър правоъгълник с овални ъгли подема повика на оранжевото и също е замрежен с линии. Долу тъмночервен овал с черен ореол и заострени шипове. Момент по момент пътуваме из света на картината, долавяме ту нежна фраза, ту гръмко звънтене, съзираме пеещи линии сред ритмичната перкусия на цветовете и формите.

Някои фрази, изглежда, произтичат от личната иконография на твореца. Някогашните планини са катурнати косо. Лодките и веслата са изгубили очертанията си. Синият кон сега е галопираща форма, наподобяваща езеро или пещера. Отделни късове са съшити или прободени, преливат един в друг или са прихванати заедно. Няма нито повествование, нито главна тема, но несъмнено има спойка, сила и изразност.

Думите са безпомощни. И все пак поне този зрител се отдалечава от картината, изпълнен с удовлетворение.

Й. Айхнер